Проектът "Кракен"

4.

В осем часа пристигна и Пати Меланкорт, заместничката на Мелиса. Напоследък бе раздразнителна и изглеждаше потисната, но Мелиса се надяваше, че успешните изпитания на „Експлорър“ ще възкресят ентусиазма, с който Пати бе работила доскоро. Меланкорт се качи до пулта за управление и седна зад работния си терминал, без да поздрави никого, без дори да удостои колегите си с поглед. Изглеждаше уморена.

Мелиса включи терминала си и насочи вниманието си към „Експлорър“. Той бе закачен на моторизиран портален кран, разположен в непосредствена близост до Бутилката, която пък продължаваше да е изолирана херметически от „чистото“ помещение, в което бе построена. По пода сновяха членове на екипа, всички заети с конкретни задачи - учени, инженери, техници, които се въртяха около Бутилката с айпади или папки в ръце.

Мелиса си погледна часовника: беше станало десет. Обратното броене бе започнало преди час, всички системи работеха нормално. Тони Гроувс, ръководителят на мисията, кисел дългурест мъж, под чиято шапка се подаваха черни кичури, дойде при нея и Стейн и попита:

- Да разопаковаме ли?

- Да, да действаме - отвърна Стейн.

Тримата слязоха от платформата и се качиха на моторизирания кран, на който висеше „Експлорър“. Гроувс извади макетен нож и го подаде на Мелиса.

- Тази чест се пада на теб. Да прережеш лентата, така да се каже.

Мелиса взе ножа и се наведе над космическия апарат. Печатите, които трябваше да среже, бяха червени и номерирани. Тя разряза найлоновото фолио на обозначеното място, после на следващото и по-следващото, докато Гроувс сваляше ненужния вече найлон и го хвърляше на земята.

И „Експлорър" грейна в цялата си прелест. „Прелест" обаче бе пресилено, трябваше да признае Мелиса. Повечето космически сонди, луноходи, марсоходи и прочие бяха доста впечатляващи - искрящ метал, сложни механични ръце, лостове, снопове кабели... В сравнение с тях „Експлорър“ приличаше на голяма сива бисквита с диаметър метър и двайсет и гумени брони като на автомобил. Поради негостоприемната и силно корозивна среда, в която щеше да се озове, той не разполагаше нито с елементи, разположени извън корпуса, нито с оголени метални части, а корпусът му бе херметично затворен. В горната му част бяха разположени три люка, под които се криеха подвижната антена, прожекторът и механичната ръка. Във въпросната механична ръка бяха монтирани научното оборудване, камерите, бормашината, пинсетата за взимане на проби - тя можеше да се разгъва по команда и да се прибира в люка си при неблагоприятни атмосферни условия. „Експлорър“ се задвижваше от малък реактивен двигател, сходен по устройство с тези, които монтираха на водните джетове. Благодарение на него космическият апарат можеше да развие скорост от четири възела.

Въпреки невзрачния си външен вид „Експлорър“ бе същинско чудо на модерните технологии, грижливо проектирано и също толкова грижливо изработено. Уникална машина, чието конструиране бе отнело две години и бе погълнало сто милиона долара. Само софтуерният пакет струваше пет милиона.

Мелиса гледаше апарата, останала без дъх. В тази грозновата хокейна шайба се криеше същинско вълшебство. След миг гордостта ѝ се смени с пристъп на страх при мисълта, че ще потопят това технологично бижу в резервоар с течен метан и отровен газ при температура от почти двеста градуса под нулата.

Гроувс също се взираше мълчаливо в „Експлорър“. После каза:

- Да направим последните проверки.

Докато Мелиса четеше на глас точките от списъка, Гроувс оглеждаше „Експлорър“, навеждаше се ту тук, ту там, пъхна се дори отдолу, за да провери люковете, да потърси признаци за някой проблем. Тя обаче знаеше, че няма да открие нищо. Над сто инженери и техници бяха проверявали да втръсване всеки компонент. Всички служители на НАСА изпитваха смъртен страх от провал.

Гроувс се изправи и каза:

- Всичко е наред. Време е да заредим софтуера и да го включим.

Мелиса бе нарекла програмата си Дороти. Софтуерът ѝ разполагаше с функция за гласово разпознаване, тъй като трябваше да знае кога се обръщат към него. Така Дороти бе не просто название на програмата, а и ключов елемент от общуването с изкуствения интелект.

- Включвай - нареди Гроувс.

Мелиса извади лаптопа си, постави го върху една от опорите на крана, отвори го и го свърза с кабел с локалната мрежа. Въведе няколко команди, увери се, че изпълнението им е в ход, обърна се към Гроувс и каза:

- Зарежда се.

Изчакаха, докато софтуерът се прехвърли на „Експлорър“ и изпълни зададените му команди.

- Готово.

Мелиса Шепърд мълчеше. Всички мълчаха. Всички, които не бяха ангажирани със спускането на „Експлорър“ в Бутилката, се бяха събрали да гледат. Моментът бе изключително важен.

Мелиса се наведе над компютъра. Проверката на софтуера можеше да бъде извършена напълно автоматизирано, но бяха взели решение по време на предварителните изпитания да проверят и софтуера за гласово разпознаване и синтез на говор.

Мелиса каза:

- Дороти, включи двигателя на мощност една десета от максималната за десет секунди - каза Мелиса.

Миг по-късно витлото на „Експлорър“ започна да се върти. Изминаха десет секунди и то спря. Избухнаха аплодисменти.

- Извади антената.

Отвори се малък люк, от който се показа дълга и тънка черна телескопична антена. Последваха нови аплодисменти.

- Прибери я.

И антената се прибра.

Симулацията бе едно, но това, което правеха сега, бе съвсем друго. Това бе... истинско. За първи път софтуерът управляваше космическия апарат в реални условия. Мелиса намираше това обстоятелство за безкрайно вълнуващо.

- Извади прожектора.

От втория люк се появи друга ръка, в края на която бе монтиран прожектор, наподобяващ облещено око.

- Завърти го на сто и осемдесет градуса.

Прожекторът се завъртя.

- Включи го.

Прожекторът грейна.

Всички мълчаха. Всички бяха затаили дъх. Моментът бе много по-драматичен, отколкото бе очаквала Мелиса.

- Извади инструменталния пакет и камерата.

Отвори се още един люк и се разтегна трета ръка, по-дебела от предишните, окичена с камери, сензори и уреди да взимане на проби. Завършваше с метални щипци и свредло.

- Включи камерата.

Това, както знаеше Мелиса, щеше да задейства и т.нар. „око“ на „Експлорър“ -способността му да вижда и да записва.

Джак Стейн, който бе заел мястото си пред пулта за управление, каза:

- Камерата работи. Образът е ясен.

Мелиса се усмихна. Беше възложила една задача на изкуствения интелект, който бе създала. Така че каза:

- Дороти? Чуваш ме, нали?

Помещението потъна в тишина.

- Поздрави поименно всички тук.

Задачата не бе никак лесна, тъй като много от хората бяха с шапки и маски.

Камерата, наподобяваща око на насекомо, започна да се върти, да спира пред всеки и да го оглежда от глава до пети.

- Здравей, Тони! - От колонките, вградени в компютъра на Мелиса, прозвуча гласът на малко момиче. Камерата се взираше в Гроувс.

- Какъв приятен глас! - отвърна той. - Нищо общо с онзи носов вой, който обикновено издават компютрите.

- Реших да направя Дороти малко по-изискана - каза Мелиса.

Камерата на „Експлорър“ продължи и поздрави всеки по име. Накрая спря пред Мелиса. Взря се в нея и Мелиса започна да се чувства неловко. Разбира се, че би трябвало да я познава по-добре от всички останали.

- Познавам ли те? - попита Дороти.

Започваше да става неудобно.

- Предполагам.

Никаква реакция. А после гласът каза:

- Гручо Маркс?

Настъпи тишина, след което Мелиса смаяно осъзна, че софтуерът се шегува.

Всички се разсмяха.

- Страхотно! - възкликна Тони. - За малко да се вържем.

Мелиса Шепърд си премълча, че шегата не бе програмирана.