Проектът "Кракен"

15.

На младини Форд си бе поставил за цел да изкачи всичките петдесет и три колорадски четирихилядника - върховете в щата, които се издигаха на височина поне четири хиляди метра над морското равнище. Успя да покори пет преди да се втурне да преследва други цели. Това като че ли бе проклятието му - започваше нещо, изпълнен с ентусиазъм, зарязваше го, подхващаше друго и все не успяваше да довърши започнатото. Натрупаният опит обаче му подсказа какво прикритие да използва сега - самотен алпинист, който се опитва да покори трите могъщи четирихилядника на Сангре де Кристо, разположени над ранчото „Лейзи Джей“. От мястото се виждаха и трите - Бланка Пийк, Елингуд Пойнт и Литъл Беър, - а според специалистите те бяха сред най-трудните върхове в цялата планинска верига.

Преди обаче да влезе в ролята на алпинист и да поеме нагоре към планината, Форд възнамеряваше да поговори с Майк Клантън, собственика на „Лейзи Джей“. Клантън бе взел Мелиса на работа преди девет години, когато тя била тийнейджърка с доста проблеми.

След пълния провал на своите служители ФБР бе изтеглило екипите си от ранчото, като бе оставило там само един специален агент, който да държи мястото под око и да охранява уликите. Името му бе Спинели. Форд бе получил нареждане да се „свърже“ с него.

Портата на ранчото бе от два дебели ствола, над които бе поставен трети, увенчан с череп на лос с огромни рога. Форд подкара по пътя и пред него се простря обрасла с трева равнина, осеяна със стада, а в далечината се издигаха величествени планини с побелели ог сняг върхове.

Накрая се озова пред къща от дървени трупи, заобиколена от тополова горичка, край която ромолеше поток. Яркожълтите листа на дърветата шумоляха от ветреца.

Форд спря на застлания с чакъл паркинг пред къщата до кафяв „Краун Виктория“. Дотук бе видял конюшня, плац за езда, кошари, пасища...

Още преди Форд да се качи по стълбите към верандата, на нея излезе възрастен мъж с бели коси, които стърчаха изпод износена каубойска шапка. Присви очи и изгледа Форд с не особено дружелюбен поглед. Носеше мръсни джинси, а ботушите му бяха изцапани с конска тор.

- Уаймън Форд - каза Форд.

Мъжът не обърна никакво внимание на протегнатата ръка на Форд и тя остана да виси във въздуха.

- Поредният следовател, а?

- Надявах се да не ми личи чак толкова - отвърна Форд и свали ръката си.

- За кого работиш?

- За съветника по въпросите на науката и технологиите към Белия дом.

Мъжът отново присви очи и попита:

- Искаш да кажеш, че работиш за президента, така ли?

- В известен смисъл.

- Не го харесвам. Не гласувах за него преди четири години, няма да гласувам и сега. Казват, че имал проблеми със сърцето. Как тогава ще издържи на стреса? Ами ако получи инфаркт и се строполи мъртъв само защото севернокорейците са изстреляли някоя ракета?

Форд преглътна раздразнението си от този бъбрив мъж.

- Господин Клантън, аз също не го харесвам, но това няма нищо общо със задачата ми. В нея няма място за политика.

Клантън изсумтя, после попита:

- И какво искаш?

- Бих искал да ви задам няколко въпроса и да огледам изгорялата кола.

- Добре. Ще те закарам с пикала. Няма да стигнеш с тая купчина ламарина, дето си я взел под наем.

Форд последва Клантън и се настани на предната седалка на очукан пикап, който вонеше на моторно масло и цигарен дим. Поеха по пътя към планините. Клантън запали цигара и въпреки че прозорците бяха свалени, кабината на пикапа се изпълни с тежък цигарен дим.

- Познавали сте Мелиса още като тийнейджърка, нали? - попита Форд.

- Да.

- Как се озова в ранчото?

- Имаше неприятности със закона и дойде да търси работа едно лято. Беше... чакай да помисля... преди девет години. Тогава беше на осемнайсет.

- Защо дойде при вас?

- Познавах чичо ѝ. Следвали сме заедно.

- Следвали сте? Какво?

- Право в Йейл.

Форд се засмя.

- Не приличате на възпитаник на Йейл.

- Обичам да споменавам тази незначителна подробност пред хора, които не подозират нищичко, и да им разбивам предразсъдъците.

- А как се озовахте тук?

- Изкарах малко пари от корпоративно право. Открих, че в този бизнес има повече задници, отколкото в цяло стадо тексаски говеда. Когато се пенсионирах, купих ранчото и започнах да развъждам коне и добитък.

„Малко пари"? Достатъчно, за да се купи ранчо с площ от над сто и шейсет хиляди декара?

- А знаете ли в какви неприятности се е била забъркала?

- Наркотици. Кражби.

- Какви наркотици? Марихуана?

- И марихуана, и пейот, и гъби. С приятелчетата си откраднали и кола... или май беше само радио...

- Разкажете ми повече за нея.

- Красиво момиче, но безотговорно, не можеше да се разчита на него. Можеше ли да се каже нещо неподходящо, тя непременно го казваше. Бунтарка, все сочеше някакви недостатъци, недъзи, все критикуваше държавата, щата, начина, по който работим тук, в ранчото, времето, Господ, ако щеш... все нещо не ѝ допадаше. Не искаше да готви, не искаше да мие чиниите, не искаше да пере и да простира. На третия или на четвъртия ден така ми писна от нея, че се канех да ѝ събера багажа и да я върна при чичо ѝ. Тогава обаче се завъртя покрай конете и намери призванието си. Чувал си сигурно онзи израз - „повелител на конете“. Е, тя беше такава. Онова лято се грижеше за цял табун жребци. Никога не я чух да повиши глас. Беше от хората, които знаят какво си мисли един кон преди самият кон да си го помисли.

- Само онова лято ли живя тук?

- Да. Надявах се следващото да се върне, но тя постъпи в колеж и изгубихме връзка. Не е от хората, които пишат писма.

- Защо смятате, че се е върнала тук?

- Искаш ли да се скриеш, тези планини са идеалното място. Тя ги познава отлично.

- И не сте я видели, когато е дошла?

- Не. Но трябва да спомена с огромно съжаление, че е влязла в къщата и е взела оръжие.

- Оръжие? Какво по-точно?

- Пушка Уинчестър .30-30, модел 94 с лост за зареждане и един стар револвер, 22-ри калибър.

- Знае ли как да ги използва?

- Това бе другото ѝ хоби от онова лято - огнестрелните оръжия. Научи се да стреля доста точно.

- Как открихте опожарената кола?

- Видях дима. Беше миналата седмица... във вторник. Тръгнах към дима и открих горяща кола. Тогава още нямах представа, че е нейна. Обадихме се в полицията, а аз проследих дирите ѝ на километър-два, преди да се изгубят по пътя към езерото Комо. Това е основният маршрут, който води към планините - най-трудното трасе за офроуд в цяло Колорадо.

- Имате ли представа къде точно може да е отишла?

- Никаква.

- Какво се случи, когато съобщихте за изгорялата кола?

- Дойдоха полицаите, дойдоха от службата за автомобилни регистрации, а до края на деня мястото се напълни с хора със сини костюми и значки. Докараха и хеликоптер, за да огледат планините. Плюс мотори, коне и прочие. Само я подплашиха. Идиоти! Вчера ги отзоваха. А днес се появяваш ти - каза Клантън, присви очи и изгледа Форд. - Познаваш ли планините?

- Малко.

- Горе е студено. Може дори да завали сняг. Не си облечен подходящо.

- В багажа си имам достатъчно планинарско оборудване.

- Тези планини не са шега.

- Зная - отвърна Форд. - Изкачил съм пет-шест четирихилядника.

Клантън кимна бавно.

- Добре. Значи не си толкова голям глупак като останалите. - Подсмихна се. - През деня тук долу е трийсет градуса. Онези типове от ФБР потеглиха към планините на коне - държаха се за седлата с две ръце и бяха по ризи с къси ръкави. Сигурно си въобразяваха, че са като едновремешните каубои. А горе заваля сняг. Когато се върнаха, приличаха на оцелелите от експедицията на Шекълтън¹²¹. Доколкото чух, на един се наложило да му ампутират пръст на крака.

Пикапът подскачаше по пресъхналото корито на планински поток. Скоро пред тях изникна овъглена купчина ламарина. Колата, доскоро джип „Чероки“, от който бе останала само почерняла коруба, бе оградена с жълта полицейска лента. Над нея бе опъната открита отстрани тента, досущ като онези, които се използват на градинските партита и коктейли. На сянка под тентата се бе излегнал агент на ФБР и пушеше. Отстрани бе паркиран автомобилът му - кафяв „Краун Виктория“. Форд нямаше представа как е успял да се добере дотук, без да откачи гърнето. Когато ги видя, мъжът побърза да угаси цигарата, стана, дойде при тях и заговори с типичния за агентите на ФБР провлачен говор, който Форд познаваше прекалено добре от дните си в ЦРУ. Форд направи опит да се отърси от присъщата на служител на ЦРУ антипатия към ФБР, но вместо това неприязънта му само се усили.

- Районът е забранен за достъп - заяви агентът.

Форд се представи възможно най-дружелюбно:

- Казвам се Уаймън Форд.

За втори път този ден ръката му увисна във въздуха в напразен опит да се здрависа. Агентът на ФБР го изгледа, без да помръдне. Форд свали ръката си.

- Аз съм специален следовател, изпратен от съветника на президента по въпросите на науката и технологиите.

Агентът бе млад и як, с дебел врат. Форд реши, че е от онзи тип грубияни, които в колежа са се забавлявали да тормозят новобранците.

- Мога ли да видя служебната ви карта, господин специален следовател на съветника на президента или какъвто сте там?

Форд извади служебната карта, която Локуд му бе осигурил за отрицателно време. Агентът я огледа внимателно, първо от едната страна, после от другата, извади мобилния си телефон и проведе разговор, който продължи поне пет минути. Накрая заяви:

- Съжалявам, но отделът в Денвър иска да провери пълномощията ви. Вашата служба трябва да се свърже с тях и да уточни някои подробности, преди да получите достъп до мястото.

Форд просто не можеше да понася подобно отношение. Пое си дъх - дълбоко и продължително, - после хвърли поглед към Клантън, който се подсмихваше цинично, и отново се обърна към агента на ФБР.

- Името ви, господине?

- Специален агент Спинели.

- Мога ли да видя служебната ви карта, агент Спинели?

Форд знаеше, че агентите на ФБР са длъжни да показват картата и значката си. Спинели извади своята и я поднесе рязко, агресивно дори, към него, но преди Форд да успее да я разгледа, си я прибра. Форд виждаше, че Спинели е ядосан - ядосан заради това, че е бил част от екип, който се е провалил, ядосан заради това, че се налага да кисне насред тази пустош и да охранява някакъв изгорял автомобил, ядосан, защото имаше вероятност някой друг да поеме нещата оттук насетне.

- Опа! Не успях да я видя - каза Форд и протегна ръка.

Спинели го удостои с многозначителен поглед, който означаваше: не си и помисляй да се бъзикаш с мен!

- Не можем ли да си сътрудничим, без да прибягваме до подобни глупости? - попита Форд. - Моля?

Бог му бе свидетел, че полагаше всички усилия да не изгуби самообладание.

- Съжалявам. Трябва да се свържете с отдела в Денвър. Това не подлежи на обсъждане.

- В такъв случай ще ми трябва номерът на значката ви - каза най-любезно Форд, - за да мога да докладвам кой възпрепятства разследването. Ще изпратя доклада си на моя шеф, който е президентът на Съединените щати, за да могат неговите хора да съсипят кариерата ви във ФБР така, че да се смятате за щастлив, ако си намерите работа в някое погребално бюро. И това не е заплаха, а просто обективен коментар. Затова, господин специален агент Спинели, най-искрено се надявам да промените позицията си.

Спинели стоеше като ударен от гръм. Зад гърба на Форд се чу нещо като покашляне.

- А сега - каза Форд, извади мобилния си телефон и го насочи като оръжие с пръст върху клавишите за бързо избиране, - ще получа ли достъп до колата, или да се обадя в Белия дом и да ти съсипя живота?

Джипът бе в същото състояние, в което го бяха намерили полицаите, ако се изключеха стотиците знаменца, с които криминолозите бяха отбелязали най-различни улики. Върху изпепелената задна седалка, маркирани отново със знаменца, лежаха овъглените останки на айфон и айпад.

- Агент Спинели?

Спинели се приближи. Беше пребледнял и не проронваше нито дума след острата реакция на Форд, който сега реши да му се реваншира, като се държи дружелюбно.

- Изглежда, че колегите ви са свършили доста добра работа при огледа на местопрестъплението.

По лицето на Спинели не помръдна нито едно мускулче.

- Успяхте ли да установите откъде е тръгнал огънят?

- Ей там... от задната седалка.

- А открихте ли следи от запалително вещество?

- Бензин, източен от резервоара, ако се съди по петното на земята.

- Това означава, че е захвърлила телефона си и айпада си и ги е подпалила заедно с колата?

- Така изглежда.

- На таблото има дупка, сякаш нещо е било изтръгнато. Какво е имало там?

- Сателитна навигация.

- А тя къде е?

- Не успяхме да я открием. Транспондерът също е демонтиран.

- ФБР разполага ли с някаква теория, която да обясни защо Шепърд е унищожила цялата електроника?

- Очевидно - каза Спинели - е искала да се отърве от всичко, което би могло да доведе до проследяването и откриването ѝ.

Съвсем не беше толкова очевидно. Телефонът например можеше да бъде неутрализиран чрез изваждане на батерията.

- Защо ще изгаря телефона?

- В това няма нищо чудно. - Спинели започваше да се отърсва от лошото си настроение. - Искала е да унищожи всички доказателства за криминалните си престъпления.

- За какви криминални престъпления става въпрос?

Агентът изсумтя:

- Да започнем с кражба на кола, преднамерена повреда на чуждо имущество, възпрепятстване на федерално разследване, унищожаване на улики, укриване на информация, лъжесвидетелство, влизане с взлом. Да не пропускаме и укриването от федерално разследване, в което тя представлява интерес за следствието.

Форд погледна Клантън, който вече не се подсмихваше, а ги наблюдаваше със сериозно изражение.

- Вие я познавате - обърна се Форд към него. - Имате ли някаква теория?

Клантън се понамръщи, после каза:

- Мен ако питате, това е жест, който би трябвало да означава „сбогом на всичко“.

Форд кимна. Това също му бе хрумнало. Но не бе сигурен, че обяснява ситуацията.

- Не ви ли се струва, че подобна стъпка е прекалено крайна? Да унищожиш мобилния си телефон, когато навлизаш в подобна пустош? Освен това защо ще унищожава колата? Би могла да се възползва от нея по- късно.

- В наше време - отвърна Спинели - всяка кола разполага с устройство за проследяване. В допълнение към транспондерите днес се инсталират и черни кутии, които записват поведението на шофьора и демонтирането им води до блокиране на запалването. Всички улики ни навеждат на мисълта за унищожаване на доказателства.

Форд извади айфона си. Две чертички маркираха силата на сигнала. Мрежата тук поддържаше 4G.

- Има ли сигнал в планината? - попита той Клантън.

- По високите била и върховете. Не и в долините и циркусите.

Форд погледна изгорялата кола. Нещо друго се бе случило тук. Интуицията му го подсказваше. Шепърд го бе направила, защото... се страхуваше.

Върнаха се при колата, като оставиха агента на ФБР на сянка под палатката, където той запали нова цигара. Докато караха към ранчото, Клантън започна да се подхилква:

- От теб би излязъл страхотен адвокат по наказателно право. Направо не повярвах на очите си как го навираш в миша дупка.

Форд махна с ръка. Бездруго се чувстваше неловко заради избухването си.

- Човекът просто си върши работата. Мразя, когато ми се налага да постъпвам така с хората.

- На мен пък ми хареса. Явно съм те подценил.

Продължиха известно време, без да разговарят.

- Как мислиш да я откриеш в планински район с площ няколко хиляди квадратни километра?

Форд помълча, после попита:

- Държите ли още някой от онези коне, за които се е грижила?

- Разбира се.

- А имаше ли си любимец?

- Да. Редбоун, конят, който яздя аз. Тя го обязди. Най-добрият кон, който съм имал.

Форд замълча отново. Не обичаше конете, но в главата му започна да се оформя интересна идея. Затова попита:

- Мога ли да взема назаем Редбоун за експедицията ми в планините?