Разгромът

Четирийсет и втора глава

Дни наред Мая скърбеше за изгубените коне, неспособна да се взре в по-голямата загуба. Шигеко й бе заръчала да се грижи за тях и тя ги бе освободила. Отново и отново преживяваше мига, в който бе пуснала юздите на кобилите и те бяха избягали. Съжаляваше горчиво за тях, както и за необяснимата си неспособност да се движи или да се защитава. Това бе третият път, в който се изправяше пред истинска опасност… след нападението в Инуяма и сблъсъка с баща й… и чувстваше, че в решителни моменти се проваля въпреки годините обучение в Племето.

Разполагаше с достатъчно време да размишлява над преживяното. Когато дойде в съзнание, гърлото я болеше и й се гадеше. Установи, че се намира в малка, мъждиво осветена стая, която разпозна като едно от тайните помещения в някаква къща на Племето. Такео често бе разказвал на дъщерите си истории за времето, когато от Племето го бяха държали в такива стаи, и сега споменът я успокои и утеши. Беше решила, че Акио ще я убие незабавно, но той не го стори… държеше я с някаква определена цел. Тя знаеше, че може да избяга по всяко време, тъй като котето не беше ограничено от врати и стени, но още й беше рано. Искаше да остане близо до Акио и Хисао; никога нямаше да им позволи да убият баща й; преди това тя лично щеше да им отнеме живота. Ето защо потисна първо гнева си, а после и страха си и се зае да научи за тях каквото можеше.

Първоначално виждаше Акио само когато й носеше храна и вода; храната беше оскъдна, но тя не усещаше глад. Всеки път беше установявала, че колкото по-малко ядеше, толкова по-лесно й беше да става невидима и да раздвоява образа си. Упражняваше се в това, докато беше сама, понякога дори като се заблуждаваше и виждаше Мики облегната на отсрещната стена. Не говореше с Акио, но го изучаваше, както и той нея. Знаеше, че той не можеше да става невидим, нито притежаваше приспиващия поглед на Кикута, но можеше да улавя присъствието на човек в състояние на невидимост и да преодолява опитите да бъде приспан. Имаше бързи рефлекси, беше неимоверно силен и напълно лишен от жалост или от което и да било от по-нежните човешки чувства.

Два-три пъти на ден една от прислужничките в къщата я придружаваше до нужника; освен нея не виждаше никого. На свой ред Акио почти не разговаряше с нея. Но след като бе стояла затворена близо седмица, късно една вечер той се появи, коленичи пред нея, хвана ръцете й и ги обърна с дланите нагоре. Тя усети виното в дъха му, а и речта му бе неестествено забавена.

— Очаквам да ми отговаряш честно, тъй като съм господарят на твоето семейство. Имаш ли някое от уменията на баща си?

Тя поклати глава и още преди края на движението усети как главата й се отмята назад и й притъмнява пред очите от плесницата му. Не беше видяла ръката му да помръдва.

— Вече се пробва да ми приковеш погледа! Сигурно владееш съня на Кикута. Освен това те видях как ставаш невидима в странноприемницата. Притежаваш ли остър слух? — тя кимна, защото не искаше да я убие намясто, но не му каза нищо за котето. — А къде е сестра ти?

— Не знам.

Макар че този път го очакваше, не успя да се отдръпне достатъчно бързо, за да избегне втория удар. Акио се хилеше, все едно играеше някаква игра.

— В Кагемура с фамилията Муто.

— Тъй ли? Че тя не е Муто, а Кикута. Мисля, че мястото й е тук, при нас.

— Муто никога няма да ти я дадат.

— При тях са настъпили известни промени. Смятах, че си го разбрала. В крайна сметка Племето винаги запазва единството си. Това е начинът ни за оцеляване — той почука с нокти по зъбите си. Горната част на дясната му ръка носеше белег от стара рана, който започваше от китката и свършваше в основата на палеца му. — Видя как убих онази вещица Сада. Няма да се поколебая да сторя същото и с теб.

Тя не отговори; беше по-заинтригувана от собствената си реакция — бе изненадана, че не се страхува от него. До този момент не беше осъзнала, че също както баща си притежава безстрашието на Кикута.

— Както разбрах — продължи той, — майка ти няма да стори нищо, за да те спаси, но баща ти те обича.

— Не е истина — излъга Мая. — Баща ми не се вълнува особено от мен и сестра ми. Воинската класа мрази близначките и ги смята за позор. Просто баща ни е мекушав по природа, това е.

— Винаги е бил лигльо — рече Акио и тя съзря слабостта в него, дълбоката омраза и завист, които изпитваше към Такео. — Може би ти ще ми го доведеш.

— Само ако възнамерява да те убие — отвърна тя.

Акио се засмя и стана:

— Но той никога няма да убие Хисао!

Тя се улови, че отново мисли за Хисао. През последната половин година й се наложи да понесе факта, че той е син на баща й, неин полубрат, за когото не говореше никой и за чието съществуване, беше сигурна, майка й нямаше и най-малка представа. Не по-малко сигурна беше, че Хисао не знаеше кой е истинският му баща. Беше нарекъл Акио „татко“, беше се втренчил в нея недоумяващо, когато му бе заявила, че е негова сестра. В главата й за пореден път прозвуча гласът на Сада: „Значи момчето наистина е син на Такео?“ И отговорът на Таку: „Да, и според пророчеството е единственият човек, който може да сложи край на живота му.“

Нейният все още наполовина развит характер притежаваше непреклонност, наследена от Кикута, който я правеше безпощадно целеустремена. За нея равновесието беше просто — ако Хисао умреше, Такео щеше да живее вечно.

Освен тренировъчните упражнения, които си правеше прилежно, тя нямаше с какво да се занимава и често блуждаеше между будното състояние и съня, изпълнен с живи образи. Сънуваше Мики, чийто образ бе тъй ясен, че когато отвореше очи, не можеше да повярва, че сестра й не е в стаята при нея. Сънуваше и Хисао; коленичеше до него, докато спеше, и шепнеше в ухото му: „Аз съм твоя сестра.“ Веднъж даже сънува, че котето лежи до него, и през козината му почувства топлината на тялото му.

Хисао сякаш обсеби съзнанието й — искаше да научи всичко за него. Започна да си прави опити, приемайки формата на котето през нощта, докато всички в къщата спяха, първоначално от време на време, тъй като искаше да го запази в тайна от Акио, а после с все по-нарастваща увереност. През деня беше затворник, но през нощта бродеше свободно из къщата, наблюдаваше всички обитатели и влизаше в сънищата им. Виждаше страховете и надеждите им и много от тях предизвикваха искреното й презрение. Прислужничките се оплакваха от призраци, разправяха как чувствали нечий дъх върху лицето си или мека топла козина до себе си в леглото, как чували някакво грамадно същество да стъпва с меки лапи по пода. Из целия град се случваха странни неща, появяваха се знамения и видения.

Акио и Хисао спяха в една стая в дъното на къщата отделно от другите мъже. Мая отиде там в най-тихата и тъмна част на нощта, точно преди зазоряване, за да наблюдава как Хисао спи, понякога в прегръдките на Акио, понякога сам. Спеше неспокойно, мяташе се и бълнуваше. Сънищата му бяха зловещи и накъсани, но будеха любопитството й. Понякога той се будеше и не можеше да заспи отново; тогава отиваше в една малка постройка в задната част на къщата, от другата страна на двора, където имаше работилница за коване и поправяне на домакински принадлежности и оръжия. Мая го следваше и наблюдаваше, отбелязвайки мислено предпазливите му, изключително прецизни движения, ръцете му — умели и сръчни, и неимоверната му отдаденост в процеса на изобретяване и изпробване.

Чуваше откъслечните разговори на прислужничките, но те никога не разговаряха с нея. Освен по време на разходките до нужника тя почти не ги виждаше, но един ден вместо Акио при нея дойде млада жена — на възраст горе-долу колкото Шигеко. Тя се втренчи в Мая с нескрито любопитство. Мая й заяви:

— Не ме зяпай така. Да знаеш, че съм много силна.

Момичето се изкиска, но не отмести поглед.

— Изглеждаш като момче.

— Знаеш, че съм момиче — отвърна рязко Мая. — Не си ли ме виждала да пикая? — използваше момчешки език и момичето се засмя. — Как се казваш?

— Нори — прошепна тя.

— Нори, сега ще ти покажа колко съм силна. Ти сънуваше някаква кърпа; беше завила в нея оризови питки, но когато ги отви, видя, че по тях са плъзнали червеи.

— Ама аз не съм казала на никого! — ахна момичето, но пристъпи по-близо до нея. — Откъде знаеш?

— Знам много неща. Погледни ме в очите — задържа погледа на момичето за миг, който й стигаше, за да види, че Нори е суеверна и доверчива… видя и още нещо, нещо за Хисао… Главата на момичето клюмна напред, щом Мая прекрати силата в погледа си. После я плесна по двете страни, за да я свести, и прислужничката се втренчи в нея замаяна. — Истинска глупачка си, ако обичаш Хисао — отсече Мая.

Момичето се изчерви.

— Мъчно ми е за него — прошепна тя. — Баща му е толкова суров с него и той често не е добре…

— В какъв смисъл не е добре?

— Понякога има ужасно главоболие. Повръща и престава да вижда. Днес е болен. Господарят Кикута се ядоса, защото трябваше да се срещнат с владетеля Зенко… а сега Акио отиде сам.

— Може би ще успея да му помогна — рече Мая. — Защо не ме заведеш при него?

— Не мога! Акио ще ме убие, ако разбере!

— Отведи ме до клозета — каза Мая. — Затвори тази врата, но не я залоствай. Аз ще се промъкна в стаята на Хисао. Не се тревожи, никой няма да ме види. Но ти трябва да внимаваш за Акио. Предупреди ме, когато се върне.

— Няма да причиниш болка на Хисао, нали?

— Той е мъж, а аз съм само на четиринайсет години… даже още не съм жена. Нямам оръжие. Как бих могла да го нараня? Както и да е, казах ти, че искам да му помогна — още докато говореше, тя си припомняше всичките начини за убиване на човек с голи ръце, на които я бяха обучили. Прокара език по устните си; гърлото й беше пресъхнало, но иначе беше спокойна. Той беше неразположен, слаб, вероятно и ослепен от болестта. Щеше да е лесно да го обезвреди с погледа си; пипна се по врата, за да почувства собствения си пулс, представяйки си неговия под пръстите си. А ако се провали, ще повика котето… — Хайде, Нори, да отиваме при Хисао. Той се нуждае от помощта ти — когато видя, че Нори продължава да се колебае, Мая добави тихо: — И той те обича.

— Така ли? — очите й заблестяха върху слабото й бледо лице.

— Не казва на никого, но те сънува. Виждала съм неговите сънища също както твоите. Сънува, че те държи в обятията си, и вика в съня си — Мая наблюдаваше как изражението на Нори се смекчи; изпита презрение към нея заради увлечението й.

Нори тихо плъзна вратата встрани, погледна навън и й даде знак да я последва. Двете бързо отидоха в задната част на къщата и при вратата на тоалетната Мая се хвана за корема и извика от болка.

— Побързай, няма да прекарам цял ден тук — обади се Нори с неподозирана изобретателност.

— Какво да направя, като ми е зле? — отвърна Мая в същия дух. — От тази гадна храна, която ми давате! — тя докосна Нори по рамото, когато очертанията й взеха да избледняват. Момичето, свикнало на такива странности, гледаше упорито напред. Мая отиде бързо до стаята, където спеше Хисао, плъзна вратата встрани и влезе вътре.

Яркото слънце отвън бе смалило зениците й и за момент тя не виждаше нищо. В стаята беше задушно, във въздуха се долавяше слаб мирис на повърнато. После видя момчето — лежеше свито на постелката в ъгъла, закрило лице с едната си ръка. От равния ритъм на дишането му личеше, че спи. Никога нямаше да й се открие друга подобна възможност. Тя задържа дъха си, сви китки, призова цялата си сила, прекоси стаята, коленичи до него и го сграбчи за врата.

Усилието отслаби концентрацията й и тя възвърна формата си. Очите му се отвориха и той се втренчи в нея за мит, преди да се извие под тялото й в опит да се измъкне от хватката й. Беше по-силен, отколкото бе очаквала, но тя впи поглед в очите му и за момент го замая; пръстите й се сключиха като пипала, когато гърбът му се изви, а ръцете му се размахаха в усилие да се освободи. Хисао успя да застане на четири крака и тя се вкопчи в него като животно. Кожата му беше потна и тя усети как пръстите й се отхлабват. Той също го усети и разтърси глава, дърпайки се назад, докато отново извиваше тяло. Сграбчи я и я блъсна в стената. Крехката преграда се счупи и разкъса; стори й се, че дочу гласа на Нори, която я викаше. „Провалих се“, помисли си, когато Хисао сключи ръце около собствения й врат, и се приготви да умре.

„Мики!“, изстена безмълвно и сякаш Мики й отвърна; почувства как яростта към Хисао я обзема отново; котето се материализира, озъбено и съскащо. Той изпищя изненадан и я пусна; котето отстъпи назад, готово да избяга, но още не беше готово да се откаже от битката.

Прекъсването й осигури миг да възстанови самообладанието и концентрацията си. Видя, че въпреки бързината на непосредствената му реакция все още имаше нещо, което го обезсилваше. Очите му се замъглиха и той залитна леко. Изглеждаше така, сякаш се опитваше да види нещо точно зад гърба й и се вслушваше в нечий шепот.

Мая си помисли, че е номер, за да я накара да отмести поглед, и продължи да го гледа втренчено. Мирисът на гнилоч и плесен се засили; стаята ставаше непоносимо гореща; гъстата козина на котето я задушаваше. Чу гласа от дясната страна, който й пошепна нещо. Макар че не разбра думите, чу достатъчно, за да е сигурна, че не бе на Нори.

Хвърли поглед встрани и видя жената. Беше млада, може би деветнайсет-двайсетгодишна, с къси коси и бледо лице. Беше облечена в бяла роба, загърната на обратната страна от тази на живите, и се носеше над земята. Лицето й изразяваше такъв гняв и отчаяние, че дори коравото сърце на Мая се трогна. Видя, че Хисао изгаря от желание да погледне призрака и в същото време се страхува; котешкият дух, който я бе обсебил, се движеше свободно между световете и за първи път тя потърси неговото познание и мъдрост.

„Значи това е имал предвид Таку“, взе да разсъждава тя, разпознавайки своя дълг към котето и начина, по който можеше да го изпълни, а веднага след това и силата, която й даваше, и как би могла да я използва.

Жената извика към нея:

— Помогни ми! Помогни!

— Какво искаш? — попита котето.

— Искам синът ми да ме чуе!

Преди да успее да й отговори, Хисао се приближи.

— Ти се върна! — рече той. — Значи си ми простила. Ела, нека те докосна. И ти ли си призрак? Може ли да те подържа?

Той протегна ръка и тя видя как гъстата котешка козина се промени и омекна, копнееща да усети допира му. За нейно учудване и неудоволствие котето отвърна все едно на своя господар, сведе главица, прибра уши и му позволи да го погали.

Тя се подчини на мъдростта на котето. Докосването обедини нещо вродено у двама им. Хисао ахна. Мая почувства как болката сякаш премина в собствената й глава и после се разнесе. Погледна през неговите очи и усети полуслепотата, зърна въртящите се светлини, наподобяващи зъбни колела на някой уред за изтезания, след което образът на света се проясни по нов начин и Хисао възкликна:

— Майко?

Жената призрак заговори:

— Най-накрая. Сега ще ме изслушаш ли?

Ръката му все още бе върху главата на котето. Мая усети объркването му — облекчението, че болката си е отишла, ужаса да влезе в света на мъртвите, страха от силата, която се пробуждаше. На ръба на собственото й съзнание пулсираше подобен ужас от един път напред, по който тя не искаше да поема, път, по който трябваше да тръгнат двамата с Хисао, макар че тя го мразеше и искаше да го убие.

Нори викна отвън:

— Побързай! Господарят се връща!

Хисао отдръпна ръка от котето. Мая се върна с облекчение във формата си на момиче. Искаше да се махне от него, но той я хвана за ръката; стори й се, че усеща стискането чак в мозъка на костите си. Той се взираше в нея с жаден поглед и удивление.

— Не си отивай! — възкликна Хисао. — Кажи ми, видя ли я?

Застанала на прага, Нори погледна първо единия, после другия.

— По-добре си! — възкликна тя. — Излекувала те е!

И двамата не й обърнаха внимание.

— Разбира се — отвърна Мая на Хисао, докато се промъкваше покрай него. — Тя е твоята майка и иска да я изслушаш.