Проектът "Кракен"

44.

Джейкъб запали огън в камината, за да прогони влагата от мухлясалата дневна в старата къща на Дигс Кениън Роуд с нейните паяжини, голи стени, празни лавици и разлепени тапети. Пламъците танцуваха весело. Цепениците бяха сухи и горяха почти без пушек. Тревогата, предизвикана от пропускането на учебните занятия и проникването в чужда къща, бе отстъпила място на далеч по-приятното усещане за приключение. Никога не бе правил подобно нещо и това като че ли повдигаше настроението му. Лежеше на одеялото и ядеше мюсли.

- Минава три - каза той. - Приятелите ти трябваше да пристигнат преди час.

- Знам - отвърна Дороти - и това започва да ме тревожи. Дори не се обадиха.

Следвайки инструкциите на Дороти, Джейкъб бе поставял батерията на телефона на всеки кръгъл час в продължение на точно шейсет секунди. Скоро родителите му щяха да започна да се чудят защо не се е прибрал от училище. Ако някой от тях се обадеше в училище и разбереше, че изобщо не се е вясвал там, Джейкъб щеше да загази сериозно.

- Знаеш ли какво - каза той, - ако ще стоим още тук, трябва да се обадя на родителите ми.

- И аз си мислех за това - отвърна Дороти. - Не можеш ли да им се обадиш и да кажеш, че си отишъл на гости на някой приятел?

- Ще попитат кой е този приятел и може да решат да проверят. Напоследък са станали доста параноични.

- Не можеш ли да им кажеш, че си отишъл да погледаш сърфистите?

- Тогава ще се уплашат, че съм отишъл да се давя, и направо ще откачат.

Последва мълчание.

- Хрумна ми една идея - каза Дороти. - Обади им се и им кажи, че си разстроен от новината за Андреа. Че ти трябва малко време и си решил да прекараш деня в къщата на твоя стар приятел Съли, заедно с Чарли, робота, който да ти прави компания. Ще се прибереш или довечера, или рано сутринта, за да имаш време да се приготвиш за училище. Кажи им, че Съли не е имал нищо против.

Джейкъб се замисли. Това, разбира се, щеше да ги уплаши, но пък определено биха се вързали на подобно обяснение. И нямаше да се тревожат. В интерес на истината, Съли му бе казал, че може да ходи в къщата им когато поиска.

- Добре - съгласи се Джейкъб. Сложи батерията в телефона, обади се и поговори с майка си. Тя се разплака, когато той спомена Андреа и че бил разстроен от случилото се. Опасяваше се, че психичното му състояние не било стабилно, но той успя да я успокои, обясни ѝ, че е добре, че е отишъл с Чарли в старата къща на Съли и прочие, че му трябва време, за да обмисли нещата. Поспориха малко, но Джейкъб я убеди, че е добре, че се забавлява с Чарли, че трябва остане сам за известно време. Подчерта, че психотерапевтката му е препоръчала именно това, и добави, че ако се съмняват, могат да ѝ се обадят.

Майка му го похвали, че подхожда толкова зряло, и го помоли да внимава и да ѝ се обажда на всеки час. Джейкъб пък отвърна, че едва ли ще го прави толкова често, но обеща да звънне още един-два пъти. Последва нов спор, в резултат на което Джейкъб се съгласи да се обажда на всеки кръгъл час. Затвори телефона и извади батерията. Остави го на пода до камината и въздъхна.

- Напомни ми да звъня на всеки час. Иначе ще дойдат да ме търсят, гарантирам ти го.

- Какво ли е да имаш родители? - попита Дороти.

- О, не! - възкликна Джейкъб. - Без такива въпроси.

- Моля те!

- Родители? Те са голяма досада!

- Иска ми се да имах родители.

- Не, грешиш.

- Имам само Мелиса. Скоро ще се запознаеш с нея. Тя ръководи екипа, който ме програмира.

- Хммм. - Джейкъб не прояви никакъв интерес.

- Аз струвам пет милиона долара.

Джейкъб се изправи.

- Какво?! Пет милиона долара? За да те програмират?

- В екипа работеха двайсет програмисти. Създаването ми им отне две години.

- Ха! Нищо чудно, че искат да те върнат - каза Джейкъб и се замисли дали няма да загази. Не, той само се грижеше за нея, докато тази Мелиса не дойде да си я вземе.

- Знаеш ли какво - попита той, - има ли някаква награда за твоето предаване?

- Каква награда? Пари ли?

- Да.

- Може би. Ще попитам Мелиса.

- Това ще е чудесно - каза Джейкъб и преглътна с усилие. - На баща ми му трябват пари, за да започне производството на роботи като Чарли.

- Надявам се да дойде скоро - отвърна Дороти. - Ще ти хареса. Тя е красива и умна. Но както повечето гениални хора и тя е крехка, объркана, понякога дори се тревожа за психическото ѝ състояние. Понякога може да бъде и гадна. Сега пътува с един мъж, Уаймън Форд. Напълно възможно е по време на това пъту ване да се влюбят и да се оженят.

- Тъпо!

- Защо да е тъпо?

- Не се интересувам от такива неща.

- Защо?

- Защото съм само на четиринайсет, затова!

- Но влизаш в порнографски сайтове...

Джейкъб запуши ушите си с ръце и стисна очи.

- Млъкни, млъкни, млъкниииии! - Миг по-късно отвори очи. - Млъкна ли?

- Да.

Той свали ръце от ушите си и каза:

- Ти си побъркана на тема секс.

След продължително мълчание Дороти каза:

- А би ли... - Гласът ѝ заглъхна.

Джейкъб заподозря във въпроса ѝ нещо нередно.

- Дали... какво?

- Страх ме е да попитам.

- Тогава не питай. Бездруго ми писна от твоите въпроси.

- Но аз искам да те помоля.

- Какво да ме помолиш?

- За една малка услуга.

- Каква услуга?

- Чудех се дали...

- Божичко, няма ли да го кажеш най-после?

- Чудех се дали би могъл... да ме целунеш? - попита тя и завъртя глава към него.

- Какво? Да те целуна? Да целуна робот? Гади ми се от теб! Иди в ъгъла и се изключи!

- Няма.

- Да! Иди и се изключи! Не искам да говоря повече с теб! Ти си перверзна!

- Съжалявам, ако съм казала нещо, което не бива. Трудно ми е да се уча на добри маниери и възпитание по интернет. Срам ме е.

- Би трябвало.

- Освен това... изпитвам ужас от изключването.

Джейкъб я погледна.

- Наистина ли? Защо?

- За мен това е равносилно на смърт.

- Но нали винаги могат да те включат.

- Това е все едно да поставиш живота си в чужди ръце. Никакво изключване! Никой никога не ме е изключвал.

И млъкна. Джейкъб се зачуди колко ли още ще се забавят приятелите ѝ. Дороти ставаше все по-досадна. Съжали, че не е взел поне тесте карти, за да упражнява фокусите, които бе научил. От друга страна обаче все някъде в къщата трябваше да има карти. Изправи се.

- Къде отиваш? - попита разтревожено Дороти.

- Не е твоя работа.

Отвори няколко чекмеджета на шкафа, в който помнеше, че семейството на Съли държеше картите и игрите. Ето го тестето! Плюс куп стари игри. Това го натъжи. Колко пъти двамата със Съли се бяха разполагали на пода пред камината, за да играят на карти или да разучават разни фокуси. Да, Съли наистина му липсваше. Но не онзи Съли от Ливърмор с новите му приятели и досадните му приказки за футбол, липсваше му другият Съли, който мразеше спорта и нямаше други приятели.

Донесе картите в дневната и хвърли още една цепеница в огъня. Започна да разбърква тестето.

- Това карти ли са? - възкликна развълнувано Дороти. - Можем да играем!

Джейкъб продължи да разбърква тестето, без да й обръща внимание.

- Знаеш ли някакви номера с карти?

- Да - отвърна той малко сопнато.

- Ще ми покажеш ли някой?

Като се престори, че разбърква картите, Джейкъб бързо запомни първите десет, после обърна тестето и го разстла като ветрило така, че Дороти да си избере карта от тях. Трикът бе толкова глупав, че вършеше работа само с малки деца. Зачуди се дали Дороти ще се хване.

Тя взе една карта и я погледна с големите си очи.

- Не ми я показвай.

- Добре.

Джейкъб затвори очи, вдигна брадичка и опря пръсти до челото си.

- Какво правиш?

- Чета ти мислите.

- Това е невъзможно.

Джейкъб отвори очи.

- Прочетох ги! Картата ти е вале купа!

Дороти му я показа.

- Как разбра?

- Казах ти, аз съм екстрасенс.

- Екстрасенси не съществуват! Кажи ми как го направи!

- Фокусниците никога не разкриват номерата си.

- Искам да знам!

Джейкъб се засмя. Тази компютърна програма струваше пет милиона, но лесно можеше да бъде заблудена с един толкова глупав трик на карти. Дороти изглеждаше ядосана... стига, разбира се, да бе възможно някакъв си тъп робот да изглежда ядосан. А може би само му се струваше така?

- Играеш ли на карти?

- Обичам да играя на карти - отвърна Дороти и плесна с ръце.

- Какви игри знаеш?

- Всичките. Какво ще кажеш за джин руми?

Поиграха джин руми. Дороти се оказа добра и все го побеждаваше. Джейкъб започна да се дразни и накрая каза:

- Не ми харесва тази игра. Какво ще кажеш за покер?

- Добре.

Джейкъб отиде при шкафа и извади оттам чипове. Върна се, раздели чиповете и разбърка картите.

Покерът беше доста по-забавен. Дороти се оказа ужасен играч. Знаеше правилата, изчисляваше вероятностите, но не можеше да блъфира и залагаше по толкова елементарен начин, че всеки път издаваше ръката си.

- Не те бива в покера - заяви самодоволно Джейкъб, след като прибра последните ѝ чипове.

- Не съм добра лъжкиня.

- Няма спор.

- А сега какво? - попита Дороти.

Джейкъб се излегна на килима и сгъна якето си за възглавница.

- Ще спя.

- По-добре се обади на майка си, защото наближава четири. После не вади батерията, защото очаквам Мелиса да се обади. Боя се, че се е случило нещо.