Разгромът

Трийсет и шеста глава

Шигеко бе плавала многократно с кораб между Хаги и Хофу, но никога не бе пътувала по-далеч на Изток, покрай охраняваното крайбрежие на Ограденото море, където се намираше Акаши. Времето бе хубаво, въздухът — кристалночист, а вятърът от юг — умерен и в същото време достатъчно силен, за да издуе новите платна на кораба и да го понесе през синьо-зелените води. Във всички посоки около тях от морето стърчаха малки острови с тъмнозелени, обрасли с кедри склонове и обримчени в бяло брегове. Видя яркочервените порти на някакво светилище, проблясващи на пролетното слънце, тъмните кипарисови покриви на храмовете и изненадващо белите зидове на воинска крепост.

За разлика от Мая тя никога не бе страдала от морска болест дори и в бушуващо море, на път за Хаги или Маруяма, когато североизточните ветрове се носеха над стоманеносивите води и дълбаеха бездни или издигаха канари в пенестата им повърхност. Корабите и пътуването с тях я изпълваха с радост и възхита — мирисът на море, многобройните греди и съоръжения, плющенето на платната, плисъкът на водата зад кърмата, скърцането на дървото, песента на врязващия се във вълните корпус.

Трюмовете на кораба бяха пълни с всевъзможни дарове, както и с украсени седла и стремена за Шигеко и Хироши, с официални и церемониални одежди — до една прясно везани, боядисани и изрисувани от най-изкусни занаятчии от Хаги и Маруяма. Но най-важните дарове се намираха на самата палуба под сламен заслон: конете, отгледани в Маруяма — всеки поотделно завързан с две въжета през главата и с ремък под корема, — и киринът с шнурове от червена коприна. Шигеко прекарваше голяма част от деня край животните, преизпълнена с гордост заради великолепното здраве и красота на конете, тъй като ги бе отгледала лично. Два от тях бяха на петна — един светъл и един тъмен, имаше още дорест, черен. Всички те я познаваха и, изглежда, компанията й им доставяше удоволствие. Следваха я с поглед, когато ги оставяше, за да обикаля палубата, и цвилеха тихо. Тя нямаше опасения да се раздели с тях. Такива хубави коне щяха да бъдат ценени и обгрижвани и макар че може би нямаше да я забравят, нямаше и да страдат за нея. Повече се притесняваше за кирина. Въпреки благостта си екзотичното същество не притежаваше общителната природа на конете.

— Опасявам се, че ще се изнерви, когато го разделим от нас и от останалите му другари — каза тя на Хироши следобед на третия ден от заминаването им от Хофу. — Виж как постоянно обръща глава в посока към дома. Сякаш тъгува за някого, може би за Тенба.

— Забелязах, че когато си наблизо, опитва да се приближи плътно до теб — отвърна Хироши. — Наистина ще му липсваш. Учуден съм, че си готова да се разделиш с него.

— Аз съм си виновна! Предложението беше мое. Това е съвършен подарък; дори императорът трябва да бъде удивен и поласкан. Но ми се ще да беше вещ… нещо от слонова кост или скъпоценен метал, защото тогава нямаше да има чувства и нямаше да се притеснявам.

Хироши впери в нея многозначителен поглед:

— Все пак това е само едно животно. Може да не страда, колкото си мислиш. Ще се грижат добре за него, ще го хранят подобаващо.

— Животните са способни на силни чувства — отвърна рязко Шигеко.

— Но няма да изпитва същите емоции, които вълнуват човешките същества, когато са разделени от онези, които обичат — очите на Шигеко срещнаха неговите; няколко мига тя го гледа настоятелно, докато накрая той пръв отмести поглед. — А и може изобщо да не се чувства самотен в Мияко, защото ти ще бъдеш там — допълни той глухо.

Шигеко разбра какво искаше да й каже, тъй като бе присъствала, когато владетелят Коно бе уведомил баща й за неотдавнашната загуба на Сага Хидеки — загуба, която бе предоставила свобода на най-могъщия военачалник на Осемте острова да се ожени повторно.

— Ако киринът е предназначен да бъде най-съвършеният подарък за императора — продължи той, — какъв по-добър подарък за генерала на императора?

Тя долови горчивината в гласа му и сърцето й се сви. От известно време беше наясно, че Хироши я обича тъй силно, както и тя него. Между тях съществуваше рядко срещана хармония, все едно си четяха мислите. Тя имаше пълно доверие в него. При все това изглеждаше безсмислено да говори за собствените си чувства или да му ги разкрие изцяло — щеше да се омъжи за онзи, който избереше за нея баща й. Понякога сънуваше, че избраникът му е Хироши, и тогава се събуждаше, преливайки от радост и желание; лежеше в мрака, галеше собственото си тяло и копнееше да почувства силата му до себе си, изтръпнала от страх, че това никога няма да се случи. Друг път се питаше дали няма да е възможно да избере сама, след като вече притежава собствено владение, и просто да го вземе за свой съпруг. В същото време си даваше сметка, че никога не би се възпротивила на желанията на своя баща. Беше отгледана и възпитана според строгия кодекс на семейството на воина и не би могла да го наруши толкова лесно.

— Надявам се никога да не ми се наложи да живея далеч от Трите провинции — рече тя тихо. Киринът бе застанал тъй близо, че Шигеко чувстваше топлия му дъх върху бузата си, когато сведеше дългия си врат към нея.

— Признавам, че съм притеснена заради всички предизвикателства, които ме очакват в столицата. Ще ми се пътуването ни да беше приключило… и в същото време не искам да свършва никога.

— Изобщо не ти личеше да си притеснена, когато разговаряше толкова уверено с владетеля Коно миналата година — припомни й той.

— Не е трудно да бъда уверена в Маруяма, където ме заобикалят толкова хора, които ме подкрепят… и най-вече ти.

— Ще разполагаш с тази подкрепа и в Мияко. Освен това там ще бъде и Мийоши Гемба.

— Моите най-добри учители… ти и той.

— Шигеко — каза той, използвайки името й както някога, докато бяха още деца, — нищо не трябва да отклонява вниманието ти по време на състезанието. Трябва да загърбим собствените си желания, за да позволим на пътя на мира да надделее.

— Не да ги загърбим, а да ги посветим на висшата цел — тя замълча, без да смее да каже нещо повече.

После изведнъж бе завладяна от спомена за първия път, когато бе видяла свещената птица… всъщност бяха две, една до друга, мъжка и женска, след като се бяха завърнали в горите около Тераяма да гнездят и да отглеждат малките си.

— Между нас съществува много силна връзка — каза тя. — Познавам те, откакто се помня… може би дори от предишен живот. И да се омъжа за някой друг, тази връзка не бива да се унищожава.

— Няма, кълна се.

Тя се усмихна.

По-късно, когато слънцето вече захождаше на запад, двамата отидоха на палубата при кърмата и се отдадоха на упражнения от древен ритуал, които се лееха из въздуха като вода, но превръщаха мускули и сухожилия в стомана. Слънчевото зарево бе обагрило платната и великият герб с чаплата на Отори сияеше в златисто; флаговете на Маруяма се вееха на мачтите. Корабът изглеждаше окъпан в светлина, сякаш над него се бяха спуснали самите свещени птици. Небето на запад все още искреше тъмночервено, когато на изток изгря пълната луна на четвъртия месец.