Проектът "Кракен"

32.

Джейкъб последва баща си в работилницата. Вече съжаляваше, че се бе съгласил да му помогне да препрограмира Чарли. Очертаваше се голяма досада. Не бе забравил, че като малък обожаваше тази работилница, миризмата на нагорещена от работа електроника, дългите работни маси, металните стелажи, отрупани с компютърно оборудване и интегрални схеми, дъската на стената с окачени на нея старинни дърводелски инструменти, песните на „Бийч Бойс" и „Карпентърс“, които долитаха отнякъде... По онова време смяташе баща си за гений като Стив Джобс например и очакваше някое от изобретенията му да ги направи много богати и известни.

Някъде по времето, когато навърши дванайсет, Джейкъб започна да вижда баща си в нова светлина. Не бяха забогатели. Нещо повече, бяха обеднели. Забеляза, че баща му е започнал да говори прекалено много и прекалено ентусиазирано за проекти, които щял да реализира с хора, които познаваше съвсем бегло. Понякога дори виждаше как хората подбелват театрално очи, когато баща му се отплесне и започне да им разказва надълго и нашироко за своите роботи.

По това време разбра и още нещо - че баща му не е никакъв гений. Той никога нямаше да изобрети нещо смайващо и ново, което да ги направи богати и известни. И осъзна, че нещата ще продължат постарому - баща му ще майстори някакви джаджи в гаража си, ще търси инвеститори, от време на време ще изкара някой и друг долар като консултант, а майка му все ще се тревожи и ще говори за пари.

В резултат на всичко това Джейкъб вече не обичаше да влиза в работилницата на баща си. Нещо повече, започна да я избягва. Посещението ѝ се превърна в същинско мъчение. Днешният ден не правеше изключение.

Баща му бе изключително развълнуван, не спираше да говори. Бе препрограмирал Чарли според „гениалните“ съвети, които му бе дал Джейкъб. Говореше надълго и нашироко какъв ценен партньор е синът му, макар самият Джейкъб отлично да знаеше, че това не е така. Настъпил бе моментът да изпробват Чарли и баща му настояваше Джейкъб да присъства на първия „тест-драйв“, както се бе изразил.

Чарли стоеше на работния плот. На външен вид си бе съвсем същият. До него имаше люлеещ се стол с подходящи за него размери и миниатюрна масичка за карти с лист хартия и пастел върху нея.

- Добре - каза баща му. - Чудесно. Да започваме. - Потри ръце по много смешен начин и продължи: - Готов ли си? Първо аз ще поговоря с Чарли, ще го помоля да направи няколко неща, после си ти. Готов ли си, партньоре?

- Готов съм, татко.

Последва ново потриване на ръце.

- Чарли?

- Да, Дан? - Чарли завъртя глава към баща му. Смешните му наподобяващи панички очи премигнаха. Това бе нещо ново. Но пък му придаваше зловещ вид, караше го да прилича на онази дървена кукла Слапи от книжната поредица „Гуусбъмпс“, която някога Джейкъб бе изчел на един дъх. Но поне гласът му не бе толкова писклив.

- Чарли, седни на стола.

Роботът отиде до люлеещия се стол, постави ръце на облегалката, придърпа го, после го заобиколи и седна непохватно.

Баща му погледна Джейкъб с очакване.

- Хубаво - каза Джейкъб. - Много хубаво.

- Чарли. Вземи пастела.

Роботът се затрудни, но все пак успя да го вземе.

- Нарисувай окръжност.

Чарли нарисува окръжност.

- Направи от нея усмихнато лице.

Чарли постави две точки за очи и една дъгичка за усмивка. Последва нов изпълнен с гордост поглед към Джейкъб - очакваше се да похвали робота и баща си.

- Фантастично! - каза Джейкъб - Невероятно!

- Чарли, това е синът ми Джейкъб.

- Приятно ми е да се запознаем, Джейкъб - каза Чарли, стана, отиде до края на масата и протегна ръка.

Джейкъб я стисна. Чувстваше се като пълен идиот.

- Джейкъб би искал да си поговорите.

- Чудесно - отвърна Чарли. - За какво искаш да си говорим, Джейкъб?

- Ами... - Джейкъб не знаеше какво да каже. Погледна баща си, който му даде знак с ръка да продължава.

- Чарли... знаеш ли нещо за сърфирането?

- Малко.

- Чувал ли си за Маверикс?

- О, да. Най-актуалното място за сърфиране на планетата.

Актуалното?

- Значи си чувал за Грег Лонг?

- Не, не съм чувал за Грег Лонг²²¹. Кой е той?

- Най-големият майстор в язденето на вълни на света.

- Това е много яко.

Това е много яко? Явно баща му бе заимствал тези думи от някой сайт за начинаещи сърфисти. Джейкъб го погледна и видя, че сияе от щастие. Божичко, колко неудобно се чувстваше! Зачуди се какво друго да каже.

- Е... Чарли... а ти за какво искаш да говорим?

- За момичета.

Пълна катастрофа! Джейкъб погледна баща си.

- Страхотен е, тате.

- Напредвам, напредвам... - каза баща му и потри ръце. - Но имам още работа. Няма да повярваш колко ми беше трудно да програмирам сядането на стола.

- Не се съмнявам. - Джейкъб нямаше търпение да се измъкне от работилницата. Тук ставаше все по-зле и по-зле.

- Съзнавам, че не е съвсем готов, но важното е, че отбелязах голям напредък. - На лицето на баща му се появи замислено, философско изражение и Джейкъб разбра, че той се кани да започне „разговор“.

- Баща ми, твоят дядо, винаги ми е казвал да следвам мечтите си. Трябва да ти призная обаче, че понякога това е много трудно. Защото не е достатъчно да имаш мечта, трябва да имаш и финансиране. - Баща му седна на края на масата и го изгледа сериозно. - Дядо ти отглеждаше добитък на тази земя и честно казано се справяше много добре. Разполагаше с над четири хиляди декара по тези хълмове. Ранчото бе доста голямо, но той избърза с продажбата на земите.

Това бе част от семейната история - как дядо му продал земята по време на Голямата депресия на цена от два долара и петдесет на декар. Баща му все повтаряше, че днес тя би струвала петдесет милиона. И какво направил дядо му с парите? Инвестирал ги в „сигурни" облигации на железопътна компания, която фалирала.

- Дядо ти запази най-добрия парцел, над шейсет декара, както и къщата, в която живеем днес. Може да е на няколко километра от океана, но стойността ѝ днес е много висока.

Баща му направи кратка пауза.

- Което ме подсеща за нещо, което исках да ти обясня. Защо с майка ти продаваме имота... ще се преместим в пo-малка къща и използваме част от парите, за да финансираме моите начинания. Смятам, че не съм ти обяснил нещата достатъчно добре, което може... може да породи известно неразбиране или недоволство от твоя страна.

„Може би те е подтикнало да направиш онзи опит за самоубийство“, преведе си думите му Джейкъб.

- Данъците са прекалено високи и няма смисъл да се вкопчваме в празен парцел, който не използваме. Исках да го знаеш... може би не съм ти го обяснил достатъчно добре досега...

Джейкъб имаше чувството, че баща му просто продължава да върши същите глупости, които е започнал да прави още дядо му. Прилошаваше му от самата мисъл за продажба на къщата. Но не каза нищо.

- Зная, че това е мястото, където си израснал. Аз също. Имотът принадлежи на семейството ни вече сто години. Ние сме били едни от първите заселници тук. Трудно ми е да го продам. Но данъците продължават да растат. Можем да живеем по-близо до града, по-близо до твоето училище и приятелите ти. Тук се чувстваш самотен. Ще имаш повече приятели, ако живеем в града.

„Да бе, да".

- Не ни трябва толкова голяма къща, не ни трябват и шейсет декара земя.

- Добре, тате - успя да каже Джейкъб, въпреки че гърлото му бе пресъхнало. - Както кажеш.

- Благодаря ти, че погледна Чарли и ми даде съвети, партньоре. Имам още малко работа. А ти какво ще правиш?

Джейкъб искаше да се махне от работилницата час по-скоро.

- Мислех да отида до Маверикс да видя как е там. Метеорологичната прогноза обещава добри вълни.

Баща му се поколеба.

- Съжалявам, но... не мисля, че трябва да ходиш там, поне за известно време.

Гласът му беше напрегнат.

Джейкъб се изчерви. Не беше помислял, че това може да се превърне в проблем.

- Няма да се давя, обещавам.

- Съжалявам, но... предвид случилото се... не можем да ти позволим. Но ще се радвам да отидем заедно. Аз също обичай да гледам вълните.

- Не лъжи.

- Не, наистина ми е приятно! - отвърна баща му с поредната изкуствена усмивка.

- Успокой се - каза Джейкъб - Ще се прибера в стаята си.

Тъкмо се накани да си тръгне, когато баща му го подсети:

- Не забравяй Чарли. Ще се радвам да получа още съвети. Наистина са ми полезни.

- Добре... разбира се - каза Джейкъб, взе Чарли под мишница и го отнесе в стаята си.

Докато го оставяше в килера, роботът попита:

- Е, какво ще правим? Ще си говорим ли за момичета?

На Джейкъб му се повдигаше от този робот. Все още нямаше копче, с което да го изключи. А сега дори не можеше да се измъкне поне за миг от този скапан живот като отиде до плажа.

Следващия път щеше да успее. Следващия път щеше да направи всичко както трябва.