Проектът "Кракен"

41.

Mopo караше джипа - „Линкълн Навигатор“ - през Халф Муун Бей, Калифорния. Бяха в красив елегантен квартал с белосани сгради, картинни галерии, бутикови пивоварни, магазини за подаръци и изискани кулинарии, предназначени за богати изискани хора, които се занимаха с развъждането на коне. Градчето бе заобиколено от потънали в зеленина хълмове от едната страна и морето от другата. Беше утро и кварталът тъкмо се събуждаше, но местата за паркиране вече се изпълваха с бели лексуси, мерцедеси и пикапи последен модел. Всички по улиците бяха млади, слаби и русокоси. Навсякъде цареше атмосфера на пари, изкарани с усилен честен труд. Нищо общо с Уолстрийт.

- Бих могъл да живея тук.

- Ще ти липсва вездесъщата миризма на гниещ боклук, която се носи сутрин над улиците на Ню Йорк - отбеляза Лансинг.

Моро посочи.

- Ето, „Бейнет Интернет Сървисиз“.

- Паркирай на следващата пряка - каза Лансинг. - Ще повървим пеша, ще се огледаме и ще закусим в онова кафене ей там. Срещата ни е в девет.

Моро подмина пресечката и паркира под ъгъл между един мини купър и една „Тесла“. Слезе от колата. Лансинг го последва.

Моро се почувства малко неловко в компанията на Лансинг, който рязко контрастираше с хората тук - глътнал бастун патриций от Източното крайбрежие с тъмен костюм, очила с рогови рамки и оксфордски обувки. Моро повече приличаше на местен с дългата си коса, впити джинси и младежки очила. И двамата обаче имаха мръснобялата и дори пепелява кожа на нюйоркчани. Всички около тях имаха страхотен слънчев загар.

Тръгнаха по улицата и макар да изглеждаха странна двойка, никой не им обърна внимание. „Това все пак е Калифорния - каза си Моро, - където хората изповядват принципа живей и остави другите да живеят“. Подминаха сградата на „Бейнет“ и спряха пред съседното кафене.

Централата на компанията се помещаваше в елегантна къща от двайсетте години на двайсети век, превърната в офис сграда. Всичко бе толкова чисто и подредено, че чак подразни Моро. Както го бе подразнило и обстоятелството, че някакъв си дребен интернет доставчик разполага с толкова добра защита, че въпреки всички усилия, които бе положил, не бе успял да проникне в системата му. Очакваше да открие семейна компания, чиято защитна стена да е пълна с дупки като швейцарско сирене, а вместо това завари перфектна защита без нито един пропуск. Достъпът до хардуера на фирмата минаваше през втора компютърна мрежа, която разполагаше със списъци за контрол на достъпа и модерна система за откриване на нарушители. И сякаш това не бе достатъчно, „Бейнет" бяха скрили данните на своите клиенти зад собствена защитна стена.

В какво се превръщаше този свят?

Доставчиците на интернет обикновено разкриваха информация за своите клиенти само след получаването на съдебна заповед. Тук обаче ставаше въпрос за малка фирма с един собственик. Трябваше да убедят въпросния собственик - някой си Уилям Ечевария – да им предостави информацията, свързана с въпросния айпи адрес. Моро бе потърсил информация за него в интернет, бе прегледал страницата му във Фейсбук, коментарите му в Туитър и дейността му във всички останали социални медии. Хората споделяха толкова много информация онлайн, че за един хакер не бе проблем да отговори на контролните въпроси като моминско име на майката, името на домашния любимец или на най-добрия приятел от училище, допълващи обичайните пароли за достъп. Събраната информация обаче не му помогна нито да влезе в личните сметки на Ечевария, нито да разбие някоя от паролите на „Бейнет“. И все пак усилията му не бяха отишли напразно. Моро научи доста неща - Ечевария бе на четирийсет и пет, мексиканец по произход, пристигнал в Щатите като бебе, получил гражданство преди дванайсет години, като скаут получил възможно най-високия ранг - орел, завършил Калифорнийския университет в Сан Диего, запален почитател на сърфа и спортните коли. Притежаваше къщата, в която живееше, плащаше си редовно ипотеката, имаше жена и две деца. Спечелил бе известна сума в Силициевата долина и преди пет години бе купил този доставчик на интернет.

Моро и Лансинг бяха обсъждали как е най-добре да подходят, за да убедят Ечевария да им разкрие името и адреса на човека зад онзи айпи адрес. Ечевария очевидно нямаше финансови проблеми, а обстоятелството, че е бил скаут-орел, предполагаше, че най-вероятно няма да приеме подкуп. Нямаше криминално досие, не се бе развеждал, в миналото му нямаше нищо скандално или поне пикантно. По всичко изглеждаше, че роднините му в Мексико са бедни трудолюбиви фермери от Мичоакан, които не се забъркваха в неприятности и нямаха проблеми със закона.

На Лансинг му хрумна идеята да се представят за потенциални купувачи. Ставаше въпрос за малък интернет доставчик, който всъщност препродаваше услуги и едва ли струваше много. Щяха да му предложат сума, от която да облещи очи и да му потекат лигите при мисълта за купчината пари, която го очаква. Лансинг обаче бе настоял на резервен вариант, затова Моро бе продължил да рови в биографията на Ечевария. В крайна сметка бе хакнал базата данни на Службата за американско гражданство и имиграция и бе проверил информацията от формуляра за натурализация, подаден от Ечевария. И веднага бе открил, че Ечевария е излъгал. Написал бе, че няма деца, макар от страницата му във Фейсбук да ставаше ясно, че в Мексико има умствено изостанала извънбрачна дъщеря, за която се грижи майка му. Защо обаче бе излъгал? Нямаше нищо незаконно в това да имаш извънбрачна дъщеря. Затова Моро отново използва Фейсбук - тази социална медия бе същински дар Божи! - и откри самоличността на майката на момичето. Оказа се, че е от богато семейство, свързано с трафика на наркотици.

Бинго!

Моро не беше сигурен дали това би могло да доведе до отнемане на гражданството. Но се надяваше Ечевария да има сериозни проблеми, ако този факт стигне до Службата за имиграция или министерството на вътрешната сигурност. Нищо чудно да поставеше под въпрос и лиценза му на интернет доставчик, който му бе издала Федералната комисия по комуникациите.

Моро допи чая си с лимон и лапна хапче против кашлица. Лансинг си погледна ролекса. Наближаваше часът на срещата им.

- Да вървим - каза той, стана и приглади костюма си.

Влязоха в „Бейнет“, минаха покрай центъра за обслужване на клиенти, в който работеха млади приветливи момичета, и се представиха на секретарката, която ги въведе в офиса отзад. Моро се огледа. Това беше добре: сървърите бяха тук, на място. Минаха покрай шкафове, от които се разнасяше тихо бръмчене, и се озоваха в малък ярко осветен кабинет.

Това бе офисът на Ечевария. Домакинът стана, здрависа се с тях, покани ги да седнат. Беше красив мъж в добро здраве, с тъмни очи, от които на момичетата сигурно им се подкосяваха краката, и носеше тясно поло на „Ралф Лорън“, което очертаваше мощните му бицепси. Имаше вид на типичен латиноамерикански мачо.

- Искам да ви кажа от самото начало - заяви той, - че нямам никакво намерение да продавам компанията. Макар да оценявам интереса ви към нея.

„Що за глупост - помисли Моро. - Всеки си има цена“.

Лансинг отвърна:

- Разбирам. Фирмата е чудесна... а и се намира в такова красиво градче. Аз съм търговец на Уолстрийт, но се уморих от бизнеса там и търся промяна. Вашата компания ми се струва много атрактивна.

- Благодаря.

- Как се озовахте тук?

Това накара Ечевария да се впусне в продължителен монолог за това как направил „малко пари“ в една интернет компания в Пало Алто, уморил се от бизнеса там и се установил тук, където животът бил по-спокоен, хората - по-дружелюбни и прочие, и прочие. Лансинг умело насочи разговора към по-лични теми, в резултат на което разбра, че Ечевария се е оженил (наскоро), има две деца (момиченце, което се родило неотдавна, и момченце, вече проходило), две хобита (сърфинг и скално катерене) и куп други подробности. Ечевария отново заяви намерението си да не продава фирмата, но Моро бе готов да се обзаложи, че събеседникът им е любопитен да чуе предложението им. Просто бе прекалено умен и тактичен, за да попита директно. Вместо това зададе общи въпроси, свързани с причините, накарали Лансинг да се заинтересува от компанията му. Не след дълго Лансинг спомена сякаш между другото, че ако всичко е наред, възнамерява да предложи да плати в брой „неголяма, но все пак осемцифрена сума", ако, разбира се, Ечевария прояви интерес да продаде бизнеса.

Това привлече вниманието на Ечевария. Макар да се занимаваше с „Бейнет“ повече като хоби, тъй като не се нуждаеше от парите, подобна цена за компания, която оперира в сектор с ниска норма на печалбата и приходи от не повече от един милион годишно, бе достатъчно щедра, за да привлече вниманието на всеки собственик.

Ечевария се развълнува, какво ти, направо се разтрепери, предложи им минерална вода „Лаукуен“, бутилирана направо от извора - артезиански кладенец в Патагония, и нареди на секретарката си да не го свързва с никого, макар да продължаваше да твърди, че „Бейнет“ не е за продан.

Около половин час след началото на срещата Лансинг най-сетне стигна до въпроса, който го интересуваше повече от всичко останало. Изчака да настане тишина, сетне събра длани и се приведе напред.

- Господин Ечевария, преди да отправя каквато и да било оферта, извършвам собствено проучване. В края на краищата не съм получил даром милиарда, който спечелих на Уолстрийт.

Ечевария кимна. Един милиард бе впечатляваща цифра дори за човек, натрупал състояние от онлайн бизнес. Дори когато този един милиард се бе стопил наполовина преди няколко седмици.

- Проучих компанията ви. Онова, което открих, изглежда добре... в противен случай нямаше да бъда тук, разбира се.

Ново замислено кимване от страна на Ечевария.

- Трябва да открия отговора на още един въпрос.

- Казвайте.

- Наистина ли, ама наистина ли сте готов да продавате?

След секунда мълчание Ечевария отговори:

- Обичам работата си. Обичам този град. Обичам интернет бизнеса. Това са все неща, които трудно бих променил. Но... ще е глупаво от моя страна да не изслушам човек, който се кани да ми направи щедра оферта.

- Отлично ви разбирам. Бих искал да ви направя оферта. И то писмена. Подробна. Ще имате достатъчно време да я обсъдите с вашите адвокати. Готов ли сте на това?

- Бих казал, че... да.

Ново мълчание.

- Нуждая се от още едно нещо, за да подготвя оферта, и това е потвърждение на клиентската ви база.

- Счетоводната ми фирма ще ви предостави заверено копие от годишния одит - отвърна Ечевария.

- И двамата знаем, че понякога счетоводните фирми са доста... гъвкави. Бих искал да проверя това директно. Лично.

- Какво предлагате?

- Да прегледам информацията за вашите клиенти тук, във вашия офис, във ваше присъствие. Няма да копирам списъка с клиенти. Моят колега, господин Моро, е компютърен специалист. Той трябва само да потвърди броя на клиентите, които твърдите, че обслужвате. Нищо повече.

Ечевария се усмихна.

- Оценявам това, но следвам строга политика на неразгласяване на списъка с клиенти. Благодарение на дългогодишния си опит в този бизнес стигнах до извода, че най-важното нещо в него е сигурността и поверителността на информацията за клиентите.

- Нямаме намерение да публикуваме списъка ви с клиенти. Няма да изнесем нищо от кабинета ви. Всичко ще се случи тук, пред вас. Само ще погледнем. Няма да копираме.

Ечевария поклати глава.

- Поверителността на информацията е нещо свещено за мен. Изгубя ли доверието на моите клиенти, ще изгубя всичко. Не мога да го допусна. Помогнете ми да открием друг начин да потвърдим достоверността на информацията, която ви интересува, и ще го приема.

- Няма друг начин. Трябва да видим списъка с вашите клиенти.

Настъпи тишина. Ечевария се почеса по главата, скръсти ръце, напрегна мускулите си. Определено разсъждаваше върху проблема. Накрая поклати глава и каза:

- Не мога да го направя.

- Постъпвате неразумно, господин Ечевария.

Той отново поклати глава.

- Възможно е.

- Не вярвам, че говорите сериозно. Отваря ви се златна възможност и ще позволите тя да ви се измъкне заради възгледите си относно поверителността на информацията?

- Не бих направил компромис с принципите си.

- А можем ли да процедираме по следния начин: ще ви дам списък с няколко айпи адреса на „Бейнет“ - двайсет, да речем, - избрани на случаен принцип и вие ще ми предоставите клиентска информация само за тези адреси. Проверка на случаен принцип, която да удостовери, че всичките ви клиенти са реални.

Ечевария се замисли отново.

- Надявам се разбирате защо искам подобна информация? - попита Лансинг.

Ечевария въздъхна.

- Разбирам. Наистина разбирам. Отговорът ми обаче остава отрицателен. Ще ви предоставя нотариално заверено писмо от счетоводната ми къща, което ще съдържа цялата информация, от която се нуждаете. Ще ви предоставя и метаданни за отделните клиенти. Но не мога да ви предоставя името на нито един клиент. Това е граница, която не пресичам. Съжалявам.

Моро видя как по финото, издялано като с тънко длето лице на Лансинг плъзва руменина. Когато заговори, гласът му се бе променил. Беше тих и смразяващ.

- Има и още един проблем с вашата компания.

- Какъв е той?

- Лицензът ви от Федералната комисия по комуникациите.

- Какво не е наред с него? - Ечевария изглеждаше разтревожен.

- Едно от изискванията е собственикът да има американско гражданство.

Лицето на Ечевария потъмня.

- Но аз съм американски гражданин.

- Разбира се, но... съжалявам, не мога да се изразя по друг начин... когато някой подаде неверни сведения в декларацията - става въпрос за формуляр N-400, - това може да доведе до отнемане на гражданството.

Ечевария се наведе напред.

- Нямам представа за какво говорите! Не съм подавал никакви неверни сведения!

- Написали сте, че нямате деца. Но имате дъщеря - Луиза, която живее с майка ви.

Ечевария се облегна на стола си и присви очи.

- Добре сте си написали домашното, господин Лансинг.

- Ако лицензът на „Бейнет“ е под въпрос... това е нещо, което трябва да знам, ако ще купувам компанията.

Последва мълчание.

- Някой друг знае ли? - попита Ечевария. - Това беше преди дванайсет години.

- Ако купя „Бейнет“, преди лицензът да бъде прехвърлен на мое име ще трябва да потвърдя писмено, че не разполагам с информация, която да застрашава валидността на лиценза.

Ечевария се усмихна студено.

- Разбирам. Заплашвате да съобщите тази информация на властите.

- Просто спазвам закона.

- Охо! Това явно е изнудване по нюйоркски.

- Не, не, господин Ечевария, разбирате ме погрешно. В моя бизнес на Уолстрийт сме принудени да спазваме толкова много правила и разпоредби, че всичко, което правим, се следи под микроскоп, дори инвестициите извън сферата на финансите. Трябва да съм изключително предпазлив.

Ечевария стана.

- Господин Лансинг. Господин Моро. Беше ми приятно. Изходът е там.

- Не бива да прибързвате - каза Лансинг.

- Време е да си тръгвате, господа.

- Вие ме гоните, което означава, че ще се почувствам задължен да се свържа незабавно с Федералната комисия по комуникации и да съобщя тази информация.

Възцари се тишина. Изглежда, последната заплаха охлади ентусиазма на собственика.

Лансинг продължи:

- Съвсем не е необходимо да споменаваме за този ваш проблем - изобщо не е необходимо, - стига да ми позволите да погледна списъка с клиенти, преди да ви направя оферта. Вие не сте длъжен да я приемете. Това не е изнудване. Не ви ли хареса офертата, всеки продължава по пътя си.

Ечевария изведнъж се успокои.

- Ей там, отвъд онези хълмове, се простира Силициевата долина, където плуват големите бели акули на бизнеса. Вие от Уолстрийт сте дребни рибки в сравнение с тях. Вие сте пълни невежи. Въобразявате си, че можете да дойдете тук и да ме заплашвате? Хайде, пробвайте. Ще се оправя с комисията. А сега идете да въртите гангстерските си номера някъде другаде, преди да съм повикал ченгетата.

- Господин Ечевария...

Той обаче вече бе вдигнал слушалката и Моро го видя да набира 911.

Излязоха на улицата и Моро последва Лансинг към колата. Да, срещата определено не бе минала според очакванията.

Откъм океана се надигаше мъгла, събираха се тъмни облаци. По всичко изглеждаше, че се кани да вали.

- Дай ми ключовете - каза Лансинг.

Моро му ги подаде. Качиха се в колата. Лансинг се настани зад волана - навъсен, мълчалив - и запали двигателя. Моро бе смаян от силата на овладения му гняв: ръцете му стискаха кормилото така, сякаш щяха да го счупят.

- Какво ще правим сега?

- Ще повикаме на помощ нашите киргизки приятели.