Разгромът

Четирийсет и пета глава

След като Такео преряза копринения шнур, киринът продължи да тича без посока през долината, но нозете му не бяха пригодени за каменистия терен и скоро вече едва крачеше, накуцвайки. Шумът зад него го изпълваше с тревога, но пред себе си усещаше мириса и виждаше силуетите на непознати мъже и коне. Осъзнаваше, че хората и конят, които познаваше и обичаше най-много, се намираха зад него, тъй че ги зачака с обичайното си търпение и покорство.

Шигеко и Гемба го намериха и го отведоха в лагера. Шигеко бе потисната; не продума дума нито докато сама разседлаваше Ашиге и го връзваше на един от коловете, нито по-късно, когато се зае да се грижи за кирина, докато Гемба донесе сено и вода.

Бяха заобиколени с войници от лагера, петимни за информация, пълни с въпроси за битката, за Сага Хидеки и за войската му, за това, дали можеха да очакват скоро следващото сражение, но Гемба ги отпрати с обяснението, че първо трябва да уведоми Кахей и че владетелят Отори е точно зад тях.

Шигеко видя баща си да влиза в лагера. Зад него на коня му седеше Маи — момичето Муто, а редом с него яздеше Хироши. За момент двамата й се сториха като непознати, изцапани с кръв, свирепи, с лица, на които все още бе изписана яростта на битката. Маи имаше същото изражение, чертите й бяха загубили всякаква женственост. Хироши пръв скочи от седлото и протегна ръце, за да свали момичето от гърба на Тенба. Такео слезе от коня си и докато поздравяваше Кахей, Хироши хвана юздите на двата жребеца, но остана още известно време и размени няколко думи с Маи.

Шигеко съжали, че не притежава остър слух, за да чуе какво си говореха, а после мислено се скастри за чувството, което подозираше, че е ревност. Беше му позволила дори да помрачи облекчението й, че баща й и Хироши са невредими.

Тенба надуши кирина и изцвили високо. Хироши го погледна и тя видя изражението, което уми лицето му и го преобрази мигновено в мъжа, когото познаваше и обичаше. „Ще се омъжа единствено за него.“

Той се сбогува с Маи и отведе двата коня при коловете, където завърза своя Кери до Ашиге, а Тенба — до кирина.

— Сега всички са щастливи — рече Шигеко, когато животните се нахраниха и напиха. — Имат си храна, отново са с другарите си, забравили са ужасите на днешния ден… Не знаят какво ги очаква утре.

Гемба ги остави с обяснението, че има нужда известно време да се усамоти.

— Отива да се зареди със сила според Пътя на хоо — каза Шигеко. — И аз трябва да сторя същото. Но имам чувството, че съм изневерила на всичко, което съм усвоила от учителите — тя се извърна, за да скрие внезапно напиращите в очите й сълзи. — Не знам дали съм убила някого днес — продължи глухо. — Но стрелите ми уцелиха мнозина. Целта ми беше истинска, нито една стрела не пропусна мишената. Не исках да нараня кучетата, но нямах нищо против да го причиня на тези мъже. Изпитах радост, когато кръвта им бликаше. Колцина ли са мъртвите сега?

— И аз убивах днес — рече Хироши. — През цялото си детство бях обучаван на това и сега се получи естествено, макар че също изпитвам угризения и тъга. Не знам как по друг начин бих могъл да остана верен на баща ти, на Трите провинции и на дълга си да закрилям него и теб… — замълча за момент и после добави: — Утре ще е по-зле. Тази схватка бе нищо в сравнение с предстоящата битка. Ти не бива да участваш. Не мога да оставя баща ти, но ми позволи да помоля Гемба да те отведе. Можеш да вземеш кирина със себе си. Върни се в Инуяма.

— И аз не искам да оставям татко — отвърна Шигеко и не се сдържа, а добави: — Нито владетеля Хироши — усети, че страните й поруменяват, и попита неочаквано за самата себе си: — Какво каза на онова момиче?

— На Маи ли? Благодарих й, задето ни помогна отново. Изпитвам дълбока признателност към нея, че ни донесе вестта за смъртта на Таку и че се сражава редом с нас днес.

— О, да, разбира се! — възкликна Шигеко и се обърна към кирина, за да скрие противоречивите си чувства. Копнееше да се озове в обятията му; страхуваше се, че и двамата ще умрат, без да са споделили любовта си, но как би могла сега да говори за любов, заобиколена от войници, коняри и коне, когато бе изпълнена с угризения, че е отнемала живот, и когато бъдещето им бе тъй несигурно? Конете бяха получили нужната грижа, вече нямаше защо да стоят при тях. — Нека се поразходим — предложи. — Трябва да огледаме терена и после да намерим баща ми.

Още беше светло; на запад последните слънчеви лъчи се сипнаха иззад скупчените облаци. Небето между сивите им крепости имаше цвета на златиста пепел. Луната бе високо на източното небе и бавно посребряваше.

Шигеко не можеше да измисли какво да каже. Накрая Хироши започна пръв.

— Владетелко Шигеко, единствената ми грижа сега е за твоята безопасност — и той сякаш с мъка изричаше думите. — Трябва да оцелееш в името на добруването на цялата страна.

— През целия ми живот си ми бил като брат — рече тя. — Няма друг освен теб, който да означава повече за мен.

— Моите чувства към теб далеч не са братски. Никога не бих заговорил за тях, ако опасността един от нас утре да умре не беше толкова реална. Ти си най-съвършената жена, която някога съм познавал. Осъзнавам, че рангът и положението ти значително превишават моите, но не мога да обикна, нито да взема за жена друга, а единствено теб.

Тя не можа да сдържи усмивката си. Думите му прогониха тъгата й и я изпълниха с внезапна радост и дързост.

— Хироши — рече тя. — Хайде да се оженим. Аз ще убедя родителите си. Вече не се чувствам задължена да стана съпруга на владетеля Сага, след като той се отнесе толкова зле с баща ми. Цял живот съм се опитвала да се подчинявам на родителите си и да постъпвам правилно. Но сега виждам, че в лицето на смъртта други неща придобиват важност. Родителите ми поставят любовта пред дълга към по-възрастните в рода; защо и аз да не сторя същото?

— Не мога да направя нищо против волята на баща ти — отвърна Хироши развълнувано. — Но знанието, че се чувстваш по този начин, удовлетворява всичките ми копнежи.

„Не всички, надявам се!“, дръзна да си помисли Шигеко, докато се разделяха.

Искаше й се незабавно да отиде при баща си, но се сдържа. След като се изми и похапна, я уведомиха, че той вече спи. За нея бе опъната отделна шатра и тя дълго седя съвсем сама в нея, опитвайки се да успокои мислите си и отново да запали в себе си спокойния и ярък пламък на Пътя на хоо. Но всичките й усилия бяха възпрепятствани от проблясващи в съзнанието й картини — бойните викове, мириса на кръвта, свистенето на стрели… и от лицето и гласа на Хироши.

Спа леко и се събуди от трясък на гръмотевица и плющящ дъжд. Чу как лагерът около нея изригна в действие, скочи на крака и облече бързо дрехите за езда, които бе носила предишния ден. Всичко подгизваше за миг, а пръстите й ставаха все по-хлъзгави.

— Господарке Маруяма! — прозвуча отвън силен женски глас и Маи влезе в шатрата с гърне за нея. После го отнесе и се върна с чай и студен ориз. Докато Шигеко се хранеше бързо, Маи изчезна за пореден път. Когато се появи отново, носеше в ръце шлем и малка броня от кожа и метал. — Баща ви изпрати това за вас. Трябва да се приготвите веднага — и себе си, и коня, и да отидете при него. Ето, сега ще ви помогна.

Шигеко усети непознатата тежест на бронята. Косите й се оплетоха във връзките.

— Стегни ги в опашка, моля те — обърна се тя към Маи.

После взе меча си и го окачи на пояса. Маи сложи шлема на главата й и завърза вървите му.

Дъждът плющеше, но небето изсветляваше. Беше на зазоряване. Тя отиде бързо до коловете, където бяха завързани конете, през водата, наподобяваща сив стоманен воал. Такео вече бе в пълно бойно снаряжение, с Джато отстрани, очаквайки Хироши и конярите да приключат с оседлаването на конете.

— Шигеко — каза й той, без да се усмихва, — Хироши ме помоли да те отпратя, но истината е, че не мога да се лиша от нито един свой човек тук… дори и от жена. Твърде мокро е, за да използваме пушки и Сага го знае. Убеден съм, че няма да изчака да спре дъждът, за да атакува. Имам нужда и от теб, и от Гемба, защото сте стрелци.

— Радвам се — рече тя. — Не искам да те оставям, а да се бия редом с теб.

— Остани с Гемба — рече той. — Ако поражението стане неизбежно, той ще те отведе на безопасно място.

— Преди това аз лично ще сложа край на живота си — отвърна тя рязко.

— Не, дъще, ти трябва да живееш. Ако загубим, трябва да се омъжиш за Сага и като негова съпруга да запазиш страната и народа ни.

— А ако победим?

— Тогава можеш да се омъжиш за когото решиш — той хвърли поглед към Хироши, а около очите му се образуваха тънки бръчици.

— Ще ти припомня какво си ми обещал, татко — рече тя ведро, когато двамата яхнаха конете си.

Такео пое с Хироши към средата на равнината, където се събираха конници, а тя последва Гемба към северния фланг, където позиции заемаха пешаци, стрелци и мъже, въоръжени с копия и алебарди.

Наброяваха няколко хиляди; стрелците бяха разположени в две редици, тъй като Кахей ги беше обучил в изкуството на последователната стрелба, при която дъждът от стрели ставаше почти непрекъснат. Ако не беше мокро, щяха да действат така и с пушките.

— Сага смята, че ще разчитаме само на огнестрелното си оръжие — рече Гемба. — Не очаква да сме също толкова страховити с лъкове. Беше изненадан на състезанието с кучетата, но не се поучи от него. Сега пак ще се изненада. Трябва да останем тук — добави той — дори когато войниците поемат напред. Баща ти иска да се целим внимателно и да обезвредим техните капитани и останали водачи. Направи така, че всяка стрела да си струва.

Устата на Шигеко беше пресъхнала.

— Владетелю Гемба — рече тя. — Как стигнахме дотук? Как така не успяхме да разрешим нещата по мирен път?

— Когато равновесието се наруши и мъжката сила вземе надмощие, войната е неизбежна — отвърна Гемба. — Женската сила е накърнена, но не знам каква е причината. Съдбата ни е да бъдем тук в това време, да убиваме или да бъдем убити. Трябва да я приемем с цялата си смелост, с цялото си сърце, осъзнавайки, че нито сме я желали, нито сме я дирили.

Тя чу думите му, но смисълът им не стигна до съзнанието й, тъй като вниманието й бе насочено към картината пред нея, озарена от светлината на настъпващото утро — алените и златистите багри на доспехи и сбруи, нетърпеливите коне, мятащи глави, флаговете на Отори, Маруяма, Мийоши и всички останали кланове на Трите провинции, проливния дъжд, потъналите в сумрак дървета в гората, пенестата белота на водопадите на фона на тъмните скали.

После, невъобразимо многочислена, подобно на мравки, подгонени от мравуняка, през прохода нахлу първата вълна от армията на Сага.