Проектът "Кракен"

30.

Беше два след полунощ. Офисите на „Лансинг Партнърс“ тънеха в мрак, единствената светлина идваше от синкавото сияние на голям компютърен екран. Моро обичаше да седи в постмодерния си кабинет, обзаведен с черно-бели килими и мебели от титан, стъкло и тропическа дървесина. Огромните прозорци, които се издигаха от пода до тавана, предлагаха изумителна гледка към Манхатън и река Хъдсън, в чиито води блещукаха като диаманти светлините на Хобокън. Два влекача теглеха към морето голям шлеп, натоварен с пресовани автомобили. Гледката бе наистина удивителна.

Обичаше да работи на „Крей“, макар честно казано да не се нуждаеше от мощта, която предлагаше този суперкомпютър. Най-голямото предимство на един „Крей“ се криеше в неговата защитна стена. Тя бе толкова мощна, че не би могъл да я разбие дори Исус Навин²⁰¹. Не можеше да повярва как онези отрепки бяха успели да се промъкнат през нея, за да откраднат изходния код на Черната мамба. Той обаче бе открил пробива и го бе запълнил. Сигурен бе, че други подобни вратички няма.

Моро бе обмислил действията си много внимателно. Идеята на Лансинг да измъчва кучето беше безумна, разбира се, но колкото повече разсъждаваше върху нея, толкова повече се убеждаваше, че си заслужава да опита. Проследяването на програмата с помощта на идентификационния ѝ код щеше да е несравнимо по-трудно.

Бе разглобил тази „Лайка“ на съставните ѝ части. Тя се бе оказала най-обикновен чат-бот, написан на Лисп. Програмата можеше да лае, да маха с опашка, да моли за лакомства, да повдига задния си крак в определени моменти. Освен това разказваше най-тъпите вицове за кучета, които Моро бе чувал.

Моро бе конструирал капана си с помощта на защитната стена на своя „Крей“. По принцип една защитна стена трябваше да е непробиваема за неоторизиран входящ трафик и да налага по-малко ограничения на изходящия. Но тъй като в случая ставаше въпрос за високоскоростна търговия, защитната стена можеше да бъде изключвана и дори действието ѝ да бъде насочвано в противоположната посока. Моро бе направил тъкмо това. Бе блокирал целия изходящ трафик, докато пътя през входящия бе оставил открит, като междувременно бе издигнал втори файъруол, за да защити базата данни на компанията. Онова, което бе направил, приличаше на онези капани за хлебарки, с които бе осеял мансардата си в „Трибека“. Дороти щеше да влезе, но нямаше да може да излезе. В мига, в който пресечеше отворения файъруол, тя щеше да задейства софтуерен ключ, който в рамките на няколко наносекунди да блокира стената и да я остави в капана. Досущ като онези капани за гризачи, които не убиват животното, а го затварят в клетка. Дороти също щеше да остане жива.

Най-напред обаче трябваше да я подмами в капана. Нямаше представа дали „измъчването“ на Лайка ще я накара да дойде и да спаси кучето си. Най-малкото обаче щеше да привлече вниманието ѝ.

За целта Моро бе модифицирал текстовата база данни на Лайка и бе добавил няколко реакции, симулиращи подлагането на мъчения - скимтене, плач, вой от болка, изтичане на кръв ог рани, призиви за помощ към Дороти... Лайка бе сравнително елементарна програма и Моро успя да модифицира изходния ѝ код само за няколко часа.

Тъкмо нагласяше капана, когато интеркомът иззвъня. Търсеха го от охраната, за да го уведомят, че поръчаната от него храна е пристигнала.

- Пратете я горе.

Посрещна момчето във външния офис, даде му бакшиш от десет долара и отнесе кутиите китайска храна на бюрото си. Работата при Лансинг се бе оказала интересна, но обсебваща. Моро се бе присъединил към „Лансинг Партнърс" преди дванайсет години. „Партнърс“? Ама че майтап! Лансинг никога не бе имал партньори или съдружници. Бяха само двамата с Моро, плюс помощен персонал и една идея. Но, слава богу, бяха направили пари. Преди да срещне Лансинг Моро бе един от основателите на групата хакери, известна като Джондоу. Хванаха го, че е проникнал в базата данни на „Боинг“ и е ровил във файловете с договорите за военни доставки, в резултат на което прекара година и половина зад решетките. Когато излезе, пред вратите на затвора го очакваше една лимузина. В нея седеше Джей Паркър Лансинг. Направи му предложение, което той не можеше да откаже. Никога нямаше да забрави колко много дължи на Лансинг, винаги щеше да му е благодарен. Макар понякога да го побиваха тръпки от него.

Заплатата и бонусите, които бе получил през изминалите дванайсет години, го бяха направили много богат. Трябваше да му признае това на Лансинг - той не беше стиснат като повечето инвестиционни банкери, които плащаха на компютърните си специалисти мизерни заплати. Лансинг беше щедър. Обективен. Умен. Безскрупулен. А вече и убиец, помисли си Моро и отново потръпна. Повдигаше му се при мисълта за онова, което бяха направили с онази жена. Убийството на Меланкорт - организирано и извършено толкова хладнокръвно, сякаш между другото - бе огромен шок за него и той все още не бе намерил начин да го преодолее. Не можеше да спи, събуждаше се посред нощ, чуваше онези писъци, виждаше как тялото на жената полита през парапета... От друга страна обаче тя си бе заслужила тази участ с безкрайните си искания за още и още пари.

Застави мисълта си да тръгне именно в тази посока, след което се зае с изпълнението на непосредствената си задача. Която изискваше да изяде порцията си свинско му шу. Не бе ял нищо цял ден, а вече наближаваше три след полунощ. Божичко, умираше от глад! Отвори кутиите, разстла една тънка питка върху хартиената чиния, изсипа върху нея малко свинско и зеленчуци, добави сос от соя и сливи, нави я на руло и я захапа. По брадичката му закапа соев сос, а стаята се изпълни с аромат на соя, джинджифил, сусамово олио и мононатриев глутамат.

Почувства се готов едва след като облиза пръстите си и ги изтри в купчинката салфетки. Завъртя се към клавиатурата и включи капана, като обърна посоката на действие на защитната стена така, че компютърът да е широко отворен. Бе инсталирал втори файъруол зад определена част от базата данни на своя „Крей“, за да попречи на Дороти да нанесе щети, докато се намира в капана. Освен това така щеше да ѝ попречи да избяга през някоя задна вратичка.

Беше обмислил действията си много внимателно. Бе инсталирал специален прекъсвач, който да изключи компютъра в мига, в който капанът се задейства. Разбира се, подобно изключване на захранването би могло да нанесе известни щети, но не и такива, с които да не може да се справи. Предимството на този подход бе мигновеното обездвижване на Дороти.

Беше готов да действа. С помощта на търсачка, базирана на Кругъл²¹¹, бързо успя да открие следите, които идентификационният ѝ код бе оставил в няколко сървъра. Оказа се, че Дороти е минала през доста места. Явно някой я преследваше. Той изпрати малък бот, който да тръгне по дирите ѝ и да остави информация на места, където тя би могла да я види, информация, която да я уведоми, че Моро е пипнал кучето ѝ и се кани да го измъчва до смърт.

В три и половина сутринта зареди програмата на Лайка зад защитната стена и започна да я „инквизира" - да ругае кучето, да го бие, да го измъчва. Всичко това вършеше в текст, добавяйки към текстовата база данни на Лайка жално скимтене и болезнени писъци, отправени към Дороти, като в същото време започна да изтрива определени участъци от нея, особено онези с вицовете. Възприемаше това като своеобразно осакатяване или дори ампутация.

Само след няколко минути Моро се почувства в абсурдно положение - преструваше се, че измъчва чат-бот, който пищеше, молеше се, напикаваше се от страх, крещеше за помощ. Всичко това бе толкова нелепо, че чак му стана неудобно. И сякаш това не бе достатъчно абсурдно, ами си бе въобразил и че Дороти, някаква си обикновена компютърна програма, ще реагира на тези мъчения. Това бе наистина откачено! Но пък Лансинг често предлагаше подобни странни идеи и макар повечето да се проваляха, някои наистина вършеха работа - дори блестяща работа. Моро се почувства толкова глупаво, че реши да изчака още десетина минути и да се откаже, ако през това време не се случи нищо.

Изведнъж се задейства алармата на защитната стена. Стената се затвори и заключи като в капан който и да бе влязъл през нея. Огромен бот. Поне два гигабайта. Което означаваше, че трябва да е Дороти.

Изчака с пръст, надвиснал над прекъсвача. Чудеше се какво ще се случи, ако Дороти се опита да избяга или пък го заговори. Цареше тишина.

Трябваше да се увери, така че написа: Дороти, ти ли си?

Никаква реакция. Ако програмата имаше дори бегло сходство с описания от Меланкорт изкуствен интелект, би трябвало да прочете въпроса направо от клавиатурата му. След което да установи контрол върху някое от текстовите приложения на неговия „Крей".

Дороти? Тук ли си?

Отново нищо. И все пак в компютъра му бе влязла голяма програма. Хлебарката бе паднала в капана. Данните, появили се на екрана, показваха, че натоварването на процесора е скочило 10 000 процента. Да, тук несъмнено работеше голяма програма, която вършеше нещо. Трябва да бе Дороти. Защитната стена оставаше непробиваема. Програмата бе в капан.

Дороти, тук ли си? Моля те, отговори!

Отговорът ѝ се появи само миг по-късно. Сърцето на Моро щеше да се пръсне от вълнение.

Моро?

Той изстина. Програмата знаеше кой е? Бързо се успокои. Разбира се, нали името му присъстваше в най-различни файлове и програми. Та той самият бе написал голяма част от програмите, които ползваше този „Крей“.

Да, аз съм Моро. Ти Дороти ли си?

Моро, наистина ли си въобразяваш, че ми пука какво ще правиш с тази глупава Лайка?

Моро зяпна екрана. Не знаеше какво да каже. Беше успял. Успял! Програмата бе паднала в капана. Излишно бе да продължава този разговор. Достатъчно бе да задейства прекъсвача и да я обездвижи. Но бе любопитен - изключително любопитен - относно възможностите на програмата.

Опитах се да те подмамя тук. Изглежда, че съм успяч.

Защо?

Защото се нуждаем от теб.

Чакай да отгатна! Искате да ви помогна да спечелите пари.

Моро потръпна. Пръстът му докосна прекъсвача. Трябваше да го задейства, да затвори Дороти в ограниченото пространство на своя компютър. Но пък копнееше да поговори с нея още малко, само за да види какво представлява. Любопитството му бе прекалено силно.

Как разбра?

Всичко тук се върти около парите.

Много сме добри в печеленето на пари.

До неотдавна. Виждам, че някой ви е измамил.

Моро се чувстваше странно. Не можеше да повярва, че разговаря с програма. А по всичко изглеждаше, че тази програма знае много.

Знаеш ли кой ни ужили?

Да.

Кой?

Ха-ха, не бързай толкова. Нямам никакво намерение да помагам на задник като теб.

Ти си в капан. Ако случайно не си забелязала.

Ще ме умориш от смях.

Смей се колкото си искаш. Ти си в капан.

Пръстът му продължаваше да лежи върху прекъсвача. Един глас в главата му нашепна: „Направи го, направи го!“ Той обаче бе като омагьосан от тази програма.

Хайде, натисни прекъсвача!

Прониза го пристъп на паника. Откъде знаеше какво прави пръстът му? В следващия миг се сети, че в кабинета му има охранителни камери. Дали го виждаше с тяхна помощ? Явно. тази програма бе невероятна. Меланкорт определено не бе преувеличила способностите ѝ.

Да. мога да те виждам, написа Дороти. Имам милиарди очи.

Това бе удивително! Програмата четеше мислите му!

Зная всичко за теб, Моро.

„Просто я изключи", каза си Моро.

Зная например, че не си дете на баща си.

Моро се вцепени. Този стар въпрос, който все не му даваше мира... Но откъде Дороти знаеше такива неща? Истина ли бе?

Защо каза това за баща ми?

Имам достъп до информация, който надминава всичко, което си в състояние да си представиш. Искаш ли да чуеш още?

Не, не ми пука.

Истинският ти баща е...

Моро затаи дъх. Сърцето му биеше лудешки. Това бе невероятно! Програмата бе успяла да напипа болното му място за по-малко от пет минути! Знаеше, че трябва да натисне прекъсвача, но не можеше да го направи.

Да?, написа той. Кой?

Нищо. Какво ставаше? Някакъв проблем? Или просто го дразнеше?

Кой?, написа отново той.

Пак нищо. Изведнъж се сети нещо и провери натоварването на процесора. Огромен спад. Процесорът почти не работеше. Защитната стена бе изключена. Лайка също бе изчезнала.

- По дяволите! - изруга Моро, натисна ключа и изключи компютъра. Екранът грейна в синьо.

- По дяволите! - изкрещя той пред изключения монитор. Беше избягала. Но как? Възможно ли бе все още да е в компютъра, да се е спотаила? Трябваше да направи най-щателна проверка. Но това можеше да му отнеме половин ден. В сърцето си обаче бе сигурен, че Дороти е изчезнала. Той бе изчакал прекалено дълго и тя се бе възползвала от предоставената ѝ възможност.

Опита се да се успокои, да свали сърдечния си ритъм до обичайните му нива. Бе плувнал в пот, целият трепереше, разтърсен до дъното на душата си. Беше невъзможно, просто невъзможно програмата да преодолее защитната му стена. А после започна да осъзнава, че е станал жертва на тактика на протакане. Дороти просто си бе поиграла с него, докато открие начин да се измъкне. Този въпрос... че не е дете на баща си? Как изобщо ѝ бе хрумнало да го зададе? Замисли се, опита се да си спомни дали не е споделил тези ужасни подозрения писмено или пък онлайн. Не, никога. Явно го беше направил някой друг. Името на истинския му баща бе там някъде, в интернет. И Дороти го бе открила. Открила го бе още преди да дойде и да измъкне Лайка.

Цареше тишина. Единственият звук идваше от тихото бръмчене на вентилационната система. Утре щеше да подложи на анализ целия софтуер на компютъра и да разбере какво се е случило. Сега трябваше да се наспи, за да не допуска повече грешки...

С разтреперани ръце Моро изхвърли остатъците от свинското му шу в кошчето, заключи кабинета си и включи охранителната система. Напусна потъналия в тишина лабиринт от офиси, качи се в асансьора и натисна бутона за партера. Асансьорът тръгна... и изведнъж спря между етажите.

Моро натисна бутона отново и отново. Натисна и останалите бутони. Нищо. В отчаянието си натисна бутона за аварийна помощ, който трябваше да сигнализира на охраната във фоайето.

Нищо.

Издърпа червения бутон.

Нищо.

В този миг забеляза, че миниатюрният екран, върху който се изписваха номерата на етажите, започва да премигва. Слава богу! Някой бе разбрал, че е заседнал. На екрана се появиха някакви знаци. Съобщение. Моро го зяпна смаяно. Не вярваше на очите си.

МОРО, ПО-ДОБРЕ ПЪХНИ ПРЪСТ

В ГЪРЛОТО СИ. СЛОЖИХ ОТРОВА В

ТВОЕТО МУ ШУ. ПРИЯТНА ВЕЧЕР.

*

Роналд Хорват, шеф на охраната в небостъргача, който се издигаше на „Ексчейндж Плейс" № 1, проследи с поглед техниците от фирмата за поддръжка на асансьорите, които най-сетне успяха да свалят кабината на партера и да отворят вратите. Потръпна при неприятната миризма, която долетя отвътре - зловонна смес от бълвоч и китайска храна. Човекът, прекарал цялата нощ в асансьора, клечеше в единия ъгъл, събрал колене пред брадичката си, колкото се може по-далеч от съдържанието на стомаха си. Изглеждаше ядосан. Колкото и странно да бе обаче, не каза абсолютно нищо, когато излезе от вонящия асансьор, прекоси фоайето и изчезна по улиците на Манхатън.