Разгромът

Четирийсет и четвърта глава

Заминаването на Такео от Мияко бе ознаменувано е още по-пищна церемония въпреки разочарованието, че е решил да си тръгне тъй скоро.

— Появата ви бе като на комета — отбеляза владетелят Коно, когато дойде да се сбогува. — Блеснахте за кратко на летния небосклон…

Такео се запита доколко това бе искрен комплимент, тъй като обикновените хора вярваха, че кометата предвещава бедствие и глад.

— Опасявам се, че имам неотложни причини, които ме принуждават да поема обратно — отвърна той, предполагайки, че Коно вече знае какви са те.

Благородникът обаче не даде никакви подобни признаци, нито спомена за смъртта на Таку.

Сага Хидеки бе още по-откровен в своята изненада и неудоволствие от внезапното заминаване и настоя всички те да останат по-дълго… или ако владетелят Отори действително е принуден да се върне в Трите провинции, да позволи поне на владетелката Маруяма да се наслади на удоволствията на лятото в столицата.

— Имаме да обсъждаме още толкова неща… искам да науча повече за начина, по който управлявате Трите провинции, какво обуславя вашето благополучие и успех, как търгувате с варварите.

— Ние ги наричаме чуждоземци — дръзна да го поправи Такео.

Сага повдигна вежди:

— Чуждоземци, варвари, все едно.

— Владетелят Коно прекара по-голямата част от миналата година при нас. Несъмнено ви е докладвал.

— Владетелю Отори! — Сага се приведе напред и му заяви поверително: — Преобладаващата част от информацията си владетелят Коно е получил от Араи. Оттогава обстоятелствата се промениха.

— Имам ли уверението на владетеля Сага за това?

— Разбира се! Ние сключихме публично и обвързващо споразумение. Няма защо да се тревожите. Вече сме съюзници, а скоро ще бъдем и роднини.

Такео се противопостави на настоятелността му с категорична вежливост; по всичко личеше, че удоволствията, от които щяха да се лишат, не бяха кой знае какви, тъй като столицата изнемогваше от зной в обкръжената от хълмове падина през седмиците на най-голяма жега, а проливните дъждове, които трябваше да започнат всеки момент, щяха да донесат влага и плесен. Не искаше да подлага Шигеко на това, нито на все по-настоятелното ухажване на Сага. А и самият той изгаряше от желание да се прибере у дома, да усети хладния морски бриз на Хаги, да види Каеде и сина им и после да се разправи решително със Зенко.

Владетелят Сага им оказа голяма чест, съпровождайки ги през първата седмица от пътуването, докато стигнаха до Санда, където уреди прощално празненство. Сага знаеше как да очарова и как да заплашва, но всичко това най-накрая приключи. Сбогуваха се окончателно и той си тръгна, след което Такео се почувства разведрен. Не беше очаквал, че ще се завърне с такъв триумф. Беше спечелил благоразположението и признанието на императора, беше получил и привидно искрени предложения за съюз от страна на Сага. Източните граници щяха да бъдат обезопасени откъм нападение; без съмнение, лишен от подкрепата на Сага, Зенко щеше да се прости с амбициите си и да се подчини, примирявайки се с факта, че притежаваната от Такео власт е напълно законна.

— Ако има доказателства за съучастничеството му в смъртта на Таку, ще си понесе наказанието. Но ако изобщо е възможно, заради съпругата ми и заради Шизука ще го оставя жив.

До Санда бе пътувал строго официално в паланкина. След като Сага ги остави, за него бе истинско облекчение да съблече елегантните роби и отново да яхне Тенба. До този момент го бе яздил Хироши, тъй като конят се превъзбуждаше и ставаше твърде труден за управление, ако не го яздеха всеки ден.

— Маи ми каза, че Рюме, конят на Таку, издъхнал едновременно с господаря си — каза му Хироши, докато яздеха рамо до рамо. — Но не е ясно дали и той е бил застрелян.

Денят беше горещ, без нито едно облаче на небето; конете бяха плувнали в пот, тъй като пътят нагоре към все още далечната планинска верига ставаше все по-стръмен.

— Помня съвсем ясно момента, в който за пръв път видяхме жребците — отвърна Такео. — Ти ги разпозна незабавно като синове на Раку. За мен те бяха първият признак на възраждащата се надежда, на живота, който покълва от смъртта.

— Рюме ще ми липсва почти колкото Таку — рече Хироши тихо.

— За щастие конете на Отори не дават и най-малък признак за упадък. Смятам дори, че под твоето вещо ръководство развъждането им все повече се подобрява. Никога не съм допускал, че отново ще имам кон като Шън, но трябва да призная, че Тенба е достоен заместник.

— Обяздването му беше истинско предизвикателство, но се оказа добър — рече Хироши.

Тенба се движеше в тръс съвършено спокойно, но точно когато Хироши заговори, вирна глава и я извърна, за да погледне в посоката, от която бяха дошли, при което изцвили пронизително.

— Избърза с преценката — каза Такео, овладявайки коня, след което го подкани отново да поеме напред. — Той продължава да бъде предизвикателство.

Шигеко, която яздеше в края на шествието заедно с Гемба, препусна към тях.

— Нещо го е разстроило — рече тя и се обърна на седлото, за да хвърли поглед зад себе си.

— Липсва му киринът — предположи Хироши.

— Може би трябваше да го оставим с него — рече Такео. — Помислих си го, но не ми се искаше да се разделяме.

— В Мияко щеше да стане съвсем неуправляем — каза Хироши и хвърли поглед към Шигеко. — Той е обязден с нежност и вече не може да търпи грубо отношение.

Конят продължаваше да проявява нервност, но на Такео му допадна предизвикателството да го убеждава, че трябва да се успокои, и връзката помежду им се засили. Пълнолунието на шестия месец настъпи, но не донесе очакваните дъждове. Такео се бе опасявал, че ще им се наложи да преминат най-високия проход в дъждовно време, и сега изпита облекчение, но жегата се засилваше, а намаляващата луна имаше особен червеникав оттенък, който изпълваше всички с безпокойство. Конете отслабнаха; конярите се опасяваха, че имат глисти или са яли пясък. Нощем комари и папатаци тормозеха животни и хора. Докато на изток се появи новата луна на седмия месец, всяка нощ трещяха гръмотевици и небето бе разсичано от светкавици, но така и не заваля.

Гемба бе станал много мълчалив; Такео често се будеше през нощта и го виждаше да седи неподвижно в медитация или молитва, а веднъж-дваж дори сънува или си представи Макото, там далеч в Тераяма, да прави същото. Сънищата му бяха за прекъснати нишки и празни ковчези, за огледала, които не отразяват, и за хора без сенки. „Нещо не е наред“, бе казал Гемба и той го чувстваше в потока на кръвта по вените си и в тежината на костите си. Болката, която бе намаляла в началото на пътуването, сега се бе върнала и му се струваше по-силна от всякога. С настойчивост, която не разбираше съвсем, нареди да се движат по-бързо; ставаха призори и яздеха на лунна светлина.

Преди луната да изпълни първата си четвърт, вече приближаваха прохода, който се намираше на по-малко от половин ден път по думите на Сакаи Масаки, който бе избързал напред да разузнае.

Гората беше гъста. Направиха си лагер под дърветата; един поток им осигуряваше вода, но трябваше да се хранят пестеливо, тъй като провизиите, които си бяха взели, вече бяха на свършване. Такео спеше леко и се събуди тутакси, когато един от стражите извика:

— Владетелю Отори!

Беше на зазоряване, птиците току-що бяха подхванали утринната си песен. Отвори очи, но реши, че още сънува. Както винаги, първо отправи поглед към вързаните коне, и тогава видя кирина.

Привел дългия си врат, беше застанал до Тенба с разкрачени нозе, като бе приближил глава до главата на коня, а белите му петна просветваха мистериозно на утринната дрезгавина.

Такео стана; нозете му се бяха схванали и го боляха. Хироши, който спеше близо до него, вече беше на крака.

— Киринът се върна! — извика той.

Възклицанието му събуди останалите и след малко те вече се бяха скупчили наоколо. Очевидно странното животно бе щастливо, че се намира сред тях — подуши Шигеко и близна ръката на Хироши с дългия си език. На много места кожата му бе одрана, коленете му бяха ожулени и кървяха. Стъпваше предпазливо на задния си ляв крак, а по шията му личаха рани от въже, все едно многократно бе правил опити да се отскубне.

— Какво означава това? — промълви Такео слисан. Представи си бягството на кирина през непознатата земя с дългата му непохватна крачка, страха и самотата. — Как е могъл да избяга? Те ли са го пуснали?

Шигеко възкликна:

— Точно от това се страхувах! Трябваше да останем по-дълго, докато се уверим, че е доволен. Татко, позволи ми да го върна обратно.

— Вече е твърде късно — отвърна той. — Погледни го — не можем да го дадем на императора в такова състояние.

— Дори няма да преживее пътя — съгласи се Хироши.

Отиде до потока, напълни едно ведро с вода и остави животното да се напие, след което се зае да измие съсирената кръв от раните му. По кожата на кирина пробягваха тръпки, но той стоеше неподвижно. Тенба изцвили леко към него.

— Какво означава това? — повтори Такео и се обърна към Гемба, след като съществото бе нахранено и бяха дадени нареждания пътуването им да продължи колкото се може по-скоро. — Трябва ли да продължим към Трите провинции и да вземем кирина с нас? Или да пратим някакво обезщетение обратно в Мияко? — той замълча за момент, вперил поглед в дъщеря си, която успокояваше и леко потупваше кирина. — Императорът ще възприеме бягството му като оскърбление — продължи той, снишил глас.

— Да, киринът бе посрещнат като знак за благословията на Небесата — съгласи се Гемба. — Сега показва, че предпочита теб пред негово божествено величество, което ще се възприеме като жестоко оскърбление.

— Какво да направя?

— Предполагам, че трябва да се приготвиш за бой — отвърна Гемба невъзмутимо. — Или да сложиш край на живота си, ако смяташ това за по-добра идея.

— Ти предсказа всичко… изхода от състезанието, отказа ми от Джато, победата ми. Беше ли предвидил това?

— Всичко си има причина и следствие — отвърна Гемба. — Такава проява на насилие, каквато е смъртта на Таку, отприщи цяла поредица от събития и това вероятно е едно от тях. Не е възможно да предугадя или да предскажа всичко — той протегна ръка и потупа Такео по рамото по същия начин, по който Шигеко потупваше кирина. — Съжалявам. Казах ти по-рано, че нещо не е наред. Опитвам се да поддържам равновесието, но то вече е нарушено.

Такео се втренчи в него недоумяващ.

— Да не се е случило нещо с дъщерите ми? — пое дълбоко въздух и добави: — Със съпругата ми?

— Не мога да ти съобщя такива подробности. Не съм нито магьосник, нито шаман. Знам само, че нещо, което доскоро е поддържало фината мрежа цяла, сега е прекъснато.

Устата на Такео бе пресъхнала от ужас:

— Не може ли да се поправи?

Гемба замълча и в този момент, през суматохата от подготовката, Такео долови тропот на конски копита в далечината.

— Някой препуска към нас.

След малко вързаните коне вдигнаха глави и изцвилиха, а приближаващият кон им отвърна, взе завоя на пътеката в лек галоп и се появи пред очите им.

Беше един от развъжданите в Маруяма коне, които Шигеко бе подарила на владетеля Сага, а ездачът му беше владетелят Коно. Той закова намясто и скочи от седлото, а Хироши изтича напред, за да поеме юздите. От мудността на благородника не бе останала и следа; той излъчваше сила и вещина както по време на състезанието.

— Владетелю Отори, радвам се, че успях да ви настигна.

— Владетелю Коно — отвърна Такео. — Опасявам се, че не мога да ви предложа кой знае какво да се освежите. Точно се канехме да продължим пътуването си. До пладне ще сме прекосили границата — не го беше грижа дали благородникът щеше да се обиди. Не смяташе, че нещо беше в състояние да го избави от положението, в което бе изпаднал.

— Трябва да ви помоля да изчакате — рече Коно. — Нека поговорим насаме.

— Не мисля, че имате какво да ми кажете — безпокойството бе преминало в гняв. Такео чувстваше как набъбва зад очите му. Месеци наред бе действал с върховно търпение и самообладание. Сега виждаше как всичките му усилия бяха на път да бъдат обезсмислени от едно случайно събитие, от неуправляемото желание на едно животно, предпочело своите спътници пред някакви непознати.

— Владетелю Отори, знам, че ме смятате за враг, но повярвайте ми, взел съм присърце вашите интереси. Елате, дайте ми малко време, за да мога да ви предам посланието на владетеля Сага.

Без да изчака отговора на Такео, той се отправи към един полегнал кедър, който предоставяше естествено място за сядане. Настани се върху него и махна на Такео да го последва. Такео хвърли поглед на изток. Очертанията на планината изпъкваха съвсем черни на фона на аленеещото небе, вече обагрено със златисто.

— Ще ви отделя време, докато слънцето докосне върховете — рече той на благородника.

— Нека ви разкажа какво се случи. Триумфът на посещението ви бе леко помрачен от преждевременното ви заминаване. Императорът се бе надявал да ви опознае… вие му направихте силно впечатление. При все това той бе много доволен от вашите дарове, особено от кирина. Разтревожи се, когато след заминаването ви животното взе да става все по-неспокойно. Лично ходеше всеки ден да го види, но то беше изнервено и цели три дни не хапна нищо. После побягна. Ние го преследвахме, разбира се, но всички опити да го хванем завършиха с неуспех, а накрая го изгубихме. Настроението в града се промени — възторгът, че нашият император е благословен от боговете, премина в подигравки, че небесната благословия е избягала, че Небето покровителства владетеля Отори, а не императора или владетеля Сага — той млъкна за момент и после продължи: — Разбира се, подобно оскърбление не може да бъде пренебрегнато. Срещнах се с владетеля Сага, който заминаваше от Санда, и той незабавно се върна. Едва ли е на повече от ден езда зад мен. Войските му вече бяха събрани; специалните му части неизменно са в бойна готовност и само чакаха подобна възможност. Многократно превъзхождат по брой вашите хора. Наредиха ми да ви кажа, че ако не се върнете с мен и не се подчините на естествения резултат от недоволството на императора, което означава да сложите край на живота си — опасявам се, че другата възможност с изгнанието вече не съществува, — Сага ще ви преследва с всички тези воини и ще превземе Трите провинции със сила. Вие и цялото ви семейство ще бъдете убити… с изключение на владетелката Маруяма, която владетелят Сага все още се надява да вземе за своя съпруга.

— Нима това не е било намерението му от самото начало? — отвърна Такео, без повече да се опитва да сдържа гнева си. — Нека тръгне след мен. Ще получи повече, отколкото очаква.

— Не мога да кажа, че съм изненадан, но дълбоко съжалявам — рече Коно. — Сигурно знаете колко ви се възхищавам…

Такео го прекъсна:

— Вие ме ласкаехте, но според мен винаги сте ми желаели злото и сте се опитвали да подривате властта ми. Вероятно чувствате по някакъв начин, че отмъщавате за смъртта на баща си. Ако имахте действителна доблест или смелост, щяхте да ме предизвикате открито, а не да заговорничите скришом с моя васал и баджанак. Играехте ролята на необходимия посредник. Оскърбихте ме и проявихте несправедливост към мен.

Бледото лице на Коно пребледня още повече.

— Ще се срещнем в бой — отвърна той. — А там вашите номера и магьосничества няма да ви спасят!

Той стана и без да се поклони, тръгна към коня си, метна се на седлото и опъна силно юздите, за да обърне главата му. Животното не искаше да се раздели с другарите си и се задърпа. Коно заби пети в хълбоците му; в отговор конят се изправи на задните си крака и взе да рита, хвърляйки благородника, който се строполи позорно на земята.

Настъпи миг мълчание. Двамата стражи, които стояха най-близо, извадиха мечове и Такео осъзна, че всички очакват от него да им заповяда да убият Коно. Той самият мислеше, че ще го стори, тъй като имаше нужда да даде воля на гнева си, а и искаше да накаже този човек, паднал в нозете му, за всичките обиди, интриги и предателства, с които го бе засипал. Но нещо го спря.

— Хироши, докарай коня на владетеля Коно и му помогни да го възседне — нареди той и се обърна, за да не унижава повече благородника.

Стражите свалиха мечовете си и ги прибраха в ножниците.

Щом чу тропота на копита да заглъхва нататък по пътя, той се обърна към Хироши:

— Изпрати Сакаи напред да уведоми Кахей и да му каже да се готви за битка. А ние трябва да преминем прохода колкото се може по-скоро.

— Татко, ами киринът? — попита Шигеко. — Той е изтощен. Няма да може да върви с нас.

— Налага се… иначе ще е по-милостиво да го убием още сега — отвърна той и видя потреса в изражението й. Съжали я, защото може би още на другия ден щеше да й се наложи да се сражава за живота си. А досега не бе убивала нито едно живо същество. — Шигеко — рече той. — Мога да спася теб и кирина, ако се предам на Сага. Ще сложа край на живота си, а ти ще се омъжиш за него и по този начин все пак ще избегнем войната.

— Изключено — отвърна тя без колебание. — Той ни измами и ни заплаши, нарушавайки всички свои обещания. Ще се погрижа киринът да не изостава.

— Тогава яхни Тенба — предложи той. — Двамата ще се насърчават взаимно.

В замяна той взе нейния кон Ашиге и я изпрати напред заедно с Гемба, надявайки се, че там за нея е по-безопасно, отколкото в края на колоната. Налагаше се да реши и въпроса с товарните коне, които носеха щедрите дарове от императора и владетеля Сага — те също нямаше да могат да се движат с темпото на останалите. Заключавайки, че императорът вече е непоправимо оскърбен, Такео нареди балите и кошовете да бъдат оставени край пътя, до малкото каменно светилище при потока. Съжаляваше, че трябва да се раздели с красивите предмети, с копринените роби, бронзовите огледала и лакираните купички, мислейки колко много щеше да ги хареса Каеде, но не виждаше друго разрешение. Изостави също паланкините и дори богато украсените брони, специален подарък от владетеля Сага. Бяха тежки и неудобни и Такео предпочете собствените си, които бяха оставени на съхранение при Кахей.

— Нека бъдат приношение за божествата на планината — каза той на Хироши, докато се отдалечаваха. — Макар и в настоящото положение да не вярвам, че които и да било божества могат да ни помогнат. Какво означава благословията на Небето? Знаем, че киринът е само едно животно, а не митично същество. Избягал е, защото са му липсвали другарите.

— Вече се е превърнал в символ — отвърна Хироши. — Така подхождат към света човешките същества.

— Едва ли сега е време за философски дискусии! По-добре да обсъдим собствения си план за предстоящата битка.

— Да, обмислям го, откакто се озовахме тук — проходът е толкова тесен и труден за преминаване, че веднъж озовем ли се от другата страна, няма да ни е трудно да защитим тила си от хората на Сага. Но дали все още е чист? Ако аз бях на мястото на Сага, щях да ви отрежа пътя за бягство още докато се намирате в столицата.

— И на мен ми хрумна същото — призна Такео и страховете им се потвърдиха през следващия час, когато Сакаи се върна и докладва, че проходът гъмжи от воини на Сага, които са скрити зад скали и дървета и са въоръжени с лъкове и пушки.

— Покатерих се на едно дърво и погледнах назад в източна посока — добави Сакаи. — С далекогледа успях да различа армията на Сага, която ни преследва. Развяват червени бойни знамена; войниците, охраняващи прохода, сигурно също са ги видели. Пратих натам един съгледвач — ако изобщо някой може да се промъкне, това ще е Китаяма… но за да се добере до владетеля Мийоши, ще му се наложи да изкачи планината и да се спусне от другата страна.

— Колко време ще му трябва? — попита Такео.

— Ако стигне до падането на нощта, ще е късметлия.

— Колцина са в прохода?

— Между петдесетина и стотина. Нямахме кой знае колко време да броим.

— Значи горе-долу сме равни — отбеляза Хироши. — Но пък те разполагат с всички преимущества, които им предоставя теренът.

— Твърде късно е да ги сварим неподготвени, но поне можем ли да ги заобиколим по фланга? — попита Такео.

— Единствената ни надежда е да ги примамим на открито — отвърна Хироши. — И тогава вече можем да се разправим с тях… вие с господарката Шигеко ще трябва да яздите с пълна скорост, докато ние ви прикриваме.

Известно време Такео размишлява в мълчание, после прати Сакаи напред със заповед към охраната да спрат на значително разстояние от прохода и да се скрият. Той самият настигна Шигеко и Гемба.

— Трябва да си поискам коня обратно — каза той. — Имам план, как да ги измъкнем от скривалището им.

— Да не би да смяташ да отидеш сам? — попита Шигеко, докато слизаше от Тенба, за да поеме юздите на Ашиге от баща си.

— Ще отида с Тенба и кирина — отвърна той. — Но никой няма да ме види — той рядко показваше пред Шигеко уменията си на принадлежащ към Племето и дори не говореше за тях, нямаше намерение да ги обсъжда и сега. Видя как на лицето й се изписа съмнение, което тя бързо овладя. — Не се тревожи за мен. Нищо не може да ми се случи. Но ти трябва да извадиш лъковете си и да бъдеш в готовност да стреляш, за да убиваш.

— Ще се опитаме да ги обезвредим, а не да им отнемаме живота — отвърна тя, вперила поглед в Гемба, който седеше безмълвно и безстрастно на черния си кон.

— Това ще е истинска битка, а не приятелско състезание — заяви Такео в желанието си да я подготви по някакъв начин за онова, което предстоеше, за безумието и кръвожадността на войната. — Може и да нямаш тази възможност.

— Татко, трябва пак да си вземеш Джато. Не бива да тръгваш без него.

Той го пое от нея с благодарност. До момента мечът бе пътувал на отделен кон, тъй като бе твърде тежък за Шигеко; сега вече се намираше на гърба на Тенба, точно пред седлото. Джато все още бе в церемониалните одежди, в които изглеждаше великолепен. Такео завърза шнура на кирина за ремъка върху врата на коня и преди да се качи отново, прегърна Шигеко с безмълвна молитва за безопасността й. Беше около пладне и жегата се усилваше; дори в планината въздухът бе неподвижен и тежък. Такео хвана юздите на Тенба в лявата ръка, вдигна поглед и видя, че на запад се скупчват огромни буреносни облаци. Конят отметна глава, за да избегне талазите хапещи мушици.

Докато се отдалечаваше от групата заедно с кирина, Такео усети, че някой го следва пеша. Беше заповядал да го оставят да отиде сам и сега се обърна на седлото, за да нареди на този, който не се бе подчинил, да спре незабавно.

— Владетелю Отори! — беше Маи, момичето от фамилията Муто, сестрата на Сада. Той спря за момент и тя се приближи до хълбока на коня. Тенба обърна глава към нея. — Може да съм ви полезна. Позволете да дойда с вас.

— Имаш ли оръжие?

Тя измъкна изпод робата си кинжал.

— Освен него имам ножове за хвърляне и гарота. Владетелят Отори възнамерява да използва невидимост ли? — той кимна. — И аз я владея. Нали целта е да ги накараме да се покажат, за да могат воините да ги уцелят?

— Те ще видят само един боен кон и кирина, никой друг. Надявам се, че любопитството и алчността ще ги накарат да се приближат. Не нападай, преди да излязат на открито и Сугита да даде заповед за стрелба. Трябва да ги подмамим така, че да изоставят предпазливостта. Избери си страната, където има по-малко скрити, и убий колкото можеш повече. Колкото по-стъписани са, толкова по-добре за нас.

Тя се усмихна.

— Благодаря, господарю. Всеки един от тях ще бъде някакво утешение за убийството на сестра ми.

„Оттук нататък вече съм посветен на войната“, помисли си той с тъга, пришпори Тенба и се остави невидимостта да го обгърне.

Пътеката стана по-стръмна и камениста, но точно пред самия проход се разшири и се поизравни. Макар и още високо в небето, слънцето бе започнало да се спуска на запад, а сенките все повече се удължаваха. От двете страни планинските хребети, които изплуваха от гъстата гора, се простираха надалеч; пред него лежаха Трите провинции, забулени в облаци. В далечината проблесна светкавица и проехтя гръмотевица, при което Тенба вирна глава и потрепери; киринът крачеше все така невъзмутимо и грациозно.

Такео дочу далечен зов на ястреби и пърхане на птичи криле, скърцане на дълголетни дървета и бълбукане на вода. Щом навлезе в долината, долови приглушени гласове и шумолене на мъже, които заемаха позиция, тихия звук от опъване на тетива и още по-зловещо изщракване на пушка, зареждана с барут.

За миг кръвта му се смрази. Не се страхуваше от смъртта; толкова пъти се бе разминавал на косъм с нея, че не го плашеше; освен това се бе убедил, че никой освен сина му не можеше да сложи край на живота му; сега неочаквано за самия себе си изпита смътен ужас от куршума, който убиваше отдалеч, от това метално топче, което пронизваше и плът, и кост. „Ако ми е писано да умра, нека да е от меч, помоли се той в мига, когато отекна нова гръмотевица, макар че, умра ли от пушка, това ще е просто справедливост, тъй като аз ги въведох и аз ги разработих.“

Свикнал да не смесва воинските си умения с уменията на Племето, не бе използвал способността си да става невидим, докато язди, или поне не си спомняше. Пусна юздите на коня върху врата му и измъкна нозе от стремената, за да няма и най-малък признак за наличие на ездач. Запита се какво ли си мислеха наблюдателите, виждайки как конят и киринът напредват през долината. Дали им изглеждаха като част от някакъв сън или от оживяла древна легенда? Черният кон, чиято грива и опашка блестяха тъй ярко, с украсено седло, с висящ на хълбока меч и киринът — снажен и непознат, с дълъг врат и странно нашарена кожа.

Такео долови тихо бръмчене на стрела; Тенба също го чу и се сепна, при което Такео едва успя да запази равновесие, тъй като от внезапното движение се изхлузи от седлото. Не искаше да се строполи като Коно или да загуби невидимост поради липса на концентрация. Забави дишането си и остави тялото си да следва движенията на коня, сякаш бяха едно цяло.

Стрелата се заби в земята на няколко метра пред него. Не беше предназначена за животните, а беше пусната с цел да изследва природата им. Такео остави Тенба да препуска, след което го стисна леко с нозе, подтиквайки го да продължи напред, благодарен на коня за отзивчивостта и за връзката помежду им. Киринът ги следваше хрисимо.

От дясната страна прозвуча вик, който идваше от северната част на долината. Тенба наостри уши и ги обърна по посока на звука. В този момент от южната страна някой извика в отговор. Тенба се спусна в галоп, а киринът го последва с характерните си дълги скокове.

Един след друг войниците взеха да напускат укритията си и да се спускат тичешком надолу. Бяха лековъоръжени — бяха предпочели подвижността и бързината пред пълното бойно снаряжение, разчитайки на кратка и успешна засада. Бяха въоръжени предимно с лъкове и с няколко пушки, които сега оставиха настрана.

Тенба изпръхтя, уплашен от тях, все едно бяха глутница вълци, и се устреми напред, вече в галоп. Това накара нови войници да наизлязат и да се втурнат още по-бързо, опитвайки се да пресекат пътя на животните преди края на долината. Такео усети, че вече се спускат — бяха превалили хълма и сега пред него се откри просторна гледка. Видя под себе си равнината, в която чакаше армията на Кахей.

Навсякъде около него се носеха викове, тъй като войниците окончателно се бяха отказали от идеята да се укриват и сега се надпреварваха кой пръв ще хване юздите на бойния кон и ще го обяви за свой. Отпред, в празното пространство между канарите, изникнаха петима-шестима конници. Тенба препускаше в галоп като жребец, съпровождащ кобили, с оголени зъби, готов да хапе; заради огромните си крачки киринът изглеждаше така, все едно се носеше над земята. Такео чу свистенето на още една стрела, която профуча покрай него и падна върху врата на коня, заплитайки се в пищната грива, видя и първия войник, който рухна с пронизани гърди. Зад гърба си различи тропот на копита, когато собствената му войска нахлу в долината.

Въздухът се изпълни с ужасния звук от летящи стрели, който наподобяваше плясък на криле. Войниците твърде късно осъзнаха грешката си и се втурнаха обратно към прикритието на скалите. Един рухна тутакси със забит в окото звездообразен нож, при което останалите се засуетиха и попаднаха под новия дъжд от стрели. Или Тенба и киринът се намираха извън техния обсег, или мерникът на стрелците му бе безупречен, защото, макар и да чуваше как стрелите се сипят наоколо, нито една не уцели животните. Конниците изникнаха пред него с извадени мечове. Той потърси стремената, тикна нозе в тях, напрегна мишци и измъкна Джато с лявата си ръка, възвръщайки очертанията си в мига, в който замахна с меча наляво и събори първия конник с един-единствен удар, разсичайки гърлото и гърдите му. Изпъна се, пренасяйки тежестта си върху задната част на седлото в опит да забави галопа на Тенба, като в същия миг сряза шнура, с който киринът бе завързан за коня, и животното продължи тромавия си бяг. Тенба, вероятно припомняйки си за какво е бил подготвен, се спря и се обърна, за да застане с лице към конниците, които го обграждаха.

Такео почти бе забравил това чувство, но сега то го връхлетя отново — целеустременото безумие, съсредоточено единствено върху силата, вещината и решимостта, които щяха да обезпечат оцеляването му. Престана да мисли за възрастта и недъга си, лявата му ръка пое изцяло ролята на дясната, а Джато скачаше както винаги, сякаш следвайки собствената си воля.

Усети, че към него се присъединява Хироши, яхнал бледосивия Кери, чийто косъм бе почервенял от кръв; после, връхлитайки в галоп, го заобиколи собственият му малък отряд от воини, водени от Шигеко и Гемба, с лъкове на гърба и с меч в ръка.

— Продължавайте нататък! — викна им той и се усмихна, когато го подминаха и се устремиха надолу.

Шигеко бе невредима, поне за днес. Сблъсъкът бе преодолян и Такео осъзна, че последните вражески конници се опитваха да се измъкнат; пешаците също се втурнаха да бягат, дирейки прикритието на скали и дървета.

— Да ги догоним ли? — викна Хироши, поемайки дъх, докато обръщаше Кери.

— Не, оставете ги. Сага сигурно е по петите ни. Не можем да се бавим. Вече сме в Трите провинции. Довечера ще се слеем с армията на Кахей — а мислено отбеляза: „Това бе само кратка схватка, главната битка тепърва предстои.“ — Съберете убитите и ранените — нареди на Хироши. — Не оставяйте никого! — после извика високо: — Маи! Маи! — видя лекото трепкане във въздуха на северния фланг, което се получаваше при състоянието на невидимост, и пришпори Тенба нататък. В този момент Маи възвърна формата си. Той се приведе, хвана я и я издърпа на седлото зад себе си. — Ранена ли си? — попита я през рамо.

— Не! — извика тя в отговор. — Убих трима и раних още двама!

Той усети в гърба си ускореното биене на сърцето й; миризмата на потта й му напомни, че бяха минали месеци, откакто бе делил ложе със съпругата си. Изпита непреодолим копнеж по Каеде, тя изпълни мислите му, докато оглеждаше долината за оцелели и подбираше последните от хората си. Петима убити и може би още шестима ранени. Обзе го скръб по мъртвите — все мъже, които бе познавал от години — и мислено си даде дума да ги погребе с почести по родните им места в Трите провинции. Мъртъвците на Сага остави в долината, без да си прави труда да ги обезглавява или да доубива ранените. Сага го следваше по петите и двубоят им щеше да е неизбежен.

Когато най-сетне се присъедини към Кахей, все още бе в мрачно настроение. Изпита искрено облекчение, щом разбра, че Минору е жив и здрав, и побърза да се усамоти с писаря, за да му разкаже всичко случило се до момента и да обсъди с него плановете за следващия ден. Хироши отведе конете при коневръза, където видя дъщеря си заедно с кирина. Беше бледа и изглеждаше някак смалена; сърцето му се сви за нея.

Пристигна Китаяма — съгледвачът на Сакаи, — одран и насинен, но иначе невредим, и взе да се извинява за закъснението.

— Поне знаем, че Сага не може да използва друг път — рече Такео. — Трябва да мине през прохода.

— Веднага ще пратим хора да го отбраняват — заяви Кахей.

— Не, ще го оставим отворен. Нека Сага си мисли, че сме се впуснали в бягство, че сме стъписани и объркани. А и той трябва да бъде възприет като нашественик. Ние отбраняваме Трите провинции, не предизвикваме него и императора. Не можем да останем тук и да го отблъскваме до безкрайност. Трябва да го победим убедително и да поведем армията на Запад, за да се изправим срещу Зенко. Научи ли за смъртта на Таку?

— Чух слухове, но не разполагаме с официални сведения от Хаги.

— Значи нямаш вести от съпругата ми?

— Не и след третия месец, а тогава тя не спомена нищо за тази скръбна загуба. Вероятно е било твърде рано и тя самата не е знаела.

Такео се почувства още по-потиснат, тъй като бе очаквал да получи писма от Каеде с вести за положението в Средната провинция и на Запад, както и за здравето им — нейното и на детето.

— И аз нямам новини от съпругата ми; получихме съобщения от Инуяма, но не и от Средната провинция.

Двамата мъже замълчаха за момент, замислени за дома и децата си.

— Е, нали казват, че лошите вести пристигат по-бързо от добрите! — възкликна Кахей, прогонвайки тревогите по обичайния си начин. — Нека ти покажа нашата армия — и поведе Такео към западната част на равнината, където бяха разположени главните сили, заобиколени от фланг войници с пушки по хребета на северния край и един помощен отряд стрелци. — Предстои лошо време. Ако стане твърде влажно да се използват пушки, губим основното си преимущество.

Двамата излязоха в светлата лятна вечер да огледат позициите; съпровождаха ги стражи с димящи факли в ръце. Бялата луна бе почти пълна, но по небето се носеха разпокъсани тъмни облаци и на запад проблясваха светкавици. Гемба седеше със затворени очи под малко кипарисово дърво близо до водоема, от който се снабдяваха с вода; очевидно се бе пренесъл някъде далеч от суматохата, царяща в лагера край него.

— Може би брат ти ще успее да прогони дъжда — рече Такео не само за да повдигне собствения си дух, но и за да ободри Кахей.

— Дъжд или не, трябва да сме готови във всеки момент да посрещнем атаката им — отвърна Кахей. — Днес вече си водил една битка. Аз ще бдя, докато ти и хората ти поспите малко.

Тъй като се намираше в лагера от петия месец, Кахей си бе създал известни удобства.

Такео се изми, хапна малко и после се опъна под копринените дипли на шатрата. Заспа незабавно и сънува Каеде.

Намираха се в странноприемницата в Цувано, в нощта на годежа й с Шигеру. Видя я такава, каквато бе на петнайсет години — с гладко лице и шия без белези, с гъсти коси, подобни на черна коприна. Лампата помежду им премига, когато тя се взря в ръцете му и после вдигна очи към лицето му. В съня му тя бе годеницата на Шигеру и едновременно с това негова съпруга; той й връчи годежните дарове и в същия миг се пресегна и я притегли към себе си. Щом усети любимото тяло в ръцете си, чу пукот на огън и осъзна, че в бързината бе съборил лампата. Стаята бе обхваната от пламъци; пожарът погълна Шигеру, Наоми, Кенджи…

Събуди се, усещайки мириса на изгоряло в ноздрите си. Дъждът вече плискаше през покрива, светкавици обгаряха лагера с внезапното си неземно сияние, гръмотевици раздираха небето.