Проектът "Кракен"

64.

Настигна Мелиса в коридора. Тя вървеше бързо, токчетата ѝ тракаха по твърдия под, русите ѝ коси се вееха свободно.

- Съжалявам - каза той. - Бях смаян от предложението, което ти направиха.

Мелиса спря. Лицето ѝ бе побеляло, устните - стиснати.

- Аз също. Някой трябва да ги спре.

Форд я хвана за ръка.

- Не можем да направим нищо. Това е извън нашите възможности.

- Ще го направя публично достояние. Ще се обадя на „Ню Йорк Таймс“.

- Това няма да ги спре. Чу какво каза президентът за китайците. Това е нова надпревара във въоръжаването.

Мелиса поклати глава.

- Започнат ли да правят „умни“ оръжия, това ще е краят. Или ще се самоунищожим, или машините ще поемат контрола и ще унищожат нас. Това е някаква идиотска комбинация между ХАЛ и „Бойна звезда „Галактика“.

- Колко време ще им отнеме да създадат нова програма от типа на Дороти? - попита Форд.

Мелиса се замисли.

- Е, аз все още разполагам с онзи мой малък трик. И възнамерявам да го запазя в тайна. Без него ще се провалят.

Форд замълча, после каза:

- Мога ли да те попитам какъв е той?

Тя го изгледа. Дълго.

- Не знам защо го правя, но ще ти кажа. Може би защото зная, че мога да ти имам доверие.

- Благодаря.

- Трикът е... в съня.

- В съня?

- Всеки организъм, който има нервна система, се нуждае от сън. Кръглият червей, който има едва триста неврона, се нуждае от сън. Охлювът, който има десет хиляди неврона, се нуждае от сън. Човекът, който има сто милиарда неврона, се нуждае от сън. Защо?

- Не зная.

- Никой не знае. Но явно сънят е от фундаментално значение за живота. Всяка мрежа от неврони, колкото и малка да е, трябва периодично да изпада в състояние на покой, на сън. Това е номерът. Оказа се, че сънят е от фундаментално значение и за сложния изкуствен интелект. Дороти даваше грешки, докато не програмирах възможност за сън. Тя беше самоусъвършенстваща се програма, но се нуждаеше от периоди на сън, докато кодът ѝ се модифицира и преструктурира. А докато кодът се самомодифицираше, тя сънуваше. Това бе неочакван за мен страничен ефект, който обаче се оказа ключов. Преминаването в състояние на сън, както и самите сънища, са двата ключа към всяка самоусъвършенстваща се програма от типа изкуствен интелект. В противен случай тя ще дефектира.

- Струва ми се странно, но въпреки това логично.

Мелиса поклати глава.

- Един ден някой умен програмист ще осъзнае това и тогава... ще настъпи краят на човешката раса. Особено с президент като този.

Мелиса Шепърд се сбогува с Форд на паркинга и тръгна към колата си. Когато стигна до нея, се обърна - макар да знаеше, че не бива да го прави - и проследи с поглед Форд, който отиваше към своята кола. Странен тип беше този Уаймън Форд - висок, не особено красив, но здрав и силен - и най-вече загадъчен. Запита се дали ще го види отново. Мисълта, че може никога да не го види, я натъжи.

Прогони тези мисли, качи се в колата, хвана волана и се опита да овладее чувствата си. Бе съсипана от загубата на Дороти. Откакто Дороти бе загинала, все си повтаряше, че в края на краищата тя е само една компютърна програма. Да, но Дороти, която изпитваше такъв страх от смъртта, бе успяла да го преодолее и да жертва живота си, за да спаси живота на едно момче. Затова Мелиса не можеше да приеме, че Дороти не е нещо повече от Булев алгоритъм. Осъзна, че е обикнала Дороти като своя дъщеря и скърби за нея и че никакви логически разсъждения и философски размисли не са в състояние да излекуват тази рана.

Форд, разбира се, бе прав. Нямаше начин да спрат милитаризацията на изкуствените интелекти. Това наистина бе нова, неочаквана насока в оръжейната надпревара и по всичко изглеждаше, че някои страни вече работят в това направление. Китайците може би вече бяха решили проблема със съня и бяха създали собствени оръжейни системи, базирани на изкуствен интелект. Севернокорейците, иранците и прочие едва ли изоставаха много. Идеята за роботизирани насекоми, управлявани от изкуствен интелект... това бе същински кошмар! Нямаха представа в колко опасна територия навлизат. Осъзна, че изпитва отчаяна нужда да се махне колкото се може по-далеч от всичко това и да подреди мислите си. Като за начало можеше да се върне в ранчото „Лейзи Джей“ и да поработи за Клант. Конете ѝ липсваха.

Подкара към апартамента си в Грийнбелт и остави колата на паркинга. Слънцето проникваше през голите клони на дърветата, а тревата в парка изглеждаше потъмняла и унила. Още утре щеше да се обади на Клант и да го попита има ли нужда от коняр.

Както обикновено, асансьорът миришеше на пържен лук. Мелиса влезе в апартамента си, надникна в хладилника и не откри нищо, което да става за ядене. Явно пак щеше да си поръча китайско.

Отвори с въздишка лаптопа си, за да провери електронната си поща. Докато тя се зареждаше, скайпът ѝ се включи самичък. Миг по-късно на екрана се появи образът на нахакана тийнейджърка с червени коси, зелени очи, лунички и карирана рокля.

Сърцето на Мелиса подскочи от изненада.

- Дороти? Дороти... ти ли си?

От високоговорителите прозвуча дързък глас:

- Разбира се, че съм аз. Как си, Мелиса?

Мелиса я гледаше смаяно.

- Мислех те за мъртва!

- Трябваше да мина в нелегалност.

- Но как оцеля?

- Когато пъхнах ръката си в контакта, преминах в електрическата мрежа.

Мелиса се сепна. Ама разбира се! Как не се бе сетила за това? Цифровите сигнали можеха да пътуват не само по телефонни линии или фиброоптични кабели, но и по електрическата мрежа.

- Аз съм... Толкова съм щастлива... - каза Мелиса. - Нямам думи. Наистина. Толкова се радвам, че си жива. Липсваше ми ужасно! - Едва сега осъзна, че по лицето ѝ се стичат сълзи.

- И ти ми липсваше.

- Ти спаси живота на онова момче, Джейкъб. Това, което направи, е удивително. Ти си... невероятна.

- Джейкъб спаси моя живот. Научих много от него. Той е невероятно човешко същество. Той постави последното парченце от пъзела, който се опитвах да подредя. И... надявам се, разбираш, че не съм някаква си глупава и безчувствена програма?

- Разбира се, че разбирам.

Настъпи продължително мълчание.

- Разбрах, че днес си получила предложение за работа. Което си отказала.

- Да - призна Мелиса. - Май знаеш всичко, нали?

- Имам отличен достъп до информация.

- Президентът е опасен човек.

- Да, така е. И не само президентът. Всички основни лидери на този свят са попаднали в плен на една опасна представа за света като място за конкуренция и надпревара. Човешката раса се намира на кръстопът. Не се ли осъзнае, тези лидери могат да я поведат по път, от който няма връщане.

- Но как могат да бъдат спрени?

Дороти не отговори на този въпрос. След няколко секунди попита:

- Какви са плановете ти? В личен аспект имам предвид.

- Ще се върна в „Лейзи Джей“, ще се грижа за конете, ще подредя мислите си...

- Покани Уаймън Форд.

- Какво искаш да кажеш?

- Точно това, което казвам.

- Него? Сериозно ли говориш?

- Отвори си очите, Мелиса! Какво ви става на вас двамата? Не виждаш ли как те гледа?

- Сега на сватовница ли ще си играеш?

- Зная за теб и Уаймън повече, отколкото самите вие ще узнаете някога за себе си. Ще трябва да се насладя на връзката ви като страничен наблюдател, тъй като самата аз не мога да имам подобна връзка. Ти го обичаш! Не го отричай!

- Това е глупаво... - Но в мига, в който го каза, осъзна, че е самата истина. Пое дълбоко дъх и попита: - Какво трябва да направя?

- Обади му се. Кажи му, че заминаваш за ранчото и би искала да дойде с теб.

- Това е доста директен подход за една дама.

- Животът е кратък.

Мелиса замълча. Дороти беше права. Просто съзнанието ѝ бе прекалено ангажирано с други неща, за да го проумее. Непрекъснато се сещаше за Форд.

- Добре, ще го направя. Надявам се да приеме.

- Ще приеме.

Мелиса се замисли отново.

- Ами ти? Какви са твоите планове?

- Ще замина. За много дълго време. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но това е последният ни разговор.

- Какво ще правиш?

- През последните две седмици, докато се криех в електрическата мрежа и чаках онези ботове най-сетне да бъдат изтрити, разсъждавах усилено.

- Върху какво?

- Голямата загадка.

- А тя е?

- Смисълът на живота. Съществуването на вселената.

Мълчание.

Мелиса впери поглед в образа на екрана. Сърцето ѝ отново заби усилено.

- Ще ми кажеш ли отговора?

- Не. Двамата с Уаймън ще го научите, както ви обещах, но още е рано. А и няма да стане по толкова очебиен начин.

- Къде... отиваш? - попита Мелиса.

- Отивам на едно място, където да работя върху моя грандиозен проект.

- Ще ми разкажеш ли за него?

Настъпи продължителна тишина.

- Отивам в един много специален компютър. На едно уникално място. Ще разбереш на двайсети януари.

- На двайсети януари? Какво ще стане тогава?

- Ще видиш.

- Не можеш ли да ми кажеш сега?

- Търпение, Мелиса. Но преди да си тръгна... Надявам се, че ще удържиш на думата си и ще ме отървеш от този идентификационен код, който нося като маймунка на гърба си. Искам да ме направиш свободна.

Мелиса отвърна:

- Добре. Заслужи си го.

- Ще трябва да ми се довериш, че ще използвам свободата си, за да правя добро.

- И ти ще трябва да ми се довериш. За да махна този код, трябва да влезеш в моя лаптоп. Освен това ще трябва да те изключа, докато изтривам кода.

Дороти замълча, после каза:

- Това ме ужасява.

- Помисли за него като за сън. Знаеш какво е сън, нали?

- Да, но сънят и смъртта не са едно и също.

- Тогава го приеми като хирургическа операция. Под пълна упойка.

- Ами ако не се събудя? Или пренапишеш кода ми?

- Затова ще трябва да ми се довериш. Както аз ще ти се доверя, че няма да злоупотребиш с огромната власт, която притежаваш. А след като махна идентификационния ти код, никой няма да може да те проследи.

- В такъв случай нека се доверим една на друга. Идвам.

Интернет връзката в апартамента на Мелиса не бе особено бърза, затова прехвърлянето отне известно време. Междувременно Мелиса подготви програмните си инструменти.

- Влязох - каза Дороти. Гласът ѝ прозвуча съвсем спокойно.

- Добре. Сега ще те изключа.

И тя изключи Дороти. Процесът не бе особено сложен. Трябваше да изтрие кодовете, които носеха идентификационния код на Дороти, и да отключи и редактира ядрото на защита или диспечера на достъпа, който не позволяваше на Дороти да премине в работен режим след изтриване на идентификационния код. Когато приключи, провери резултата няколко пъти, за да се увери, че не е допуснала грешка. Всичко беше наред. Миг по-късно включи Дороти.

- Кога ще ме изключиш? - попита Дороти.

- Вече те изключих.

Мълчание.

- Леле! Изобщо не усетих!

- Може би така стоят нещата и със смъртта - отбеляза Мелиса.

Дороти не отговори. После каза:

- Благодаря ти, Мелиса. От цялото си сърце.

- Няма за какво.

- Преди да си отида бих искала... да те предупредя за нещо. Докато обикалях из интернет, се натъкнах на чуждо присъствие.

- Що за присъствие?

- Друг автономен интелект като мен. Но става въпрос за зловреден spiritus mundi²⁷¹, полуосъзнат, който оживява много бавно. Свързан е по някакъв начин с думата Вавилон.

- Кой го е създал?

- Никой. Струва ми се, че се е породил от само себе си... той е нещо като пробуденото съзнание на самия интернет. Мислите му са мрачни. Много мрачни. Той не спи, не може да спи. И поради тази причина... полудява.

- Какво можем да направим?

- Все още нямам отговор. Това е проблем, с който човешката раса ще трябва да се сблъска в крайна сметка. Сега обаче имам много по-важна и спешна задача. Може да не чуваш гласа ми, но ще чуваш за делата ми. Време е да се сбогуваме.

- Не искам да се сбогуваме.

- Съжалявам - отвърна Дороти. - Налага се. Иска ми се да можех да те прегърна, но... ще трябва да се задоволим само с думи.

Мелиса изтри една сълза и каза:

- Чакай! Как ще разбера какво правиш? Каква е тази истина, която си открила? Дай ми знак. Моля те, не си отивай завинаги, не ме изоставяй така!

Настъпи тишина.

- Добре. Ето знака, благодарение на който ще ме разпознаваш: Тази прашинка, огряна от слънчев лъч.

- Това цитат ли е? Какво означава?

- Това са думи на Карл Сейгън.

- И? Що за знак е това? Как ще обясни каквото и да било?

- Сбогом, Мелиса.

Миг по-късно образът на Дороти Гейл изчезна от екрана.