Пир за врани

Церсей

— Хиляда кораба!? — Кафявата коса на момичето беше разрошена и невчесана, а светлината на факлите придаваше руменина на бузите й, все едно че бе дошла от мъжка прегръдка. — Ваше величество, на това трябва да се отговори сурово. — Последната й дума прокънтя от гредите и отекна в заглъхналата Тронна зала.

Седналата на високия стол под Железния трон Церсей стисна зъби. „Трябва. Тя смее да ми каже трябва“. Досърбя я да зашлеви през лицето момичето на Тирел. „Трябва да е на колене и да ме моли за помощ, а тя си позволява да казва на законната си кралица какво трябва да направи“.

— Хиляда кораба ли? — изхъхри сир Харис Суифт. — Разбира се, че не е вярно. Никой лорд не командва хиляда кораба.

— Някой уплашен глупак ги е преброил двойно — съгласи се Ортън Мериуедър. — Или пък знаменосците на Тирел ни лъжат, раздуват бройката, за да не помислим, че бездействат.

Факлите на задната стена мятаха дългата бодлива сянка на Железния трон до средата на залата. Другият й край се губеше в мрак и Церсей почти усещаше как сенките се сгъстяват около нея самата. „Враговете ми са навсякъде, а приятелите ми са безполезни“. Трябваше само да огледа съветниците си, за да се увери в това: само лорд Кибърн и Аурейн Водите изглеждаха будни. Другите бяха вдигнати от леглата от пратениците на Марджери с тропане по вратите им и стояха разчорлени и объркани. Нощта бе тъмна и тиха. Замъкът и градът спяха. Борос Блънт и Мерин Трант като че ли също спяха, макар и прави. Дори Озмунд Черно котле се прозяваше. „Не и Лорас обаче. Не и Рицарят на цветята“. Стоеше зад малката си сестричка като бледа сянка, с дългия меч на кръста.

— Дори да са половината, това все пак прави петстотин кораба, милорд — изтъкна Води на Ортън Мериуедър. — Само Арбор разполага с достатъчно сила по море, за да се противопостави на толкова голяма флота.

— А вашите нови дромони? — попита сир Харис. — Дългите кораби на железнородените не могат да устоят пред нашите дромони, нали? „Чукът на крал Робърт“ е най-могъщият боен кораб в цял Вестерос.

— Беше — отвърна Води. — „Сладката Церсей“ няма да му отстъпва по мощ, щом бъде завършен, а „Лорд Тивин“ ще е два пъти по-голям и от двата. Но засега са готови едва половината и никой не е напълно комплектован. А дори когато бъдат готови и екипирани, численото превъзходство ще е много срещу нас. Обикновените дълги кораби са малки в сравнение с нашите галери, вярно, но железнородените разполагат и с по-големи съдове. „Великият кракен“ на лорд Бейлон и бойните кораби на Железния флот са направени за боеве, не за пиратски набези. По скорост и сила са равни на нашите по-малки бойни галери и повечето са с по-добри екипажи и капитани. Железните прекарват целия си живот в морето.

„Робърт трябваше да прочисти Железните острови, след като Бейлон Грейджой се вдигна срещу него — помисли Церсей. — Съкруши флотата им, опожари градовете им и срути замъците им, но след като ги повали на колене, ги остави да се вдигнат отново. Трябваше да направи още един остров от черепите им“. Това щеше да направи баща й, но Робърт така и нямаше куража, нужен на един крал, ако се надява да поддържа мира в кралството си.

— Железните не са дръзвали да нападат Предела, откакто Дагон Грейджой седеше на Престола от Морски камък — заяви тя. — Защо ще го правят сега? Какво им е вдъхнало кураж?

— Новият им крал. — Кибърн стоеше с ръце, скрити в ръкавите. — Братът на лорд Бейлон. Наричат го Вранско око.

— Враните пируват с плът на мъртви и умиращи — заговори Великият майстер Пицел. — Не налитат на прави и здрави животни. Лорд Юрон ще се натъпче със злато и плячка, да, но щом тръгнем срещу него, ще се върне веднага на Пайк, както бягаше лорд Дагон навремето.

— Грешите — каза Марджери Тирел. — Грабителите не идват с такава сила. Хиляда кораба! Лорд Хюет и лорд Честър са убити, както и синът и наследникът на лорд Сери. Сери е избягал за Планински рай с няколкото кораба, които са му останали, а лорд Грим е пленник в собствения си замък. Според Уилас Железният крал е издигнал на тяхно място четирима свои лордове.

„Уилас — помисли Церсей. — Сакатият. Той е виновен за това. Онзи тъпак Мейс Тирел остави защитата на Предела в ръцете на един нещастен слабак“.

— Пътят от Железните острови до Щитовете е дълъг — изтъкна тя. — Как е възможно хиляда кораба да стигнат чак до там, без да ги видят?

— Уилас е убеден, че не е било каботажно плаване — каза Марджери. — Пътували са далече от брега, излезли са чак в Морето на залеза и после са завили от запад.

„По-скоро сакатият не е поставил хора на наблюдателните кули и сега се страхува, че ще разберем. Малката кралица търси извинения за брат си“. Устата на Церсей беше пресъхнала. „Имам нужда от чаша арборско златно“. Ако на железните им хрумнеше след това да завземат и Арбор, цялото кралство скоро щеше да ожаднее.

— Станис може да е замесен в това. Бейлон Грейджой предложи съюз на милорд баща ми. Навярно неговият син е предложил на Станис.

Пицел се намръщи.

— Какво би спечелил лорд Станис от…

— Още една опора. И плячка също. На Станис му трябва злато, за да плати на наемниците си. С набезите си в Запада се надява да ни отвлече от Драконов камък и Бурен край.

Владетелят на Весело време кимна.

— Отклоняващ удар. Станис е по-хитър, отколкото си мислехме. Ваше величество много умно прозряхте замисъла му.

— Лорд Станис се стреми да спечели северняците за каузата си — възрази Пицел. — Ако се сприятели с железнородените, не може да се надява…

— Северняците няма да го приемат — заяви Церсей, учудена как един толкова учен мъж може да е толкова глупав. — Лорд Мандърли отсече главата на луковия рицар, това го знаем от Фрей, а половин дузина други северни лордове са минали на страната на лорд Болтън. Врагът на моя враг е мой приятел. Към кого може да се обърне Станис освен към железните и диваците, враговете на Севера? Но ако си мисли, че ще вляза в този капан, значи е по-голям глупак и от тебе. — Обърна се отново към малката кралица. — Щитовите острови принадлежат на Предела. Грим, Сери и останалите са васали на Планински рай. Планински рай трябва да отвърне на това.

— Планински рай ще отвърне — увери ги Марджери. — Уилас е известил Лейтън Хайтауър в Староград, за да се погрижи за отбраната си. Гарлан събира хората си да си върне островите. Но за жалост най-добрата част от силата ни е с милорд баща ми. Трябва да го известим при Бурен край. Веднага.

— И да вдигне обсадата? — Церсей нямаше да търпи наглостта на Марджери. „На мене ще казва веднага. Да не би да ме взима за прислужницата си?“ — Не се съмнявам, че лорд Станис би останал доволен от това. Вие слушате ли, милейди? Ако успее да отвлече погледа ни от Драконов камък и Бурен край към тези камънаци…

— Камънаци? — ахна Марджери. — Ваше величество казахте камънаци?

Рицарят на цветята сложи ръка на рамото на сестра си.

— Ако ваше величество благоволи, от тези камънаци железните заплашват Староград и Арбор. От укрепленията на Щитовете нападателите могат да продължат нагоре по Мандър до самото ядро на Предела, както са го правили в старо време. С достатъчно хора могат дори да заплашат Планински рай.

— Нима? — възкликна кралицата, самата невинност. — Ами щом е така, нека храбрите ви братя да ги изкоренят от камънаците, и то бързо.

— Как би предложила Нейно величество да стане това без достатъчно кораби? — попита сир Лорас. — Уилас и Гарлан могат да вдигнат десет хиляди мъже за две седмици и два пъти повече за един лунен кръг, но не могат да вървят по вода, ваше величество.

— Планински рай е разположен над Мандър — напомни му Церсей. — Вие с васалите си владеете хиляда левги крайбрежие. Никакви рибари ли няма по бреговете ви? Нямате ли ладии за забавление, салове, речни галери?

— Много и много — призна сир Лорас.

— Значи ще са повече от достатъчно да пренесат войска през тясна ивица вода.

— А когато бойните кораби на железнородените се нахвърлят срещу нашата опърпана флота, докато прекосява „тясната ивица вода“, какво би ни препоръчала тогава ваше величество?

„Да се удавите“, помисли Церсей.

— Планински рай има и злато. Имате разрешението ми да наемете кораби за превоз отвъд Тясното море.

— Пиратите на Мир и Лис? — каза с презрение Лорас. — Боклукът на Свободните градове?

„Нагъл е също като сестра си“.

— Колкото и да ми е тъжно, на всички ни се налага да се занимаваме с боклук от време на време — отвърна с отровна вежливост. — Може би имате по-добра идея?

— Само Арбор разполага с достатъчно галери да върне устието на Мандър от железните и да защити братята ми от дългите им кораби по време на прехвърлянето. Моля, ваше величество, пратете вест до Драконов камък и заповядайте на лорд Редвин да вдигне платната веднага.

„Поне намери благоприличие да се помоли“. Пакстър Редвин разполагаше с двеста бойни кораба и два пъти повече търговски караки, гемии за вино, търговски галери и китоловни съдове. Редвин обаче беше вдигнал стана си под стените на Драконов камък и по-голямата част от флотата му бе заета с прехвърляне на войници през залива Черна вода за щурма на островната крепост. Останалата пореше водите на залива Коработрошача на юг, където само присъствието им пречеше на Бурен край да се снабдява по море.

Аурейн Водите настръхна от предложението на сир Лорас.

— Ако лорд Редвин изпрати корабите си, как ще снабдяваме хората си при Драконов камък? Без галерите на Арбор как ще поддържаме обсадата на Бурен край?

— Обсадата може да бъде подновена по-късно, след като… Церсей го прекъсна:

— Бурен край е сто пъти по-ценен от Щитовете, а Драконов камък… докато Драконов камък остава в ръцете на Станис Баратеон, той е като нож в гърлото на сина ми. Ще освободим лорд Редвин и флотата му, когато замъкът падне. — Кралицата стана. — Аудиенцията приключи. Майстер Пицел, две думи, моля.

Старецът се сепна, все едно че гласът й го събуди от някакъв сън за младостта, но преди да успее да отвърне, Лорас Тирел пристъпи напред толкова бързо, че кралицата се уплаши. Тъкмо да извика на сир Озмунд да я защити, когато Рицарят на цветята се смъкна на коляно.

— Ваше величество, позволете ми да превзема Драконов камък. Сестра му покри устата си с шепа.

— Лорас, не!

Сир Лорас пренебрегна молбата й.

— Ще мине половин година или повече, докато Драконов камък се предаде от глад, както го е замислил лорд Пакстър. Дайте ми командването, ваше величество. Замъкът ще бъде ваш до две седмици, дори да се наложи да го съборя с голи ръце.

Никой не беше поднасял на Церсей такъв хубав подарък, откакто Санса Старк бе изприпкала при нея, за да разкрие плановете на лорд Едард. Искрено удоволствие й достави, като видя как пребледня Марджери.

— Вашата храброст ми отне дъха, сир Лорас. Лорд Води, годен ли е някой от новите ни дромони да се спусне в морето?

— „Сладката Церсей“ е готов, ваше величество. Бърз кораб и толкова силен, колкото кралицата, чието име носи.

— Великолепно. Нека „Сладката Церсей“ веднага да отведе Рицаря на цветята до Драконов камък. Сир Лорас, командването е ваше. Закълнете ми се, че няма да се върнете, докато Драконов камък не бъде върнат на Томен.

— Заклевам се, ваше величество. — Той стана.

Церсей го целуна по двете бузи. Целуна и сестра му и й прошепна:

— Имате храбър брат.

Марджери или не намери за нужно да й отвърне, или страхът я беше лишил от дар слово.

Все още оставаха няколко часа до разсъмване. Церсей излезе през кралската врата зад Железния трон. Сир Озмунд тръгна напред с горящия факел, а Кибърн закрачи до нея. Пицел се задъха в усилието си да не изостане.

— Ваше величество… младежите са прекалено дръзки, мислят само за славата на битката и никога за опасностите й. Сир Лорас… планът му е смъртно опасен. Да щурмува стените на Драконов камък…

— … е много храбро.

— … храбро, да, но…

— Не храня никакво съмнение, че нашият Рицар на цветята ще е първият мъж, който ще се качи на бойниците. — „И сигурно първият, който ще падне“. Онзи кучи син с нашареното от лещенка лице, когото Станис бе поставил да държи замъка, не беше някое неоперено турнирно рицарче, а обръгнал в битки убиец. Ако боговете бяха добри, щеше да даде на сир Лорас славния край, за който той явно копнееше. „Стига момчето да не се удави по пътя“. Предната нощ се бе разразила поредната свирепа буря. Дъждът се беше изливал на черни пелени часове наред. „Няма ли да е тъжно това? — разсъди кралицата. — Удавянето е толкова прозаично. Сир Лорас жадува за слава тъй, както истинските мъже жадуват за жени; най-малкото, което боговете могат да направят, е да му дадат смърт, достойна за песен“.

Но каквото и да сполетеше момчето на Драконов камък, кралицата щеше да спечели. Ако Лорас вземеше замъка, Станис щеше да понесе тежък удар и флотата на Редвин можеше да отплава, за да посрещне железните. Провалеше ли се, Церсей щеше да се погрижи той да поеме лъвския пай от вината. Нищо не опетнява един герой повече от поражението. „А ако се върне върху щита си, покрит с кръв и слава, сир Озни ще е тук да утеши скърбящата му сестричка“.

Не можеше да сдържа повече смеха си — той избухна от устните й и отекна по коридора.

— Ваше величество? — Великият майстер Пицел примига и ченето му увисна. — Защо… защо се смеете?

— Ами иначе трябва да плача — отвърна тя. — Сърцето ми се пръска от обич към нашия сир Лорас и неговата доблест.

Остави Великия майстер в подножието на витото стълбище. „Тоя отдавна е надживял всякаква полза, която можеше да има от него“. Единственото, което като че ли правеше напоследък Пицел, бе да я тормози с предупреждения и възражения. Беше възразил дори на споразумението, което постигна с Върховния септон, зяпна я с мътните си зачервени очи, когато му заповяда да подготви нужните документи, и заломоти за старата мъртва история, докато Церсей не го прекъсна твърдо:

— Времето на крал Мегор е свършило, както и на декретите му. Сега е времето на крал Томен и моето. — „Щеше да е по-добре да го оставя да издъхне в черните килии“.

— Ако сир Лорас падне, ваше величество ще трябва да намери друг достоен за Кралската гвардия — каза лорд Кибърн, докато минаваха над рова с коловете, обкръжаващ Стегата на Мегор.

— Някой великолепен — съгласи се тя. — Някой толкова млад и бърз, че Томен да забрави за сир Лорас. Малко галантност няма да е излишна, но главата му не бива да е пълна с глупави идеи. Познавате ли такъв мъж?

— Уви, не — отвърна Кибърн. — Имах предвид защитник от друга порода. Онова, което му липсва като галантност, ще ви го даде десетократно в преданост. Ще защитава сина ви, ще убива враговете ви и ще пази тайните ви и никой жив мъж няма да може да му се противопостави.

— Така казвате. Думите са вятър. Щом узрее часът, можете да сътворите този ваш образец и ще видим дали е всичко онова, което обещахте.

— Ще пеят песни за него, кълна ви се. — Очите на лорд Кибърн се присвиха в лукава насмешка. — Може ли да попитам за бронята?

— Предадох поръчката ви. Оръжейникът си помисли, че съм луда. Уверяваше ме, че никой жив мъж не е толкова силен, за да се бие под тежестта на такава броня. — Церсей изгледа предупредително майстера без верига. — Само да ме подведете, ще умрете в писъци. Съзнавате това, нали?

— Винаги, ваше величество.

— Добре. Не говорете повече за това.

— Кралицата е мъдра. Тези стени имат уши.

— Точно така. — Нощем Церсей чуваше понякога звуци дори в личните си покои. „Мишки в стените — успокояваше се. — Нищо повече“.

До леглото й гореше свещ, но огънят в камината бе угаснал и нямаше друга светлина. Стаята беше изстинала. Церсей се съблече и се пъхна под одеялата. В другия край на леглото Таена се размърда и измърмори тихо:

— Ваше величество… Кой час е?

— Часът на бухала — отвърна Церсей.

Макар често да спеше сама, никога не й беше харесвало. Най-старите й спомени бяха как се гушкат в едно легло с Джайм, когато все още бяха толкова малки, че никой не можеше да ги различи един от друг. По-късно, след като ги разделиха, си имаше низ от спални слугинчета и приятелки, повечето момичета на нейната възраст, дъщерите на домашните рицари и знаменосци на баща й. Никоя не й беше харесала и малко се задържаха за по-дълго. „Малки подлизурки. Блудкави ревливи същества, които все разправяха разни приказки и гледаха да се промушат между мен и Джайм“. Все пак дълбоко в черните недра на Скалата имаше нощи, в които топлината им до нея беше добре дошла. Празното легло е студено легло.

Тук — повече отвсякъде. В тази стая витаеше мраз, а и нещастният й царствен съпруг бе издъхнал под този балдахин. „Робърт Баратеон, Първият с това име, дано никога да няма втори. Мрачно, вечно пияно и грубо същество. В ада да плаче дано“. Таена топлеше леглото не по-зле от Робърт и никога не се опитваше да разтвори краката на Церсей. Напоследък споделяше ложето на кралицата по-често, отколкото това на лорд Мериуедър. Ортън като че ли нямаше нищо против… а и да имаше, беше достатъчно благоразумен да не го казва.

— Разтревожих се, когато се събудих и видях, че ви няма — промърмори лейди Мериуедър, подпря гръб на възглавниците и вдигна омачканите завивки около кръста си. — Нещо не е наред ли?

— Напротив — отвърна Церсей. — Всичко е наред. Утре сир Лорас ще отплава за Драконов камък, за да спечели замъка, да освободи флота на Редвин и да докаже мъжеството си на всички нас. — Разказа на мирската жена всичко, което се беше случило под неспокойната сянка на Железния трон. — Без своя доблестен брат малката ни кралица все едно, че е гола. Има си своята охрана, несъмнено, но аз разкарвам капитана им тук-там из замъка. Бъбрив старец с катерица на палтото. Катериците бягат от лъвове. Няма да намери кураж да се опълчи на Железния трон.

— Марджери има и други мечове около себе си — предупреди лейди Мериуедър. — Създала си е приятели из двора, а освен това с братовчедките си всички си имат обожатели.

— Няколкото ухажори не ме притесняват — каза Церсей. — Армията обаче е при Бурен край…

— Какво смятате да направите, ваше величество?

— Защо питаш? — Въпросът прозвуча прекалено директно за вкуса на Церсей. — Надявам се, че не мислиш да споделяш небрежните ми разсъждения с горката ни малка кралица?

— Никога. Не съм онова момиче Сенел.

Церсей не обичаше да мисли за Сенел. „Отплати се за добротата ми с измяна“. Санса Старк беше сторила същото. Както и Мелара Хедърспун, и дебелата Джейн Фарман, когато трите бяха момичета. „Изобщо нямаше да вляза в онази шатра, ако не бяха те. Изобщо нямаше да позволя на Маги Жабата да вкуси бъдещето ми в капка кръв“.

— Много ще се натъжа, ако предадеш доверието ми, Таена. Няма да имам друг избор, освен да те дам на лорд Кибърн, но знам, че ще плача.

— Никога няма да ви дам повод за плач, ваше величество. Ако го сторя, само кажете и сама ще се предам на Кибърн. Искам само да съм близо до вас. Да ви служа, както пожелаете.

— И каква награда очакваш за тази служба?

— Нищо. Ще съм щастлива, ако мога да ви задоволя. — Таена се превъртя на хълбок, маслинената й кожа лъсна на светлината на свещта. Гърдите й бяха по-едри от тези на кралицата и увенчани с големи зърна, тъмни като рог. „По-млада е от мен. Гърдите й не са започнали да увисват“. Церсей се зачуди какво ли ще е, ако целуне друга жена. Не лекичко по бузата, обичайната вежливост сред благородните дами, а истинска целувка, в устата. Устните на Таена бяха много пълни. Зачуди се какво ли ще е да засмуче гърдите й, да накара жената от Мир да легне на гръб, да разтвори краката й и да я използва, както би я използвал мъж, както Робърт използваше нея, когато го хванеше пиянството, а тя не можеше да го облекчи с ръка или с уста.

Тези нощи бяха най-тежките — когато лежеше безпомощна под него, докато той си взима удоволствието, вмирисан на вино и грухтящ като глиган. Обикновено се смъкваше от нея и заспиваше веднага щом свърши, и захъркваше, преди семето му да е засъхнало по бедрата й. Винаги след това я болеше, беше ожулена между краката и гърдите й боляха от мачкането. Единствения път, когато я накара да се подмокри, бе в брачната им нощ.

В началото на брака им Робърт си беше съвсем привлекателен мъж, висок, силен и здрав, но космите му бяха гъсти и твърди и я драскаха. „От Тризъбеца се върна друг мъж“, мислеше си понякога кралицата, докато я ореше. През първите няколко години, когато й се качеше, тя затваряше очи и си представяше, че е Регар. Не можеше да си представи, че е Джайм — беше твърде различен, непознат. Дори миризмата му не беше както трябва.

За Робърт тези нощи все едно изобщо не се бяха случвали. На заранта не помнеше нищо или поне се опитваше да я убеди в това. Веднъж, в първата година на брака им, Церсей на другия ден изрази недоволството си.

— Нарани ме — оплака се тя.

Той благоволи да се засрами.

— Не бях аз, милейди — отвърна й намусено като момче, хванато да краде ябълкови сладки от кухнята. — Виното беше. Прекалявам с виното. — И за да отмие признанието, посегна за рога си с ейл. Докато го вдигаше към устата си, тя го удари в лицето със своя рог толкова силно, че му счупи един зъб. След години го чу на един пир да разправя на слугинчето как си бил счупил зъба в рицарско меле. „Какво пък, бракът ни си беше меле, тъй че не излъга“.

Всичко друго обаче бяха лъжи. Помнеше какво й е правил през нощта, убедена беше в това. Виждаше го в очите му. Само се преструваше, че забравя — така беше по-лесно, отколкото да приеме срама си. Дълбоко в себе си Робърт Баратеон беше страхливец. С времето набезите му ставаха все по-редки. През първата година я взимаше най-малко веднъж на две седмици; в края се случваше по-рядко от веднъж на година. Но така и не прекрати напълно. Рано или късно винаги идваше нощ, в която се напиваше много и искаше да консумира правата си. Онова, което го засрамваше на дневна светлина, му доставяше удоволствие в тъмното.

— Кралице? — промълви Таена Мериуедър. — Имате странен поглед. Да не би да ви е зле?

— Просто си… спомнях. — Гърлото й бе пресъхнало. — Ти си добра приятелка, Таена. Не съм имала истинска приятелка от…

Нещо изтропа на вратата.

„Пак ли? — Настойчивостта на звука я накара да потръпне. — Да не би други хиляда кораба да са нападнали и нас?“ Загърна се в нощния халат и отиде да види кой е.

— Моля за извинение, ваше величество — каза гвардеецът, — но лейди Стоукуорт е долу, моли за аудиенция.

— В този час? — сопна се Церсей. — Фалайс да не би да си е изгубила ума? Кажете й, че съм си легнала. Кажете й, че хората на Щитовете са избити. Кажете й, че съм стояла будна половината нощ. Ще я видя утре.

Гвардеецът се поколеба.

— Ваше величество, тя е… не е никак добре, ако ме разбирате. Церсей се намръщи. Беше решила, че Фалайс е дошла да й съобщи, че Брон е мъртъв.

— Добре. Ще трябва да се облека. Въведете я и й кажете да ме изчака. — Когато лейди Мериуедър понечи да стане и да дойде с нея, кралицата я спря: — Не, остани. Една от нас поне трябва да си почине. Няма да се бавя.

Лицето на лейди Стоукуорт беше подпухнало, очите й бяха зачервени от плач. Долната й устна беше разкъсана, дрехите — мокри и раздърпани.

— Богове! — възкликна Церсей. — Какво е станало?

Фалайс сякаш не чу въпроса.

— Той го уби! — Гласът й затрепери. — Майко милостива, той… той… — Захлипа и цялото й тяло се разтърси.

Церсей наля вино и й подаде чашата.

— Пийни. Виното ще те успокои. Така. Хайде още малко. Сега спри да ревеш и ми кажи защо си тук.

Отиде цялата гарафа вино, докато кралицата най-сетне успя да изтръгне цялата тъжна история от устата на лейди Фалайс. След като я чу, не знаеше да се смее ли, или да плаче.

— Двубой — повтори тя. „Никой ли няма в Седемте кралства, на когото да може да разчита човек? Аз ли съм единствената във Вестерос с капка ум в главата?“ — Казвате ми, че сир Балман е предизвикал Брон в двубой?

— Той каза, че ще е п-п-просто. Пиката е р-рицарско оръжие, каза, а Б-брон не е истински рицар. Балман каза, че ще го свали от коня и ще го довърши, докато лежи д-долу з-зашеметен.

Брон не беше истински рицар, вярно. Брон беше кален в битките убиец. „Твоят кретен съпруг сам си е подписал смъртната присъда“.

— Страхотен план. Позволено ли ми е да попитам какво се обърка?

— Б-брон заби пиката си в гърдите на горкия к-к-он на Балман. Балман, той… счупи си краката, когато конят падна. Пищеше толкова жално…

„Наемниците не знаят жалост“, можеше да й каже Цердей.

— Помолих ви да уредите ловна злополука. Някоя отклонила се стрела, падане от кон, побеснял глиган… толкова много начини има човек да загине в горите. Нито един от тях не включва пики.

Фалайс все едно не я чу.

— Когато се опитах да изтичам при Балман, той… той… ме удари в лицето. Накара милорд д-да п-признае. Балман викаше за майстер Френкен да се погрижи за него, но наемникът, той… той… той…

— Да признае? — Това изобщо не се хареса на Церсей. — Вярвам, че нашият храбър сир Балман си е държал езика зад зъбите.

— Брон заби кама в окото му и ми каза да се махам от Стоукуорт, преди да е залязло слънцето, защото и с мен щял да направи същото. Каза, че щял да ме пусне на г-г-гарнизона, ако някой поиска да ме има. Когато заповядах да го задържат, един от рицарите му имаше наглостта да каже, че трябвало да направя както каза лорд Стоукуорт. Той го нарече лорд Стоукуорт! — Лейди Фалайс се вкопчи в ръката на кралицата. — Ваше величество трябва да ми даде рицари. Сто рицари! И стрелци с арбалети, да си върна замъка. Стоукуорт е мой! Те няма да ми позволят дори да си събера дрехите! Брон каза, че вече са дрехи на жена му, всичките ми к-коприни и кадифета.

„Парцалите ти са най-малката ми грижа“. Кралицата издърпа пръстите си от лепкавата й хватка.

— Помолих ви да духнете една свещ, за да ми помогнете да опазя краля. Вместо това вие изляхте гърне с адски огън върху нея. Вашият безмозъчен Балман намеси ли името ми в това? Кажете ми, че не е.

Фалайс облиза устни.

— Той… болеше го, краката му бяха счупени. Брон каза, че ще прояви милост, но… Какво ще стане сега с бедната ми м-м-айка?

„Ще умре, предполагам“.

— Ти какво мислиш? — Лейди Танда все едно си беше умряла вече. Брон никак не й приличаше на човека, който ще се престарава в грижите си за една стара жена със счупено бедро.

— Трябва да ми помогнете. Къде да отида сега? Какво ще правя? „Би могла да се ожениш за Лунното момче — едва не отвърна Церсей. — Той не е чак толкова голям глупак като покойния ти съпруг“. Не можеше да рискува с война на самия праг на Кралски чертог, не и сега.

— Сестрите на мълчанието винаги с радост приемат вдовици. Животът им е мирен, живот на молитва и самовглъбение, и на добри дела. Носят утеха на живите и мир на мъртвите. — „И не говорят“. Не можеше да държи жена, която ще тръгне из Седемте кралства да разправя опасни приказки.

Фалайс се оказа глуха за здравия разум.

— Всичко, което направихме, беше в служба на ваше величество. „Горди с верността си“. Вие казахте…

— Помня. — Церсей се усмихна насила. — Ще останете с нас, милейди, докато намерим начин да ви върнем замъка. Позволете ми да ви сипя още чаша вино. Ще ви помогне да заспите. Уморена сте и сърцето ви боли, вижда се. Горката ми, мила Фалайс. Хайде изпий го, ето така.

Докато гостенката й се наливаше, Церсей отиде до вратата и повика слугините. Каза на Доркас да й намери лорд Кибърн и да го доведе веднага при нея. Джослин Суифт изпрати в кухните.

— Донеси хляб и сирене, месеник и ябълки. И вино. Жадни сме. Кибърн дойде преди храната. Лейди Фалайс междувременно бе изпила още три чаши и вече почваше да клюма, макар да се събуждаше от време на време, колкото да изхлипа. Кралицата отведе Кибърн настрана и му каза за глупостта на сир Балман.

— Не мога да позволя Фалайс да разнася приказки из града. Скръбта й ще свидетелства в нейна полза. Още ли ви трябват жени за вашата… работа?

— О, да, ваше величество. Кукловодките доста се изтощиха.

— Тогава я вземи и прави с нея каквото намериш за добре. Но щом слезе в черните килии… трябва ли да казвам повече?

— Не, ваше величество. Разбирам.

— Добре. — Кралицата отново надяна усмивката на лицето си. — Мила Фалайс, майстер Кибърн е тук. Той ще ти помогне да си починеш.

— Ох — въздъхна уморено Фалайс. — Ох, добре.

Щом вратата се затвори, Церсей си наля и изръмжа:

— Обкръжена съм от врагове и кретени.

Не можеше да се довери дори на собствената си кръв, не и на Джайм, някогашната й друга половина. „Трябваше да бъде моят меч и щит, силната ми десница. Защо толкова държи да ме тормози?“

Брон, разбира се, не беше нищо повече от дребна неприятност. Никога не беше вярвала искрено, че е приютил Дяволчето. Извратеното й братче бе твърде умно, за да позволи на Лолис да нарече жалкото си копеле на него, след като така със сигурност щеше да привлече гнева на кралицата към нея. Лейди Мериуедър беше изтъкнала това и беше права. Подигравката почти със сигурност бе дело на наемника. Можеше да си го представи как гледа сбръчканото си червено доведениче да смуче подутата бозка на Лолис с чаша вино в ръка и с нагла усмивка. „Хили се колкото щеш, сир Брон, скоро ще запищиш. Радвай се на малоумната си лейди и на откраднатия си замък, докато можеш. Дойде ли времето, ще те размажа като муха“. Може би трябваше да прати Лорас Тирел да свърши размазването, стига Рицарят на цветята да се върнеше някак жив от Драконов камък. „Би било апетитно. Ако боговете са добри, двамата може да се убият един друг, като сир Арик и сир Ерик“. Колкото до Стоукуорт… не, писнало й беше да мисли за Стоукуорт.

Върна се в спалнята си със замаяна глава. Спеше й се. „Твърде много вино и твърде малко сън“. Не всяка нощ се беше будила два пъти с толкова отчайващи вести. „Поне мога да се будя. Робърт щеше да е твърде пиян, за да стане, за управляване да не говорим. Щеше да остави на Джон Арин да се оправя с всичко това“. Радваше я мисълта, че от нея става по-добър владетел от Робърт.

Небето вече започваше да изсветлява. Церсей седна на леглото до лейди Мериуедър, заслушана в тихия й дъх и загледана в повдигащите й се и спадащи гърди. „Дали сънува за Мир? Или за онзи неин любовник с белега, опасния тъмнокож мъж, комуто не можеш да откажеш?“ Повече от сигурна беше, че не сънува лорд Ортън.

Обгърна с шепа гърдата й. Леко отначало, само докосване, усети топлината под дланта си, кожата, гладка като сатен. Стисна нежно, палецът й леко пробяга по голямото тъмно зърно, напред и назад, и напред и назад. Усети, че се втвърдява. Таена отвори очи.

— Приятно ли ти е?

— Да — промълви лейди Мериуедър.

— А така? — Церсей щипна зърното, дръпна силно. Жената от Мир изохка.

— Боли!

— От виното е. Изпих една гарафа на вечеря и още една с вдовицата Стоукуорт. Трябваше да пия с нея, за да я успокоя. — Стисна и другото зърно на Таена и го дръпна. Тя изохка. — Аз съм кралицата. Смятам да консумирам правата си.

— Правете каквото пожелаете. — Косата на Таена бе черна като на Робърт, космите между краката й също, и когато Церсей я погали там, откри, че са мокри и лепкави, докато на Робърт бяха твърди и сухи. — Моля — простена жената от Мир, — не спирайте. Правете с мен каквото пожелаете. Ваша съм.

Но не беше добре. Не можеше да го усети, онова, което Робърт бе усещал в нощите, когато я взимаше. Нямаше наслада в това, не и за нея. Беше за Таена, да. Зърната й бяха два черни диаманта, бедрата й — хлъзгави, влажни и горещи. „Робърт щеше да те люби цял час“. Кралицата хлъзна един пръст в това мирско блато, после още един, задвижи ги навътре и навън. „Но изригнеше ли в теб, щеше да му е трудно да си спомни името ти“.

Искаше да види дали ще е толкова лесно с жена, както беше винаги с Робърт. „Десет хиляди твои деца загинаха в шепата ми, ваша милост — помисли, докато плъзгаше трети пръст в Таена. — Докато хъркаше, облизвах синовете ти от лицето и пръстите си един по един, всичките онези бледи лепкави принцове. Искахте правата си, милорд, но аз изяждах наследниците ви“. Таена потръпна. Простена някакви думи на чужда реч, после отново потръпна, изви се в дъга и изкрещя. „Като прободена“. За миг Церсей си представи, че пръстите й са глигански бивни, че разкъсват жената от Мир от слабините до гърлото.

И пак не беше добре.

Никога не беше добре с друг, освен с Джайм.

Когато издърпа ръката си, Таена я хвана и зацелува пръстите й.

— Сладка моя кралице, как да ви доставя наслада? — Плъзна ръка по бедрата на Церсей и я погали. — Кажете ми какво искате от мен, любов моя.

— Остави ме.

Церсей й обърна гръб и дръпна завивките да се покрие, разтреперана. Съмваше се. Скоро щеше да дойде утрото и всичко това — да се забрави.

Изобщо не се беше случило.