Проектът "Кракен"

55.

Джейкъб държеше телефона. В първия момент не успя да осмисли чутото, до такава степен бе объркан и парализиран от ужас. Беше им казал адреса. Щяха да освободят родителите му. Това бе единственото, за което можеше да мисли в момента. Щяха да освободят родителите му.

- Чух всичко - обади се Дороти. - Ще са тук след пет минути. Трябва да изчезваш.

- Кои са те?

- Онези брокери, за които ти казах. Проследили са ме. - Говореше спокойно. - Грешката е моя. Поредната ужасна грешка, която правя. Послушай баща си. Облечи си якето, излез през тази врата и тръгни към планината. Тичай, без да спираш. Движи се встрани от шосета и пътеки. Иди колкото се може по-далеч и се скрий.

- Ами ти?

- Аз ще остана тук, разбира се.

- Не мога да те оставя.

- Тръгвай. Те искат мен, а не теб. Получат ли ме, ще оставят теб и семейството ти на мира.

- Не. Ще те взема с мен.

- В никакъв случай!

- Опитай се да ме спреш.

Дороти се завъртя и направи опит да избяга, като разпери ръце, за да не изгуби равновесие. Джейкъб обаче се хвърли към нея. Тя успя да му избяга и хукна по коридора към кухнята като непохватно, едва проходило дете. Джейкъб я последва, но преди да я настигне, тя се спъна в прага и полетя с лице към земята. Чу се силен удар.

Джейкъб я сграбчи.

Дороти размаха ръце.

- Не! Спри! Правиш ужасна грешка!

Опита да окаже някаква съпротива и дори удари Джейкъб с ръце, но беше слаба и сервомоторите в крайниците ѝ нададоха тих безпомощен вой, когато той я стигна здраво в прегръдката си. Отнесе я - въпреки протестите ѝ – в дневната, постави я върху одеялото и започна да я загръща.

- Спри! Моля те! Изслушай ме!

Гласът ѝ почти не се чуваше, тъй като Джейкъб продължи да я увива. Накрая я взе под мишница и я стисна здраво.

- Ще те убият! - извика тя.

- Няма! Защото няма да ме намерят!

Надзърна през прозореца на дневната и видя фарове да осветяват Дигс Кениън Роуд. В следващия миг изчезнаха зад някакви дървета, но се появиха отново и завиха по алеята към къщата. Джейкъб грабна раницата с другата си ръка, хвърли фенерчето в нея, метна я на рамо и излезе през задната врата, като продължаваше да стиска робота под мишница. Дороти продължаваше да надава приглушени викове.

Дъждът и студеният вятър го блъснаха в лицето. Непосредствено зад къщата се издигаше тъмен обрасъл с трева хълм, където - преди катастрофата - двамата със Съли бяха тичали и играли. Пострадалият при злополуката крак го заболя още след първите крачки. Джейкъб спря само за миг, но колата вече се движеше по алеята и миг по-късно зави пред къщата. Фаровете ѝ го осветиха и пътниците в нея зърнаха застиналата на склона фигура.

Джейкъб се обърна и продължи да тича нагоре по хълма, препъваше се във високата мокра трева. Всяка крачка изискваше усилие. Усещаше как Дороти се върти във вързопа и протестира, но одеялото я заглушаваше.

- Млъкни и спри да се въртиш!

Тя млъкна. Джейкъб дишаше тежко, а кракът го болеше, но успя да стигне до върха на хълма. Погледна назад. Колата бе спряла пред къщата. Чу вик и видя двама мъже с фенерчета да излизат тичешком през задната врата. Лъчите на фенерчетата им се насочиха към него и двамата хукнаха нагоре по склона.

Той погледна към храсталаците по склона отсреща. Добре познаваше района. Всички тези малки долини водеха към Локс Крийк, оранжериите и градините долу. Там щеше да намери подходящо скривалище. Там трябваше да отиде. Хукна надолу по склона, но се подхлъзна, падна на мократа трева и изпусна одеялото. То се разви и Дороти се изтърси от него. Джейкъб се надигна, но остана замаян за няколко секунди.

- Трябва да ме оставиш тук! - извика му Дороти.

- Казах ти да млъкнеш! - Джейкъб я сграбчи и отново я уви в одеялото, въпреки протестите ѝ. Изправи се и продължи ту да тича, ту да се пързаля по склона, като се стараеше да пренася тежестта си повече на здравия крак. След стотина метра започваше горичка, потънала в мрак. Успееше ли да стигне до нея преди преследвачите да превалят хълма, имаше шанс да им се измъкне. А добереше ли се до следващия рид, щеше да стигне Локс Крийк. Непосредствено до старите сушилни за хмел имаше голяма ферма за цветя с оранжерии и постройки, които предлагаха милион скривалища. Само да стигнеше дотам...

Разнесе се нов вик, Джейкъб се обърна и видя лъчите на фенерите да шарят по склона. Единият го подмина, но се върна и го освети, след което прозвуча стряскащо пук! Той се хвърли на земята и се претърколи, без да изпуска увития в одеялото робот. Стреляха по него! Това бе жестоката истина: искаха да го убият.

Лежеше в тревата и дишаше тежко, обзет от паника, а кракът му изгаряше от болка. Лъчът на фенера мина над главата му. Не можеше да им позволи да го хванат. Трябваше да стане, да хукне отново и да стигне до дърветата.

Но поне Дороти бе млъкнала.

Скочи и се затича.

Пук! Пук!

Продължи да бяга на зигзаг, а лъчът на друг фенер освети гърба му и се оплита да не го изпусне този път.

Пук!

Продължи да тича, да скача, да лавира. Добра се до дърветата - рехава горичка от евкалипти, - но не спря да тича, а продължи да се препъва в мрака, да си проправя път сред падналите клони и бодливите храсталаци. Докато тичаше по склона, лунната светлина му помагаше да се ориентира, но тук, в горичката, цареше непрогледен мрак. Опипваше пътя си напред, но имаше прекалено много ниски клони и шубраци. Те все се закачаха за дрехите му, но Джейкъб не смееше да включи фенерчето.

- Аз мога да виждам в тъмното - прозвуча приглушеният глас на Дороти. - Качи ме на конче.

- Само ако обещаеш да спреш да спориш.

- Обещавам.

Джейкъб я измъкна от одеялото, захвърли го настрани и я вдигна на раменете си. Тя стисна пластмасовите си крака около врата му и се вкопчи в косата му с тригтръстите си ръце.

- Направо.

И Джейкъб забърза направо.

- Сега наляво... още малко... направо... Можеш и по-бързо... Леко наляво... - Тя продължи да го насочва, докато Джейкъб тичаше сред дърветата, отначало по-бавно, а после - след като доби увереност - все по- бързо и по-бързо.

Лъчите на фенерите пронизаха горичката и озариха дънерите над главата му.

- Тичай! - подкани го Дороти.

Джейкъб затича по-бързо.

- Настигат ни! - каза Дороти. - Тичай по-бързо!

Джейкъб се опита да ускори крачка, но имаше чувството. че кракът му ще се разцепи на две. Куцаше лошо и вдигаше много шум. Чуваше пукота на клони под краката на преследвачите си.

- Завий рязко надясно - насочи го Дороти, - надолу по онзи стръмен склон.

Джейкъб зави надясно и хукна надолу, като се под- хлъзваше и пързаляше. След секунди се озова в доста по-гъста елова гора.

- Спри! - прошепна Дороти. - Пази тишина!

По всичко изглеждаше, че идеята на Дороти с рязката смяна на посоката, последвана от внезапното спиране, е свършила работа. Явно се бяха измъкнали от преследвачите.

- Сега върви, но бавно и тихо - подкани го Дороти. - Право напред.

Склонът, по който се спускаха, бе по-стръмен и по-хлъзгав, осеян с иглички, но водеше право към рекичката. А там растителността бе по-рехава в сравнение дори с евкалиптовата горичка. Джейкъб се спускаше на сляпо, почти не можеше да контролира крачките си, а Дороти шепнеше инструкции в ухото му. Лъчите на фенерчетата се появиха изневиделица над главите им.

- Наляво!

Джейкъб зави наляво, но въпреки това светлината го откри. Той опита да свърне рязко, но склонът бе прекалено стръмен, за да му позволи да маневрира с подобна скорост.

Пук! Пук!

Чу един от куршумите да се забива в робота, при което главата на Дороти се люшна напред, а в мрака се разхвърчаха парченца пластмаса.

- Дороти!

Никакъв отговор. Дороти разхлаби захвата си. Още малко и щеше да падне. Джейкъб я сграбчи в мига, в който тя се пусна от раменете му. Продължи да тича по стръмния склон, без да вижда почти нищо, с едната си ръка предпазваше лицето си от клоните, а с другата стискаше Дороти. Растителността стана по-гъста, появиха се ниски храсти и бурени. Лъчите на фенерчетата танцуваха около него.

Джейкъб си удари главата в един дебел клон, падна по гръб и се плъзна по мокрия склон. Едва не изтърва Дороти, но успя да я стисне за крака, преди да полети надолу. Опита се да забие пети в пръстта, за да забави скоростта, но в резултат се претърколи и полетя надолу още по-бързо. Спря в гъсти хвойнови храсти. Остана да лежи за миг зашеметен и изподран, останал без дъх. Накрая отвори очи. Непрогледен черен мрак. Чуваше някъде под себе си реката, чуваше и капките дъжд. Опипа земята около себе си и установи, че се е заврял под бодлива хвойна - земята беше мека, покрита с гъст слой иглички. Къде беше Дороти? Продължи да опипва първо земята, сетне и клоните около себе си и най-сетне я откри оплетена в съседния храст.

Чу гласове нагоре по склона. Някой изруга на непознат език. Лъчите на фенерчетата осветяваха хвойните ту в едната, ту в другата посока.

Като че ли го бяха изгубили отново.

Придърпа робота, после започна да загребва с шепи от гъстия килим от иглички, за да покрие себе си и Дороти. Накрая покри дори главата си. Остана да лежи на земята, заровен под влажните иглички. Изпитваше истински ужас, сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите му, миризмата на пръст и гниещи иглички затрудняваше дишането му.

Вече чуваше как онези двамата се спускат по хълма, чуваше тежките им стъпки, шумния им гневен диалог.

Приближаваха се. От време на време някой от двамата явно изругаваше на непознат език.

Джейкъб бе почти парализиран от ужас. Тези мъже бяха стреляли по него. Бяха простреляли Дороти. Какво ли бяха направили на родителите му?

Стъпките се приближаваха. Ту се чуваше пукот на клонче, ту издаваха влажен мляскащ звук от шляпането в калта. Като че ли идваха право към него. Едва ли бяха на повече от три метра. Макар да лежеше под игличките, Джейкъб бе сигурен, че ще открият скривалището му. Напрегна се. Очакваше всеки момент да прозвучи изстрел. Надяваше се всичко да приключи бързо. Смътно осъзна, че се напикава, но не му пукаше.