Пир за врани

Самуел

Най-опасната част от пътуването беше последната. Протоците Редвин гъмжаха от кораби, както ги бяха предупредили в Тирош. След като главната сила на флота на Арбор бе от другата страна на Вестерос, железните бяха опустошили Риамспорт и бяха завзели Лозоград и пристан Морска звезда, за да ги използват като бази за плячкосване на морските товари за Староград.

На три пътя видяха техни кораби. Два обаче бяха далече назад и „Канеленият вятър“ им избяга. Третият се появи към залез-слънце и отряза пътя им откъм Шепнещ звук. Щом видяха как греблата разпенват до бяло бронзовите води, Коджа Мо прати на кулите стрелците с лъковете им от златно сърце, които можеха да пратят стрела по-далече и по-точно дори от дорнския тис. Изчака корабът да се доближи на двеста разтега, преди да даде команда да стрелят. Сам също стреля и този път му се стори, че стрелата му стигна до кораба. Един залп стигаше. Дългият кораб възви на юг да търси по-кротка плячка.

Когато навлязоха а Шепнещ звук, се спускаше тъмносин здрач. Джили стоеше на носа с бебето и зяпаше замъка на скалите.

— Три кули — кала й Сам, — седалището на дома Костейн. — Всечен на фона на вечерните звезди, с факлите, мигащи в прозорците, замъкът бе величествена гледка, но той се натъжи, като го видя. Пътуването им беше почти към края си.

— Колко е висок… — промълви Джили.

— Чакай да видиш Високата кула.

Бебето на Дала започна да плаче и Джили му даде да суче. Усмихна се и го погали по меката кафява коса. „Започнала е да го обича също колкото своето, което остави“, осъзна Сам. Дано боговете да бъдеха добри и към двете деца.

Железните бяха проникнали дори в заслонените води на Шепнещ звук. На заранта, когато „Канеленият вятър“ продължи към Староград, видяха трупове, понесени по морето. По някои тела бяха накацали врани, вдигаха се във въздуха и грачеха сърдити, че корабът безпокои гротескно подутите им салове. По бреговете се появиха изгорени поля и опожарени села, плитчините и пясъчните ивици бяха осеяни с корабни останки. Търговски гемии и рибарски лодки бяха най-често, но видяха и изоставени дълги кораби, и останки от два големи дромона. Единият беше изгорял до ватерлинията, а другият имаше голяма зейнала дупка в борда — от вражески таран.

— Битка е имало тука — каза Ксондо. — Неотдавна.

— Кой ще е толкова луд да напада толкова близо до Староград? Ксондо посочи един полузатънал в плитчините дълъг кораб. На кърмата висяха останки от знаме, почерняло и опърпано. Сам никога не беше виждал герба на него: червено око с черна зеница под черна желязна корона, поддържана от две врани.

— Чие знаме е това? Ксондо сви рамене.

Следващият ден беше студен и мъглив. Докато „Канеленият вятър“ пълзеше покрай поредното плячкосано рибарско селце, от мъглата се плъзна бойна галера и бавно загреба към тях. „Ловкиня“ бе името, което носеше, зад статуя на стройна девица, облечена в листа и размахала копие. Миг след това от двете й страни се появиха две по-малки галери, като двойка хрътки, газещи по петите на господарката си. За облекчение на Сам вееха знамето на крал Томен с елена и лъва над стъпаловидната бяла кула на Староград с короната й от пламък.

Капитанът на „Ловкинята“ беше висок мъж в пушливо на цвят наметало, обшито с ивица червени сатенени пламъци. Докара галерата до тях, вдигна гребла и извика, че се качва на борда. Докато стрелците му с арбалети и лъкометците на Коджа Мо се гледаха напрегнато, той се прехвърли с половин дузина рицари, кимна на Кухуру Мо и поиска да види трюмовете му.

— Моите извинения — каза, след като огледът свърши. — Съжалявам, че честни хора трябва да търпят подобни грубости, но по-добре това, отколкото железните в Староград. Само преди две седмици тия проклети кучи синове плениха в протоците търговски кораб на Тирош. Избили екипажа, облекли дрехите им и си боядисали мустаците и брадите с боите им. Смятали, като влязат през стените, да подпалят пристанището и да отворят някоя порта, докато ние се борим е огъня. Можеше и да стане, но се натъкнаха на „Господарката на кулата“, а старшият им гребец е жена от Тирош. Като видяла всички тия зелени и червени бради, поздравила ги на речта на Тирош, но те не знаели как да отвърнат.

Сам го зяпна стъписано.

— Не може да са мислили да нападнат Староград!

Капитанът на „Ловкинята“ го изгледа странно.

— Това не са обикновени пирати. Железните винаги нападат там, където могат. Удрят внезапно от морето, отвличат злато и жени и се махат, но рядко са били повече от един-два бойни кораба и никога повече от половин дузина. Сега ни нападат стотици техни кораби, тръгват от Щитовите острови и някои скали около Арбор. Взели са Рачешкия залив, Свинския остров и Русалкин палат, а и други свърталища имат — на Конска подкова и Копелешката люлка. Без флотата на лорд Редвин не ни стигат кораби да се счепкаме с тях.

— Но какво прави лорд Хайтауър? — изломоти Сам. — Баща ми винаги казваше, че е богат колкото Ланистърите и може да поведе три пъти повече мечове от всеки знаменосец на Планински рай.

— И повече, ако омете калдъръмите — отвърна капитанът, — но мечовете не стават за нищо пред железните, освен ако мъжете, които ги държат, не знаят да вървят по водата.

— Но Високата кула трябва да направи нещо!

— Как не. Лорд Лейтън се е затворил на върха на кулата си с Лудата дева и рови из книгите със заклинания. Може пък да вдигне някоя армия от дълбините, кой знае. Белор строи галери, Гунтор командва залива, Гарт обучава новобранци, а Хъмфри замина за Лис да купи наемници. Ако можем да измъкнем прилична флота от оная курва сестра му, може да почнем да плащаме на железните с тяхната монета. Дотогава най-доброто, което можем да направим, е да пазим залива и да чакаме кучката кралица в Кралски чертог да остави лорд Пакстър да се развихри.

Горчивината в думите на капитана стъписа Сам толкова, колкото и казаното. „Ако Кралски чертог загуби Староград и Арбор, цялото кралство ще се разпадне“, помисли, докато гледаше отдалечаващата се „Ловкиня“ и сестрите й.

Това го накара да се зачуди дали и Рогов хълм не е в опасност. Земите на Тарли се простираха навътре в сушата сред гъсто залесени хълмове, на сто левги североизточно от Староград, далече от брега. Би трябвало да са извън обхвата на железните, при все че лорд баща му се сражаваше някъде из Речните земи и замъкът бе оставен с лека отбрана. Младия вълк несъмнено си бе помислил, че същото е вярно и за Зимен хребет — до нощта, в която Теон Обърниплаща не бе прехвърлил стените му. Сам не можеше да понесе мисълта, че може да е довел Джили и бебето й чак тук само за да ги вкара във вихъра на войната.

Бореше се с тези съмнения през остатъка от пътуването и се чудеше какво да направи. Сигурно можеше да задържи Джили със себе си в Староград. Градските стени бяха много по-здрави от стените на бащиния му замък и имаше хиляди мъже, които да ги бранят, срещу шепата, които лорд Рандил трябваше да е оставил в Рогов хълм, когато бе тръгнал за Планински рай да се отзове на призива на своя сюзерен. Но ако го направеше, трябваше да я крие някак си. Цитаделата нямаше да позволи новаците й да държат жени или любовници, поне открито. „Освен това, ако остана с Джили много дълго, как изобщо ще намеря сила да я напусна?“ Трябваше да я напусне или да дезертира. „Аз казах думите — напомни си Сам. — Ако дезертирам, ще си изгубя главата, а как ще помогне това на Джили?“

Помисли дали да не помоли Коджа Мо и баща й да отведат дивашкото момиче с тях на Летните острови. Но и това криеше опасности. Щом „Канеленият вятър“ напуснеше Староград, трябваше отново да прекоси протоците Редвин и този път можеше да не извади толкова късмет. Ако вятърът спреше и пленяха кораба? Ако приказките, които бе слушал, бяха верни, Джили щяха да я вземат като рабиня или солена жена, а бебето сигурно щяха да го хвърлят в морето като досадна дреболия.

„Трябва да е Рогов хълм — реши Сам накрая. — Щом стигнем в Староград, ще наема фургон и сам ще я заведа“. Така щеше да види замъка и гарнизона му и ако нещо от видяното го притеснеше, щеше просто да обърне и да върне Джили в Староград.

Стигнаха в Староград в студена влажна утрин: мъглата бе толкова гъста, че фарът на Високата кула беше единственото, което се виждаше. През залива се изпъваше бараж — двайсетина изгнили кораба, вързани един за друг. Зад него стояха в редица бойни кораби, три големи дромона и извисяващият се флагмански кораб на лорд Хайтауър „Честта на Староград“. „Канеленият вятър“ отново бе подложен на оглед. Този път на борда се качи Гунтор, синът на лорд Лейтън, в сребрист плащ и емайлирана в сиво броня. Сир Гунтор беше учил няколко години в Цитаделата и знаеше Лятната реч, тъй че двамата с Кухуру Мо се отделиха в капитанската каюта да поговорят насаме.

През това време Сам обясни плановете си на Джили.

— Първо Цитаделата, да представя писмата на Джон и да им кажа за смъртта на майстер Емон. Очаквам архимайстерите да пратят кола за тялото му. После ще намеря коне и фургон да те заведа при майка ми в Рогов хълм. Ще се върна колкото може по-скоро, но няма да е преди утре.

— Утре — повтори тя и го целуна за късмет.

Накрая сир Гунтор излезе на палубата и даде знак да отворят веригата, та „Канеленият вятър“ да влезе в пристанището. Сам стоеше до Коджа Мо и трима от стрелците й при подвижното мостче, докато връзваха кораба за кея. Летноостровитяните бяха с пъстрите си плащове от пера, които носеха само на брега. Чувстваше се дрипав до тях в торбестите си черни бричове, овехтялото наметало и оцапаните със сол ботуши.

— Колко време ще останете в пристанището?

— Два дни, десет, кой може да каже? Колкото трябва да опразним трюмовете и да ги напълним отново. — Коджа се ухили. — Баща ми също трябва да посети сивите майстери. Има да им продава книги.

— Джили може ли да остане на борда, докато се върна?

— Джили може да остане колкото пожелае. — Мушна го с пръст в корема. — Не яде толкова много като някои.

— Не съм толкова дебел като преди — защити се Сам. Пътуването на юг се бе погрижило за това. Всичките тези вахти и нищо за ядене освен плодове и риба. Летноостровитяните обожаваха плодове и риба.

Тръгна след стрелците, но щом слязоха на брега, се разделиха. Надяваше се, че още помни пътя до Цитаделата. Староград бе истински лабиринт, а нямаше време за губене.

Денят беше влажен, тъй че калдъръмът бе мокър и хлъзгав, уличките — загърнати в мъгла и загадка. Сам ги избягваше, доколкото можеше, и се придържаше към крайречния път, извиващ се покрай Медовината към центъра на града. Приятно беше отново да усеща под краката си твърда земя, вместо клатещата се палуба, но в същото време, докато вървеше, се чувстваше неловко. Усещаше чужди очи да го гледат, надничаха от тераси и прозорци, следяха го от притъмнели входове. На „Канеленият вятър“ познаваше всяко лице. Тук, накъдето и да се обърнеше, виждаше само непознати. Още по-лоша бе мисълта, че може да го види някой, който го познава. Лорд Рандил Тарли беше познат в Староград, но не го обичаха. Сам не знаеше кое щеше да е по-зле: да го разпознае някой от враговете на баща му или някой от приятелите му. Придърпа наметалото си и ускори крачка.

Край портите на Цитаделата клечаха два зелени сфинкса с лъвски тела, орлови криле и змийски опашки. Единият имаше мъжко лице, другият — женско. Малко зад тях се издигаше Домът на писаря, където жителите на Староград идваха да потърсят послушници да им напишат прошенията или да прочетат писмата им. В откритите щандове седяха неколцина отегчени писари и чакаха клиенти. По други щандове се купуваха и продаваха книги. Сам спря при един, който предлагаше карти, и огледа една скица на Цитаделата, за да намери най-краткия път до Двора на Сенешала.

Пътеката се раздвояваше при статуята на крал Дерон Първи, яхнал високия си каменен кон и вдигнал меча си към Дорн. Една чайка беше кацнала на главата на Младия дракон, а други две на меча му. Сам хвана лявото разклонение, което продължаваше покрай реката. При Плачещия кей погледа как двама послушници помогнаха на един старец да се качи в лодката за късия път до Кървавия остров. Млада майка се качи след него, с бебе не по-голямо от това на Джили. Бебето ревеше. Под кейовете някакви готварчета газеха из плитчините и ловяха жаби. Поток розовобузи новаци се изля покрай него, забързани към септрията. „Трябваше да дойда тук, когато бях на техните години — помисли Сам. — Ако бях избягал с лъжливо име, можех да изчезна сред другите новаци. Баща ми можеше да се престори, че Дикон е единственият му син. Едва ли щеше да си направи труда да ме търси, освен ако не бях яхнал някое муле. Тогава щеше да ме издири, но само заради мулето“.

Пред Сенешалския двор ректорите затваряха един новак в складовете.

— Краде ядене от кухните — обясни един на послушниците, които чакаха да замерят хванатия с гнили зеленчуци. Всички изгледаха с любопитство Сам, когато ги подмина — черното наметало се бе издуло след него като платно.

Влезе в зала с каменен под и високи сводести прозорци. В другия край на висок подиум седеше мъж с остро лице и дращеше в дебел тефтер. Макар да беше облечен в майстерски халат, нямаше верига на врата. Сам се окашля.

— Добро утро.

Мъжът вдигна глава и като че ли не одобри това, което видя.

— Миришеш ми на новак.

— Надявам се скоро да стана. — Сам извади писмата, които му бе дал Джон Сняг. — Тръгнах от Вала с майстер Емон, но той умря по време на пътуването. Ако може да говоря със сенешала…

— Името ти?

— Самуел. Самуел Тарли.

Мъжът вписа името му в тефтера и махна с перото към пейката до стената.

— Седни. Ще те повикат, когато решат. Сам седна на пейката.

Други идваха и си отиваха. Някои носеха писма и напускаха. Някои говореха с мъжа на подиума и той ги отпращаше през вратата зад себе си и нагоре по витото стълбище. Други сядаха на пейката при Сам и чакаха да ги повикат. Неколцина от повиканите бяха дошли след него. След като това стана за четвърти или пети път, той стана, отиде до мъжа и попита:

— Колко още ще чакам?

— Сенешалът е важна особа.

— Дошъл съм чак от Вала.

— Значи няма да ти е трудно да стигнеш малко по-далече. — Махна с перото. — На онази пейка ей там, под прозореца.

Сам се върна на пейката. Изтече още час. Други влизаха, говореха с мъжа, изчакваха няколко мига и ги пускаха нататък. През цялото време той дори не поглеждаше към Сам. Мъглата отвън взе да се вдига, бледа слънчева светлина прониза прозорците. Сам усети, че се е зазяпал в прашинките, затанцували в слънчевите лъчи. От устата му се изтръгна прозявка, после — още една. Опипа един спукан мехур на ръката си, после клюмна и затвори очи.

Сигурно бе задрямал. Стресна се, когато мъжът на подиума извика нечие име, скочи припряно на крака и си седна отново, като разбра, че не е неговото.

— Трябва да пъхнеш някой петак на Лоркас, иначе ще седиш тука три дена — каза нечий глас до него. — Какво те води от Нощния страж в Цитаделата?

Заговорилият го беше слаб добродушен младеж, облечен в бричове от сърнешка кожа и стегнат зелен бригандин с железни пъпки. Кожата му беше с цвета на светлокафяв ейл, имаше гъсти черни къдрици и големи черни очи.

— Лорд-командирът възстановява изоставените укрепления — обясни Сам. — Трябват ни повече майстери за гарваните… петак ли каза?

— Петак ще свърши работа. За сребърен елен Лорас ще те отнесе при сенешала на гръб. Петдесет години е бил послушник. Мрази новаците, особено новаци със знатно потекло.

— Как може да разбере човек, че съм със знатно потекло?

— Също както може да разбере, че аз съм дорнец. — Каза го с усмивка.

Сам затършува за петак.

— Ти новак ли си?

— Послушник. Казвам се Алерас, но някои ме наричат Сфинкса. Името стресна Сам и той изломоти:

— Сфинксът е гатанката, не задаващият гатанката. Знаеш ли какво значи това?

— Не. Гатанка ли е?

— Де да знаех. Аз съм Самуел Тарли. Сам.

— Добра среща. И каква работа има Самуел Тарли с архимайстер Теобалд?

— Той ли е сенешалът? — попита объркано Сам. — Майстер Емон каза, че сенешалът бил Норен.

— Всяка година е нов. Архимайстерите се сменят на поста — повечето го смятат за неблагодарна задача, само ги отвлича от истинската им работа. Тази година черното камъче се падна на архимайстер Уолгрейв, но умът на Уолгрейв се отвява, тъй че Теобалд излезе и каза, че ще отслужи срока му. Сприхав човек е, но добър. Майстер Емон ли каза?

— Да.

— Емон Таргариен?

— Някога. Наричахме го просто майстер Емон. Умря по време на пътуването ни на юг. Как така знаеш за него?

— А как не? Той беше не само най-старият жив майстер. Беше най-старият човек във Вестерос, преживял повече история, отколкото архимайстер Перестан някога ще научи. Можеше да разкаже много и премного за управлението на баща си и на чичо си. На колко години беше, знаеш ли?

— На сто и две.

— Какво е правил в морето на неговата възраст?

Сам предъвка за миг въпроса, чудеше се какво е редно да каже. „Сфинксът е гатанката, не задаващият гатанката“. Възможно ли беше майстер Емон да е имал предвид този Сфинкс? Едва ли.

— Лорд-командир Сняг го изпрати, за да спаси живота му — почна той колебливо. Разказа набързо за крал Станис и Мелисандра Ашайска, като смяташе да спре дотук, но едно нещо водеше към друго, тъй че ще не ще заговори за Манс Рейдър и неговите диваци, за кралска кръв и дракони и преди да се усети какво става, всичко останало се изля: духовете в Юмрука на Първите хора, Другият на неговия мъртъв кон, убийството на Стария мечок в Цитаделата на Крастър, Джили и бягството им, Бяло дърво, Студени ръце и гарваните, Джон и как бе станал лорд-командир, „Черната птица“, Дареон, Браавос, драконите, които Ксондо видял в Карт, „Канеленият вятър“ и всичко, което майстер Емон бе прошепнал накрая. Скри само тайните, които се бе заклел да пази, за Бран Старк и спътниците му и за бебетата, които Джон Сняг бе подменил. — Денерис е единствената надежда — заключи. — Емон каза, че Цитаделата трябва да й прати майстер веднага, да я върне във Вестерос, преди да е станало много късно.

Алерас слушаше напрегнато. Примигваше от време на време, но нито веднъж не се изсмя, нито го прекъсна. Когато Сам свърши, го пипна по челото с тънката си кафява ръка и рече:

— Спести си петака, Сам. Теобалд няма да повярва и на половината на това, но някои биха могли. Ще дойдеш ли с мен?

— Къде?

— Да говорим с един архимайстер.

„Трябва да им го кажеш, Сам — беше казал майстер Емон. — Трябва да го кажеш на архимайстерите“.

— Добре. — Можеше да се върне и утре при сенешала, с петак в шепата. — Далече ли е?

— Не. На Острова на гарваните.

Не им трябваше лодка, за да стигнат до Острова на гарваните: стар дървен мост го свързваше с източния бряг.

— Гарванарникът е най-старата постройка в Цитаделата — каза Алерас, щом прехвърлиха мудните води на Медовината. — Казват, че в Героичния век уж бил укрепление на пиратски главатар, който ограбвал кораби, плаващи по реката.

Мъх и диви лози покриваха стените, гарвани крачеха по бойниците вместо стрелци. Подвижният мост не беше вдиган сигурно от столетия.

Зад стените на замъка беше студено и сумрачно. Древно язово дърво изпълваше двора. Изваяното на ствола му лице беше обрасло със същия тъмночервен мъх, който висеше натежал от белите му клонаци. Половината клони като че ли бяха голи, но тук-там още шумяха червени листа и там гарваните най-обичаха да кацат. Дървото беше пълно с тях, имаше и още в сводестите прозорци горе, около целия двор. Земята беше изпъстрена от курешките им. Докато пресичаха двора, един плесна с криле над главите им и всички се разгракаха.

— Покоите на архимайстер Уолгрейв са в западната кула, под белия гарванарник — каза Алерас. — Белите гарвани и черните се карат като дорнци и Пограничници, тъй че ги държат отделно.

— Архимайстер Уолгрейв ще разбере ли какво му разказвам? — зачуди се Сам. — Ти каза, че умът му блуждаел.

— Има си хубави дни и лоши — отвърна Алерас, — но ти няма да се видиш с Уолгрейв. — Отвори вратата към северната кула и започна да се изкачва. Сам се затътри след него. Отгоре се носеше пърхане и грак, и сърдит крясък на гарвани, недоволни, че ги тревожат.

Най-горе на стълбището, пред врата от дъб, седеше блед русокос младеж, някъде на годините на Сам, зяпаше втренчено в пламъка на свещ с дясното си око. Лявото му беше скрито под кичур светлоруса коса.

— Какво гледаш? — попита го Алерас. — Съдбата си? Смъртта си?

Русият младок извърна око от свещта и примига.

— Голи жени. Тоя пък кой е?

— Самуел. Нов новак, дошъл е да види Мага.

— Цитаделата не е каквото беше — оплака се русият. — В днешно време взимат какви ли не. Тъмни псета и дорнци, прасчовци, сакати, кретени, сега и облечен в черно кит. А аз тука си мислех, че левиатаните били сиви. — Пелерината му бе скъпа, на зелени и златни ивици. Беше много красив, макар очите му да бяха лукави, а устата — зла.

Сам го позна.

— Лео Тирел. — Щом каза името, се почувства като седемгодишно момченце, готово да намокри гащите. — Аз съм Сам, от Рогов хълм. Синът на лорд Рандил Тарли.

— Сериозно? — Лео го изгледа отново. — Май си ти. Баща ти каза, че си мъртъв. Или просто така му се е искало? — Ухили му се. — Още ли си страхливец?

— Не — излъга Сам. Джон го беше превърнал в заповед. — Ходих отвъд Вала и се бих. Наричат ме Сам Убиеца. — Не разбра защо го каза. Думите сами се изплъзнаха от устата му.

Лео се изсмя, но преди да успее да каже нещо, вратата зад него се отвори.

— Влизай тука, Убиец — изръмжа мъжът на прага. — И ти, Сфинкс. Веднага.

— Сам — каза Алерас. — Това е архимайстер Марвин.

Марвин носеше верига с много знаци на бичия си врат. Като оставим това, приличаше повече на пристанищен побойник, отколкото на майстер. Главата му беше много голяма за тялото му, а издадените напред рамене и четвъртитата челюст му придаваха вид на човек, който се кани да откъсне нечия глава. Макар и нисък и тромав, беше с широки гърди и рамене, със закръглено бирено шкембе, изпънало връзките на кожения елек, който носеше вместо халат. От ушите и ноздрите му стърчаха настръхнали бели косми. Челото му беше ниско, носът му беше чупен неведнъж, горчивец беше оцапал зъбите му с ръждивочервено. И имаше най-огромните ръце, които Сам беше виждал.

Когато Сам се поколеба, едната от тези ръце го сграбчи под рамото и рязко го дръпна през вратата.

Стаята беше голяма и кръгла. Книги и свитъци бяха разхвърляни навсякъде, пръснати по масите и струпани на пода на купища от по четири стъпки. Избелели гоблени и дрипави карти покриваха каменните стени. В огнището под медно котле пращеше огън. Каквото и да имаше в котлето, миришеше на изгоряло. Ако не се брояха пламъците, единствената светлина идваше от висока черна свещ в средата на стаята.

Свещта грееше неприятно ярко. Нещо странно имаше в нея. Пламъкът не примигваше, не трепна дори когато архимайстер Марвин затръшна вратата толкова силно, че листовете на близката маса се разхвърчаха. Светлината също така правеше нещо странно и с цветовете. Бялото беше бяло като току-що навалял сняг, жълтото блестеше като злато, червеното биеше на пламък, но сенките бяха толкова тъмни, че приличаха на дупки в света. Сам неволно зяпна. Самата свещ бе три стъпки висока и тънка като меч, назъбена и усукана, и лъщеше черна.

— Това да не е?…

— … обсидиан — отвърна другият мъж в стаята, блед, дебел, с меко като тесто лице младеж със закръглени рамене, меки длани, близко разположени очи и петна от храна по робата.

— Наречи го драконово стъкло. — Архимайстерът погледна към свещта. — Гори, но не изгаря.

— Какво подхранва пламъка? — попита Сам.

— Какво храни драконовия пламък? — Марвин се настани на едно от трикраките столчета. — Цялата валирианска магия е вкоренена в кръв и огън. Магьосниците на Фрийхолд са можели да виждат през планини, морета и пустини с такава стъклена свещ. Можели са да влизат в сънищата на човек и да му пращат видения, и да си говорят през половината свят, седнали пред свещите си. Мислиш ли, че това може да е полезно, Убиец?

— Няма да ни трябват повече гарвани.

— Само след битки. — Архимайстерът изскубна стиска горчивец от вързопа до себе си, лапна я и задъвка. — Кажи ми всичко, което разказа на нашия дорнски сфинкс. — Знам го всичкото, че и оттатък, но някоя подробност може да ми е убягнала.

На човек, като него не можеше да се откаже. Сам се поколеба за миг, след което разказа историята си отново. Марвин, Алерас и другият новак слушаха внимателно.

— Майстер Емон вярваше, че Денерис Таргариен е сбъднало се пророчество… тя, не Станис, нито принц Регар или бебето принц, чиято глава са разбили в стената.

— Роденото в сол и дим, под кървяща звезда. Знам го пророчеството. — Марвин завъртя глава и изплю на пода тлъста червена храчка. — Не че бих му се доверил. Джорган от Стари Гхис пише, че едно пророчество е като измамна жена. Взима ти члена в устата си и ти стенеш от удоволствие и си мислиш колко сладко, ах, колко чудесно, колко е хубаво… а после зъбите й щракват и стоновете ти се обръщат на писъци. Това е естеството на пророчеството, казва Джорган. Пророчеството ще ти отхапе патката по всяко време. — Задъвка, после продължи: — Все пак…

Алерас пристъпи до Сам.

— Емон щеше да отиде при нея, ако имаше сила. Искаше да й пратим майстер, да я съветва, да я опази и да я доведе у дома.

— Тъй ли? — Архимайстер Марвин сви рамене. — Може би е добре, че е умрял, преди да стигне до Староград. Иначе на сивите овци щеше да им се наложи да го убият, а това щеше да накара скъпите ни старчоци да кършат отчаяно сбръчканите си ръце.

— Да го убият ли? — промълви Сам стъписано. — Защо?

— Ако ти кажа, ще трябва и тебе да убият. — Марвин се усмихна грозно, сокът на горчивеца бе като кръв по зъбите му. — Защо според тебе са избили всичките дракони? Храбрите драконоубийци, въоръжени с мечове! — Изплю се отново. — В света, който строи Цитаделата, няма място за магия, нито за пророчества или стъклени свещи, още по-малко за дракони. Запитай се защо на Емон Таргариен е било позволено да похаби живота си на Вала, след като по право е трябвало да го издигнат в архимайстер. Заради кръвта му, затова. Не е можело да му се вярва. Също като на мен.

— Какво ще направите? — попита Алерас Сфинкса.

— Ще отида в Робския залив вместо Емон. Лебедовият кораб, с който е дошъл Убиеца, би трябвало да ми свърши работа. Сивите овци ще пратят свой човек на някоя галера, не се съмнявам. С попътни ветрове би трябвало да ги изпреваря. — Марвин отново изгледа Сам и се намръщи. — Ти… ти трябва да останеш и да си изковеш верига. На твое място бих побързал. Ще дойде време, когато ще си нужен на Вала. — Обърна се към новака с тестеното лице. — Намери суха килия на Убиеца. Ще спи тука и ще ти помага с гарваните.

— Н-н-но… — заекна Сам, — другите архимайстери… сенешалът… какво да им кажа?

— Кажи им колко са мъдри и добри. Кажи им, че Емон ти е заповядал да се оставиш в ръцете им. Кажи им, че винаги си мечтаел някой ден да ти позволят да носиш верига и да служиш на доброто, която служба е най-високата чест, а подчинението — най-висша добродетел. Но нищо не казвай за пророчество или дракони, освен ако не си падаш много по отрова в овесената каша. — Марвин смъкна едно оцапано кожено наметало от куката до вратата. — Сфинкс, тоя да го държиш под око.

— Добре — отвърна Алерас, но архимайстерът вече беше излязъл. Чуха как ботушите му затропаха по стъпалата.

— Къде тръгна? — попита слисано Сам.

— На кейовете. Магът не е от тези, които си губят времето. — Алерас се усмихна. — Трябва да ти призная нещо. Срещата ни не беше случайна. Магът ме прати да те измъкна, преди да си говорил с Теобалд. Знаеше, че идваш.

— Как?

Алерас кимна към стъклената свещ.

Сам зяпна за миг странния бял пламък, примига и извърна очи. Зад прозореца се смрачаваше.

— Има една празна килия под моята в западната кула, стълбището води право до покоите на Уолгрейв — каза младокът с тестеното лице.

— Ако не ти пречи гарванският грак, има хубава гледка към Медовината. Става ли?

— Предполагам. — Все трябваше да спи някъде.

— Ще ти донеса вълнени завивки. Каменните стени са студени нощем, дори тук.

— Благодаря. — Имаше нещо у този блед мекушав младеж, което не му харесваше, но не искаше да изглежда невежлив, тъй че добави:

— Всъщност името ми не е Убиец. Аз съм Сам. Самуел Тарли.

— Аз съм Пейт — отвърна младежът. — Като прасчото от приказките.