Разгромът

Петдесет и трета глава

Шигеко приближаваше Инуяма след мъчителен преход с множеството ранени, между които Тенба, киринът и нейният любим. Въпреки окаяното състояние на повечето воини Кахей бе наредил да изчакат в равнината, докато основната армия пристигне в Инуяма, тъй като пътят бе стръмен и тесен, а бързото придвижване бе наложително. Когато най-накрая можеше отново да продължат, Шигеко си помисли, че конят и киринът ще се оправят, а Хироши ще умре. Прекарваше дългия ден в грижи за ранените заедно с Маи, а през нощта даваше воля на слабостта си и почваше мислено да се пазари с Небето и всички богове да й вземат каквото пожелаят, но да го пощадят. Собствената й рана заздравяваше бързо; първите няколко дни се придвижваше пеша; нямаше значение, че куца, тъй като спускането им по тясната планинска пътека беше бавно. Ранените стенеха или бълнуваха в треска и всяка сутрин трябваше да се отървават от труповете на онези, които бяха издъхнали през нощта. „Колко ужасна е дори победата във войната“, помисли си тя.

Хироши лежеше на носилката, без да се оплаква, като ту изпадаше в несвяст, ту отново идваше на себе си. Всяка сутрин очакваше да го завари с вкочанени крайници и ледена кожа, но макар и видимо да не се подобряваше, той не умираше. На третия ден пътят стана по-хубав, склонът вече не бе толкова стръмен и разстоянието, което почнаха да изминават от зори до здрач, взе да се увеличава. Същата нощ спряха за отдих в първото истинско селище. Намери се волска каруца и на сутринта Хироши бе прехвърлен в нея. Шигеко се покатери в колата и седна до него; навлажняваше устните му и се грижеше слънцето да не му грее в лицето. Тенба и киринът вървяха редом с колата, като и двамата накуцваха.

Точно преди Инуяма ги пресрещна доктор Ишида, който бе докарал товарни коне и нови запаси от мека хартия и копринена вата, както и билки и мехлеми. Под грижите му мнозина, които иначе бяха обречени, се посъвзеха и макар че Ишида не й обещаваше нищо, у Шигеко покълна крехката надежда, че Хироши може да оцелее.

Мрачен и мълчалив, в мислите си Ишида явно бе някъде другаде. Когато не се занимаваше с ранените, предпочиташе да крачи редом с кирина. Странното същество се движеше бавно. Очевидно не беше добре — изпражненията му бяха почти течни, а костите му бяха изпъкнали. Иначе беше благ както винаги и видимо се радваше на компанията на Ишида.

Шигеко научи за смъртта на малкото си братче и за състоянието на майка си, която очевидно бе загубила разсъдъка си от мъка; копнееше да се върне в Средната провинция, за да бъде с баща си. Беше силно разтревожена и за близначките. Ишида й каза, че е видял Мики в Хаги, но никой не знаеше къде е Мая. След седмица в Инуяма лекарят обяви, че трябва да замине за Хофу, тъй като непрестанно мислеше и се тревожеше за съпругата си Шизука.

Те обаче нямаха никакви вести и при това положение изглеждаше глупаво да рискуват и да продължат нататък — не знаеха кой държеше пристанищния град, къде се намираше Зенко с армията си, нито докъде бе стигнал Кахей по пътя към дома.

И бездруго киринът вече не бе в състояние да пътува, а и за Хироши щеше да е по-добре да остане в града, докато поукрепнеше. Шигеко се примири, че ще изчака в Инуяма, докато получи някакви вести от баща си. Помоли Ишида да остане с нея, за да й помага в грижата за ранените и кирина. Той прие, макар и с неохота. Шигеко му бе неимоверно признателна за компанията; накара го да разкаже пред Минору онова, което знаеше, и се погрижи всички събития, в това число най-мрачните, да бъдат отразени правдиво.

Луната на осмия месец бе в първата си четвърт, когато най-накрая дойдоха пратеници, но нито те, нито писмата, които носеха, отговаряха на очакванията й. Пристигнаха с кораб от Акаши и носеха герба на Сага Хидеки върху робите си, държаха се с голяма почит и смиреност и помолиха да разговарят лично с владетелката Маруяма. Шигеко бе озадачена; за последен път бе видяла господаря им ослепен от собствената й стрела. Ако очакваше нещо от него, то бе боен кораб. За първи път от седмици си даде сметка за външния си вид; изкъпа се, изми старателно дългите си коси и взе назаем елегантни роби от леля си Аи, тъй като нейните премени бяха изоставени, докато се придвижваха от столицата. Посрещна пратениците в помещението за аудиенция в резиденцията на крепостта; те бяха донесли множество дарове и писма, написани лично от Сага Хидеки.

Шигеко ги поздрави изискано, прикривайки смущението си.

— Надявам се, че владетелят Сага се намира в добро здраве — рече любезно.

Те я увериха, че господарят им се е възстановил след раната, която е получил в битката; вече не виждал с лявото око, но иначе бил много добре.

Тя даде нареждания пристигането на гостите да се ознаменува с възможно най-пищна церемония. После се оттегли, за да прочете какво й бе написал владетелят Сага. „Вероятно ми отправя някаква заплаха, каза си, или търси възмездие.“ Но тонът на писмата бе съвсем различен, сърдечен и почтителен.

Пишеше й, че искрено съжалявал за това, че е извършил нападение срещу владетеля Отори; смятал, че единствената стратегия за удовлетворителен изход била да се сложи край на заплахите към Отори от страна на Араи, а това можело да се осигури чрез брак между него и владетелката Маруяма. Ако тя се съгласяла на годеж, той щял незабавно да се разпореди армията му да се сражава редом с владетеля Отори и с великия му главнокомандващ Мийоши Кахей. Не споменаваше нито дума за раните си; когато свърши писмото, наред с учудването и гнева, които я обзеха, Шигеко изпита и нещо прилично на възхищение. Той се бе надявал да наложи собствената си власт над Трите провинции първо чрез заплахи, после — с хитрост и накрая — със сила, осъзна тя. Бе претърпял поражение в една битка, но не се бе отказал, даже напротив — готвеше се за нова атака, но бе сменил тактиката.

Върна се в помещението за аудиенции и съобщи на пратениците, че на следващия ден ще напише отговор на владетеля Сага. След като те се оттеглиха, тя отиде в стаята, където Хироши лежеше близо до отворените врати, които водеха в градината. Въздухът бе изпълнен с ароматите и звуците на лятната нощ. Тя коленичи до него и видя, че е буден.

— Боли ли те? — попита тихо.

Хироши поклати леко глава, но тя знаеше, че я лъже; виждаше колко е отслабнал, лицето му бе изпито, кожата му изглеждаше пожълтяла и изопната върху костите.

— Ишида ми каза, че няма да умра — рече той, — но не може да ми обещае, че краката ми ще се възстановят напълно. Съмнявам се, че някога отново ще яздя или че ще бъда полезен в битка.

— Надявам се повече никога да не ни се налага да водим такова сражение — Шигеко взе ръката му; стори й се крехка и суха като есенен лист. — Все още имаш треска.

— Съвсем лека. Нощта е гореща.

Внезапно очите й се изпълниха със сълзи.

— Няма да умра — повтори й той. — Не плачи за мен. Ще се върна в Тераяма и ще се посветя изцяло на Пътя на хоо. Не мога да повярвам, че претърпяхме провал… вероятно сме допуснали някаква грешка, недооценили сме нещо.

Гласът му заглъхна и тя видя, че се отнесе в някакъв друг свят. Очите му се затвориха.

— Хироши! — възкликна тя разтревожена.

Ръката му помръдна и обхвана нейната. Тя почувства натиска на пръстите му, долови пулса му — беше слаб, но ритмичен. Каза, без да знае дали я чува:

— Владетелят Сага ми писа и отново ми предлага брак.

Хироши се усмихна едва забележимо:

— Разбира се, че ще се омъжиш за него.

— Още не съм решила.

Седя и му държа ръката цяла нощ, докато той ту се унасяше в сън, ту отново се събуждаше. От време на време си говореха за коне и за детството си в Хаги. Тя усещаше, че се сбогува с него, че двамата повече никога нямаше да се озоват в такава близост. Бяха като блуждаещите звезди, които сякаш се приближаваха една към друга, но после изведнъж се раздалечаваха, отнесени от неумолимия ход на небето. От тази нощ нататък техните траектории щяха да ги откъснат един от друг, макар че двамата никога нямаше да престанат да изпитват невидимото привличане.

Сякаш в отговор на неизказаното й предположение, умря киринът, а не Хироши. Напълно съсипан, Ишида дойде да я уведоми на другия ден следобед:

— Беше почнал да се оправя. Реших, че е прескочил трапа. Но през нощта легна и повече не се вдигна. Бедното същество. Ще ми се никога да не го бях водил тук.

— Трябва да отида при него — каза Шигеко и пое с Ишида към конюшните до наводнената ливада, където се намираше построеното ограждение. Тя също изпитваше непреодолима мъка заради смъртта на красивото и благо създание. Когато го видя така огромно и тромаво в смъртта, а очите му с дълги ресници — пусти и пълни с прах, внезапно я връхлетя ужасно предчувствие. — Краят му вещае гибел — заяви на Ишида. — Киринът се появява, когато владетелят е справедлив, а в страната цари мир; смъртта му сигурно означава, че всичко това вече го няма.

— Беше просто едно животно — отвърна Ишида. — Необикновено и прекрасно, но не митично.

При все това Шигеко не можеше да се освободи от усещането, че баща й е мъртъв.

Докосна меката козина, която все още не бе загубила лъскавината си, и си спомни думите на Сага.

— Той ще получи онова, което иска — изрече тя гласно.

Даде нареждане да одерат животното, а кожата му да се обработи. Щеше да я изпрати заедно с отговора си на владетеля Сага. Отиде в личните си помещения и поиска пособия за писане. Когато прислужниците се върнаха, с тях пристигна и Минору. През последните няколко дни тя чувстваше, че той иска да говори с нея насаме, но не бе имал тази възможност. Сега коленичи пред нея и й подаде един свитък.

— Бащата на владетелката Маруяма ми заповяда да й го връча лично — рече той тихо.

Щом Шигеко го пое, той се поклони доземи пред нея — първият, който я почете като владетелката на Трите провинции.