Разгромът

Петдесет и пета глава

Листата бяха окапали; дърветата бяха оголели; последните прелетни птици бяха прекосили небето в дълги низове, които наподобяваха щрихи, оставени от единствено бръсване на четката, когато Каеде пристигна в Тераяма по пълнолуние в единайсетия месец. Водеше със себе си Сунаоми и Чикара.

— Радвам се да видя тук Сунаоми — рече Гемба, когато излезе да ги посрещне. Беше се запознал със Сунаоми предната година, когато момчето бе видяло хоо. — Желанието на съпруга ви бе той да дойде при нас.

— Те нямат къде другаде да идат — отвърна Каеде. Не искаше да каже повече пред децата. — Вървете с владетеля Гемба — подкани ги тя. — Той ще ви покаже къде ще живеете.

— Дъщеря ви отиде в гората с Харука — рече Гемба.

— Дъщеря ми е тук? — възкликна Каеде. Почувства слабост и продължи с мъка: — Коя от дъщерите ми?

— Мики — отвърна Гемба. — Владетелко Отори, елате и седнете. Пристигате от дълъг път; денят е студен. Ще доведа Макото и той ще ви разкаже всичко.

Каеде почувства, че е на ръба на силите си и всеки миг може да рухне. Седмици наред бе вцепенена от мъка и отчаяние. Беше се оттеглила в онова състояние, наподобяващо вледененост, което я бе съхранило, когато бе млада и самотна. Тук всичко напомняше за Такео със свежа яснота. Несъзнателно бе подхранвала илюзията, че ще го намери в храма, макар че бе научила за смъртта му. Сега виждаше колко глупава бе тази надежда — него го нямаше, Такео бе мъртъв и тя никога повече нямаше да го види.

Зазвучаха храмовите камбани и тя осъзна, че чува тропот на нозе по дървени подове. Гемба каза:

— Нека да отидем в главното помещение. Ще наредя да донесат мангал и чай. Изглеждате премръзнала.

Топлото му отношение я срина. От очите й рукнаха сълзи. Чикара също захлипа. Сдържайки с усилие собствените си сълзи, Сунаоми каза:

— Не плачи, братко. Трябва да бъдем силни.

— Елате — рече Гемба. — Ще ви донесем нещо за ядене, а нашият игумен ще разговаря с владетелката Отори.

Стояха в сводестата галерия около манастирския двор. Каеде видя Макото, който идваше към тях от противоположната страна, почти тичайки по застланата с чакъл пътека между оголелите вишневи дръвчета. На лицето му бе изписано изражение, което тя не можа да понесе. Сведе глава и закри очи с ръкава си. Макото я хвана за другата ръка, за да я подкрепи, и я въведе в главната зала, където се пазеха картините на Сешу.

— Нека поседнем тук за малко — рече той.

Дъхът им оставяше бяла диря във въздуха. Пристигна монах, който донесе мангал, и малко след това се върна с купички чай, но никой от двамата не отпи.

Каеде заговори с усилие:

— Трябва първо да ви обясня за момчетата. Преди месец Зенко бе обкръжен и победен от Сага Хидеки и Мийоши Кахей. Най-голямата ми дъщеря Шигеко е сгодена за владетеля Сага. Двамата ще сключат брак по Нова година. Трите провинции минават под управлението на владетеля Сага и ще бъдат обединени с останалата част от Осемте острова под върховната власт на императора. Такео е оставил завещание, в което указва своите условия, и Сага се е съгласил на всичко. Шигеко ще управлява Трите провинции наравно с него. Маруяма все така ще бъде наследявана по женска линия и Сага е обещал, че нищо няма да бъде променено в начина, по който ние управлявахме страната си — тя замълча за момент.

— Това е добър завършек — рече Макото нежно. — Идеята на Такео ще бъде осъществена, което вероятно означава край на сраженията между военачалниците.

— На Зенко и Хана бе наредено да сложат край на живота си — продължи Каеде. Докато разказваше за тези събития, успя до известна степен да възвърне самообладанието си. — Преди смъртта си сестра ми предпочете да убие най-малкия им син, вместо да го остави. Но чрез дъщеря ми аз успях да убедя владетеля Сага да пощади Сунаоми и Чикара при условие, че ще бъдат отгледани и възпитани тук. Сага е безмилостен и трезвомислещ — те ще бъдат в безопасност, докато някой не реши да ги използва за свои цели. Има ли и най-малък признак за това, той ще заповяда да бъдат убити. Естествено, момчетата няма да носят своята фамилия — кланът Араи ще бъде унищожен. Чуждоземците ще бъдат прогонени от страната, а религията им ще бъде смазана. Предполагам, че Скритите ще бъдат принудени да се върнат към тайното си съществуване — помисли си за Мадарен, сестрата на Такео. „Какво ли ще стане с нея? Дали Дон Жоао ще я вземе със себе си? Или отново ще бъде изоставена?“

— Разбира се, момчетата са добре дошли тук — рече Макото, след което и двамата останаха безмълвни.

Накрая Каеде каза:

— Дължа ви извинение, господарю Макото. Винаги съм изпитвала към вас неприязън, дори враждебност, но сега от всички хора на света вие сте единственият човек, с когото искам да бъда. Може ли да остана тук известно време?

— Колкото пожелаете. Присъствието ви сред нас е утешение за мен — отвърна той. — Ние и двамата го обичахме — тя видя как очите му плувнаха в сълзи. Той се пресегна зад гърба си и извади един свитък от оставена на пода кутия. — Опитвах се да опиша правдиво онова, което се случи. Прочетете го, когато намерите сили.

— Трябва да го прочета сега — рече Каеде с биещо до пръсване сърце. — Ще останете ли с мен през това време?

Щом свърши, тя остави свитъка и отправи поглед към градината.

— Там ли е седял?

Макото кимна.

— А това е преградата? — Каеде се изправи и пристъпи към нея.

Врабчетата я погледнаха с ясните си очи. Тя протегна ръка и докосна изрисуваната повърхност.

— Не мога да живея без него — заяви внезапно. — Изпълнена съм с угризения и разкаяние. Аз го прогоних и го тласнах в ръцете на убийците. Никога няма да си простя!

— Никой не може да избяга от съдбата си — прошепна Макото. Стана, отиде до нея и я погледна в очите. — Аз също имам чувството, че никога няма да се съвзема от мъката си, но се опитвам. Утешавам се с мисълта, че Такео умря по същия начин, по който живя, безстрашно и изпълнен със състрадание. Той прие, че времето му е дошло, и напусна този живот в съвършен душевен покой. Погребан е така, както пожела, до Шигеру. И също като него никога няма да бъде забравен. Освен това оставя след себе си свои деца — две дъщери и един син.

Каеде си каза: „Още не съм готова да приема неговия син. Дали някога ще бъда? Единственото, което изпълва сърцето ми, е омраза към него и ревност към майка му. Такео сега е с нея. Дали ще бъдат заедно във всичките си следващи животи? Ще го видя ли някога отново? Или душите ни са разделени завинаги?“

— Синът му ми каза, че всички духове сега са постигнали покой — продължи Макото. — Призракът на майка му го е преследвал през целия му живот, но вече се е освободил от него. Смятаме, че е шаман. Ако изкривеността му може да се оправи, той ще стане извор на мъдрост и благодат.

— Ще ми покажете ли мястото, където е умрял съпругът ми? — прошепна Каеде.

Макото кимна и излезе на верандата. Каеде обу сандалите си. Светлината гаснеше; градината бе оголяла и безцветна, единствено на камъните до мястото, където бе издъхнал Такео, имаше петна от кръв, избледнели до ръждиво. Тя си представи сцената, ръцете му, сключени около дръжката на кинжала, острието, което прониква в любимото й тяло, кръвта, която бликва от него.

Свлече се на земята, разтърсвана от ридания. „Ще сторя същото, помисли си. Не мога да понеса болката.“

Посегна да извади собствения си кинжал, онзи, който винаги носеше скрит в робата си. Колко пъти бе замисляла да сложи край на живота си? В Инуяма, в собствения си дом в Ширакава… после бе обещала на Такео да не го прави преди неговата смърт. Спомни си с неистова болка думите, които му бе казала. Тя го бе предизвикала да си разпори корема и той го бе сторил. Сега тя щеше да направи същото. Почувства прилив на радост. Собствената й кръв и дух щяха да последват неговите.

„Трябва да побързам, каза си. Макото не бива да ме спре.“

Но не Макото накара кинжала да падне от ръцете й; беше детски глас, който извика откъм храма:

— Мамо! — Мики се втурна в градината с боси нозе и разпуснати коси. — Мамо! Ти дойде!

Потресена, Каеде си даде сметка, колко много Мики бе заприличала на Такео, после разпозна и себе си в своята дъщеря, на същата възраст, на прага на женствеността. Навремето тя бе заложница, оставена без грижа и закрила, бе изживяла без майка моминството си. Видя мъката на дъщеря си и си помисли: „Нямам право да усилвам скръбта й.“ Спомни си, че Мики бе загубила своята сестра близначка, и сълзите й рукнаха отново за Мая, за детето й. „Длъжна съм да живея заради Мики, заради Сунаоми и Чикара. И, разбира се, за Шигеко и дори за Хисао или както бъде назован — за всички деца на Такео, за всички наши деца.“

Тя вдигна ножа и го захвърли, после разтвори ръце, готова да поеме дъщеря си в обятията.

По камъните и тревата наоколо накацаха ято врабци и изпълниха въздуха с чуруликането си. После, сякаш по някакъв далечен сигнал, се вдигнаха като един и отлетяха в гората.