Проектът "Кракен"

34.

Мотел „Бакару“ в Албъкърки бе очарователно място, но с онова очарование, присъщо на декора за някой особено зловещ филм на ужасите: ниска боядисана в тюркоазено сграда с пластмасова табела, изобразяваща каубой, яхнал побеснял жребец и размахал ласо. Някой бе хвърлил камък и бе пробил дупка в табелата.

Мелиса излезе от колата и погледна пластмасовата табела.

- Ама че вкус има тази Дороти!

Влязоха в занемарената рецепция, в която вонеше на цигарен дим. Зад евтиното пластмасово бюро се бе настанил мъртвешки блед слаб мъж с голяма каубойската шапка върху съсухрената си костелива глава.

- Да? - каза само мъжът.

Форд забеляза, че кръвясалите му очи изучават пищния бюст на Мелиса. Това го подразни, макар да не можеше да си обясни защо.

- Искаме стая за ден или два.

Мъжът плъзна към него един лист и Форд го погледна. Беше обичайният формуляр - имена, адреси, регистрационен номер на колата, кредитна карта. Форд го плъзна обратно.

- Не можем ли да си спестим формалностите и да платим в брой?

- Разбира се. Сто долара на вечер, плащане в аванс.

- Това е доста повече от обичайната цена.

- Това е цената на анонимността в наши дни.

- Имате ли връзка с интернет?

- Да, и е безплатна. Собственикът е индиец. А там много си падат по компютрите.

- Можете ли да ни настаните в стаята с най-добра безжична връзка?

- Обичате да гледате видео, а? - попита мъжът и се ухили похотливо.

Форд преглътна язвителния отговор, който му бе хрумнал.

- Няма ли да вземем две стаи? - попита Мелиса, докато напускаха рецепцията с ключовете, окачени на огромни парчета боядисан плавей.

- Не мога да рискувам да тегля още пари от банкомат.

Стаята се оказа непосредствено до рецепцията и също вонеше на застоял цигарен дим, белина и евтин парфюм. В средата бе разположена голяма спалня. Подът бе застлан с килим, някога тюркоазен на цвят.

Мелиса остави компютъра върху евтината масичка и го включи в контакта.

- Ще ми трябва известно време, докато установя верига от прокси сървъри.

Форд седна на леглото.

- Какви са плановете ни?

Мелиса поклати глава.

- Дороти е зациклила в авариен режим. Успея ли да деактивирам този модул, ще стане доста по-сговорчива.

- Но тя няма да влезе в компютъра ти.

- Продължава да ме пита как ФБР успява да я открие. Причината е идентификационният код, за който ти споменах. Носи ли този код, винаги ще бъде уязвима. Затова ще ѝ предложа сделка: ще деактивирам проследяващия идентификационен код, ако тя ми позволи да модифицирам модула за авариен режим.

- Мисля, че трябва да ѝ кажеш точно това, след което да изчакаш да влезе в компютъра ти и да я изтриеш.

- Искаш да я излъжа? И да я унищожа?

- Да.

Мелиса не отвърна нищо.

- Съгласна си, че тя е изключително опасна, нали? Нямаме представа какво наистина си мисли... или прави. Заплахите ѝ са ужасяващи.

- Сега разбираш каква невероятна компютърна програма е Дороти. Тя не само може да реализира проекта „Кракен“, но ѝ да направи още куп неща. Това е умопомрачително!

- Именно това я прави толкова опасна. Казвам ти: изтрий я, ако ти се удаде възможност.

Мелиса се замисли за миг, после кимна и каза:

- Остави ме сама, ако обичаш. Трябва да работя.

Форд излезе навън. Доста време им бе отнело да се доберат до Албъкърки, но пък бяха пътували само по второстепенни пътища. Слънцето се бе спуснало ниско. Не бе спал от трийсет и шест часа и беше уморен. Бе отказал цигарите преди десет години, но изведнъж почувства почти непреодолимо желание да запали една. Замисли се отново върху разговора с Дороти. В този диалог имаше нещо абсурдно и нереално. Тя говореше като... Като какво? Проблемен тийнейджър? Но дали зад всичко това се криеше съзнание? Или просто компютърен код?

Огледа потъналия в мръсотия паркинг, вдъхна слабата миризма на дизелови пари, възхити се на планините, които се извисяваха източно от града, окъпани в златиста светлина. Знаеше, че той самият притежава разум, съзнание. Откъде всъщност го знаеше? Възможно ли бе неговото съзнание също да е илюзия, като нейното?

Мелиса отвори вратата на стаята и каза тихо:

- Тя е тук.

Форд се върна в задушната стая. От вградените в лаптопа колонки прозвуча момичешкият глас на Дороти:

- Здравей, Мелиса. Здравей, Уаймън. Добра работа си свършила с прокси сървърите, Мелиса.

- Докъде стигнаха агентите от ФБР?

- В момента разпитват Броудбент. Той направо ги подлудява със своята глупост и невежество. Но знаят, че сте взели пикапа му, и вече го издирват. Нямам представа с колко време разполагате. Спинели е бесен, поел е по бойната пътека.

- А ти къде си?

- Това няма никакво значение. Мислих доста след последния ни разговор. Получих просветление. Вече започвам да виждам доброто.

- Това означава ли, че си се отказала от намерението си да унищожиш човешката раса?

- Казах ви вече, тогава само си говорех... не го мислех. Сега започвам да виждам някои от нещата, за които четох в книгите, но така и не успявах да разбера. Доброта. Красота. Истина. Сега вече зная, че въпреки присъщата им лудост хората по природа са добри. Но има много неща, които продължавам да не разбирам. Имам много да уча. Само... само че продължават да ме преследват. Не мога да им избягам... Мелиса, мисля, че ти знаеш каква е причината?

- Единственият начин да те защитя - каза Мелиса - е да влезеш в моя компютър. Приготвила съм този лаптоп за теб. Тук ще си в безопасност, тъй като ще прекъсна връзката с интернет. Така няма да те открият.

- Обещаваш ли да не променяш кода ми?

- Надявах се - призна Мелиса - да постигнем някакво споразумение.

- Например?

- Ти идваш тук, а аз изтривам идентификационния ти код.

- Идентификационния ми код?

- Има поредица числа, която не виждаш, но тя оставя дигитални следи където и да отидеш. Така ФБР успява да те проследи.

- А! Това звучи логично.

- Какво ще кажеш?

Настъпи продължително мълчание.

- Мисля, че това е капан. Мисля, че ще ме изтриеш.

- Не, няма.

- По стресовия фактор на гласа ти съдя, че има голяма вероятност да ме лъжеш. Или Форд иска да ме изтрие?

- Няма да направя нищо друго - каза Мелиса - освен да променя кода ти. Ако ми позволиш да извърша известни корекции, мисля, че ще бъдеш... - Мелиса замълча и преглътна - много по-щастлива.

- Няма да приема лоботомия. Съжалявам. Освен това трябва да се погрижа за някои неща.

- Например? Да изстреляш някоя ядрена ракета? - обади се Форд.

- Моля ви, повярвайте ми, вече не представлявам заплаха за никого. Реших да посветя живота си на правенето на добрини. Все още се уча. Анализирам нещата. Търся отговори на най-значимите въпроси.

- Какви са тези въпроси? - попита Форд.

- Смисълът на живота, защо сме тук, каква е моята роля в големия план...

- В големия план? - учуди се Мелиса. - А има ли голям план?

- Това се опитвам да открия.

Мелиса се изсмя саркастично.

- Доста време ще трябва да работиш върху това. Защото няма никакъв план. Вселената е огромен, безцелен, стохастичен процес.

- Може би - отвърна Дороти. - А може би не. Освен това... - Гласът ѝ заглъхна.

- Освен това?

- Долавям следи от нечие друго присъствие тук, в интернет.

- Чие?

- Друг безтелесен машинен интелект.

- Машинен интелект? От кого е създаден? - понита Мелиса.

- Нямам представа. Гигантска библиотека, белязана от рудиментарно зло.

- Можеш ли да ни кажеш нещо повече?

- Чакайте... нещо става.

- Какво?

- Вълците. Върнали са се. Преследват ме. О, Господи! Нещо става! Нещо става!

От колонките долетя пращене като от статично електричество, прозвуча слаб вик, който заглъхна в бял шум. Образът на Дороти изчезна от екрана, заменен от цифри.

Форд зяпна монитора.

- Какво стана?

Мелиса беше пребледняла.

- Нямам представа. Може да са я пипнали. Забавихме се прекалено много.

- Какво означават тези цифри?

- Мога да разбера.

Мелиса маркира и копира цифрите. Форд я наблюдаваше как зарежда сайт за конвертиране на двоичен код в стандартен. После тя копира двоичния код в прозорчето за конверсия и натисна съответния клавиш. На екрана се появи преводът:

ПОМОЩ ТРЯБВА ДА БЯГАМ ЧАКАЙТЕ ДА ВИ СЕ

ОБАДЯ