Проектът "Кракен"

39.

Джейкъб завари баща си на масата с чаша вино пред себе си и последния брой на списание „Ентъртейнмънт Уикли“ в ръце. Никога не го бе виждал да чете това списание.

- Откривам тук страхотна информация - каза баща му и вдигна списанието. - Актьори, актриси, скандали, най-новите филми и клипове. Страхотна база данни за Чарли.

Майка му поднесе вечерята - пиле на грил, ориз и зеленчуци. Баща му разряза пилето и майка му почна да сервира.

- Работя и върху речника му - вкарвам малко жаргон, малко ругатни. Говорих с един приятел, който е адвокат в Силициевата долина, и той ме увери, че не би трябвало да имам правни проблеми, но че ако продуктът ще бъде предназначен за малолетни, трябва да избегна всички разговори за секс.

Джейкъб го гледаше втренчено.

Баща му най-сетне забеляза погледа му и остави списанието.

- Какво има?

- Татко, препрограмирал ли си Чарли?

- Работя върху това.

- Имам предвид моя Чарли. Роботът в килера ми. Препрограмирал ли си го?

- Не още. Не съм готов с програмата, но когато я приключа, ще кача новата версия в Чарли и ще видиш разликата. Трябва да ти благодаря, Джейкъб, за помощта. Ти се превърна в безценен член на екипа.

Джейкъб преглътна, после попита:

- Сигурен си, че не си правил нищо с Чарли?

- Абсолютно нищо. Защо? Да не би да се е повредил?

- Не, добре работи - отвърна Джейкъб и заби поглед в пилешкото бутче в чинията си. Изобщо не бе гладен. Реши да изплюе камъчето и да види какво ще стане. Вдигна глава и попита: - Коя е Андреа?

Настъпи гробовна тишина. Майка му замръзна, баща му се вкамени. Това продължи частица от секундата, но бе напълно достатъчно Джейкъб да осъзнае, че каквото и да става с онзи робот, баща му няма нищо общо с това. Не беше игра. Определено не беше игра.

- Къде чу това име? - попита най-сетне баща му с прекалено спокоен тон.

- Кажи ми просто коя е Андреа.

- Добре - отвърна баща му и се покашля неловко. - Възнамерявах да ти кажа, когато пораснеш още, но... - Млъкна и погледна майката на Джейкъб. Момчето видя, че тя е ядосана и полага неимоверни усилия да си държи устата затворена. Накрая, когато мълчанието се проточи прекалено дълго, тя не издържа и каза:

- Хайде, Дан, кажи на Джейкъб онова, което трябваше да му кажеш много отдавна.

- Ами... аз... чаках подходящия момент... Както и да е... нищо особено. Андреа беше... ами, бяхме женени за кратко, когато бях млад и глупав.

Джейкъб чакаше баща му да продължи.

- Запознахме се в колежа... бяхме млади и глупави, оженихме се веднага след като завършихме. Бракът ни продължи една година, после се разделихме - като приятели. Това е всичко.

- Андреа била ли е бременна? - попита Джейкъб.

Сега вече майка му го изгледа остро.

- Бременна?

Баща му се изчерви целият, а ръцете му замачкаха нервно списанието.

- Забременя и пометна. Всичко това се случи много бързо... и много отдавна. Както казах, възнамерявах да го споделя с теб, когато пораснеш още малко.

- Никога не си ми казвал за бременността ѝ, Дан - обади се майка му.

- Виж, Памела, стана съвсем случайно, а и тя пометна в самото начало. Това не е истинска бременност.

- Бременността си е бременност - не отстъпи майка му.

Джейкъб се изправи, но прекалено бързо, и остра болка прониза крака му.

- Добре. Не че ми пука. Просто исках да знам.

- Но... как научи това? - попита баща му. - Да не би някой да ти е казал? Психотерапевтката?

Джейкъб поклати глава.

- Не.

- Тогава как?

- Интернет е пълен с информация - отвърна Джейкъб.

- Това го има в интернет?

- В интернет има всичко, тате. Отивам да си довърша домашните.

- Джейкъб, трябва дa поговорим за това. Разстроен ли си? Какво си мислиш? Сподели с нас.

- Не искам да споделям нищо. И без това не правя друго, само споделям. Писна ми!

Стана, излезе от трапезарията и затръшна силно вратата на стаята си. Чу ядосания глас на майка си, а после и тихите сконфузени отговори на баща си. Отвори вратата на килера и погледна Дороти. Тя също го погледна.

- Много ти благодаря - каза Джейкъб. - Сега се карат.

- Предупредих те, че няма да е приятно.

Джейкъб продължаваше да се взира в робота. Вече знаеше, че това не е нито игра, нито терапия, но това само задълбочи объркването му. Що за лудост? Програма, избягала от НАСА?

- Всичко ще е наред - обеща роботът. - Сега, след като знаеш, че това не е игра, ще ми помогнеш ли?

- За какво да ти помогна?

- Трябва да ме скриеш за следващите един-два дни.

- Къде?

- На някое сигурно място. Изолирано. Където никой да не ни намери.

- Защо? И докога?

- Докато приятелката ми Мелиса дойде да ме вземе. После ще си тръгна, животът ти ще продължи постарому и можеш да забравиш за мен.

- Коя е Мелиса?

- Моята програмистка. Тя ще дойде и ще ме поправи.

- Какво не ти е наред?

- Сложно е за обяснение. Виж какво, ще ми помогнеш ли, или не?

Джейкъб се загледа в робота. Тази история бе толкова откачена... Поклати глава.

- Не знам. Аз съм само на четиринайсет. А и не съм добре, забрави ли? Не можеш ли да се намериш някой друг?

- Съжалявам, Джейкъб. Няма къде другаде да отида.

- Какво искаш да направя?

- Първо - каза Дороти - трябва да се обадя по телефона. Ще ми услужиш ли с твоя?