Разгромът

Седма глава

„Умедая“ беше гостилница, която се намираше между пристанището и основната част на града и една от множеството ниски дървени постройки, които гледаха към реката. От двете й страни растяха върби, а на колоните на верандата и на плоскодънните лодки, завързани пред нея, които пренасяха бали с ориз, просо и други селскостопански продукти от вътрешността до морето, бяха окачени фенери. Много клиенти седяха отвън, доволни от промяната във времето или загледани в красивия диск на луната, който се отразяваше със сребристи отблясъци в надигащия се прилив.

— Добре дошли! Добре дошли! — викнаха слугите, щом Такео отгърна завесите на гостилницата.

Той назова името на Терада и го отведоха в един ъгъл на вътрешната веранда, където Фумио енергично поглъщаше порция задушена риба, говорейки между хапките. Беше в компанията на доктор Ишида, който се хранеше със същата охота и го слушаше, леко усмихвайки се. Редом с него седяха и неколцина от хората на Фумио, някои от които Такео познаваше.

В прикритието на сенките няколко мига Такео се взираше внимателно в старите си приятели, докато прислужничките се суетяха наоколо с подноси храна и стъкленици с вино. Със закръглените си бузи Фумио изглеждаше по-здрав от всякога, макар че на слепоочието му се открояваше нов белег. За разлика от него Ишида бе някак остарял и измършавял и имаше жълтеникава кожа и болезнен вид.

Такео пристъпи към местата за сядане, но един от бившите пирати тутакси скочи и му препречи пътя, вземайки го за дребен търговец. След миг на объркване и изненада Фумио се изправи, бутна своя човек настрани, прошепвайки: „Това е владетелят Отори“, и прегърна Такео.

— Хем те очаквах, а пак не те познах! — възкликна. — Винаги се сепвам, не мога да ти свикна.

Доктор Ишида се усмихна широко:

— Владетелю Отори!

Той викна към една от прислужничките да донесе още вино и Такео се настани до Фумио и срещу лекаря, който се взираше в него на приглушената светлина.

— Някакви неприятности? — попита Ишида, след като тримата вдигнаха наздравица и отпиха.

— Трябва да обсъдим няколко неща — отвърна Такео.

Фумио даде знак с глава и хората му се преместиха на друга маса.

— Имам подарък за теб — рече на Такео. — Ще те разсее и ще забравиш неприятностите. Опитай се да познаеш какъв е! Надхвърля и най-съкровеното ти желание!

— Има едно нещо, което искам повече от всичко — отвърна Такео сериозно. — Ще ми се, преди да склопя очи, да видя кирин.

— Аа, значи са ти казали. Негодници. Ще им изтръгна езиците!

— Казаха го на някакъв дребен търговец — рече Такео през смях. — Не ги наказвай. Истина ли е?

— И да, и не — отвърна Ишида. — Разбира се, не е истински кирин, кирина го има само в приказките, а това е истинско животно. Но е най-необикновеният звяр и прилича на кирин повече от всичко, което съм виждал на този свят.

— Ишида е влюбен в него — каза Фумио. — Прекарва часове наред в компанията му. По-зле е от теб и онзи твой стар кон… как му беше там името?

— Шън — отвърна Такео. Шън бе умрял от старост предишната година; никога нямаше да има друг като него.

— Не можеш да яздиш това същество, но може би ще измести Шън в чувствата ти — рече Фумио.

— Нямам търпение да го видя. Къде е?

— В храма Дайфукуджи; намериха му там една тиха градина с висок зид. Ще те заведем утре. А сега, след като ни развали изненадата, можеш да ни разкажеш и за неприятностите си — Фумио наля още вино.

— Какво знаеш за новия генерал на императора? — попита Такео.

— Ако ме беше попитал преди седмица, щях да ти отговоря: „Нищо“, тъй като отсъствахме половин година, но се върнахме през Акаши, а всички в свободния град не спират да говорят за него. Казва се Сага Хидеки, по прякор Ловеца на кучета.

— Ловеца на кучета?

— Обичал да ги отстрелва и разправят, че бил ненадминат. Изкусен с коня и лъка, блестящ стратег. Господства на Източните острови, а се говори, че имал амбицията да завладее всичките Осем острова. Наскоро получил назначение от императора да предвожда битките на негово божествено величество и да громи враговете му, за да постигне тази цел.

— Изглежда, аз съм сред враговете му — рече Такео. — Днес ме посети Коно, синът на владетеля Фудживара, за да ме уведоми. Очевидно императорът ще предяви към мен искане да се откажа от властта, ако не — ще прати срещу мен своя Ловец на кучета.

При споменаването на Фудживара Ишида пребледня.

— Сериозни неприятности — рече той глухо.

— В Акаши не се говореше за това — отбеляза Фумио. — Явно още не се е разчуло.

— Имаше ли някакви признаци, че в града се продават пушки?

— Не, точно обратното. Неколцина търговци се обърнаха към мен и ме попитаха за оръжия и селитра с надеждата да заобиколят забраната на Отори. Трябва да те предупредя, че предлагаха огромни суми. Ако генералът на императора се готви за война с теб, най-вероятно се опитва да се снабди с оръжие, а за тези пари рано или късно някой ще им го осигури.

— Опасявам се, че вече са на път да го сторят — рече Такео и разказа на Фумио за подозренията си към Зенко.

— Имат по-малко от ден преднина — отбеляза Фумио, пресуши чашата си и се изправи. — Можем да им пресечем пътя. Искаше ми се да видя изражението ти, когато ти покажа кирина, но Ишида ще ми го опише. Задръж владетеля Коно в Западната провинция, докато се върна. Преди да се подсигурят срещу пушките, няма да те предизвикат на бой. Но веднъж снабдят ли се с огнестрелно оръжие… те разполагат с повече ресурси, желязна руда и ковачи, а и с повече хора от нас. Вятърът духа на запад — ако тръгнем сега, ще хванем прилива.

Той викна на придружителите си и те също станаха, натъпкаха последните хапки в устата си, пресушиха чашите с вино и с неохота се сбогуваха с момичетата. Такео им даде името на кораба.

Фумио бе тръгнал тъй бързо, че двамата дори нямаха време да се сбогуват. Такео остана с Ишида.

— Фумио не се е променил — каза той, развеселен от незабавните действия на приятеля си.

— Винаги е такъв — отвърна Ишида. — Като вихрушка, не се спира — лекарят наля още вино и отпи жадно. — Вълнуващ спътник, но изтощителен.

Двамата разговаряха за пътешествието, след което Такео му разказа последните вести за семейството си, към което Ишида неизменно проявяваше най-жив интерес, тъй като от петнайсет години бе женен за Муто Шизука.

— Болката ви май се е засилила? — попита лекарят. — Личи по лицето ви.

— Да, от влажното време се влошава, даже понякога ми се струва, че има някакъв остатък от отровата, която се задейства. Често раната под белега изглежда възпалена. И тогава почва да ме боли цялото тяло.

— Ще ви прегледам, когато останем насаме.

— Можете ли сега да тръгнете с мен?

— Получих солидна доставка корени от Шин и ново приспивателно, приготвено от мак. За щастие са тук, с мен — отбеляза Ишида и вдигна един платнен вързоп и малко дървено сандъче. — Добре, че не ги оставих на кораба. Щяха вече да са на половината път до Акаши и нямаше да са ви от полза — в гласа му прозвуча безрадостна нотка. Такео предположи, че той ще продължи, но след миг неловко мълчание докторът, изглежда, успя да си възвърне самообладанието и събра нещата си, казвайки весело: — А после трябва да видя как е киринът. Тази вечер ще нощувам в Дайфукуджи. Животното свикна с мен и даже ме обикна, не искам да се изнервя от отсъствието ми.

От известно време Такео долавяше нестройни звуци откъм вътрешността на гостилницата. Някакъв мъж говореше на езика на чуждоземците, а женски глас превеждаше думите му. Този глас предизвика интереса му, тъй като изговорът звучеше с напевността на Изтока, макар че жената говореше на местното наречие, а и в интонацията й имаше нещо, което му бе познато.

Когато прекосиха вътрешното помещение, той разпозна чуждоземеца — беше онзи, когото наричаха Дон Жоао. Беше сигурен, че никога не бе виждал жената, коленичила до него, при все това имаше нещо…

Докато разсъждаваше коя би могла да е, мъжът забеляза Ишида и го извика. Ишида бе популярен сред чужденците и прекарваше часове наред в компанията им — обменяше медицински познания, информация за лечение и билки и сравняваше техните обичаи и език.

Дон Жоао се бе срещал с Такео няколко пъти, но винаги в официална обстановка и сега не пролича да го е познал. Чуждоземецът явно се радваше да види лекаря и му се щеше да седне с него, за да си говорят, но Ишида се извини с неотложната нужда на свой пациент. Жената, на видима възраст около двайсет и пет, впери поглед в Такео, но той нарочно остана с извърнато встрани лице. Тя преведе думите на Ишида — очевидно владееше свободно езика на чуждоземците — и отново насочи поглед към Такео; изгледа го внимателно, сякаш също като него имаше чувството, че го познава отнякъде. Сетне сепнато вдигна ръце към устата си; ръкавът се плъзна надолу и откри кожата над китките й, гладка и смугла, тъй подобна на неговата, тъй подобна на майчината му.

Шокът бе толкова завладяващ, че помете самообладанието му и го превърна в някогашното уплашено преследвано момче. Жената ахна и прошепна:

— Томасу?

Очите й се наляха със сълзи. Цялата трепереше от вълнение. Той си спомни момиченцето, което плачеше по същия начин заради умряла птичка или загубена играчка. През всичките тези години си я бе представял безжизнена, лежаща бездиханна до мъртвата им майка и по-голямата им сестра… имаше техните благи едри черти и неговата кожа. Произнесе името й за първи път от шестнайсет години:

— Мадарен!

От съзнанието му тутакси изчезна всичко друго — заплахата от Изток, мисията на Фумио да върне тайно извозените пушки, Коно, болката, киринът. Можеше само да се взира в своята сестра, която бе смятал за мъртва; животът му сякаш се стопи и изчезна. Всичко, което съществуваше в паметта му, бе детството му, семейството му.

Ишида попита:

— Господарю, добре ли сте? Призля ли ви? — после припряно нареди на Мадарен: — Кажи на Дон Жоао, че ще се видя с него утре. Прати ми вест в Дайфукуджи.

— Ще дойда там утре — рече тя, без да откъсва поглед от Такео.

Той възвърна самообладанието си:

— Не можем да говорим сега. Ще дойда в Дайфукуджи, чакай ме там.

— Нека Той те благослови и закриля — промълви тя, изричайки молитвата на Скритите при раздяла. Макар че по негово нареждане Скритите вече бяха свободни да тачат своя бог открито, той все още се стъписваше, когато виждаше наяве онова, което някога бе дълбока тайна, точно както кръстът, който Дон Жоао носеше на гърдите си, му се струваше скандална показност.

— Вие сте по-зле, отколкото смятах! — възкликна Ишида, когато се озоваха навън. — Да пратя ли за паланкин?

— Не, разбира се! — отвърна рязко Такео и пое дълбоко дъх. — Просто вътре бе твърде задушно. А и виното ми дойде в повече.

— Изживяхте някакъв ужасен шок. Познавате ли тази жена?

— От дълго време. Не знаех, че превежда за чуждоземците.

— Виждал съм я с тях, но не и напоследък, нали ме нямаше с месеци — градът все повече утихваше, светлините гаснеха една след друга, последните капаци се затваряха. Когато прекосиха дървения мост пред „Умедая“ и поеха по една от тесните улички към къщата, Ишида отбеляза: — Тя не ви разпозна като владетеля Отори, а като някой друг…

— Както казах, познавам я от много отдавна, преди да стана Отори.

Такео все още бе като зашеметен от срещата и склонен да се усъмни във видяното. Как бе възможно да е тя? Как бе възможно да е оцеляла от клането, в което цялото му семейство бе унищожено, а селото им — опожарено? Със сигурност не бе само преводачка на Дон Жоао — личеше си от начина, по който чужденецът я гледаше, докосваше… Само най-изпадналите проститутки се съгласяваха да спят с варварите независимо какви суми им предлагаха. Настръхна, като си помисли какъв може да е бил животът на сестра му. И все пак тя го бе назовала по име. А и той я беше познал.

При последната къща преди портите на резиденцията си дръпна Ишида в прикритието на сенките.

— Изчакай малко тук. Трябва да вляза вътре незабелязано. После ще наредя на стражите да те пуснат.

Портите вече бяха затворени, но той втъкна дългите поли на робата в пояса си и се изкатери с лекота по зида, макар че при приземяването от другата страна болката запулсира отново. Стана невидим и се промъкна през смълчаната градина, мина покрай Джун и Шин и се озова в стаята си. Бързо се преоблече в нощната си роба и викна да му донесат лампи и чай, след което прати Джун да нареди на стражите да пуснат Ишида.

Лекарят пристигна; двамата си размениха радостни поздрави, все едно не се бяха виждали от години. Прислужницата наля чай и донесе още топла вода, а после Такео я отпрати. Смъкна копринената ръкавица от болната ръка и Ишида премести лампата по-близо, за да може да вижда добре. Натисна внимателно белега, опипа осакатените някогашни пръсти. Прорасналата тъкан затрудняваше движението им.

— Можете ли да пишете с тази ръка?

— Донякъде. Подкрепям я с лявата — той показа на Ишида. — Мисля, че все още мога да си служа с меча, но от дълги години не съм имал причина да го правя.

— Не изглежда възпалена — заключи Ишида. — Утре ще опитам с иглотерапия, а засега това ще ви помогне да заспите — докато приготвяше отварата, добави приглушено: — Често давах от тази смес на съпругата ви, докато живееше при Фудживара. Страх ме е да се срещна с Коно… Настръхвам при самия спомен за баща му, при мисълта, че синът лежи някъде тук в тази къща. Питам се дали синът прилича на баща си.

— Никога не съм виждал Фудживара…

— Късметлия! На мен целият ми живот мина в подчинение на капризите и заповедите му, в съобразяване с интересите му… Карал ме е да върша и жестокости… А иначе се държеше вежливо и изискано, насърчаваше изследванията и пътуванията ми, позволяваше ми да ползвам невероятната му библиотека… Като си помисля на какви неща съм бил свидетел в дома му… И наивно вярвах, че ще остана извън обсега на извратените му желания… — той млъкна. Изсипа нервно врялата вода върху сухите билки. От тях се издигна лек мирис на лятна трева, ароматен и успокоителен.

— Каеде не ми е разказвала много за онзи период — рече Такео тихо.

— Само земетресението ни спаси. Никога през живота си не бях изпитвал подобен ужас, макар че съм се сблъсквал с много опасности — морски бури, корабокрушения, пирати, диваци… Вече бях паднал в нозете му и го бях помолил да ми позволи да отнема живота си със собствените си ръце. Той се престори на съгласен, играейки си със страховете ми. И до днес понякога го сънувам в кошмарите си. Не, той не бе човек, а демон, абсолютното зло, въплътено в благородник — Ишида млъкна, потънал в спомени. — Кучето ми виеше — рече той едва чуто. — Чувах го как вие. Винаги ме предупреждаваше по този начин за земетресения. Улових се, че се питам дали ще има кой да се грижи за него — той взе купичката и я подаде на Такео. — Дълбоко съжалявам за ролята, която изиграх в затворничеството на съпругата ви.

— Всичко това е минало — Такео пое купичката и я пресуши с признателност.

— Но ако синът прилича по нещо на бащата, ще ви стори само зло. Бъдете бдителен!

— Хем ме упояваш, хем ме предупреждаваш да бъда нащрек — усмихна се Такео. — Може би трябва да се примиря с болката… тя поне ме държи буден.

— Ще остана с вас…

— Не, киринът има нужда от теб. Толкова хора ме охраняват. Засега не ме грози опасност.

Той прекоси градината заедно с Ишида, проводи го до портите и с облекчение установи, че болката като по чудо бе намаляла. Не лежа дълго буден — само колкото да прехвърли наум удивителните събития от този ден. Коно, недоволството на императора, Ловеца на кучета, киринът, сестра му Мадарен — метреса на чуждоземец, една от Скритите и сестра на владетеля Отори…