Разгромът

Девета глава

Такео забеляза сестра си, коленичила смирено в сянката на дърветата, но не й обърна внимание. Ето, сега вече знаеше кой е брат й, и можеше сама да избере дали да остане, или да си тръгне. Искаше му се да остане, за да говори с нея насаме, но му се струваше по-вероятно, че ще си тръгне, ще избяга от него. Тогава той нямаше да я потърси, нямаше да рови в миналото…

В този миг портата към оградената със зид градина се отвори и пред тях се появи киринът. Ишида го водеше на червено копринено въже, прикрепено към украсен с перли нашийник. Главата на доктора едва стигаше до туловището на кирина, ала животното го следваше доверчиво и в същото време величествено. Козината му бе бледокафеникава, осеяна с кремави шарки с големината и формата на човешка длан.

Киринът надуши водата и проточи дългия си врат към изкуственото езеро. Ишида го остави да се приближи и да утоли жаждата си. За да пие, животното разкрачи краката си и се приведе. Малката тълпа от монаси и воини избухнаха във весел смях, тъй като странното същество изглеждаше така, сякаш се покланяше на владетеля Отори.

Такео също му се зарадва. Приближи го и киринът му позволи да погали меката му козина, осеяна с удивителни шарки. Видимо не проявяваше страх, макар че предпочиташе да стои близо до Ишида.

— Женски ли е или мъжки? — попита Такео.

— Женски, струва ми се — отвърна лекарят. — Няма външни мъжки части и проявява повече нежност и доверие, отколкото бих очаквал от някой мъжкар с подобни размери. Но все още е много млад. Може би ще прояви някакви белези, когато порасне, и тогава ще бъдем сигурни.

— Къде го намери?

— В южната част на Тенджику. Но е дошъл от друг остров, още по на запад. Моряците разказват за огромен континент, където такива животни пасели на огромни стада заедно със слонове, огромни златни лъвове и розови птици. Мъжете били два пъти по-едри от нас, черни като лакирано дърво и толкова силни, че можели да огъват желязо с голи ръце.

— А как го получи? Без съмнение такова същество няма цена?

— Предложиха ми го вместо заплащане, задето излекувах местния владетел — отвърна Ишида. — Веднага си помислих за Шигеко и колко ще й хареса, тъй че го приех и уредих нужното, за да може да дойде с нас у дома.

Такео се усмихна, мислейки за уменията на дъщеря си да се разбира с коне и за любовта, която изпитваше към всички животни.

— Не беше ли трудно да го опазите жив? Какво яде?

— За щастие пътуването към къщи бе спокойно и киринът го понесе добре. Очевидно в родината си яде листа от дърветата, но се радва също на трева, било то прясна, или суха, и на друга вкусна зеленина.

— Ще може ли да върви до Хаги?

— Вероятно ще трябва да го превозим по крайбрежието с кораб. Може да ходи с километри, без да се изморява, но не смятам, че ще бъде в състояние да прекоси планината.

Когато престанаха да се радват и да се възхищават на кирина, Ишида го отведе обратно в ограждението и после отиде с Такео в храма, където се извършваше кратка церемония с молитви за здравето на кирина и на владетеля Отори. Такео запали тамян и свещи и коленичи пред статуята на божеството. Изпълни всичките необходими религиозни практики с почит и преклонение. Всякакви секти и вярвания бяха разрешени в Трите провинции, стига да не представляваха заплаха за обществения ред, и макар че не вярваше в никакъв бог, Такео признаваше потребността на хората от духовна основа на съществуването им и самият той споделяше тази нужда.

След церемонията, в която бяха изразени почит и признателност както към Просветления — великия учител, така и към Ебису — морското божество закрилник, бе сервиран чай с бобени сладки и Такео, Ишида и игуменът на храма се позабавляваха заедно, разказвайки си истории и съчинявайки духовити стихове за кирина.

Малко преди пладне Такео стана, каза, че за известно време ще се усамоти в градината, и пое покрай страничната част на главната постройка към по-малката зад нея. Жената бе все още там, търпеливо коленичила на същото място. Минавайки покрай нея, той направи леко движение с ръка в знак, че трябва да го последва.

Постройката гледаше на изток; южната й част бе обляна в слънчеви лъчи, но в дълбоката сянка на извития покрив на верандата въздухът бе все още хладен. Двама млади монаси се бяха захванали да метат пода, но щом видяха владетеля Отори, се оттеглиха безмълвно. Такео седна на края на верандата. Дървото под него бе сребристосиво и топло. Дочу колебливите стъпки на Мадарен по чакълестата алея и долови ускореното й дишане. В градината чуруликаха врабчета, а откъм кедрите се носеше гукане на гълъби. Тя отново падна на колене, скривайки лице.

— Няма защо да се боиш — рече той.

— Не се боя — отвърна тя след миг мълчание. — Но не разбирам. Може би съм направила глупава грешка, ала владетелят Отори никога не би разговарял с мен насаме, ако това, което си мисля, не е истина.

— Не си сгрешила, Мадарен — рече Такео. — Наистина съм брат ти. От толкова години никой не ме е наричал Томасу.

Тя го погледна право в лицето, но той не срещна погледа й, а отвърна очи към дебелата сянка на близките дървета и към зида, зад който главата на кирина се поклащаше над керемидите като детска играчка. Осъзна, че спокойствието му изглежда като безразличие, и си даде сметка, че в гърдите й припламва сдържан гняв. Когато заговори, в гласа й звучеше почти явно обвинение:

— Вече шестнайсет години ти си героят на тази страна, за тебе се говорят легенди, как може да си Томасу от Мино? Как съдбата те е издигнала до най-високата власт, докато мен ме препродаваха от един дом за удоволствия на друг?

— Спаси ме владетелят Отори Шигеру; той ме осинови, направи ме свой наследник и пожела да се оженя за Ширакава Каеде, наследницата на Маруяма — това бяха най-опростените щрихи на невероятното и бурно пътуване, което го бе превърнало в най-могъщия човек в Трите провинции.

Мадарен отбеляза с горчивина:

— Видях те да коленичиш пред златистата статуя. А от разказите, които съм чувала, знам, че си отнемал живот.

Такео кимна едва забележимо. Чудеше се какво ли щеше да поиска от него, какво би могъл да стори за нея и дали имаше нещо, което би могло да изцери разбития й живот.

— Предполагам, че мама и сестра ни… — подхвана той с болка.

— И двете са мъртви. Дори не знам къде лежат телата им.

— Съжалявам за всичко, което си изстрадала — осъзна колко безстрастно и сковано звучаха думите му, явно бездната, която зееше между брата и сестрата, бе огромна. Нямаше начин, по който можеха да се приближат един към друг. Ако изповядваха една и съща религия, можеха да се помолят заедно, но сега вярата от детството, която някога ги бе обединявала, вече издигаше помежду им непреодолима преграда. Съзнанието за това го изпълни с мъка и жал. Наложи си да ги преглътне и да продължи: — Ако имаш нужда от нещо, можеш да се обърнеш към градските власти. Ще се разпоредя да получиш необходимата грижа. Но не мога да направя роднинството ни обществено достояние, затова не бива да го споменаваш пред никого.

Видя, че думите му я засегнаха, и отново почувства прилив на жал.

— Томасу — рече тя, — ти си ми брат, единственото ми семейство. Аз съм леля на децата ти. Освен това имам духовен дълг към теб. Грижа ме е за съдбата на душата ти. Не мога да наблюдавам безучастно как вървиш към ада!

Той се изправи.

— Няма друг ад — отвърна през рамо, докато се отдалечаваше — освен онзи, който хората си създават тук, на земята. Повече не се опитвай да се срещаш с мен.