Пир за врани

Джайм

— Измамени сме. Този ни излъга! — От устните му се разхвърча розова слюнка, щом изпъна пръст към Едмур Тъли. — Главата ще му взема! Аз управлявам Речен пад според декрета на самия крал и…

— Емон — каза жена му, — лорд командващият знае за кралския декрет. Сир Едмур знае за кралския декрет. Дори конярчетата знаят за кралския декрет.

— Аз съм лордът и ще му взема главата!

— За какво престъпление? — Колкото и слаб да беше, Едмур все пак изглеждаше по-достоен за лорд от Емон Фрей. Беше облечен в подплатен жакет от червена вълна, с извезана на гърдите скачаща пъстърва. Ботушите му бяха черни, бричовете сини. Кестенявата му коса беше измита и подстригана, рижата брада — спретнато подрязана. — Направих всичко, което поискахте от мен.

— О? — Джайм Ланистър не беше спал, откакто Речен пад отвори портите си, и главата му пулсираше. — Не помня да съм искал от вас да пуснете сир Бриндън да избяга.

— Поискахте да предам замъка, не чичо ми. Аз ли съм виновен, че хората ви са го пуснали да се промъкне през обсадните ви линии?

На Джайм не му беше до шеги.

— Къде е той? — Не скри раздразнението си. Мъжете му три пъти бяха претърсили Речен пад, но Бриндън Тъли го нямаше никакъв.

— Изобщо не ми каза къде смята да замине.

— Изобщо не сте го попитали. Как е излязъл?

— Рибите плуват. Дори черните. — Едмур се усмихна.

На Джайм ужасно му се искаше да го удари през устата със златната си ръка. Няколко счупени зъба щяха да сложат край на усмивките му. За човек, на когото предстоеше да изкара остатъка от живота си като затворник, Едмур беше прекалено самодоволен.

— Под Скалата на Кастърли имаме тъмници, в които не можеш да се обърнеш, нито да седнеш или да се пресегнеш до ходилата си, когато плъховете започнат да ти гризат пръстите. Няма ли да благоволите да премислите отговора си?

Усмивката на лорд Едмур повехна.

— Дадохте ми дума, че ще се отнасяте с мен достойно, както се полага на ранга ми.

— Точно така — отвърна Джайм. — Но и по-благородни рицари от вас са умирали с хленч в онези тъмници, а и много знатни лордове. Дори един-двама крале, доколкото помня от историята. Жена ви може да получи някоя до вашата, ако желаете. Не бих искал да ви разделяме.

— Наистина преплува — навъсено каза Едмур. Имаше същите сини очи като сестра си Кейтлин и Джайм видя в тях същата омраза, каквато бе видял веднъж в нейните. — Вдигнахме портикула за Водната порта. Не целия, само три стъпки някъде. Достатъчно, за да остане празнина под водата, макар портата да изглеждаше затворена. Чичо ми е добър плувец. След като се стъмни, се гмурна под шиповете.

„И се е измъкнал“. Безлунна нощ, уморени постове, черна риба в черна река, плуваща тихо по течението. Дори някой да бе чул плясък, сигурно бе решил, че е риба. Едмур беше изчакал почти целия ден, преди да смъкне вълчището на Старките в знак, че се предава. В бъркотията около предаването на замъка Джайм бе уведомен, че Черната риба не е между пленниците, чак на другата сутрин.

Отиде до прозореца и се загледа над реката. Беше ясен есенен ден, слънцето блестеше над водата. „Черната риба може вече да е на десетина левги надолу по течението“.

— Трябва да го намерите — настоя Емон Фрей.

— Ще го намерим. — Джайм го каза с увереност, каквато не изпитваше. Сир Адам Марбранд водеше търсенето по южния бряг на реката, сир Дермот от Дъждовен лес — по северния. Беше помислил дали да не включи и речните лордове, но Ванс, Пайпър и цялата им пасмина по-скоро щяха да помогнат на Черната риба да избяга, отколкото да му сложат прангите. Общо взето не беше обнадежден. — Може да ни се измъкне временно, но рано или късно все ще се покаже.

— Ами ако се опита да си върне замъка?

— Имате гарнизон от двеста души. — Гарнизонът наистина беше доста голям, но лорд Емон беше в неблагоприятно положение. Поне нямаше да се затрудни с изхранването им: Черната риба беше оставил Речен пад добре снабден, точно както бе заявил. — След като сир Бриндън си е направил труда да ни напусне, съмнявам се, че ще се промъква обратно. — „Освен ако не доведе банда разбойници“. Не се съмняваше, че Черната риба е решен да продължи да се бие.

— Това е твое владение — каза лейди Джена на съпруга си. — Твоя работа е да го държиш. Ако не можеш, запали го и бягай в Скалата.

Лорд Емон потърка уста. Ръката му стана червена и лепкава от горчивеца.

— Точно така. Речен пад е мой и никой не може да ми го отнеме. — Изгледа за стотен път подозрително Едмур Тъли, после лейди Джена го изведе.

— Има ли още нещо, което смятате да ми кажете? — попита Джайм, щом двамата с Едмур останаха сами.

— Това е стаята на баща ми — отвърна Тъли. — Той управляваше Речните земи оттук, мъдро и добре. Обичаше да седи до прозореца. Щом вдигнеше глава от работата си, можеше да гледа реката. Когато очите му се уморяха, караше Кет да му чете. Двамата с Кутрето веднъж построихме замък от дървени кубчета ей там, до вратата. Никога няма да разбереш колко ми призлява, като те виждам в тази стая, Кралеубиецо. Никога няма да разбереш колко те презирам.

За това грешеше.

— Бил съм презиран от по-добри мъже от тебе, Едмур. — Джайм повика стражата. — Отведете негово благородие в кулата и се погрижете за храната му.

Лордът на Речен пад излезе мълчаливо. На другия ден щеше да тръгне на запад. Сир Форли Престър щеше да командва ескорта му: сто мъже, включително двайсет рицари. „По-добре да ги удвоя. Лорд Берик може да се опита да освободи Едмур, преди да стигнат Златния зъб“. Джайм не искаше за трети път да пленява Тъли.

Върна се на стола на Хостър Тъли, издърпа картата на Тризъбеца и я оглади със златната си длан. „Къде бих отишъл, ако бях Черната риба?“

— Ваше благородие? — Стражът застана на отворената врата. — Лейди Уестърлинг и дъщеря й са отвън, както заповядахте.

Джайм избута картата настрана.

— Доведете ги.

„Добре, че поне момичето не изчезна“. Джейни Уестърлинг беше кралицата на Роб Старк, момичето, което му струваше всичко. С вълк в корема си можеше да се окаже по-опасна и от Черната риба.

Не изглеждаше опасна. Беше тънко и жилаво момиче, на не повече от петнайсет-шестнайсет години, по-скоро непохватно, отколкото изящно. Имаше тесни бедра, гърди не по-големи от ябълки, лешникови къдрици и меки кафяви очи на кошута. „Достатъчно хубава като за дете, но не и момиче, заради което да изгубиш кралство“, реши Джайм. Лицето й беше пълничко, а на челото имаше драскотина, полускрита под кичур кафява коса.

— Какво е станало? — попита той.

Момичето извърна глава.

— Нищо й няма — увери го майка й, жена със строго лице и рокля от зелено кадифе. На дългата й шия висеше наниз от златни раковини. — Не искаше да ми даде коронката, която й даде бунтовникът, а когато посегнах да я взема, това упорито дете се сбори с мен.

— Беше си моя — изхлипа Джейни. — Нямаше право. Роб я направи за мен. Аз го обичах!

Майка й понечи да я зашлеви, но Джайм пристъпи между двете и я спря.

— Седнете, и двете. — Момичето се сви в стола си като уплашено животинче, но майка й седна сковано, с вдигната глава. — Ще желаете ли вино?

Момичето не отвърна.

— Не, благодаря — каза майка й.

— Както желаете. — Джайм се обърна към дъщерята. — Съжалявам за загубата ви. Момчето имаше кураж, признавам му го. Трябва обаче да ви задам един въпрос. Носите ли дете от него, милейди?

Джейни скочи от стола и побягна към вратата, но стражът я хвана за ръката.

— Не носи — отвърна лейди Сибел, докато дъщеря й се мъчеше да се отскубне. — Погрижих се за това, както ми заповяда лорд баща ви.

Джайм кимна. Тивин Ланистър не беше човек, който ще пренебрегне такива подробности.

— Пуснете момичето. Засега приключих с нея. — И докато Джейни излизаше разхлипана, се обърна към майка й. — Домът Уестърлинг има прошката си, а брат ви Ролф е лорд на Кастамийр. Какво друго очаквате от нас?

— Лорд баща ви обеща достойни бракове за Джейни и по-малката й сестра. Лордове или наследници, закле ми се, не по-малки синове, нито домашни рицари.

„Лордове или наследници. Естествено“. Уестърлинг бяха стар и горд дом, но самата лейди Сибел беше по род от Спайсър, с потекло на надскочили положението си търговци. Баба й беше някаква полупобъркана вещица от Изтока, доколкото помнеше. А Уестърлинг бяха обеднели. По-млади синове бе най-доброто, на което можеха да се надяват дъщерите на Сибел Спайсър при обичайния ход на нещата, но едно хубаво гърне с ланистърско злато щеше да направи дори вдовица на мъртъв бунтовник привлекателна за доста лордове.

— Ще получите браковете си — каза Джайм, — но Джейни трябва да изчака още две години, преди отново да се омъжи. — Ако момичето вземеше скоро друг съпруг и заченеше от него, щяха да плъзнат слухове, че бащата е Младият вълк.

— Имам и двама сина също така — припомни му лейди Уестърлинг. — Ролам е с мен, но Рейнард беше рицар и отиде с бунтовниците на Близнаците. Ако знаех какво има да става там, изобщо нямаше да му го позволя. — В гласа й се долови упрек. — Рейнард изобщо не знаеше за… споразумението с лорд баща ви. Може да е пленник в Близнаците.

„Или може да е мъртъв“. Уолдър Фрей също едва ли знаеше за споразумението.

— Ще проуча. Ако сир Рейналд все още е пленник, може да ви го откупим.

— Спомена се също така и за негов брак. Жена от Скалата на Кастърли. Лорд баща ви каза, че ще го уреди.

„Дори от гроба ръката на лорд Тивин ни движи всички“.

— Знам. Джой е незаконната дъщеря на покойния ми чичо Герион. Може да се уреди годеж, стига това да е желанието ви, но бракът трябва да изчака. Джой е само на девет.

— Незаконна дъщеря? — Лейди Сибел все едно беше захапала лимон. — Искате един Уестърлинг да се ожени за копелдачка?

— Точно толкова, колкото искам Джой да се ожени за сина на изменница. Тя заслужава по-добро. — Джайм с радост щеше да удуши жената пред себе си с наниза от раковини. Джой беше сладко дете, макар и самотно; баща й беше любимият чичо на Джайм. — Дъщеря ви струва десет пъти повече от вас, милейди. Утре ще заминете е Едмур и сир Форли. Дотогава гледайте да не ми се мяркате пред очите. — Викна на стражата и лейди Сибел излезе, стиснала устни. Джайм се зачуди колко ли знае лорд Гавен за кроежите на жена си, „Колко ли знаем изобщо мъжете?“

Едмур и Уестърлинг тръгнаха на път с четиристотин мъже — Джайм още веднъж удвои ескорта в последния момонт. Поязди няколко мили с тях, за да поговори със сир Форли Престър. Макар сир Форли да носеше бича глава на връхното си палто и рога на шлема си, у него нямаше нищо биче. Беше нисък, слаб, съсипан от живота мъж. С острия нос, плешивото теме и прошарената си кафява брада приличаше повече на ханджия, отколкото на рицар.

— Не знам къде е Черната риба — напомни му Джайм. — Но ако може да измъкне Едмур, ще го направи.

— Няма да го позволя, милорд. — Като повечето ханджии, сир Форли не беше глупак. — Съгледвачи и лека конница ще оглеждат пътя ни, нощем ще укрепваме лагера. Подбрал съм десет души да стоят с Тъли ден и нощ, най-добрите ми стрелци. Ако се отдалечи и на стъпка от пътя, ще го направят на таралеж.

— Добре. — Джайм държеше Тили да стигне до Скалата на Кастърли жив и невредим, но по-добре мъртъв, отколкото избягал. — Не е зле да държиш по няколко стрелци и около дъщерята на лорд Уестърлинг.

Сир Форли се стъписа.

— Момичето на Гавен? Тя е…

— Тя е вдовицата на Младия вълк. И два пъти по-опасна от Едмур, ако ни я измъкнат.

— Както кажете, милорд. Ще я пазим.

Наложи се да мине покрай Уестърлинг, когато подкара в тръс покрай колоната назад към Речен пад. Лорд Гавен му кимна навъсено, но лейди Сибел погледна през него с очи като ледени късове. Джейни изобщо не го видя: яздеше с наведени очи, свита под наметалото си. Финото й облекло под тежките му гънки беше разкъсано. „Сама си е разкъсала дрехите в знак на траур — помисли Джайм. — Това едва ли е зарадвало майка й.“ Зачуди се дали Церсей ще разкъса роклята си, ако някой ден чуе, че е мъртъв.

Не тръгна направо към замъка, а прекоси отново Повален камък, за да повика Едвин Фрей и да обсъди размяната на пленниците на дядо му. Фрей бяха започнали да се пръскат часове след предаването на Речен пад — знаменосците и волниците на лорд Уолдър вдигаха шатрите си и тръгваха по домовете си. Останалите Фрей също си тръгваха, но Едвин и незаконният му чичо още бяха тук.

Бяха се навели над една карта и спореха разгорещено, но спряха, щом Джайм влезе.

— Лорд-командире — каза с хладна учтивост Реки, а Едвин изломоти:

— Кръвта на баща ми е на ръцете ви, сир.

Джайм се стъписа.

— Как така?

— Вие го отпратихте към дома, нали? „Все някой трябваше да го направи“.

— Нещо лошо ли е сполетяло сир Риман?

— Обесен е. С всичките си хора — каза Уолдър Реки. — Разбойниците са ги хванали на две левги източно от Тържището.

— Дондарион?

— Той или Торос, или онази — лейди Каменно сърце.

Джайм се намръщи. Риман Фрей беше глупак, страхливец и пияница и на никого нямаше да липсва особено, най-малкото на родствениците си. Доколкото сухите очи на Едвин говореха нещо, дори синовете му нямаше да скърбят дълго. „Все пак… тези разбойници стават дръзки, след като са посмели да обесят наследника на лорд Уолдър на по-малко от ден езда от Близнаците“.

— Колко души водеше със себе си сир Риман?

— Трима рицари и дузина ратници — каза Реки. — Все едно са знаели, че се връща към Близнаците с малък ескорт.

Устата на Едвин се изкриви.

— Обзалагам се, че брат ми е замесен в това. Той допусна разбойниците да избягат, след като убиха Мерет и Петир. След като баща ни е мъртъв, между Черния Уолдър и Близнаците оставам само аз.

— Нямаш доказателство за това — каза Уолдър Реки.

— Не ми трябва доказателство. Познавам брат си.

— Брат ти е в Морски страж — настоя Реки. — Как може да е знаел, че сир Риман се връща в Близнаците?

— Някой му е казал — отвърна с горчивина Едвин. — Имал е шпиони в лагера, можеш да си сигурен.

„А ти имаш свои в Морски страж“. Джайм знаеше, че враждата между Едвин и Уолдър Черния е дълбока, но пет пари не даваше кой от тях ще наследи прадядо им като лорд на Брода.

— Ако ме извините, че прекъсвам скръбта ви — каза той сухо, — имаме да обсъждаме други въпроси. Щом се върнете в Близнаците, моля, уведомете лорд Уолдър, че крал Томен иска от него всички пленници, които сте взели на Червената сватба.

Сир Уолдър се намръщи.

— Тези пленници имат висока цена, сир.

— Негово величество нямаше да ги иска, ако цената им беше ниска.

Фрей и Реки се спогледаха и Едвин каза:

— Милорд дядо ми ще очаква овъзмездяване за тези пленници. „Ще го получи, когато ми порасне нова ръка“, помисли Джайм.

— Всички имаме очаквания. Кажете ми, сир Рейналд Уестърлинг между пленниците ли е?

— Рицарят на морските раковини? — Едвин се изсмя. — Него ще го намерите да храни рибите на дъното на Зелена вилка.

— Беше в двора, когато хората ни дойдоха да убият вълчището — обясни Уолдър Реки. — Уейлън му поиска меча и той го даде кротко, но когато стрелците удариха с арбалетите по вълка, грабна брадвата на Уейлън и скъса мрежата, която бяха хвърлили върху звяра. Улучиха го със стрела в рамото и с още една в корема, но успя да стигне до дървения мост и да се хвърли в реката.

— Остави диря от кръв по стъпалата — каза Едвин.

— Намерихте ли трупа му?

— Хиляда трупа намерихме. Като изкарат няколко дни в реката, всички си приличат.

— Чувал съм същото и за обесените — подхвърли Джайм, преди да излезе.

На другата сутрин от лагера на Фрей не беше останало почти нищо освен мухи, конска тор и бесилката на сир Риман — издигаше се самотна до Повален камък. Братовчед му Давен поиска да разбере какво ще се прави с нея, както и с обсадните машини, които бе построил, овни, кули и требушети. Предложи да довлекат всичко до Гарваново дърво и да го използват там. Джайм му каза да запали всичко, като почне с бесилката.

— С лорд Титос смятам да се справя лично. Няма да ми трябва обсадна кула.

Давен се ухили.

— Двубой ли, братовчед? Не изглежда честно, Титос е побелял старец.

„Поболял старец с две ръце“.

Вечерта със сир Илин се биха три часа. Този път беше добре. Ако беше наистина, Пейн щеше да го убие само два пъти. Пет-шест беше по-обичайното, а понякога ставаше и по-лошо.

— Ако продължа така още година, ще съм добър като Пек — заяви Джайм, а сир Илин отвърна с грак да покаже, че му е смешно. — Хайде да пийнем от хубавото червено вино на Хостър Тъли.

Виното се бе превърнало в част от нощния им ритуал. Сир Илин беше идеалната компания за пиене. Не прекъсваше, не възразяваше, не се оплакваше, не молеше за услуги и не разказваше дълги безсмислени истории. Само пиеше и слушаше.

— Би трябвало да отрежа езиците на всичките си приятели — каза Джайм, докато пълнеше чашите, — а и на роднините ми също. Безмълвна Церсей ще е още по-сладка. Макар че ще ми липсва езикът й, когато се целуваме. — Отпи. Виното бе тъмночервено, сладко и тежко. Стопляше го. — Не помня кога започнахме да се целуваме. Отначало беше невинно. После вече не. — Остави чашата. — Тирион веднъж ми каза, че повечето курви не искали да се целуват. Ще те наебат до скъсване, така каза, но няма да те целунат. Как мислиш, сестра ми целува ли Черно котле?

Сир Илин не отговори.

— Не смятам, че е редно да убия свой Заклет брат. Трябва просто да го скопя и да го пратя на Вала. Това са направили с Лукамор Похотливия. Сир Озмунд, разбира се, няма да приеме леко скопяването. А и братята му трябва да се вземат предвид. Братята може да са опасни. След като Егон Недостойния осъдил на смърт сир Терънс Тойн затова, че спал с метресата му, братята на Тойн направили всичко, за да го убият. „Всичкото“ им не било кой знае колко добро, благодарение на Драконовия рицар, но не е минало без опит. Пише го в Бялата книга. Всичко е написано там — освен какво да правя с Церсей.

Сир Илин прокара пръст по гърлото си.

— Не. Томен изгуби брат си и мъжа, когото смяташе за свой баща. Ако убия и майка му, ще ме намрази… а и сладката му съпруга ще намери начин да обърне омразата в изгода на Планински рай.

Сир Илин се усмихна по начин, който не допадна на Джайм. „Грозна усмивка. Грозна душа“.

— Много говориш.

На другия ден сир Дермот от Дъждовен лес се върна в замъка с празни ръце. Когато Джайм го попита какво е намерил, отвърна:

— Вълци. Стотици. — Беше загубил двама часови заради тях. Вълците дошли в тъмното и ги разкъсали. — Въоръжени мъже в броня, но зверовете нямат страх от тях. Преди да издъхне, Джейт каза, че глутницата я водела вълчица с чудовищна големина. Вълчище, ако му чуете приказките. Вълците и между коневръзите нахълтаха. Убиха любимия ми жребец проклетите гадове.

— Кръг огньове около лагера е можел да ги задържи — каза Джайм и се зачуди. Възможно ли беше вълчището на сир Дермот да е същият звяр, който бе нападнал Джофри при кръстопътя?

Вълци или не, сир Дермот взе свежи коне и още хора и на другата заран тръгна отново да търси Бриндън Тъли. Същия следобед лордовете на Тризъбеца дойдоха при Джайм да го помолят за разрешение да се върнат по земите си. Даде им го. Лорд Пайпър поиска да научи за сина си Марк.

— Всички пленници ще бъдат върнати срещу откуп — обеща Джайм. Речните лордове си тръгнаха, но лорд Карил Ванс се задържа.

— Лорд Джайм, трябва да идете до Гарваново дърво. Докато Джонос е при портите му, Титос изобщо няма да се предаде, но знам, че пред вас ще склони глава.

Джайм му благодари за съвета.

Силния глиган искаше да се върне в Дари, както бе обещал, и да се бие с разбойниците.

— Обходихме половината проклето кралство, и за какво? За да може Едмур Тъли да се напикае в бричовете си? Няма да има песен за това. Искам да се бия. Искам Хрътката, Джайм. Него или Пограничния лорд.

— Главата на Хрътката е твоя, ако можеш да я вземеш — каза му Джайм, — но Берик Дондарион трябва да бъде заловен жив и да бъде отведен в Кралски чертог. Хиляда души трябва да го видят как умира, иначе няма да остане умрял. — Силния глиган изръмжа, но се съгласи. На другия ден си тръгна със своя скуайър и ратниците си, и с Джон Бетли Безбрадия, който беше решил, че гонитбата на разбойници е за предпочитане пред това да се върне при нежната си съпруга. Разправяха, че била по-брадата от него.

Джайм все още имаше да се оправя с цял гарнизон. До един се бяха заклели, че нищо не знаят за плановете на сир Бриндън, нито къде може да е отишъл.

— Лъжат — настоя Емон Фрей, но Джайм не мислеше така.

— Ако не споделяте плановете си с никого, никой няма да ви измени — изтъкна той. Лейди Джена подхвърли няколко души да бъдат подложени на разпит. Той отказа. — Дадох думата си на Едмур, че ако се предаде, гарнизонът му може да си замине невредим.

— Много благородно от твоя страна — каза леля му, — но тук е нужна сила, не кавалерство.

„Питай Едмур за благородството ми — помисли Джайм. — Попитай го за катапулта“. Кой знае защо, не смяташе, че майстерите ще го сбъркат с принц Емон Драконовия рицар, когато прочетяха историите му. Все пак се чувстваше странно доволен. Войната почти беше спечелена. Драконов камък беше паднал, не се съмняваше, че и Бурен край скоро ще го последва, а Станис да си стои на Вала. Северняците нямаше да го заобичат повече от бурните лордове. Ако не го унищожеше Рууз Болтън, щеше да го направи зимата.

А той беше свършил работата си тук в Речен пад, без на практика да вдигне оръжие срещу Старките или Тъли. Само да намереше и Черната риба, щеше да може да се върне в Кралски чертог, където му беше мястото. „Мястото ми е с моя крал. С моя син“. Томен щеше ли да иска да научи това? Истината можеше да струва трона на момчето. „Какво би предпочел, трон или баща, момчето ми?“ Момчето, разбира се, можеше дори да не му повярва. Церсей щеше да каже, че е лъжа. „Сладката ми сестричка, измамницата“. Трябваше да измисли някакъв начин да го изтръгне от прегръдките й, преди да се е превърнал в поредния Джофри. А междувременно трябваше да му намери и нов съвет. „Ако може Церсей да бъде отстранена, сир Кеван току-виж се съгласи да е Ръка на Томен“. Ако не — какво пък, в Седемте кралства не липсваха способни мъже. Форли Престър можеше да се окаже добър избор или Роланд Крейкхол. Ако се окажеше, че се налага да не е западняк, за да са доволни Тирел, винаги можеше да се разчита на Метис Роуан… или дори на Петир Белиш. Кутрето беше колкото симпатичен, толкова и умен, но с твърде ниско потекло, за да застраши някой от големите лордове. „Съвършената Ръка“.

Гарнизонът на Тъли си тръгна на другата сутрин, без броня и оръжие. На всеки бе разрешено да вземе храна за три дни и дрехите на гърба си, след като положи тържествена клетва, че никога няма да вдигне оръжие срещу лорд Емон или дома Ланистър.

— Ако имаш късмет, по един на десет може и да спази клетвата — каза лейди Джена.

— Добре. Предпочитам да се разправям с девет души вместо с десет. Десетият може да е този, който да ме убие.

— Другите девет могат да те убият също толкова бързо.

— По-добре, отколкото да умра в леглото. — „Или в нужника“. Двама души решиха да не тръгват с другите. Сир Дезмънд Грел, старият учител по оръжие на лорд Хостър, предпочете да облече черното. Същото избра и сир Робин Ригър, капитанът на гвардията на Речен пад.

— Този замък беше домът ми четиридесет години — заяви Грел. — Казвате, че съм свободен да си ида, но къде? Много съм стар и дебел, за да стане от мен странстващ рицар. Но мъжете винаги са добре дошли на Вала.

— Както желаете — отвърна Джайм, макар да беше досадно. Разреши да си запазят оръжието и бронята и назначи дузина от хората на Грегър Клегейн да ескортират двамата до Девиче езеро. Командата повери на Рафорд, онзи, когото наричаха Сладура.

— Погрижете се пленниците да стигнат невредими в Девиче езеро — каза му Джайм, — или онова, което сир Грегър направи с Козела, ще се окаже весела шегичка в сравнение с това, което аз ще направя с вас.

Минаха още няколко дни. Лорд Емон събра на двора всички в Речен пад, хората на лорд Едмур, както и своите, и им говори близо три часа какво очаквал от тях, след като вече той е техният лорд и господар. От време на време размахваше свитъка си, а конярчетата и слугинчетата слушаха умърлушени и смълчани под лекия дъжд.

Певецът също слушаше, онзи, когото Джайм беше взел от сир Риман Фрей — стоеше на сушина на прага на една отворена врата.

— Негово благородие е трябвало да се роди певец — каза той. — Тази реч е по-дълга от маршова балада, а май не спря дори да си поеме дъх.

Джайм се засмя.

— На лорд Емон дъх не му трябва, докато може да дъвче. Ще направиш ли песен от това?

— Смешна. Ще я нарека „Да говориш с риба“.

— Само не я пей пред леля ми. — Джайм не му беше обръщал много внимание досега. Беше дребен човек, облечен в опърпани зелени бричове и изтъркана туника в по-светъл оттенък на зеленото, с кафяви кожени кръпки. Носът му беше дълъг и остър, усмивката — широка. Кафявата му коса падаше до яката, сплъстена и немита. „На петдесет някъде трябва да е. Странстващ арфист, похабен от живота“. — Не беше ли човек на сир Риман, когато те намерих?

— Само за две седмици.

— Очаквах, че си заминал с Фрей.

— Този нали е Фрей — отвърна певецът и кимна към лорд Емон. — А пък този замък изглежда хубаво топло местенце да изкара човек зимата. Уат Бялата усмивка замина със сир Форли и рекох да видя дали не мога да си спечеля мястото му. Уат има висок и сладък глас, за какъвто повечето от нас не можем и да се надяваме. Но аз знам два пъти повече мръсни песни от него. Да ме прощава милорд.

— Би трябвало да се уредиш чудесно с леля ми — каза Джайм. — Щом се надяваш да презимуваш тук, гледай да спечелиш благоволението на лейди Джена. Тя е важната.

— Не сте ли вие?

— Моето място е с краля. Няма да се задържа дълго тук.

— Съжалявам, че го чувам, милорд. Знам по-добри песни от „Дъждовете на Кастамийр“. Мога да ви изсвиря… о, какво ли не.

— Някой друг път. Как ти е името?

— Том от Седем потока, с ваше позволение. — Певецът почтително свали меката си шапка. — Но повечето ми викат Том Седмака.

— Сладко да пееш, Седмак.

Същата нощ Джайм сънува, че пак е във Великата септа на Белор и пак стои на бдение над трупа на баща си. Септата беше тиха и тъмна. Някаква жена се появи от сенките и бавно тръгна към саркофага.

— Сестро?

Но не беше Церсей. Беше цялата в сиво, сестра на мълчанието. Качулка и було скриваха лицето й, но той виждаше свещите, греещи в кладенците на очите й.

— Сестро — промълви Джайм, — какво ще искаш от мен? — Последната му дума отекна из септата, менннннннннннннннннннн.

— Не съм твоята сестра, Джайм. — Тя вдигна бялата си мека длан и избута качулката назад. — Забравил ли си ме?

„Мога ли да забравя човек, когото изобщо не съм познавал?“ Думите заседнаха в гърлото му. Познаваше я, но беше толкова отдавна…

— И своя лорд баща ли ще забравиш? Чудя се дали изобщо си го познавал истински. — Очите й бяха зелени, косата — предено злато. Не можеше да определи възрастта й. Петнайсет, помисли си. Или петдесет. Тя се изкачи по стъпалата и застана над саркофага. — Той не понасяше да му се смеят. Това мразеше най-много.

— Коя си ти? — Трябваше да го чуе от нея.

— Въпросът е ти кой си?

— Това е сън.

— Нима? — Тя се усмихна тъжно. — Преброй си ръцете, дете. „Една“. Една ръка, стиснала здраво дръжката на меча. Само една.

— В сънищата си винаги имам две ръце. — Вдигна дясната и зяпна изумен грозния чукан.

— Всички бленуваме неща, които не можем да имаме, Тивин бленуваше синът му да бъде велик рицар, дъщеря му — кралица. Мечтаеше да са толкова силни, храбри и красиви, че никой никога да не може да им се смее.

— Аз съм рицар — отвърна той. — А Церсей е кралица.

По бузата й потече сълза. Жената вдигна отново качулката и му обърна гръб. Джайм извика след нея, но тя вече се отдалечаваше, полата й шепнеше люлчини песни по пода. „Не ме оставяй“, искаше му се да извика, но тя, разбира се, отдавна ги бе оставила.

Събуди се в тъмното разтреперан. Стаята беше студена като лед. Джайм избута завивките със сакатата си ръка. Огънят в камината беше изгаснал, прозорецът бе отворен от вятъра. Той тръгна в мрака да го затвори и босото му ходило стъпи на нещо мокро. Джайм настръхна стъписан. Първата му мисъл беше за кръв, но кръвта нямаше да е толкова студена.

Беше сняг, навял през прозореца.

„Сняг в Речните земи“. Щом тук валеше, като нищо щеше да вали в Ланиспорт и в Кралски чертог. „Зимата настъпва на юг, а половината ни зърнохранилища са празни“. Всякаква реколта по нивите беше обречена. Нямаше да има повече сеитба, нямаше надежда за още една жътва. Неволно се зачуди с какво ли ще изхрани баща му кралството, но си спомни, че Тивин Ланистър е мъртъв.

На сутринта снегът беше дълбок до глезените и още по-дълбок в гората на боговете — под дърветата бяха завени преспи. Скуайърите, конярчетата и знатните пажове отново се бяха превърнали в деца в студеното бяло вълшебство и водеха войната си със снежни топки по пътеки и бойници. Джайм чуваше смеховете им. Някога, не толкова отдавна, и той щеше да прави снежни топки с тях, да замеря клатушкащия се из двора Тирион или да пусне някоя в яката на Церсей. „Само че за снежни топки трябват две ръце“.

Някой почука на вратата.

— Виж кой е, Пек.

Беше старият майстер на Речен пад, стискаше писмо в сбръчканата си ръка. Лицето му беше бяло като току-що навалелия сняг.

— Знам — каза Джайм. — Дошъл е бял гарван от Цитаделата. Зимата е дошла.

— Не, милорд. От Кралски чертог. Позволих си волността… не знаех… — Подаде му писмото.

Джайм го прочете на пейката до прозореца, окъпан в светлината на студеното бяло утро. Думите на Кибърн бяха стегнати и кратки. На Церсей — пламенни и страстни. „Ела веднага — пишеше. — Помогни ми. Спаси ме. Имам нужда от теб, тъй както имах нужда преди. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Ела веднага!“

Виман беше застинал до вратата и чакаше, а Джайм усети, че и Пек го гледа напрегнато.

— Желае ли милорд да отговори? — попита майстерът след дълго мълчание.

Една снежинка кацна на писмото. Стопи се и мастилото се замъгли. Джайм нави отново свитъка, толкова здраво, колкото позволяваше една ръка, и го подаде на Пек.

— Не. Това го хвърли в огъня.