Проектът "Кракен"

47.

И тази вечер Уилям Ечевария остана да работи до късно, както правеше често. Наслаждаваше се на тишината и спокойствието, които наставаха след като служителите му напуснеха офиса, за да се приберат по домовете си. Все още не се бе отърсил от спомена за странната среща сутринта. Колкото повече мислеше за нея, толкова по-малко се тревожеше за невярното съдържание на онзи формуляр. Та това се бе случило преди цели дванайсет години! Той бе преуспяващ предприемач, състоятелен човек, имаше влиятелни приятели в Силициевата долина. Немислимо бе властите да се опитат да му отнемат гражданството. Разбира се, Федералната комисия по комуникациите можеше да му извие ръцете за едно или друго, но той се грижеше добре за бизнеса си и спазваше всички законови регулации от самото начало.

След като двамата му посетители си тръгнаха, Ечевария потърси информация за тях. Оказа се, че наистина са тези, за които се бяха представили. Младият, онзи с дългата коса, Моро, имаше старо криминално досие за хакерство. Лансинг изглеждаше чист. Ечевария реши да приеме случилото се като недоразумение, произтекло от сблъсъка на две различни култури - от една страна, жестокият свят на нюйоркската борсова търговия, а от друга - образованата, интелигентна култура на софтуерния бизнес от Силициевата долина. Може би именно това бе начинът, по който някои хора в Ню Йорк правеха бизнес. Ечевария бе доволен, че живее на далеч по-цивилизовано място, където подобен подход срещаше силно неодобрение.

Стана от бюрото, отиде в кухненския бокс до офиса, напълни каната с вода и я включи. Взе чугунения японски чайник, изплакна го от старите листенца чай и сложи нови, с аромат на цветчета жасмин. Започна да си тананика, докато чакаше водата да заври. Изключи електрическата кана и пъхна в нея термометър - 99° С. Продължи да си тананика, изчака температурата да спадне до 95° С и едва тогава наля вода в чайника. Вдигнаха се облачета пара и се разнесе сладкият аромат на жасмин.

В следващия миг видя експлозия от звезди.

Осъзна, че лежи на пода. Зрението му започна да се избистря, но ушите му пищяха неприятно, а главата го болеше ужасно. Над него се бяха надвесили двама грозници в екипи за джогинг. Единият бе стъпил с крак върху гърдите му и стискаше желязна тръба, а другият държеше пистолет с огромен заглушител, насочен към главата му. И двамата имаха черна коса и белязани от акне лица; не приличаха на американци. Ечевария усети влажна струйка да се стича по черепа му - явно кървеше. Бяха го ударили по темето. Чувстваше се бавен, глупав, объркан. Опита да помръдне, но установи, че ръцете и краката му са вързани.

Онзи, който бе поставил крака си върху гърдите му, се наведе и попита:

- Ти бегач на дълги разстояния ли си?

Ечевария отвърна на погледа му. Какви ги говореше този?

А непознатият с желязото потупа леко коляното на Ечевария с него.

- Изглеждаш як. Маратонец ли си?

Мислите на Ечевария започваха да се проясняват. Видя на заден план единия от двамата, които бяха идвали сутринта - Моро.

Грозникът се наведе по-близо.

- Знам, че ме чуваш. Ще отговориш ли на въпроса ми?

- Ами... веднъж участвах в маратона. - Какви ги говореше този? Това беше някакъв кошмар. Господи, сигурно имаше сътресение. Очевидно не бе в състояние да мисли логично.

Желязото се отмести отново от главата към коляното му. Мъжът го вдигуа и почука силно, болезнено по капачката му.

- Какво става, по дяволите? Какво правите?

Ново болезнено почукване, по-силно от предишното.

- Чуваш ме, нали?

- Да. Какво искате?

Напред пристъпи Моро. Изглеждаше притеснен, пребледнял, плувнал в пот, дългата му коса беше влажна. Изглеждаше и уплашен:

- Искам паролата за вашата система.

- За какво ви е?

Последва нов удар по капачката.

- Отговори на човека.

- Оу! Боли! Кои сте вие?

Двамата мъже се спогледаха.

- Паролата!

- Не, никога!

Мъжът с пистолета извади ролка тиксо, откъсна парче и с бързо движение го залепи върху устата на Ечевария. Той направи опит да се съпротивлява, да свали лепенката, да я избута с език.

Мъжът с железния прът го вдигна над главата си и го стовари с всичка сила върху коляното на Ечевария. Чу се силно прашене, като от чупене на глинен съд, и Ечевария отметна глава и изкрещя. Викът му обаче бе приглушен. Агонията бе толкова силна, че не можеше да повярва, че такава болка наистина съществува.

Двамата мъже отстъпиха назад и изчакаха, докато Ечевария се мяташе на пода, опитваше се да си поеме дъх през носа и пъшкаше.

Мъжът с желязото клекна до него.

- Ще повторим въпроса.

Болката бе нечовешка, но по-лоша дори от нея бе мъката, причинена от мисълта, че коляното му никога няма да се оправи, че никога няма да кара сърф.

Мъжът почука леко по другото му коляно.

Ечевария се опита да каже нещо, завъртя глава.

- Свалете му тиксото.

Онзи с железния прът дръпна лепенката от устата му. Ечевария изломоти нещо и пое жадно въздух. Пред погледа му отново изникна лицето на Моро, който каза:

- За бога, просто ни кажи паролата.

Лицето на Моро бе бяло като платно, по скулите му се стичаше пот.

Ечевария им я каза.

- Изчакайте да я проверя - каза Моро и я въведе в главния терминал.

- Вярна е - каза след малко и копира на една флашка данните на клиентите. - Добре, готови сме.

Мъжът с пистолета вдигна ръка. Другият отново стъпи на гърдите на Ечевария и го притисна към пода.

- Недейте! - замоли ги Ечевария. - Не, моля ви! Нали ви казах паролата!

Звукът, който прозвуча, бе като от тапешник. Ерик Моро извърна поглед, но не бе достатъчно бърз и видя експлозията от червено и сиво, изригнала от главата на мъжа. Бяха казали, че няма да го убият. Бяха казали, че няма да го убият.

- Хайде - подкани го единият киргиз и го дръпна грубо за ръката. - Тръгвай, ако не искаш да си изцапаш обувките с кръв.

Моро се обърна, призля му. Излязоха през задната врата, от която бяха влезли, и се озоваха на потъналия в мрак паркинг зад сградата. Охранителните камери висяха от прекършените си стойки; по тях се стичаше дъжд. Качиха се в колата и потеглиха бавно. Моро полагаше усилия да овладее гаденето.

- Ей, човече, дишай по-спокойно - каза единият киргиз. - Ще вземеш да припаднеш.

Оставиха го пред хотела. Завари Лансинг във фоайето, където се провеждаше дегустация на вино. Гъмжеше от юпита с изгладени панталони с цвят каки и черни пуловери, които опитваха различни сортове вино. Усети прилив на възмущение, породено от обстоятелството, че Лансинг бе останал в хотела.

Лансинг му посочи две големи кресла в едно усамотено ъгълче и когато седнаха, попита:

- Как мина?

Моро взе още се чувстваше зле. Едва преглътна.

- Каза, че няма да го убият.

- Ерик... Това е игра за големи момчета!

Мълчание.

- Ако възнамеряваш да се откажеш, това ще предизвика сериозен проблем, тъй като вече си съучастник в две убийства. Няма връщане назад.

- Не се отказвам.

- Добре. А сега... откри ли адреса?

Моро му го каза.

- Отлично! - Лансинг си погледна часовника. - Трябва да действаме още тази нощ.

- Това мисля да го пропусна.

Лансинг постави бащински ръка на рамото му.

- Зная, че това е труден бизнес. И на мен не ми харесва. Но стигнахме прекалено далеч, за да се откажем току-така... Освен това наградата ще е огромна. Не можеш да останеш пас. Опитът и познанията ти са изключително важни тази вечер.

Моро осъзна, че Лансинг казва истината.

- Всичко ще е наред. Вземи си чаша вино.

- И ти идваш, така ли?

Лансинг го погледна и отново постави ръка на рамото му. После го разтърси лекичко.

- Разбира се! Нали сме партньори!

Моро кимна.

- Искам да се съсредоточиш върху начина, по който ще процедираме. Ще трябва предварително да прекъснем захранването и телефоните в къщата. Трябва да планираме доста неща.

- Ако няма ток - каза Моро, - ще ми трябва портативно захранване, за да проверя данните в рутера.

- Отлично. Точно от такъв тип планиране се нуждаем. Това ще ни спести доста работа.

- И още нещо: не искам да имам нищо общо с двамата киргизци. Не ги харесвам. Те са твоя отговорност.

- Аз ще се оправя с тях. Само следвай нарежданията ми и всичко ще е наред.

Моро се почувства по-добре. От него не се искаше нищо друго освен да изпълнява заповеди. Лансинг щеше да се нагърби с всичко останало.

- Даде ми адреса. А погледна ли къде се намира къщата? Провери ли биографиите на членовете на семейството, както те помолих?

Моро кимна.

- Домът е собственост на Даниъл Ф. Гулд, адресът е Френчманс Крийк Роуд, № 3324. Потърсих мястото в Гугъл. Това е някъде в хълмовете край града. Доста е изолирано. Най-близката къща е на четиристотин метра. Гулд е някакъв изобретател, притежава компания, наречена „Чарли Роботс“. Женен, с едно дете.

- Роботи? Това е интересно! - отбеляза Лансинг.

- Кажи ми, моля те, че няма да ги убиеш - каза Моро с разтреперан глас.

- От теб зависи.

- Какво означава това?

- Зависи от това колко бързо откриеш устройството. И колко бързо се съгласят да ни сътрудничат. Ако всичко мине добре, никой няма да пострада. Взимаме устройството и си тръгваме. Ще ни отнеме двайсет минути, дори по-малко.

Лансинг говореше съвсем нормално, съвсем спокойно. Нищо чудно да бе психопат. Моро като че ли започваше да се надява шефът му да е именно психопат, защото психопатите действаха изключително ефективно. Не искаше някой да умре, но още по-малко искаше да го хванат.

- Потегляме в полунощ - каза Лансинг. - А сега да се залавяме за работа и да подготвим операцията.