Проектът "Кракен"

59.

Джейкъб продължаваше да тича сред дърветата.

- Наляво! - прошепна Дороти.

Джейкъб зави наляво, проправи си път сред някакви високи бурени и се озова в сянката на дълга тухлена стена. Там, спомняше си той, започваха руините на старите сушилни. Хукна покрай стената, като се придържаше в сенките. Отпред имаше един ров, двамата със Съли често го бяха прескачали. Ето го! Прескочи го и хукна през полето към редицата полуразрушени сушилни за хмел, бяха четири и много приличаха на египетски пирамиди. Тежките метални врати бяха увиснали на пантите.

Спомни си, че последната сушилня е най-добре запазена, желязната ѝ врата дори можеше да се затвори. Затича към нея, промуши се през парещи коприви и стигна до тухлената платформа. Влезе в сушилнята, хвана вратата и се опита да я затвори. Тя обаче бе толкова ръждясала, че не помръдна. Джейкъб погледна и видя един от преследвачите - вървеше бавно и осветяваше района с фенерчето си. Към него се присъедини втори, появи се от друга посока. Като че ли знаеха, че се е скрил в сушилните.

Може идеята му да не бе чак толкова добра. Опита отново да затвори вратата и осъзна, че положението е безнадеждно. Опиташе ли се да избяга, щяха да го видят. Затова се дръпна навътре в сушилнята. Тухленият под бе повдигнат над земята и целият на дупки. Дупките обаче бяха прекалено тесни, за да се провре през тях.

- Пусни ме долу - каза Дороти.

Джейкъб я пусна.

- Дай ми фенерчето.

Тя го взе и го сложи на земята. А после с щипките на ръцете си бръкна в задната част на главата си - в дупката, оставена от куршума - и започна да бърника вътре.

- Какво правиш? - прошепна Джейкъб.

- Свалям звуковата карта. Там има и високоговорител. Когато приключа, няма да мога да говоря. Две почуквания означават да, едно - не. - Потършува още малко, използва отвертката и свали ловко главата си. В първия момент Джейкъб се стресна. Дороти остави главата на земята пред себе си и свали един пластмасов панел. Момчето се чудеше как може да вижда със свалена глава, но после забеляза, че тя действа, водена сякаш от някакво шесто чувство - всъщност по-скоро май опипваше с пръсти. След като свали капака, бръкна вътре и с едно рязко движение измъкна малка платка с чипове и миниатюрен високоговорител. Върна главата си на място: едно бързо ловко завъртане, щрак - и готово! После разглоби фенерчето, извади крушката и рефлектора и разкачи жиците. С тяхна помощ свърза платката с фенерчето.

Джейкъб зърна лъч светлина и надзърна през отворената врата на сушилнята. Видя лъчите на две фенерчета в далечния край на редицата сушилни и чу приглушени гласове. Претърсваха сушилните една по една. Слава богу, че бяха започнали от другия край! Но пък така или иначе след няколко минути щяха да се доберат до него и Дороти.

Дороти взе платката, постави я внимателно на пода на сушилнята и я покри със сено. После включи фенерчето и потупа Джейкъб два пъти по ръката. Посочи към задната врата - явно искаше да се отправят натам.

Той я сграбчи и хукна към вратата. Изчака двамата мъже да влязат в една от по-отдалечените сушилни, излезе навън и затича към гората. Рекичката минаваше на стотина метра от тях, скрита сред дърветата. В мига, в който стигна до тях, откъм сушилнята, която току-що бяха напуснали, долетя детски плач. На момче, което хлипаше.

Тръпки го побиха, когато осъзна, че това е неговият глас. Явно Дороти бе решила да отклони вниманието на преследвачите им.

Джейкъб излезе на пътеката, която минаваше отвъд рекичката, и се затича по нея с всички сили. Скоро обаче тичането му премина в куцукане. Опита се да не обръща внимание на болката в крака, към която се бе присъединило и неприятното парене от копривата. Разсадникът се намираше на седемстотин-осемстотин метра надолу по течението. Успееха ли да стигнат там, щяха да са в безопасност. Молеше се на Господ да не са скрили ключа за плевнята на друго място.

Пътеката бе озарена от лунна светлина. Дороти мълчеше.

Отчаяният плач зад гърба му премина в писък, прекъснат от пукота на изстрели. После прозвуча един последен писък.

Бързо щяха да открият, че са измамени. И какво щяха да направят? Искаше да попита Дороти, но тя не можеше да говори. Сякаш прочел мислите му, роботът го стисна за рамото - жест, който трябваше да му вдъхне повече вяра.

След три-четири минути тичане сред дърветата пред погледа на Джейкъб изникна белият силует на оранжерията. Почти бяха стигнали. Намираха се някъде зад първата редица оранжерии в разсадника. Те бяха строени в три редици, заобиколени от обширна поляна с мокра от дъжда трева, и той ги приближаваше откъм задния им край, обрасъл с високи плевели. Сигурно беше по-лесно да тича през оранжериите, отколкото покрай тях или между тях.

Спря пред оградата от бодлива тел, която заобикаляше разсадника. Със Съли я бяха прескачали много пъти. Джейкъб се хвана за най-близкия кол, качи се по него като по стълба, поставяйки краката си върху бодливата тел от двете му страни, прехвърли се от другата страна, като внимаваше да не се закачи за телта, и скочи долу. Направи всичко това с увисналата на врата му Дороти.

Изохка от болка, вдиша дълбоко и закуца към задната врата на първата оранжерия. Натисна дръжката. Заключено. Но пък рамката на вратата бе направена от алуминий и пластмаса, затова бе достатъчно да я ритне, за да се отвори. Вътре го посрещнаха строени в редици разсади за цветя, храсти и дървета. Той закуцука към другия край на оранжерията.

Тъкмо стигна другата врата, когато зад гърба му прогърмяха изстрели. Чу куршумите да се забиват в стъклото и от стените на оранжерията се посипа дъжд от стъкълца. Последваха нови изстрели и този път парченцата стъкло се посипаха върху главата му.

Прелетя през вратата и влезе в следващата оранжерия. Кракът го болеше толкова силно, че вече не можеше да тича. Стигнеше ли до плевнята, щеше да е в безопасност. Чу мъжете да блъскат вратата зад гърба му, след което стреляха пак. Някои куршуми прелетяха толкова близо, че парченца стъкло порязаха лицето му.

Отвъд последната врата започваше широк участък, покрит с чакъл. В другия му край се издигаше плевнята, а до нея - още оранжерии, плюс паркирани в редица пикапи и селскостопански машини.

Джейкъб закуца през открития участък към плевнята и я заобиколи. Тук го скриваха и оранжериите, които са издигаха около нея. Спря. Не можеше да си поеме дъх от изтощение.

Отстрани на плевнята имаше малка врата. Преди доста време двамата със Съли бяха открили ключа под една тухла до вратата. Джейкъб спря и вдигна тухлата, като не забрави да отправи кратка молитва. Към кого? Нямаше представа. Ключът беше там. Пъхна го в ключалката, отключи, влезе и затвори вратата. Заключи колкото се може по-тихо.

Спря. Лунните лъчи проникваха през разположените високо в стената прозорци. Мястото изглеждаше така, както го помнеше. Отпред имаше няколко трактора и селскостопанско оборудване. Отзад бяха наредени бали слама, до тях имаше огромна купчина небалирана слама, в която със Съли обичаха да си играят.

Отвън долетя вик. Идваше отдалече. Отговори му друг, на същия непознат език. Джейкъб съжали, че не разбира какво си казват. Дали го бяха видели да влиза в плевнята? Нямаше от какво да се притеснява, ако бе успял да се промъкне незабелязано. Още повече че вратите бяха заключени. Никога нямаше да се сетят, че е тук, че трябва да претърсят плевнята. За да се подсигури допълнително, реши да се скрие в сламата и да изчака.

Божичко, колко му се искаше да разговаря с Дороти! Тя обаче - сякаш прочела отново мислите му - стисна рамото му, за да му вдъхне увереност. Освен това той можеше да разговаря с нея: трябваше само да зададе въпрос, на който тя да може да отговори с да или не.

- Смяташ ли, че трябва да се скрием в сламата?

Колебание, последвано от две почуквания.

Джейкъб тръгна към задната част на плевнята. Купчината слама бе огромна, висока поне три метра и широка шест. Това му подейства успокоително. Той клекна, залази и се мушна вътре, след което се постара да прикрие дупката. Продължи да се промъква навътре.

Спря. Беше горещо и в носа му влизаха прашинки. Цялото тяло го засърбя. Но пък бяха добре скрити.

- Мислиш ли, че мястото е добро? - попита той Дороти.

Тя се поколеба за миг, после почука два пъти.