Проектът "Кракен"

42.

- Събуди се!

Джейкъб се обърна на другата страна и зарови лице под възглавницата.

- Ей! Събуди се!

Джейкъб се надигна и осъзна, че Чарли - всъщност Дороти - пак чука по вратата на килера. В главата му нахлуха спомените за случилото се вечерта. Утринното слънце нахлуваше през прозореца. Той погледна будилника. Вече закъсняваха. Беше забравил да го навие.

Облече се, вчеса косата си с пръсти и отвори вратата на килера. Роботът го гледаше с големите си искрящи очи.

- Успа се.

- Е, и!

- Трябва да тръгваме!

Джейкъб разтърка очи.

- Къде?

- Ето какъв е планът - заяви Дороти. - Приятелите ми идват да ме вземат. Ако всичко мине добре, ще пристигнат към два следобед.

- Добре.

- Но трябва да се скрием, докато дойдат.

- От кого ще се крием?

- От лошите, които ме преследват.

- И какво искаш да направя?

- Ще се престориш, че отиваш на училище като всяка сутрин. Сложи нещо за хапване в раницата си, увий ме в одеяло и ме завържи за багажника на колелото. He забравяй да вземеш зарядното! После ме заведи на някое сигурно място, където можем да се скрием. След като приятелката ми Мелиса дойде и ме отведе, можеш да се прибереш и да прецениш какво да кажеш на родителите си за пропуснатия учебен ден.

- Не знам дали...

Чу стъпките на баща си в коридора, после почукване на вратата.

- Джейкъб? Трябва да поговорим.

- Бързо! Прибери мe в килера - прошепна Дороти.

Той бързо я натика в килера. Тя се самоизключи и светлината в очите ѝ угасна. Джейкъб затвори вратата на килера, отвори вратата на стаята си и попита баща си:

- Трябва ли да говорим точно сега? Ще закъснея за училище.

- Да, трябва. Важно е.

Баща му влезе със сериозното изражение „аз съм бащата, аз съм главата на семейството в тази къща“ и седна на леглото.

- С кого говореше?

- Със Съли. По скайпа.

Баща му кимна и хвана ръката му. Дланта му бе влажна и Джейкъб искаше да дръпне ръката си, но не го направи.

- Искам да ти се извиня. И да призная, че се държах като страхливец. Трябваше да ти кажа за Андреа много отдавна.

- Няма нищо - отвърна Джейкъб. Надяваше се разговорът да е съвсем кратък.

- Запознах се с Андреа, когато бях в първи курс в „Санта Круз“... - Гласът му стана някак отнесен, замечтан, сякаш говореше за „доброто старо време“. Джейкъб не разбираше защо се налага да чуе цялата история, но явно така трябваше. Баща му продължи да разказва, да разказва. След което се поинтересува къде в интернет Джейкъб е открил тази информация.

- Не помня. Някъде.

- Потърсих в Гугъл. Не открих нищо. Искам да се сетиш къде си я видял.

- Татко, трябва да тръгвам на училище. Ще го направя по-късно.

Баща му си погледна часовника.

- Добре, ще поговорим, като се върнеш. Това, което се научил, не бива да те притеснява по никакъв начин. Зная, че периодът е труден... Но ще се справим. Искам да знаеш... искам да знаеш, че много те обичам.

Последните му думи изненадаха Джейкъб. Баща му почти никога не изричаше подобни думи. Нищо чудно да го бе накарала психотерапевтката.

Баща му излезе. Джейкъб отиде до килера, извади Дороти и я сложи на леглото. Уви я в одеяло, после взе раницата си за училище, изсипа учебниците и напъха на тяхно място дрехи, чипс, няколко блокчета мюсли с плодове, пари и мобилния си телефон. Облече си якето, излезе от стаята и тръгна право към гаража.

- Какво носиш в одеялото? - попита майка му. Баща му вече бе отишъл в работилницата си.

- Неща за училище.

- Не си закусил.

- Закъснявам. Ще си купя нещо. - Измъкна се през вратата, взе колелото, върза увитата в одеяло Дороти на багажника и завъртя педалите. В края на дългата лъкатушна алея, откъдето домът им вече не се виждаше, спря. Бе чул приглушен вик, долетял откъм Дороти.

- Какво има?

- Извади батерията от мобилния телефон, за да не могат да ни проследят.

Джейкъб порови в раницата, откри телефона и махна батерията.

- Реши ли къде ще ходим? - попита приглушеният глас.

- Ами... не още - отвърна Джейкъб и се спусна надолу по склона, като набираше скорост. Реши, че е най-добре да избягва района на училището. Затова щеше да отиде на плажа. Прогнозата вещаеше буря и вълните щяха да стават все по-големи и по-големи. Може би дори щеше да успее да види някой маверик.

Спусна се към яхтеното пристанище и въртя педалите, докато пясъкът не стана прекалено дълбок. Спря на края на скалистия нос, подпря колелото на един храст и пристъпи към ръба на скалите, за да се наслади на гледката.

Господи, беше страхотно! Красиви големи вълни! И двама опитни сърфисти! Фантастично! За пореден път насладата от живописната гледка бе вгорчена от ужасната реалност: единият му крак бе по-къс от другия. Никога нямаше да яхне някоя голяма вълна.

Зад гърба му се разнесе приглушен недоволен глас:

- Ей, ами аз?

Той се обърна.

- Какво?

- Няма да ме оставиш тук, нали? Не виждам нищо!

- Нали искаше да останеш скрита.

- Не ми харесва, когато не виждам! Получавам пристъпи на клаустрофобия!

- Боже! - измърмори Джейкъб, след което развърза робота и разви одеялото.

- Благодаря - каза Дороти.

- Как е възможно робот да страда от клаустрофобия?

- Нямам представа, но е факт, че страдам.

Джейкъб разстла одеялото и седна на него, за да наблюдава сърфистите. Роботът се затътри към него и седна зад гърба му, като тупна непохватно на земята. После попита:

- Реши ли къде ще се скрием?

- Това място е чудесно. Оттук ще наблюдаваме сърфистите.

- Изобщо не е чудесно. Прекалено е открито. Освен това ще вали.

- Ако искаш да намеря по-добро скривалище, трябва да ме оставиш да помисля малко.

- Мисли бързо, защото види ли някой, че не си на училище, може да се обади на родителите ти.

Джейкъб проследи как един сърфист улови вълната, спусна се по нея и полетя в тунела със скорост петдесет километра в час, като изпреварваше едва с няколко педи надвисналата планина от разпенена до бяло вода. Мина през почти целия тунел, преди да се изкачи на гребена на вълната, а после да се спусне и да загребе, за да улови следващата.

- Видя ли? - попита Джейкъб. - Страхотно каране!

- Не разбирам нищо от сърфинг.

Джейкъб изгледа робота. Дороти отвърна на погледа му. Накрая Джейкъб поклати глава.

- Странна работа. Наистина ли си изкуствен интелект, избягал от НАСА?

- Да.

- Какво стана?

- Създадоха ме за целите на експедиция до Титан, спътника на Сатурн. Трябваше да управлявам космическа сонда, която да изследва морето Кракен.

-Уха! И защо избяга?

Мълчание. После:

- Ами... направих голяма грешка. Предизвиках експлозия.

- Какво? Онази експлозия в „Годард“?

- Да. Заради мен загинаха седем души. Чувствам се ужасно. Трябва да се реванширам по някакъв начин.

- Защо се казваш Дороти?

- Моята програмистка Мелиса ме кръсти така. На името на една истинска изследователка - Дороти Гейл.

- Коя е Дороти Гейл?

- Момичето от „Вълшебникът от Оз“.

Последва мълчание. Джейкъб бе гледал филма, но не си спомняше почти нищо.

- И какво знаеш за сърфинга?

- Много неща. Освен едно.

- Кое?

- Защо хората го правят?

Джейкъб бе изумен.

- Защото е... забавно.

- Забавно? Та това е толкова опасно! Преди минута онзи човек там можеше да загине. В интерес на истината няколко души вече са загубили живота си тук, край Маверикс.

- Какво толкова? Сърфирането по големи вълни е опасно.

- Но защо някой ще рискува живота си - най-ценното си - заради някакво си забавление? А и какво, по дяволите, означава забавление? Това едно от онези фундаментални неща, които не проумявам у човешките същества. Защо някой рискува живота си, за да катери планини, да кара екстремни ски или да язди големи вълни?

- Обичаме тръпката.

- Това не е обяснение.

- Съжалявам.

- Не разбирам и още нещо. Защо ти искаш да караш сърф?

- Че защо да не карам сърф? - учуди се Джейкъб.

- Ами с този крак никога няма да станеш добър. Никога няма да яхнеш онези големи вълни.

Джейкъб впери поглед в робота. Бруталната истина в думите му сякаш го зашлеви. Долови леко потрепване в ъгълчетата на устата си. Господи, нали нямаше да заплаче?

- Някой ден може и това да стане - успя да каже. - Кой знае?

- Тогава да анализираме същността на второто нещо, което не разбирам - продължи Дороти. - Защо човешките същества се самозаблуждават?

Джейкъб се окопити, но с доста усилия. Все пак разговаряше с някакъв си робот, глупава програма, а не с човешко същество.

- Дори не зная защо те слушам. Ти си просто един робот.

- Всъщност аз съм софтуерна програма. Робота го взех назаем.

- Програма, робот - на кой му пука? Дали да не те завия с одеялото?

- Моля те, недей!

Джейкъб зарея поглед над морето. Видя същия сърфист да улавя нова вълна. Двама души с джетове следяха дали всичко ще е наред. Вълните бяха големи - поне по пет-шест метра. Не се съмняваше, че това е Еди Чанг, многообещаваща млада звезда в язденето на големи вълни от Южна Калифорния. Съжали, че не си беше взел бинокъла.

- Мога ли да ти задам още няколко въпроса? - попита Дороти.

- Чакай. Искам да видя това.

Чанг - Джейкъб вече бе съвсем сигурен, че е именно той - загреба мощно с ръце и когато се изкачи на гребена на вълната, последва нещо, което много наподобяваше свободно падане. Спусна се прекалено бързо по почти вертикалната стена на вълната и мигом бе затрупан от побелялата от пяна водна маса. Двата джета не закъсняха да се стрелнат към мястото, за да го измъкнат от водата, но след десетина секунди Чанг сам изскочи от разпенените вълни. Отново се бе качил на сърфа - леко приведен, докоснал дъската с едната си ръка - и когато видя младежите с джетовете, вдигна палец, за да им покаже, че всичко е наред. Изглеждаше толкова спокоен, невъзмутим дори, сякаш не се бе случило нищо.

- Ох! — възкликна Джейкъб. - Отърва се на косъм.

- Не съм имала много възможности да разговарям с хора - продължи Дороти. - Затова бих искала да ти задам няколко въпроса.

Джейкъб кимна.

- Добре, питай.

- Как се чувства някой, който има тяло?

„О, Боже!“

- Не зная... Просто го имаш и това е.

- Но как се чувстваш, когато нещо те боли например?

Джейкъб се сети за крака си. Пак го болеше, макар това да не бе истинска болка, а по-скоро неприятно усещане.

- Ами... не ти е приятно.

- Да, но какво всъщност чувстваш?

- Помисли си за някоя точка от тялото, за която обикновено не се сещаш. Болката обаче те кара да мислиш за нея. Напомня ти непрекъснато, че нещо не е наред. Това те обърква, подлудява...

- Страхуваш ли се от смъртта?

- Не съвсем.

- Не те ли тревожи?

- Ще започна да се тревожа за нея, когато стана на деветдесет.

- Но си направил опит за самоубийство. Защо?

Джейкъб се обърна и я погледна.

- Не искам да говорим за това. Вече говорих достатъчно с онази глупава психотерапевтка.

- Ти не говориш с нея. Ти я мамиш. Сигурна съм, че продължаваш да мислиш за самоубийство. Това не го разбирам.

- Не ти влиза в работата, така че по-добре млъкни.

- Не става въпрос само за теб. Защо изобщо хората се самоубиват, като пушат, карат пияни, дебелеят, взимат наркотици?

- Нямам представа и не ми пука!

Дороти замълча и Джейкъб изпита облекчение.

- Друг въпрос?

- Започваш да ме дразниш.

- Правил ли си някога секс?

- Аз съм на четиринайсет! Защо ми задаваш такива въпроси? Това е невъзпитано!

- Любопитна съм. Ако не си правил секс, тогава правил ли си...

- Престани с тези въпроси за секса!

- Извинявай.

Дороти замълча, после попита:

- Религиозен ли си, Джейкъб?

- Не. Изобщо.

- Не са ли възпитали у теб някаква вяра в... нещо?

- Баща ми е протестант, а майка ми е католичка, но и двамата не са вярващи. Дори са против религията.

- А ти в какво вярваш?

- Не зная.

- Не знаеш? А замислял ли си се за смисъла на живота?

- Не.

- Не си ли си задавал въпроса защо си тук, с каква цел?

- Не.

- А вярваш ли в Господ?

- Не.

- Не си ли се питал защо хората страдат? Защо всички живи създания се разболяват, остаряват, умират?

- Не.

- А чувал ли си някога за човек на име Исус Христос? Защото...

- Не! И не искам да чувам за него!

- Защо викаш?

Джейкъб впери поглед в Дороти. Никога не се бе ядосвал така, не бе изпитвал такава досада, такова раздразнение от нечии въпроси. Истинският Чарли бе направо забавен в сравнение с тази Дороти.

- Не можеш ли да млъкнеш, ако обичаш?

- Колко още ще останем тук?

- Не мога да мисля, докато ме тормозиш с глупавите си въпроси за секс и религия!

Дороти замълча. Джейкъб се зачуди дали изобщо иска да ходи някъде с този глупав робот, който се бе оказал такъв досадник. След малко обаче осъзна, че Дороти е права - митото не беше подходящо. Височината на вълните нарастваше и на скалите се бяха събрали доста хора, за да наблюдават сърфистите. Ако родителите му откриеха, че е дошъл на брега, щяха да превъртят от страх и да удвоят продължителността на терапията му. Къде обаче можеха да се скрият до два следобед? Да отидат в хълмовете? Но пък се надигаше буря, на хоризонта вече се бе образувала ниска черна линия.

Сети се. Единственият му приятел - Съли Пиърс - се бе преместил да живее в Ливърмор, но къщата му на Дигс Кениън Роуд все още не бе намерила купувач. Беше празна. Джейкъб знаеше къде е ключът, знаеше и комбинацията на алармената система... ако не я бяха сменили, разбира се.

- Има едно място, където можем да отидем.

- Добре. Увий ме и да тръгваме.

Джейкъб нагласи раницата на гърба си, завърза Дороти за багажника и яхна колелото. Домът на Съли бе по-навътре сред хълмовете дори от неговия. Успееше ли да се промъкне през града, без да го забележи никой, всичко щеше да е наред.

Никой не го видя. В другия край на града, където започваха хълмовете, започваше и дългото спускане по Дигс Кениън Роуд. Пътят се виеше покрай оранжерии за цветя, градини с тикви и разсадници за коледни елхи. По пасищата пасяха коне и крави. Вятърът се усилваше и облаците, насъбрали се над морето, се устремяваха към брега.

След като навлезе на около три километра в каньона, Джейкъб свърна по черния път, който водеше към дома на Съли. Алеята към къщата бе започнала да буренясва. Скоро видя и самата постройка - изглеждаше доста занемарена и влажна. Това бе една от най-старите къщи в района, издържана във викториански стил, с типичната за онази епоха тераса на покрива. Съли му бе казвал, че някога била господарската къща в голямо ранчо за развъждане на добитък, след което била обявена за паметник на културата и не можело да я съборят. Джейкъб се натъжи при вида ѝ. Дори по времето, когато Съли живееше тук, къщата изглеждаше запустяла, сякаш обитавана от призраци, с няколкото си заковани с дъски прозорци, с увисналите на пантите дървени капаци и кедровите фиданки, пораснали на покрива.

Подпря колелото на стената на гаража и откри ключа там, където би трябвало да е - под един камък до ъгъла. След малко щеше да дойде ред на алармата. Накрая взе одеялото и пъхна Дороти под мишницата си.

- Стигнахме ли? - прозвуча приглушеният ѝ глас.

- Да. Чакай малко - отвърна Джейкъб и отвори вратата. Посрещна го миризма на мухъл и предупредителното писукане на алармата. Той отиде до клавиатурата, набра кода и писукането спря.

- Готово!

- Пусни ме.

Джейкъб влезе в дневната и разви одеялото. Дороти се изправи и се олюля, но бързо възстанови равновесието си. Затътри се из стаята и каза:

- Сега е десет. Приятелите ми ще дойдат в два. Тогава можеш да се прибереш и да забравиш за всичко това.