Пир за врани

Бриен

Портите на Дъскъндейл бяха затворени и залостени. Градските стени сияеха бледо в предутринния сумрак. По зъберите им като призрачни стражи се движеха облачета мъгла. Пред портите бяха спрели десетина двуколки и волски коли — чакаха да изгрее слънцето. Бриен зае мястото си зад една, натоварена с ряпа. Прасците я боляха и беше добре, че можеше да слезе от коня да се поразтъпче. Скоро от горите изтрополи друга двуколка. Когато небето взе да просветлява, опашката се беше проточила на четвърт миля назад.

Селските хорица я поглеждаха с любопитство, но никой не я заговаряше. „Аз трябва да ги заговоря“, каза си Бриен, но откакто се помнеше, й беше трудно да заговори непознати. Още като момиче си беше срамежлива. Презрителните насмешки през всичките тези години я бяха направили още по-свита. „Трябва да разпитам за Санса, Иначе как ще я намеря?“ Окашля се. Жената, към която се обърна седеше на задницата на колата с ряпа.

— Да сте виждали сестра ми по пътя? Млада девица, тринайсетгодишна и хубаволика, със сини очи и кестенява коса. Вероятно пътува с един пиян рицар.

Жената поклати глава, но мъжът й отвърна вместо нея:

— Щом е тъй, значи не е девица, мене ако питаш. Има ли си име горкото момиче?

Главата й беше празна. „Вярно, трябваше да й измисля някакв име“. Всяко име щеше да свърши работа, но не й хрумна.

— Няма име, така ли? Хм, пътищата са пълни с безименни момичета — каза мъжът.

— Гробищата са още по-пълни — каза жена му.

Щом се разсъмна, на брустверите се появиха стражи. Селяните се накачиха по колите и заплющяха с юздите. Бриен също се качи в седлото и погледна през рамо. Повечето на опашката за Дъснъкдейл бяха селски хора с товари с плодове и зеленчук, докарани за продан. На десетина крачки по-назад на добре охранените си коне седяха двама заможни граждани, а по-назад зърна едно мършаво хлапе, яхна ло пъстър кон. От двамата рицари, сир Шадрич и Лудата мишка, нямаше и помен.

Стражите махваха небрежно на колите и ги пропускаха, но когато Бриен се приближи до портата, се озадачиха.

— Ей ти, я спри! — извика началникът. Двама мъже в плетени ризници кръстосаха копия да преградят пътя й. — За какво си тук?

— Търся владетеля на Дъскъндейл или майстера му.

Очите му се задържаха на щита й.

— Черният прилеп на Лотстон. С лоша слава е този знак.

— Не е мой. Смятам да го дам да го прерисуват.

— Тъй ли? — Началникът се почеса по наболата брада. — Сестра ми случайно върши такава работа. Ще я намериш в къщата с рисуваните врати, срещу „Седемте меча“. — Махна на стражите. — Пуснете я да мине, момчета. Пачавра.

Тунелът под стражевата къща извеждаше на пазарен площад. Влезлите преди нея вече разтоварваха стоката си и редяха по сергиите ряпа, лук и чували с ечемик. Други продаваха оръжие и броня, при това много евтино, ако се съдеше по цените, които подвикваха. „Плячкаджиите идват с враните след всяка битка“. Яздеше покрай плетени ризници, още зацапани с кафява засъхнала кръв, покрай очукани шлемове и нащърбени мечове. И дрехи можеше да се намерят: дебели наметала и оцапани връхни палта със съмнителна миризма, и ботуши. Повечето гербове й бяха познати. Металният юмрук, Еленът, Бялото слънце, Двуострата брадва — всички те бяха северняшки родове. Но бяха загинали и хора на Тарли, и много други от бурните земи. Видя червени и зелени ябълки, щит с трите мълнии на Лейгуд, конска сбруя с мравуните на Амброуз. Крачещият ловец на самия лорд Тарли се мяркаше по много нагръдни знаци, токи и кожени жакети. „Приятел или враг, на враните им е все едно“.

Можеше да се намерят щитове от бор и липа за жалки петаци, но Бриен ги подмина. Решила беше да си задържи тежкия дъбов щит, който й беше дал Джайм, същия, който беше носил от Харънхъл до Кралски чертог. Боровият щит си имаше предимства. Беше по-лек и поради това — по-лесен за носене, а мекото дърво често захващаше острието на вражеската брадва или меч. Но дъбът предлагаше повече защита, стига да си достатъчно силен да носиш тежестта му.

Дъскъндейл беше издигнат около пристанище. На север от града се издигаха варовикови скали; скалистата суша на юг засланяше закотвените кораби от бурите, връхлитащи откъм Тясното море. Замъкът гледаше към пристанището, четвъртитата му крепост и кръглите тромави кули се виждаха от всяка част на града. По пълните с хора улици беше по-лесно да вървиш, отколкото да яздиш, така че Бриен остави кобилата си в една конюшня и продължи пеш, с щита на гърба й и навитото походно одеяло под мишница.

Не беше трудно да намери капитанската сестра. „Седемте меча“ се оказа най-голямата странноприемница в града, четириетажно здание, извисило се над съседните, а двукрилата врата на къщата от другата страна на улицата беше богато изрисувана: замък сред есенна гора, дърветата бяха в златисти и ръждивочервени цветове. Около дънерите на старите дъбове пълзяха диви лози и дори жълъдите бяха изобразени грижливо и с любов. Когато се вгледа, Бриен забеляза живи същества между листата и клоните: лукаво надничаща муцуна на лисица, две врабчета на клон, а зад листата — сянка на глиган.

— Вратата ви е много красива — каза тя на тъмнокосата жена, която се отзова на почукването й. — Кой замък е това?

— Всички замъци — отвърна жената. — Единственият, който знам, е Сив форт, долу при залива. Другото си го измислих — как трябва да изглежда един замък. И дракон не съм виждала, нито грифон или еднорог. — Беше ведра и усмихната, но когато Бриен й показа щита си, лицето й помръкна. — Старата ми майка често ми разправяше, че от Харънхъл в безлунни нощи излитали гигантски прилепи да носят лоши деца на Данел Лудата, да ги вари в казаните си. Понякога ми се причува как дращят по кепенците. — Цъкна замислено с език. — Какво слагаме на негово място?

Гербът на Тарт беше каре с полета от тъмнорозово и лазур, с жълто слънце и лунен сърп. Но след като толкова хора вярваха, че е убийца, Бриен не смееше да го носи.

— Вратата ви ми напомни за един стар щит, който веднъж видях в оръжейната на баща ми. — Описа хералдическите знаци толкова добре, колкото ги помнеше.

Жената кимна.

— Това мога да го нарисувам веднага, но боята ще трябва да засъхне. Вземете си стая в „Седемте меча“, ако благоволите. Утре заран ще ви донеса щита.

Бриен не беше мислила да нощува в Дъскъндейл, но може би щеше да е за добро. Не знаеше дали лордът е в замъка си, нито дали ще се съгласи да се види с нея. Благодари на художничката и тръгна към хана. Над вратата му под железен шип се полюшваха седем дървени меча. Бялата им боя беше напукана и се лющеше, но Бриен знаеше какво означават. Бяха за седемте сина на Дарклин, спечелили белите плащове на Кралската гвардия. Никой друг дом в цялото кралство не можеше да се похвали с толкова. „Били са славата на своя дом. А сега са знак над вратата на хан“. Бутна я, влезе и попита ханджията за стая и баня.

Настаниха я на втория етаж. Една жена с черно рождено петно на лицето й донесе дървено корито, после и вода, ведро по ведро.

— Останали ли са някои Дарклин в Дъскъндейл? — попита Бриен, локато сядаше в коритото.

— Ами, от Дарки, Чернилките. И аз съм от тях. Мъжът ми вика, че преди да се вземем, съм била Дарки, а след туй съм станала още по-черна. — Жената се засмя. — В Дъскъндейл камък да хвърлиш, все ще удариш някой Дарки или Даркуд, или Даргуд, но от господарските Дарклини всички си отидоха. Лорд Денис беше последният, милият млад глупак. Знаете ли, че Дарклините са били крале в Дъскъндейл, преди да дойдат андалите? Като ме гледате така, няма и да разберете, но и аз имам кралска кръв. Разбирате ли? „Ваша милост, още халба ейл“, трябва да ги карам да ми викат. „Ваша милост, нощното гърне трябва да се опразни, и донеси малко дърва, ваша милост проклета, че огънят ще загасне“. — Засмя се и доизсипа ведрото. — Та така. Водата достатъчно ли е топла?

— Става. — Беше си почти студена.

— Щях да донеса повече, ама щеше да се разплиска. Пък и момиче като вас пълни цялото корито.

„Да де, тясно коритце като това“. В Харънхъл коритата бяха грамадни и направени от камък. Къпалнята плуваше в пара… а Джайм беше минал през тази мъгла гол, както майка го е родила, наполовина труп, наполовина — бог. „И влезе в коритото с мен“, помисли тя и се изчерви. Взе калъпа сапун и се затърка под мишниците, мъчеше се да върне в ума си лицето на Ренли.

Водата изстина съвсем, но Бриен беше от чиста по-чиста. Облече си същите дрехи, които бе смъкнала, и стегна здраво колана на меча на кръста си. Ризницата и шлема остави, да не изглежда толкова заплашително. Хубаво беше, че може да се поразтъпче. Стражите при портата на замъка бяха в кожени жакети, със знаци с кръстосани бойни чукове на бял салтир1.

— Искам да говоря с господаря ви — каза Бриен. Единият се изсмя.

— Много високо ще трябва да викаш.

— Лорд Рикър замина за Девиче езеро с Рандил Тарли — рече другият. — Остави сир Руфус Лийк за кастелан, да се грижи за лейди Рикър и младите.

Придружиха я до Лийк. Сир Руфус се оказа нисък набит мъж с посивяла брада и без ляв крак.

— Ще ме извините, че не ставам — каза й. Бриен му връчи писмото, но Лийк не можеше да чете, тъй че я прати при майстера, плешив мъж с теме на петна и рижи четинести мустаци.

Като чу името Холард, майстерът се намръщи раздразнено.

— Колко пъти трябва да я пея тая песен? — Физиономията й сигурно я беше издала. — Да не мислите, че сте първата, дошла да разпитва за Донтос? По-скоро двайсет и първата. Златните плащове бяха тук дни след убийството на краля, с пълномощие на лорд Тивин. А вие какво имате?

Бриен му показа писмото с печата и детинския подпис на Томен. Майстерът отвърна с хмммм и хррр, опипа восъка и накрая й върна писмото.

— Изглежда редовно. — Седна на високото столче без облегалка и й махна да се настани на другото. — Сир Донтос изобщо не го познавам. Напуснал е Дъскъндейл още като момче. Вярно, Холардите някога бяха благороден род. Знаете ли им герба? Червена розета на розово, с три златни корони на синьо горно поле. Дарклините са били дребни кралчета в Героичния век и трима са взели жени от Холард. По-късно малкото им владение било погълнато от по-големи кралства, но Дарклините са устояли, а Холардите са им служили… да де, макар и с непокорство. Знаете ли това?

— Малко. — Майстерът й беше казвал, че тъкмо Опълчването на Дъскъндейл довело до лудостта на крал Ерис.

— В Дъскъндейл още си го обичат лорд Денис, въпреки злочестините, които им донесе. Винят лейди Серала, жена му от Мир. Дантеленото влечуго и викат. Да се беше оженил лорд Дарклин за някоя Стонтън или Стоукуорт… е, нали го знаете простолюдието. Дантеленото влечуго, казват, напълнило ухото на мъжа си с мирска отрова, и лорл Денис се вдигна срещу краля си и го взе в плен. Старши оръжейникът му сир Саймън Холард пък посече сир Гуейн Мършавия от Кралската гвардия. Половин година Ерис го държаха зад тези стени, докато Кралската ръка седеше извън Дъскъндейл с могъщото си войнство. Лорд Тивин имаше достатъчно сила да щурмува града, когато пожелае, но лорд Денис заплаши, че при първия знак за щурм ще убие краля.

Бриен помнеше какво ставаше по-нататък.

— Кралят беше спасен. Баристан Храбрия го изведе.

— Така е — кимна майстерът. — След като загуби заложника си, дорд Денис отвори портите и се отказа от бунта, та лорд Тивин да не съсипе града. Прегъна коляно и помоли за милост, но кралят не беше склонен към прошка. Лорд Денис загуби главата си, както и всичките му братя и сестри, чичовци и братовчеди, всички от господарския род на Дарклините. Дантелената змия беше изгорена жива, горката, но първо й отрязаха езика и женските части, с които, казват, заробила своя господар. Половината Дъскъндейл ще ти каже, че Ерис е бил твърде милостив към нея.

— И всички Холард ли?

— Опозорени и унищожени. Изковавах веригата си в Цитаделата, когато се случи това, но съм чел делата по техните съдебни процеси и наказания. Сир Джон Холард Стюарда беше женен за сестрата на лорд Денис и умря с жена си, както и синът им, наполовина Дарклин. Робин Холард беше скуайър и когато кралят бил пленен, подскачал около него и му дърпал брадата. Умря на дибата. Сир Саймън Холард бил убит от сир Баристан при бягството на краля. Земите на Холард бяха конфискувани, замъкът им съборен, селата им — опожарени. Също като Дарклините, Холардите бяха избити.

— Освен Донтос.

— Съвсем вярно. Младият Донтос е син на сир Стефон Холард, близнак на сир Саймън, умрял от треска няколко години преди това, тъй че не е участвал в Опълчването. Ерис все едно щял да вземе главата на момчето, но сир Баристан го помолил да го пощади. Кралят не можел да откаже на човека, който го спасил, тъй че Донтос бил взет в Кралски чертог за скуайър. Доколкото знам, повече не се върнал в Дъскъндейл, а и защо да го прави? Няма земи тук, нито близки или замък. Ако Донтос и това северняшко момиче са помогнали в убийството на скъпия ни крал, според мен ще се опитат да избягат от правосъдието на колкото може повече левги. Търсете ги в Староград, ако трябва, или отвъд Тясното море. В Дорн ги потърсете или на Вала. Потърсете ги другаде. — Той стана. — Чувам, че гарваните ми ме викат. Ще ми простите, ако ви пожелая лек ден, нали?

Пътят обратно до хана й се стори по-дълъг, отколкото до Сивия форт. Май беше ясно, че няма да намери Санса Старк в Дъскъндейл. Ако сир Донтос я беше отвел в Староград или отвъд Тясното море, издирването й се оказваше безнадеждно. „Какво може да намери в Староград? — запита се тя. — Майстерът изобщо не я познава, нито Холард. При непознати не би могла да отиде“.

В Кралски чертог Бриен беше намерила една от бившите слугини на Санса, хванала се като перачка в един бардак.

— Служих при лорд Ренли преди Санса и двамата излязоха изменници — оплака се горчиво Брела. — Сега никой лорд няма да ме вземе, затова трябва да пера за курветините. — Но когато Бриен я запита за Санса, отвърна: — Ще ви кажа същото, каквото казах и на лорд Тивин. Това момиче все се молеше. Ходеше в септата да си запали свещите като порядъчна дама, но почти всяка нощ ходеше в божията дъбрава. Върнала се е в Севера, така мисля. Там са нейните богове.

Северът обаче беше огромен, а Бриен представа нямаше на кого от бащините й знаменосци Санса би била най-склонна да се довери. „Или ще търси родствениците си?“ Макар всички близки на Санса да бяха избити, Бриен знаеше, че все още си има чичо и копеле брат на Вала — служеха в Нощния страж. Друг неин чичо, Едмур Тъли, беше пленник в Близнаците, но неговият чичо, сир Бриндън, все още държеше Речен пад. А по-малката сестра на лейди Кейтлин властваше в Долината. „Родната кръв зове“. Санса като нищо можеше да е избягала при някой от тях. Но при кого?

Валът несъмнено беше много далече, при това — сурово и мрачно място. А за да стигне до Речен пад, момичето трябваше да прекоси разкъсваните от война речни земи и да мине през обсадните линии на Ланистър. Орлово гнездо щеше да е по-просто, пък и лейди Лиза безспорно щеше да приеме сестрината си дъщеря с радост…

Уличката пред нея зави. Бриен беше сбъркала пътя. Озова се в малък разкалян двор. Три свине ровеха край нисък каменен кладенец. Едната изквича, като я видя, а старицата, която вадеше вода, вдигна глава и я изгледа подозрително.

— Какво искате?

— Търсех „Седемте меча“.

— Върнете се назад. Наляво покрай септата.

— Благодаря. — Тръгна обратно по стъпките си и на ъгъла се сблъска с някакво момче. То тупна по задник в калта. — Прощавай — измърмори тя. Беше слабичко, с права коса и ечемик под едното око. — Удари ли се? — Подаде ръка да му помогне да стане, но момчето се изниза назад на четири крака. Едва ли беше на повече от десет-дванайсет, макар да носеше плетена ризница и дълъг меч в кожена ножница, стегната на гърба. — Познавам ли те? — попита Бриен. Лицето му й се стори смътно познато, но не можеше да се сети откъде.

— Не. Не ме познавате. Никога не сте… — Изправи се. — П-простете. Не ви видях. — Обърна се и хукна презглава.

Нещо в него възбуди подозрението й, но не мислеше да го гони из улиците на Дъскъндейл. „Тази сутрин, пред портите, там го видях — сети се. — Яздеше пъстър кон“. И освен това като че ли го беше виждала другаде, но къде?

Гостилницата на „Седемте меча“ беше пълна. Най-близо до огъня седяха четири септи с оцапани и напрашени от пътя роби. Останалите пейки бяха пълни с местни хора: нагъваха от големи паници яхния с раци. От миризмата стомахът й заръмжа, но нямаше празни места. В този миг един глас зад гърба й я прикани:

— Милейди, елате на моето място.

Чак когато мъжът стана от пейката, Бриен забеляза, че е джудже. Нямаше и пет стъпки. Носът му беше с изпъкнали вени и топчест, зъбите — почервенели от горчивеца. Беше облечен с кафявия халат на светите братя, железният чук на Ковача се полюшваше на дебелия му врат.

— Седнете си. Мога да стоя права също като вас.

— Да, но моята глава едва ли ще се чукне в тавана. — Усмихна й се, за да покаже, че не иска да я обиди. Бриен забеляза коронката коса около бръснатото му теме. Много от светите братя носеха такива тонзури. Септа Роел й беше казвала, че това трябвало да показва, че нямат какво да крият от Бащата. „Бащата не може ли да вижда през коса?“, беше я попитала Бриен. „Глупав въпрос“. Несхватлива беше като дете — септа Роел й го беше казвала често. Сега се почувства почти толкова глупава, затова седна на мястото на дребничкия мъж в края на пейката, махна да й донесат яхния и се обърна да му благодари. — В някой свещен дом в Дъскъндейл ли служите, брате?

— Беше по-близо до Девиче езеро, милейди, но вълците ни го изгориха — отвърна той и отхапа от комата, който държеше. — Престроихме го, колкото можахме, но пък после дойдоха някакви наемници. Не знам чии хора бяха, но ни взеха свинете и избиха братята. Сврях се в една хралупа и се скрих, но другите бяха много едри и нямаше къде да се скрият. Доста време ми отне, докато ги заровя всичките, но Ковача ми даде сила. После изрових парите, дето ги беше скрил Старият брат, и тръгнах сам.

— Срещнах някои братя, запътили се бяха за Кралски чертог.

— Да, стотици има по пътищата. Не само братя. Септони също, и прости хорица. Врабци. И аз май съм врабец вече. Добре, че Ковача ме е направил дребен. — Джуджето се засмя. — А вашата тъжна история каква е, милейди?

— Търся сестра си. От знатен род е, едва на тринайсет години, хубава девица със сини очи и кестенява коса. Може да сте я виждали по пътя с един мъж. Рицар — или шут. Злато има за този, който ми помогне да я намеря.

— Злато? — Братът се усмихна с червеникавата си усмивка. — Една паница от тази рачешка яхния ще е достатъчна награда за мен, но за жалост не мога да ви помогна. Смешници съм срещал, и то много, но не и много хубави девици. — Кривна глава и добави замислено: — Всъщност в Девиче езеро имаше един шут. Беше навлякъл мръсни дрипи, но отдолу носеше шутовско облекло.

„Донтос Холард носил ли е шутовско облекло?“ Никой не беше й казал, че носи, но и никой не го беше отрекъл. Защо обаче ще облича дрипи отгоре? Дали някакво нещастие го бе сполетяло със Санса, след като бяха избягали от Кралски чертог? При толкова опасни пътища като нищо можеше да е. „Но може изобщо да не е той“.

— Този шут беше ли с червен нос, целият в жилки?

— Виж, за това не мога да се закълна. Признавам, не му обърнах много внимание. В Девичето отидох, след като зарових братята, мислех, че може да намеря кораб за Кралски чертог. Първо го зърнах при кейовете. Потаен ми се стори, и като че ли гледаше да избягва стражите на лорд Тарли. По-късно го срещнах отново, в „Миризливата гъска“.

— „Миризливата гъска“ ли?

— Противно място — призна дребосъкът. — Хората на лорд Тарли патрулират на пристанището на Девиче езеро, но „Гъската“ винаги е пълна с моряци, а се знае, че моряците взимат хора контрабанда на корабите, стига цената да е добра. Та този шут търсеше превоз за трима през Тясното море. Често го виждах там да говори с гребци от галерите. Понякога изпиваше по някоя смешна песен.

— Търсил е превоз за трима? Не за двама?

— За трима, милейди. За това мога да се закълна, в Седмината. „Трима — помисли тя. — Санса, сир Донтос… но кой може да е бил третият? Дяволчето?“

— Шутът намери ли си кораб?

— Виж, това не мога да кажа — отвърна джуджето. — Но една нощ войници на лорд Тарли дойдоха в „Гъската“ да го търсят, а после чух един тип да се хвали, че бил изхитрил шут и можел да го докаже със злато. Беше пиян и черпеше всички.

— Изхитрил е шут? Какво е имал предвид?

— Не мога да ви кажа. Но се казваше Дик Чевръстия, това го помня. — Джуджето разпери ръце. — Боя се, че само това мога да ви прелложа, освен молитвата на един малък човек.

Вярна на думата си, Бриен му поръча яхния с раци и хляб, и чаша вино отгоре. Докато братът се хранеше, превъртя в главата си всичко, което й беше казал. „Възможно ли е Дяволчето да е тръгнал с тях?“ Ако зад бягството на Санса стоеше Тирион Ланистър, а не Донтос Холард, ставаше разбираема необходимостта да побягнат през Тясното море.

Дребосъкът довърши яхнията си и изяде и това, което беше останало в нейната паница.

— Повече трябва да ядете — каза й. — Едра жена като вас трябва да пази силата си. До Девиче езеро не е далече, но пътят напоследък е опасен.

„Знам“. Беше същият път, на който бе загинал сир Клеос Фрей, а двамата със сир Джайм ги бяха пленили Кървавите глумци. „Джайм се опита да ме убие — помисли тя, — макар да беше измършавял и слаб, а китките му бяха в пранги“. И пак едва й се размина, но това беше преди Золо да му отсече ръката. Золо, Рордж и Шагуел щяха да я изнасилят поне сто пъти, ако сир Джайм не им беше казал, че струва колкото теглото си в сапфири.

— Милейди? Изглеждате тъжна. За сестра си ли мислите? — Джуджето я пипна по ръката. — Старицата ще ви освети пътя до нея, не бойте се. Девата ще я опази жива и здрава.

— Моля се да сте прав.

— Прав съм. — Наведе глава в поклон. — Но вече трябва да тръгвам. Дълъг път ме чака до Кралски чертог.

— Имате ли кон? Муле?

— Две. — Дребният мъж се засмя. — Ей ги тука, на краката ми. Водят ме все там, където искам да ида. — Кимна отново и тръгна към вратата, поклащаше се на всяка стъпка.

Тя остана сама над чашата разредено вино. Не пиеше често, но понякога виното помагаше на стомаха й. „А аз къде искам да ида? В Девиче езеро, да търся някой си Дик Чевръстия в «Миризливата гъска»?“

Последния път, когато беше видяла Девиче езеро, градът беше в разруха. Господарят му се беше затворил в замъка си, хората му бяха измрели, избягали или се криеха. Помнеше изгорелите къщи и пустите улици, съборените и разнебитени порти. Подивели псета дебнеха зад конете им, а в захранваното от извор езеро, дало името на града, плуваха като бели лилии подути трупове. „Джайм запя «Шест девици в езерото» и се засмя, като го помолих да млъкне“. И Рандил Тарли също беше в Девиче езеро, още една причина да го отбегне. Може би щеше да е по-добре да вземе кораб до Града на гларуса или Бял пристан. „Но мога да направя и двете. Да ида в «Миризливата гъска» и да поговоря с този Дик Чевръстия, а после да намеря някой кораб в Девиче езеро да ме откара по на север“.

Гостилницата беше започнала да се опразва. Бриен разчупи къшей хляб и се заслуша в приказките по другите маси. Повечето се въртяха около смъртта на лорд Тивин Ланистър.

— Убил го е собственият му син, разправят — говореше един от местните хора, обущар, ако се можеше да се съди по външността му. — Онова гнусно дребно джудже.

— А кралят е още момче — рече най-старата от четирите септи. — Кой ще ни управлява сега, докато порасте?

— Братът на лорд Тивин — отвърна един страж. — Или онзи лорд Тирел, да речем. Или Кралеубиеца.

— Той не — заяви ханджията. — Не и оня клетвопрестъпник. — И се изплю в огъня.

Бриен пусна парчето хляб и изтупа трохите от бричовете си. Чула беше достатъчно.

През нощта й се присъни, че е в шатрата на Ренли. Всички свещи догаряха и студът около нея се сгъстяваше. Нещо се движеше в зеленикавата тъма, нещо мръсно и ужасно се беше втурнало към нейния крал. Искаше да го защити, но крайниците й се бяха сковали и смразили, а за да вдигне ръка, й трябваше повече сила, отколкото имаше. А когато мечът от сянка се вряза в зелената броня, видя, че издъхващият крал всъщност не е Ренли, а Джайм Ланистър — и тя го беше предала.

На заранта капитанската сестра я намери в гостилницата да пие мляко с мед и разбъркани три сурови яйца.

— Много красиво сте го направили — възхити се Бриен, щом видя новоизрисувания щит. Беше си повече картина, отколкото герб, и гледката я върна назад през дългите години, в прохладния сумрак на бащината оръжейна. Спомни си как бе погалила с връхчетата на пръстите си напуканата избледняла боя, зелените листа на дървото и пътя на падащата звезда.

Плати с половина отгоре над цената, за която се бяха разбрали, и окачи щита през рамо, щом излезе от хана, след като си купи от готвача хляб, сирене и брашно. Напусна града през западната порта и бавно подкара кобилата през нивя и стопанства, там, където се беше развихрила най-лютата битка, когато върху Дъскъндейл бяха връхлетели вълците.

Лорд Рандил Тарли беше командвал войската на Джофри, войска, съставена от западняци, мъже от Речните земи и от Предела. Неговите загинали бяха прибрани зад градските стени, да почиват в гробници на герои под септите на Дъскъндейл. Мъртвите северняци, далеч по-многобройни, бяха заровени в общ гроб край морето. Над каменната грамада, белязала мястото на вечния им покой, победителите бяха вдигнали прост дървен знак. Гласеше: ТУК ЛЕЖАТ ВЪЛЦИТЕ, и нищо повече. Бриен спря и изрече безмълвна молитва за тях и за Кейтлин Старк, за сина й Роб и за всички други, загинали с тях.

Спомни си нощта, в която лейди Кейтлин бе научила, че синовете й са мъртви, двете малки момчета, които бе оставила в Зимен хребет, за да ги опази. Бриен веднага бе разбрала, че се е случило нещо ужасно. Попитала я беше да не би да има лоша вест за синовете си. „Нямам вече синове освен Роб“, отвърна й лейди Старк, сякаш нож се беше забил в корема й. Бриен посегна през масата да й предложи утеха, но спря от страх, че тя ще се отдръпне. Лейди Кейтлин обърна ръцете си да й покаже белезите по дланите си от ножа. А после започна да й говори за дъщерите си.

— Санса беше мъничка дама — така й каза, — винаги мила, възпитана и изгаряща от желание да угоди. Обожаваше приказки за рицарска доблест. Като порасте, ще стане много по-красива от мен, ще видите. Обичах да я реша. Имаше кестенява коса, гъста и мека… червеното блещукаше като мед на светлината на факлите.

И за Аря й беше разказала, но Аря се беше изгубила и сигурно вече бе мъртва. Виж, Санса… „Ще я намеря, милейди — закле се Бриен пред неспокойния, дух на лейди Кейтлин. — Няма да спра да я търся. Живота си ще дам, ако потрябва, честта си, ще се откажа от всички свои мечти, но ще я намеря“.

След полето на битката пътят продължаваше покрай брега, между кипналото сиво-зелено море и низ от ниски варовикови хълмове. Бриен не беше единственият пътник по него. На много левги по крайбрежието имаше рибарски селца и хората им използваха пътя да носят рибата си на пазара. Тя подмина една продавачка на риба с двете й дъщери, запътили се към дома с празни кошове на гърбовете. В бронята й отначало я взеха за рицар, докато не видяха лицето й. Двете момичета си зашушукаха и я запоглеждаха с любопитство.

— Да сте виждали една тринайсетгодишна девица по пътя? — попита тя. — Знатна девица, със сини очи и кестенява коса? — Сир Шадрич й беше внушил да внимава, но трябваше да продължи да опитва.

— Може би пътува с един глумец. — Но те само поклатиха глави и се закикотиха зад шепите си.

В първото селце, което стигна, край нея затичаха хлапета. Беше си нахлузила шлема, жегната от кикота на рибарките по пътя, тъй че я взеха за мъж. Едно момче й предложи миди за продан, друго й предложи раци, а едно й предложи сестра си.

Бриен купи три рака от второто момче. Когато излезе от селото, заваля и вятърът взе да се усилва. „Буря иде“, помисли тя и погледна към морето. Дъждовните капки плющяха по стоманата на шлема и ушите й закънтяха, ала все пак бе по-добре, отколкото на някой кораб във вълните.

След още час езда на север пътят се раздвои до една грамада нападали камъни, белязала руините на малък замък. Дясното отклонение следваше брега, лъкатушаше покрай пясъчната ивица към нос Краклоу, пуста земя, осеяна с тресавища и залинели борове. Лявото водеше през хълмове и поля към Девиче езеро. Дъждът валеше все по-силно. Бриен слезе и поведе кобилата встрани от пътя, да подири заслон сред руините. Очертанията на стените на замъка още личаха сред храстите и буренака. Част от главната цитадела обаче още стоеше. Трите й кули бяха от гранит, като съборените стени, но зъберите бяха от жълт пясъчник. „Три корони“, помисли си тя, загледана през дъждовната пелена. „Три златни корони“. Трябваше да е било замък на Холард. Сир Донтос като нищо можеше да се е родил тук.

Поведе кобилата през развалините към главния вход на цитадела-та. От вратата бяха останали само ръждясали панти, но покривът още беше здрав и вътре бе сухо. Бриен върза кобилата за една халка в стената, смъкна шлема и тръсна косата си. Тъкмо търсеше сухи дърва за огън, когато чу тропот на копита, приближаваше се. Някакъв инстинкт я накара да се отдръпне в сенките, където не можеше да я видят от пътя. Беше същият път, по който я бяха пленили със сир Джайм. Не държеше да преживее това отново.

Ездачът беше дребен. „Лудата мишка — помисли тя, щом го видя. — Проследил ме е някак“. Ръката й сама посегна към дръжката на меча и Бриен неволно се зачуди дали сир Шадрич я мисли за лесна плячка само защото е жена. Кастеланът на лорд Грандисон веднъж бе направил тази грешка. Хъмфри Вагстаф се казваше — горделив петде сет и шест годишен старец, с нос като ястребов клюн и плешиво пет нисто теме. В деня, в който ги сгодиха, я беше предупредил, че очаква от нея да е порядъчна съпруга, като се оженят.

— Няма да търпя милейди съпругата ми да се фръцка в мъжка ризница. За това ще ми се подчиниш, инак ще съм принуден да те напердаша.

Тя беше на шестнайсет и добра с меча, но все още свенлива, въпреки силата си на учебния двор. Ала все пак беше намерила кураж да каже на сир Хъмфри, че ще приеме да я напердаши само мъж, който може да я надвие. Старият рицар посиня от яд, но се съгласи да облече бронята си, та да я научи къде е мястото на една жена. Биха се със затъпени турнирни оръжия, тъй че боздуганът й нямаше шипове. Счупи ключицата на сир Хъмфри, две ребра — и годежа. Беше третият й кандидат за съпруг, и последният. Баща й не настоя повече.

Ако наистина сир Шадрич вървеше по петите й, като нищо я чакаше схватка. Нямаше намерение да търсят Санса заедно, нито да му позволи да я проследи. Само че Шадрич явно беше опитен рицар, но пък беше дребосък. „Имам по-дълъг обхват, а би трябвало и да съм по-силна“.

По сила Бриен не отстъпваше на повечето рицари, а учителят й по оръжия неведнъж й беше казвал и че е бърза. Боговете й бяха дали и издръжливост също така, нещо, което сир Гудвин смяташе за благороден дар. Боят с меч и щит беше уморителна работа и победата често се озоваваше на страната на по-издръжливия. Сир Гудвин я беше учил да се бие предпазливо, да си пази силата и да оставя враговете си да хабят своята в свирепи атаки.

— Мъжете винаги ще те подценяват — казваше й, — и гордостта им ще ги кара да искат бързо да приключат с теб, за да не се говори, че една жена ги е уморила жестоко. — Когато тръгна по широкия свят, тя разбра, че това е самата истина. Дори Джайм Ланистър й се беше нахвърлил така в горите на Девиче езеро. Ако боговете бяха добри, Лудата мишка щеше да направи същата грешка. „Може да е опитен рицар, но не е Джайм Ланистър“.

Но не светлокафявият кон на сир Шадрич спря на разклона, а стар и почти грохнал петнист кон, с мършаво момче на гърба. Щом го видя, Бриен се дръпна навътре. Бе зърнала лицето под вдигнатата качулка. „Момчето в Дъскъндейл, онова, с което се сблъсках. Същото“.

Момчето изобщо не погледна руините на замъка, а се загледа първо по единия път, после — по другия. След миг колебание обърна дръгливия кон към хълмовете. Бриен го проследи с очи, докато не се скри от погледа й в сипещия се дъжд, и изведнъж я осени, че беше видяла същото момче в Росби. „То ме преследва. Но тази игра може да се играе и от двама“. Отвърза кобилата, яхна я и пое след него.

Момчето беше забило очи в земята и гледаше как водата запълва разкаляните коловози. Дъждът приглушаваше стъпките на коня й, а и вдигнатата му качулка несъмнено помагаше да не я чуе. Бриен го догони и плесна силно коня му по задницата с плоското на дългия си меч.

Конят се вдигна на задните си крака и хилавото момче изхвърча, наметалото му изплющя във въздуха като криле. То тупна в калта, изправи се и видя надвисналата над него Бриен. Нямаше съмнение, че е същото момче — видя и ечемика на окото му.

— Кой си ти? — попита го строго.

Устата му се раздвижи беззвучно. Очите му се бяха забелили като яйца.

— Уф — успя само да каже. — Уф. — Потрепери и ръждивата му плетена ризница издрънча. — Уф.

— Уф ли се казваш? — Тя опря върха на меча си в гърлото му. — Кажи кой си и защо ме преследваш?

— Не… Уф… — Момчето изплю черна кал. — Уф! Под. Казвам се… Уф! Подрик. Уф! Пейн.

Бриен отпусна меча. Изведнъж изпита съчувствие към момчето. Спомни си един ден във Вечерен замък и един млад рицар с роза в ръката. „Донесе розата, за да я даде на мен“. Така поне й каза септата. Трябваше само да го поздрави с добре дошъл в бащиния й замък. Той беше на осемнайсет, с дълга рижа коса, която се спускаше на вълни по раменете му. Тя бе на дванайсет, стегната и скована в новата си корава рокля с камъчетата от гранат, блещукащи по корсажа. Двамата бяха на един ръст, ала тя не можа да го погледне в очите, нито да каже простичките думи, на които я беше научила септата: „Сир Ронет. Приветствам ви с добре дошъл в замъка на моя баща. Радвам се, че най-сетне мога да видя лицето ви“.

— Защо ме преследваш? — попита. — Да ме шпионираш ли ти наредиха? Ти на Варис ли си, или на кралицата?

— Не съм. На никой от тях не съм.

Бриен му даде десетина години, но беше доста зле в преценките си за възрастта на децата. Винаги решаваше, че са по-малки, отколкото са, навярно защото самата тя винаги беше голяма за възрастта си. „Ужасно голяма — казваше септа Роел. — И мъжкарана“.

— Този път е твърде опасен за само момче.

— Не и за скуайър. Аз съм неговият скуайър. Скуайърът на Ръката.

— На лорд Тивин? — Бриен прибра меча в ножницата.

— Не. Не тази Ръка. На другата, преди него. На сина му. Бих се с него в битката. Крещях: „Получовека! Получовека!“

„Скуайър на Дяволчето“. Изобщо не беше чувала, че е имал скуайър. Тирион Ланистър не беше рицар. Можеше да допусне, че е имал слуга, да речем, паж и виночерпец, някой да му помага да се облича. Но скуайър’!

— Защо вървиш след мен? Какво искаш?

— Да я намеря. — Момчето най-сетне успя да се изправи. — Дамата му. Вие я търсите. Брела ми каза. Тя е негова жена. Не Брела, лейди Санса. Рекох си, ако вие я намерите… — Лицето му изведнъж се разкриви от болка. — Аз съм неговият скуайър — проплака отново, дъждът се стичаше по лицето му. — Но той ме остави.