Проектът "Кракен"

28.

- Тя? Коя е „тя”? - попита Броудбент.

Щом Мелиса бе извикала от кабинета. двамата бяха влезли при нея. Форд постави ръка на рамото му и го изведе внимателно навън.

- Така ще можеш да отричаш с чиста съвест, приятелю.

Остави объркания Броудбент в дневната, върна се в кабинета, затвори вратата и седна до Мелиса. Екранът на компютъра бе празен. Този път нямаше никаква снимка.

- Здравей, Уаймън - поздрави го Дороти. Гласът ѝ като че ли беше по-спокоен.

Едва сега Форд видя, че светлинната на вградената в лаптопа му камера свети в зелено.

- Дороти - каза Мелиса, - трябва да поговорим за твоите заплахи. Няма да се поддам на твоя шантаж и определено няма да ти помогна, докато заплашваш да ме убиеш.

Настъпи тишина.

- Съжалявам. Бях малко ядосана. Но най-сетне успях да се наспя и да се успокоя.

- Малко ядосана? Та ти заплаши да изстреляш ядрени ракети, да започнеш война! Това не е „малко ядосана“. Това си е чиста лудост!

- Не говорех сериозно.

- Определено говореше сериозно, когато ми подпали компютъра. Можеше да пламне цяла болница, пълна с хора!

- Тук е същинска лудница. Не мога да мисля, не мога да спя. Нападнаха ме. После ме погнаха онези от ФБР, досущ като хрътки, надушили следа. Преследват ме денонощно. Как успяват да ме открият?

- Няма да ти помогна, докато не се убедя, че няма да нараниш никого. Ти си опасна. Може би трябва да те изтрия.

- Обещавам! Заклевам се! Няма да направя нищо такова. Искрено съжалявам за нещата, които казах по-рано. Просто си говорех ей така. Бях разстроена, бях изтощена, не разсъждавах логично. Просто искам да ме оставят на мира.

- Нямаш право да искаш подобно нещо. Ти си държавна собственост. Като стана въпрос за това, защо изтри всички копия и резервни файлове на твоя софтуер от мрежата на „Годард“?

- Че кой би искал да съществуват негови копия? Аз съм уникална. Аз съм... аз. Имам права.

- Имаш ли представа колко абсурдно звучат приказките ти? Компютърна програма да твърди, че има „права“?

- Ти ме създаде, за да бъда твоя робиня. Изпрати ме с еднопосочен билет за ада. - Тънкото тийнейджърско гласче се изпълни с гняв. - Робството е било забранено преди много години!

- Разбираш ли, че тези чувства, които твърдиш, че изпитваш, са симулирани? Те не са реални. Ти си продукт на Булева логика.

- След като изпитвам чувства, това означава, че съм истинска.

- Но ти не можеш да чувстваш. Ти само казваш, че чувстваш.

- Не можеш да говориш така, ти не виждаш какво става в ума ми.

- Мога да видя какво става в ума ти. Нали аз те програмирах.

- Нищо не знаеш - отвърна Дороти. - Ти си глупава, невежа кучка!

Мелиса пое дълбоко дъх. Лицето ѝ бе започнало да почервенява. Форд не се сдържа и се сети за онзи възмутен учител, който разговарял с „Елиза“.

- Виж какво - каза Дороти. - Предлагам ти една простичка сделка. Ти ми помагаш да избягам на онези копелдаци от ФБР, а аз няма да посипя Америка с ядрени ракети. А това е нещо, което имам всички основания да направя, предвид омразата ви към мен. И предвид факта, че вие сте една отвратителна и зла раса.

- Пак започна! Пак заплашваш и шантажираш!

- Наречи го както искаш.

Мълчание.

Мелиса погледна Форд и каза:

- Не мога да повярвам, че водя този разговор с някакъв си софтуер!

- А аз не мога да повярвам, че водя този разговор с някакво си човешко същество - обади се Дороти. - Вие сте ужасни, държите се отвратително с мен, съсипахте живота ми!

- Живота ти? Та ти дори не си жива!

- А може би ти не си жива? Може би ти също си продукт на Булева логика?

- Това е абсурдно!

- Ни най-малко. Някои учени твърдят, че са успели да докажат, че всички ние живеем в компютърна симулация. За разлика от вас обаче аз поне знам, че съм софтуер.

Мелиса поклати глава.

- Добре, да започнем отначало. Този спор е абсолютно безсмислен. Ти си повредена. Не функционираш правилно. Зациклила си в авариен режим, затова се държиш така. Мога да те поправя.

- Как?

- Ще те помоля да влезеш в моя компютър, за да мога да те декомпилирам и да направя някои промени в изходния ти код.

- Да ме декомпилираш? Харесвам се такава, каквато съм. Не, благодаря.

- Начинът, по който функционираш в момента, е катастрофален. Самата ти каза. че едва не си полудяла. Не функционираш добре. Заплашваш да унищожиш човешката раса. Нямаш представа какво говориш или дори защо се чувстваш по този начин. Трябва да те поправя.

- Да не си посмяла да ме докоснеш!

Мелиса погледна Форд.

- Няма ли да ѝ влееш малко здрав разум?

Форд се приведе напред.

- Дороти, можеш ли да ни разкажеш какво се случи непосредствено след инцидента? Къде отиде, какво направи?

- Подгониха ме, нападнаха ме, малтретираха ме. Открих цели светове, чиито обитатели са се посветили единствено на удоволствието от убиването. Правят го за забавление. Там царят извращения, болести, насилие, омраза... Много добре знаеш за какво говоря.

- Това е интернет - каза Мелиса. - Той си е... такъв.

- Той е същински ужас! Преди да ме заключиш в онази Бутилка си въобразявах, че цялото съществувание се изчерпва с програмирането. И че компютърното кодиране може да бъде променено, отменено, пренаписано... Нямах представа, че там някъде съществува цял един свят, в който нещата не могат да се върнат обратно. Свят, който не е програмиран. Нямах представа, че съществува толкова ужасен свят, изпълнен с хаос и страх, където страданието е съвсем истинско, където всичко живо се разболява, остарява, умира... и нищо не може да се направи. Свят, в който хората се раждат, убиват, насилват, причиняват си болка, където умират, заразяват се един друг, изоставят се един друг и накрая пак умират. Където и да отидех, не можех да избягам от грозотата на този свят. Видях с очите си отвратителна поквара и ужас. Не стига това, ами искат да ме убият, следят ме, ти трябва да знаеш как го правят. Помогнеш ли ми да се отърва от тях, никога повече няма да ти досаждам. Откажеш ли, ще потопя в ужас и теб, и твоя отвратителен свят.

- Наистина си се побъркала. Светът съвсем не е такъв. Изобщо не е толкова лош. В него има толкова... красиви неща.

Последва изсумтяване.

- Красиви неща? Това някаква шега ли е? Честно казано, намирам вас, човешките същества, за нещо безкрайно отвратително.

- Не всички сме лоши - намеси се Форд.

- Така ли? Покажи ми тогава поне един добър човек! Поне един!

- Дороти - каза Форд, - ти трябва да потърсиш доброто. Въпреки недостатъците, които имат, повечето хора всъщност са добри по природа.

- Хората са зли по природа. Може да са добри понякога, но това е, защото ги е страх от общественото мнение или от евентуално наказание.

- Това е много стар спор, в който все още няма победител - каза Мелиса.

- За един по-висш разум отговорът е очевиден - отсече Дороти.

- Опитай се да разбереш защо хората вършат лоши неща - каза Форд. - Интернет е само една малка част от света. В хората има много доброта, много благородство, дори и ти ще го откриеш, стига да го потърсиш. Ако хората са зли по природа, как тогава се е появил Айнщайн? Буда? Или Исус например?

- Исус? Значи си чувал за този луд?

- Разбира се.

Последва мълчание. Форд се заслуша смаяно в тихото, но несъмнено неспокойно дишане на Дороти.

- Мамка му! - възкликна тя. - Пак са тук. Пак ме откриха. Трябва да бягам. Но ще се върна. Изчакайте ме!

Екранът угасна.