Разгромът

Четирийсет и първа глава

Откакто Такео я бе помолил да оглави Племето, Муто Шизука бе пропътувала Трите провинции надлъж и нашир, за да посети лично тайните села в планината и къщите на търговците в градовете, където членовете на фамилията й наред с традиционните дейности, като варене на оризово вино, подквасване на соеви продукти или лихварство, извършваха наблюдения и шпиониране, събиране на информация и на компромати, осигуряване на покровителство или принуждаване и убеждаване под различни форми. Древните йерархии на Племето все още бяха в сила и заради отколешната преданост към семейството много от членовете му ревниво пазеха своите тайни.

Обикновено посрещаха Шизука вежливо и с уважение, но въпреки това тя си даваше сметка, че новото й положение предизвиква известна изненада и даже негодувание. Ако Зенко я бе подкрепил, можеше да е другояче, но тя знаеше, че докато е жив, всяко недоволство сред фамилията Муто щеше да бъде използвано за подбуждане на открито неподчинение. По тази причина се чувстваше задължена да поддържа връзка с всичките си роднини, да се опитва да ги задържи на своя страна, да спечели предаността и подкрепата им срещу по-големия си син.

Тя самата знаеше твърде добре как бе възможно да се пазят тайни и как сред членовете на Племето можеше да се разрази неподчинение; преди много години бе разкрила пред владетеля Шигеру принципите на организация и действие на Племето и неговите прецизни архиви бяха дали възможност на Такео да ги надхитри и да ги държи под контрол. Кенджи знаеше за действията й и бе избрал да си затвори очите за онова, което можеше да се определи единствено като предателство, но от време на време тя се питаше кой друг можеше да я подозира. Хората в Племето имаха дълга памет, а когато се отнасяше за отмъщение, можеха да бъдат и търпеливи, и безмилостни.

Месец след като Каеде роди и скоро след като Такео замина за столицата, Шизука отново взе да се подготвя за път — първо до Ямагата, после до Кагемура в планините зад Ямагата и от там до Хофу.

— Каеде и момченцето изглеждат съвсем здрави, затова си мисля, че бих могла да замина преди проливните дъждове — каза тя на Ишида. — Ти си тук и ще се грижиш за тях; тази година няма да пътуваш, докато Фумио отсъства.

— Бебето е много силно — съгласи се Ишида. — Има новородени, при които връзката им с този живот е толкова слаба, че остават в него само за кратко и после неочаквано го напускат. Но този момък ми изглежда боец.

— Ще стане истински воин — рече Шизука. — Каеде го обожава!

— Не съм виждал майка, така обсебена от четвъртото си дете — призна Ишида.

Каеде не позволяваше да я разделят от бебето. Кърмеше го, приспиваше го и го повиваше сама.

— Как ще се казва? — попита я Шизука.

— Още не сме решили — отвърна Каеде. — Такео харесва Шигеру, но името навежда на тъжни мисли, а и вече си имаме Шигеко. Може би някое друго име на Отори — Такеши или Такеоши. Но това ще стане едва след като навърши две години. Затова сега го наричам моето малко лъвче.

Шизука си спомни как бе обожавала собствените си синове, докато бяха малки, и се замисли за разочарованията и тревогите, които й причиняваха сега.

Когато се бе омъжила за Ишида, се бе надявала да се сдобие с още едно дете — момиче, но годините бяха минали и тя не бе заченала отново. Сега вече нямаше особен шанс за осъществяване на надеждите й, а и вече не го искаше. Ишида нямаше деца от предишния си брак; съпругата му бе починала преди много години и макар че бе искал да се ожени повторно, тъй като определено харесваше жените, не бе успял да го стори по-рано, защото никоя не бе получила одобрението на владетеля Фудживара. Като съпруг беше любвеобилен и мил и както Шизука бе казала на Такео, щеше да се чувства достатъчно щастлива да си живее спокойно с него в Хаги и да продължи да бъде компаньонка на Каеде. Но бе дала съгласието си да оглави фамилията Муто, от което следваше, че макар и формално, заставаше начело на Племето, и сега тази задача поглъщаше цялата й енергия и време. Означаваше също, че има куп въпроси, които нямаше право да обсъжда с Ишида. Обичаше доктора и се възхищаваше на редица негови качества, но дискретността не бе сред тях. Той говореше твърде свободно за всичко, което представляваше интерес за него, и трудно правеше разлика между обществени и лични теми — проявяваше изключителна любознателност относно света и неговите обитатели — човешки същества и животни, растения, скали и минерали, и би обсъждал най-новите си открития и теории с всеки срещнат. Оризовото вино развързваше езика му още повече и той неизменно забравяше какво бе дрънкал предишната нощ. Харесваше всички удоволствия на мирния живот — изобилната храна, свободата да пътува, общуването с чуждоземците, удивителните неща, които носеха от другия край на света — до такава степен, че не проумяваше факта, колко крехък е мирът, как се намира под постоянна заплаха, че не всеки заслужава доверие, че врагове може да има дори и в собственото му семейно обкръжение…

По тази причина Шизука не споделяше с него тревогите си за Таку и Зенко, а самият Ишида почти бе забравил онази нощ в Хофу, когато с пиянски ентусиазъм бе изложил пред Зенко, Хана и владетеля Коно своите теории за силата на човешката мисъл и за самопораждащия се ефект от вярата в пророчества и по какъв начин всичко това се проявяваше у Такео.

Сунаоми и Чикара се натъжиха, че баба им заминава, но се зарадваха, че преди края на месеца в Хаги щеше да пристигне майка им Хана. Пък и бяха твърде заети с обучение и тренировки, за да тъгуват дълго. Откакто се намираха в Хаги, Шизука ги наблюдаваше отблизо за някакви проявления на каквито и да било умения на Племето, но момчетата изглеждаха като обикновени синове на воини, не по-различни от връстниците си, с които играеха и учеха.

На изпроводяк Каеде я прегърна и й подари нова наметка с качулка и една от кобилите, която Шизука често бе яздила напоследък. Беше по-лесно да се сдобие с кон, отколкото със спътник, и тя се улови, че тъгува за Кондо Киичи, който щеше да е идеален за едно такова пътуване с бойните си умения и безпрекословната си вярност. Съжаляваше за смъртта му и тъй като той нямаше деца, лично се нае да почита духа му и да се моли за него.

Нямаше нужда от скритост или предрешаване, но възпитанието й я бе направило предпазлива и тя отказа предложението на Каеде за ескорт от воини на Отори. Накрая избра Бунта, който от години бе неин информатор в Маруяма. Той бе работил като коняр за владетелката Наоми, бе в Инуяма по време на смъртта й и бе останал там през войната. По тази причина бе избегнал чистката, която Такео бе провел сред семействата на Племето в Маруяма, макар че бе загубил много роднини там. След земетресението бе намерил начин да се установи в Хаги и оттогава бе на служба при Отори. Бе няколко години по-млад от нея, принадлежеше към фамилията Имаи и макар че на пръв поглед изглеждаше мълчалив и покорен, владееше някои необикновени умения — вещ джебчия, омаен разказвач и слушател, непобедим в уличните борби и майстор на боя с голи ръце, способен да понесе нечовешки количества алкохол, без да загуби ума си. Общото им минало бе създало здрава връзка помежду им и тя чувстваше, че може да му се довери.

През цялата зима й бе носил сведения, а със стапянето на снеговете бе заминал по нейна молба в Ямагата, за да установи, както сам се бе изразил, накъде духа вятърът. Вестите, с които се бе върнал, бяха обезпокоителни — Таку все още бе в Хофу; Зенко се бе замесил сериозно с Кикута и се бе провъзгласил за глава на фамилията Муто, а в самата фамилия бе настъпило разцепление. Това бяха проблемите, които бе обсъдила с Такео преди заминаването му, но двамата не бяха успели да стигнат до някакви решения. Раждането на бебето и подготовката за пътуването до Мияко бяха погълнали цялото му внимание. Сега тя се чувстваше задължена да действа самостоятелно — да стори всичко възможно, за да запази Муто като верни поддръжници на Такео и да обезпечи безопасността на близначките Мая и Мики.

Шизука ги обичаше така, все едно бяха дъщерите, които никога не бе имала. Беше се грижила за тях, докато Каеде се възстановяваше след раждането им; беше надзиравала цялото им обучение по законите на Племето; беше ги бранила и закриляла от всички, които им желаеха злото.

Имаше и още една цел, за която не беше сигурна, че щеше да има сили да изпълни — онази, която бе изказала пред Такео, а той бе отхвърлил. Не можеше да не си спомни един друг военачалник от миналото — Ийда Садаму — и заговора за убийството му. За съжаление светът отдавна вече не бе толкова прост и ясен. Тя беше заявила на Такео, че като глава на фамилията Муто и стар приятел на Отори се чувства длъжна да го предупреди, че трябва да се отърве от Зенко. Все още смяташе така, когато разсъждаваше разумно. Но замислеше ли се като майка… „Такео ми каза, че няма да отнеме живота на Зенко. Не се налага да действам против волята му. Никой не може да очаква това от мен.“ Но с някаква скрита част от съзнанието си знаеше, че трябва да го направи.

Синът на Бунта — петнайсет-шестнайсетгодишно момче — тръгна с тях. Грижеше се за конете, купуваше храната и яздеше пред тях, за да урежда нужното на следващото място за престой. Времето беше хубаво, пролетната сеитба беше приключила, оризовите ниви бяха обагрени в бледозелено от разсадите и в синьо от отражението на небето. Пътищата бяха безопасни и добре поддържани, градовете — ведри и благоденстващи, а храната — обилна и вкусна, тъй като по междуградските пътища странноприемниците с конюшни се надпреварваха да приготвят местни лакомства и специалитети.

Шизука за пореден път се възхити на постигнатото от Такео и Каеде, на охолството и доволството в страната им и изпита дълбока тъга заради жаждата за власт и отмъщение, която заплашваше да ги унищожи. Защото не всички се радваха на мира и стабилността в страната. В Цувано роднините, при които отседна, недоволстваха, че сега, когато толкова много хора се занимаваха с търговия, няма нищо за шпиониране. В Ямагата пък, в някогашната къща на Кенджи, която понастоящем притежаваше братовчед й Йошио, разговорът вечерта се насочи към добрите стари времена, когато Кикута и Муто били приятели и всички се страхували от тях и ги почитали.

Шизука се знаеше с Йошио, откакто се помнеше. Той бе от момчетата, които тя редовно надвиваше и надхитряше в детските години при учебните им схватки в тайното селце. Сега той разговаряше с нея непринудено и открито. Тя не беше сигурна дали можеше да разчита на подкрепата му, но въпреки това й допадаше, че поне е честен с нея.

— Беше друго, докато Кенджи беше жив — рече той. — Всички го уважаваха и разбираха основанията му да сключи мир с Отори. Такео разполагаше с информация, която можеше да унищожи Племето, както почти успя да стори в Маруяма. Тогава за нас това беше изгодно — спечели ни време и съхрани силите ни. Но все повече хората говорят, че трябва да се вслушаме в изискванията на Кикута за справедливост. Напускайки Племето и убивайки главата на фамилията, Такео е извършил най-тежките престъпления. През всичките тези години не си е получил заслуженото, но сега, при съществуващия съюз между Акио и Араи Зенко, справедливостта трябва да възтържествува.

— Кенджи положи клетва за вярност към Такео от името на цялата фамилия Муто. Понастоящем съм глава на фамилията Муто не само защото Такео ме е наложил на този пост, но и защото такова бе желанието на Кенджи.

— Само че Кенджи не може да се обади от гроба, колко удобно… Що се отнася до повечето от нас… откровен съм с теб, Шизука, винаги съм те харесвал и съм ти се възхищавал, макар че ти беше непоносимо дете, но с възрастта се промени, даже по едно време беше доста хубавичка! — той се ухили и й наля още вино.

— Спести ми комплиментите си — отвърна тя, изпивайки виното си на един дъх. — Вече съм твърде стара за това!

— Пиеш като мъж и се биеш като мъж! — той врътна глава с възхищение.

— Мога и да управлявам като мъж — увери го тя.

— Не се съмнявам. Но както вече ти казах, хората в Племето негодуват, задето Такео те е наложил. Делата на фамилията никога не са били решавани от военачалници…

— Такео далеч не е просто военачалник! — възрази Шизука.

— А как се е сдобил с власт? Като всеки друг военачалник — като се е възползвал от възможностите, разправил се е безмилостно с враговете си и е предал онези, на които се е клел във вярност.

— И това е единственият начин, по който може да бъде описан?

— Това е начинът на Племето — отвърна Йошио с широка усмивка.

Шизука се ядоса:

— Доказателствата за управлението му са навсякъде около нас — плодородни земи, здрави деца, богати търговци…

— Потиснати воини и безработни шпиони — възрази Йошио, изгълта виното си и напълни купичките им за пореден път. — Бунта, много си мълчалив. Кажи на Шизука, че съм прав.

Бунта поднесе купичката към устните си и докато отпиваше, се взря над ръба й в Шизука. После каза:

— Не е само задето си наложена от Такео, а и защото си жена. Освен това към теб има и други подозрения, много по-тежки.

Йошио вече не се усмихваше, а седеше със стиснати устни, втренчен в пода.

— Хората се питаха как Такео е разбрал къде да открие членовете на Племето в Маруяма, след като не е стъпвал там през живота си. Имаше слухове, че владетелят Шигеру е записвал информация за Племето години наред; всички бяха наясно, че двамата с Кенджи са приятели, но Шигеру знаеше много повече за Племето, отколкото би научил от Кенджи. Някой го е снабдявал с информация — когато Бунта млъкна, двамата мъже се втренчиха в нея, но тя не каза нищо. — Хората говорят, че си била ти и че Такео те е направил глава на фамилията Муто, за да те възнагради за годините предателство — завърши той. Думата увисна във въздуха като удар, който всеки миг щеше да се стовари върху нея. — Прости ми — добави Бунта припряно. — Не казвам, че съм един от тях, просто искам да те предупредя. Разбира се, Акио ще се възползва от тези слухове, което може да се окаже твърде опасно за теб.

— Всичко това бе толкова отдавна — отбеляза Шизука с привидна непринуденост. — По време на управлението на Ийда и през гражданската война, когато мнозина са действали по начин, който може да бъде определен като предателство. Бащата на Зенко се обърна срещу Такео, след като бе сключил съюз с него, но кой би могъл да го обвини? Всички знаеха, че, рано или късно, Араи ще се опълчи срещу Такео в борба за надмощие на Трите провинции. Отори победиха, а Племето тръгна с победителя, както постъпваме винаги; ще го правим и занапред.

— Ъхъ — изръмжа Йошио. — Сега май Араи отново ще се изправят срещу Отори. Каквото и да се случи на състезанието в Мияко, никой не смята, че Такео кротко ще се оттегли в изгнание. Ще се върне и ще се бие. Може да победи Зенко на Запад или Сага на Изток, макар че е по-малко вероятно, но не може да победи и двамата. А ние ще тръгнем с победителя…

— А после Кикута ще изпълнят отдавна чаканото отмъщение — рече Бунта. — За да покажат, че никой не може да избяга от Племето безнаказано — Шизука чу тези думи като призрачно ехо, тъй като бе казала същото относно бъдещето на Такео още преди години, докато разговаряше с Каеде в Тераяма. Бунта продължи: — Ти можеш да спасиш себе си, Шизука, а вероятно и Муто. Трябва само да признаеш Зенко за глава на фамилията. Отделяме се от Такео, преди да е претърпял своето поражение; няма да позволим да ни повлече със себе си, а каквито и тайни да се крият в миналото ти, ще си останат там.

— Таку никога няма да се съгласи на това! — възкликна тя, изказвайки гласно мислите си.

— Ще го стори, ако му наредиш като глава на фамилията и като негова майка. Той няма избор. Все пак Таку е разумен човек. Ще разбере, че е за добро. Зенко ще стане васал на Сага, Племето отново ще се обедини, ще си върнем властта и тъй като Сага възнамерява да постави Осемте острова под свое господство, ще се сдобием с интересна и доходна работа за години напред…

„А на мен няма да ми се налага да диря начин да премахна собствения си син“, прокънтя в главата й.

На следващия ден Шизука пое към Кагемура — тайното селище на Муто. Беше точно след пълнолуние; тя яздеше в мрачно настроение, обезпокоена от разговора предишната нощ, опасявайки се, че там, където отиваше, роднините й щяха да са на същото мнение и щяха да я подтикват да се присъедини към тях. Бунта не бе особено разговорлив и тя се улови, че изпитва яд и се чувства притеснена в негово присъствие. Откога ли я подозираше? От мига, в който бе започнал да й носи информация за връзката на Шигеру с Маруяма Наоми? Години наред бе живяла със страха, че предателството й към Племето ще бъде разкрито, но откакто си бе признала пред Кенджи и бе получила неговото одобрение и опрощение, страхът й се бе разсеял. Сега миналото я връхлетя отново, изостри бдителността й, принуди я да се подготви за отбрана и да очаква, че всеки момент можеше да й се наложи да се бие за живота си, което не й се бе случвало от години. Улови се, че преценява Бунта и момчето и разсъждава как да ги надвие, ако я нападнат. Не бе допуснала уменията й да закърнеят, все още тренираше всеки ден, както бе правила през целия си живот, но вече не беше млада; владееше меча по-добре от повечето мъже, но знаеше, че не може да им съперничи по сила.

Пристигнаха в странноприемницата по здрач, а на следното утро станаха рано, оставиха момчето с конете и поеха през планината пеша, както Шизука бе сторила навремето с Кондо. Тя бе спала леко, нащрек при всеки звук и се чувстваше още по-потисната. Утрото бе мъгливо, а небето — забулено с облаци. Обзе я почти непреодолимо желание да се разплаче. Не преставаше да мисли за Кондо — бяха спали заедно на същото това място; не беше влюбена в него, но той я бе затрогнал по някакъв начин; беше го съжалила, а после той се бе появил в момент, когато тя вече смяташе, че животът й отива към своя бавен и мъчителен завършек, за да изгори в пламъците буквално пред очите й. Муден, трезв и разумен по природа, образът му сякаш бе придобил почти непоносимо трагично благородие. Колко вълнуващ бе в отношението си към нея, колко прекрасен! Защо сега бе тъй развълнувана от спомена за него? Все едно духът му се устремяваше към нейния, искаше да й каже нещо, да я предупреди.

Дори при вида на тайното селище на Муто, изникнало внезапно в скритата долина, тя не можа да се зарадва както обикновено. Когато пристигнаха, бе късен следобед и макар че по пладне слънцето се бе появило за кратко, сега залязваше зад стръмните планински върхове, а мъглата отново обгръщаше долината. Беше студено и тя беше доволна, че бе облечена в плътно наметало с качулка. Портите на селото бяха залостени и както й се стори, ги отвориха с неохота. Дори къщите й изглеждаха някак затворени и враждебни, дървените стени бяха потъмнели от влага, а покривите бяха затиснати с камъни.

Баба й и дядо й бяха умрели преди години; в старата им къща сега живееха семейства на възрастта на синовете й, които си имаха малки дечица; не познаваше добре никого от тях, макар че знаеше имената им, дарбите им и повечето подробности от живота им.

Кана и Мияби, които вече се бяха сдобили с внуци, все още поддържаха домакинството и те поне я поздравиха с неподправено удоволствие. Шизука не беше особено сигурна в искреността, с която я посрещнаха останалите възрастни, макар че децата бяха развълнувани от пристигането й, особено Мики.

Не бяха минали и два месеца, откакто Шизука се беше разделила с нея, но сега бе изненадана от промяната в момичето. Мики се бе източила и отслабнала, тъй че сега изглеждаше издължена и изтъняла. Чертите на лицето й се бяха изострили, а очите й блестяха, хлътнали в орбитите.

Когато се събраха в кухнята, за да приготвят вечерята, тя попита Кана:

— Мики боледувала ли е? — тъй като пролетта често бе времето на внезапни трески и стомашни неразположения.

— Не ти е мястото тук! — сгълча я Кана. — Ти си почетният гост, трябва да седиш с мъжете.

— Ей сега ще отида при тях. Само ми кажи за Мики.

Кана се обърна да погледне момичето, което седеше до огнището и бъркаше супата в едно метално котле, окачено над огъня на желязна кука с форма на риба.

— Много е отслабнала — съгласи се тя, — но не се е оплаквала от нищо, нали дете?

— Тя никога не се оплаква — добави Мияби през смях. — Жилава е като мъж. Ела тук, Мики, нека Шизука ти пипне ръцете.

Мики се подчини безмълвно и коленичи до Шизука. Шизука сключи пръсти около ръката й малко под рамото. Усети я като стомана, почти без плът, само мускули и кост.

— Наред ли е всичко?

Мики кимна едва забележимо.

— Ела да се поразходим, можеш да ми разкажеш какво те тормози.

— С никого не иска да говори, но на теб ще ти каже — рече тихо Кана.

— Шизука — прошепна Мияби, — бъди нащрек. Младите мъже… — тя хвърли поглед към голямата стая на къщата, откъдето се чуваха мъжки гласове, приглушени и неясни, макар че Шизука успя да различи гласа на Бунта. — Има известно недоволство — добави Мияби глухо, очевидно от страх да не я чуят.

— И аз така разбрах. Същото е в Ямагата и в Цувано. От тук отивам в Хофу, където ще обсъдя положението със синовете си. Заминавам след ден-два.

Мики слушаше безмълвно, все така коленичила до нея. Шизука долови лекото поемане на дъх и почувства как тя се напрегна. Прегърна я, стъписана от остротата и крехкостта на костите под кожата, наподобяващи птиче крило.

— Ела, сложи си сандалите. Ще отидем до светилището и ще се поклоним на божествата.

Кана даде на Мики няколко оризови питки за приношение. Шизука загърна раменете й с наметалото си с качулка; навън бе станало още по-студено. Обкръжена от огромен ореол, луната пръскаше мъждива светлина през мъгливия въздух и хвърляше сенки през улицата и под дърветата, които растяха около светилището. Макар че беше два дни след пълнолунието на четвъртия месец, високо в планината все още беше твърде мразовито, за да се чуят жаби и цикади. Обаждаха се само бухали, подхванали отривистата си любовна песен.

Светилището бе осветено с две лампи — по една от всяка страна на олтара. Мики остави питките пред статуята на Хачиман, после двете плеснаха с ръце и се поклониха три пъти. Шизука се бе молила тук преди много време за Такео и Каеде и сега отправи същото прошение, помоли се и за душата на Кондо и му изрази благодарността си.

— Божествата ще закрилят ли Мая? — попита Мики, втренчена в изваяните черти на статуите.

— Ти помоли ли ги?

— Да, всеки път го правя. И татко. Но не разбирам как могат да откликнат на молитвите на всички, когато хората искат различни неща. Аз се моля татко да е жив и здрав, но пък мнозина се молят за неговата смърт.

— Затова ли си толкова отслабнала, защото се тревожиш за баща си?

— Ще ми се да бях с него. И с Мая.

— Последния път, когато те видях, беше толкова спокойна и се справяше чудесно. Какво се е случило оттогава?

— Не мога да спя добре. Страх ме е от сънищата.

— Какви сънища? — подкани я Шизука, тъй като Мики млъкна.

— Сънищата, в които съм с Мая. Тя е котката, а аз съм нейната сянка. Тя ми взема всичко и аз трябва да я следвам. Когато се опитвам да остана будна, чувам какво си говорят мъжете, а те винаги обсъждат едно и също — фамилията Муто, дали е редно господарят да е жена, Зенко, Кикута. Едно време ми харесваше да идвам тук. Чувствах се в безопасност и всички ме харесваха. Сега мъжете млъкват, когато минавам покрай тях, децата ме избягват. Какво става, Шизука?

— Мъжете винаги недоволстват за едно или друго. Ще им мине — отвърна Шизука.

— Не е само това — възрази Мики разпалено. — Става нещо лошо. Мая е в ужасна беда. Знаеш колко сме свързани — винаги чувстваме какво става с другата. И винаги е било така. Сега усещам, че вика за помощ, но не знам къде е.

— В Хофу, с Таку и Сада — отвърна Шизука с увереност, която прикриваше собственото й безпокойство, тъй като беше истина, че между близначките съществуваше почти свръхестествена връзка и те сякаш можеха да си четат мислите от разстояние.

— Ще ме вземеш ли със себе си, когато тръгнеш за Хофу?

— Може би трябва — „Наистина, каза си, длъжна съм. Не мога да я оставя тук, за да бъде използвана по какъвто и да било начин срещу Такео. Колкото по-скоро говоря с Таку и Зенко, толкова по-добре. Трябва да уредим въпроса с водачеството, преди това недоволство да стане неуправляемо.“ А на глас изрече: — Тръгваме вдругиден.

Шизука прекара следващия ден в разговори с младите мъже, които сега представляваха основното ядро на фамилията Муто. Те се отнесоха с почит към нея и я изслушаха учтиво, тъй като произходът, историята и дарбите й предизвикваха уважението им, а в някои случаи дори страх. Тя изпита облекчение, че въпреки възрастта си и ниския си ръст все още бе способна да им наложи волята си. Повтори намерението си да обсъди със Зенко и Таку въпроса за водачеството и подчерта, че няма да се откаже от поста си глава на рода, преди владетелят Такео да се завърне от Изток, че такова е било желанието на Кенджи и че очаква пълно подчинение от всички тях в съответствие с традициите на фамилията Муто.

Никой не изрази несъгласие и никой не възрази, когато им съобщи, че Мики ще тръгне с нея, но два дни по-късно, вече на път обратно за Ямагата, след като си бяха прибрали конете, Бунта каза:

— Естествено, в селото вече знаят, че им нямаш доверие. Ако им вярваше, щеше да оставиш Мики там.

— В момента нямам доверие на никого — яздеха рамо до рамо, а Мики яздеше отпред, на един кон с момчето на Бунта. Шизука възнамеряваше да вземе за нея още един кон от конюшните на владетеля Мийоши в Ямагата. Така и двамата щяха да са по-подвижни и в по-голяма безопасност. Тя се обърна и погледна спътника си право в очите, предизвиквайки го: — Греша ли? Трябва ли да ти имам доверие?

— Ще бъда откровен с теб. Всичко се свежда до това, какво ще реши Племето. Не възнамерявам да ти прережа гърлото, докато спиш, ако това имаш предвид. Познаваме се отдавна… а и бездруго никога не ми е допадало да убивам жени…

— Значи ще ме уведомиш, преди да ме предадеш? — попита тя.

Той леко присви очи.

— Да.

— Отпрати Бунта и сина му — каза Мики по-късно, след като вече бяха пристигнали в Ямагата и в момента бяха сами. Вместо да отседне в къщата на Муто при Йошио, Шизука бе отишла в крепостта, където съпругата на Кахей ги посрещна радушно, опита се да ги убеди да останат по-дълго и когато усилията й се оказаха безуспешни, предложи да им осигури ескорт и допълнителен кон.

— Трудно е да се вземе правилното решение — отвърна Шизука. — Ако ги пратя обратно, докато съм на път, повече няма да имам никаква връзка с фамилията Муто, а и още повече ще отдалеча Бунта от себе си; приема ли предложението на владетелката Мийоши, това означава, че оттук нататък ще пътуваме съвсем открито… ти като дъщеря на владетеля Отори — Мики посрещна това предложение с гримаса. Шизука се засмя. — Решенията никога не са толкова лесни, колкото си мислиш.

— Защо да не продължим само двете?

— Две жени, които пътуват сами, без прислуга или ескорт, биха привлекли ненужно внимание…

— Ех, да се бяхме родили момчета! — възкликна Мики.

Макар че се постара да прозвучи като шега, Шизука съзря зад думите й дълбока тъга. Помисли си за Каеде и за обожанието, което тя изпитваше към сина си, за силната любов, която никога не бе проявявала към своите дъщери близначки, усети самотата на момичетата, които растяха в два свята. Ако фамилията Муто се обърнеше срещу баща им, момичетата щяха да бъдат премахнати заедно с него.

— Бунта и синът му ще дойдат с нас в Хофу. Когато стигнем там, Таку ще уреди всички да сме в безопасност!

Мики кимна и се усмихна с усилие. Шизука се улови, че съжалява за думите си, сякаш с тях можеше да предизвика боговете и да си навлече гнева им.

Същата нощ имаше леко земетресение, от което постройките се заклатиха, а в някои части на града избухнаха пожари. Въздухът все още бе наситен с прах и дим, когато потеглиха с два допълнителни коня, единия от които яздеше един коняр на Мийоши. Както се бяха уговорили, се срещнаха с Бунта и сина му на брега на рова, току пред портите на крепостта.

— Имаш ли някакви вести от Таку? — обърна се Шизука към Бунта с мисълта, че синът й може би поддържаше връзка с фамилията Муто.

— Йошио не е получавал новини от последното новолуние, разполага само със сведения, че Таку все още е в Хофу — при тези думи Бунта се ухили многозначително и намигна на сина си, който се засмя.

„Нима всички вече знаят за увлечението му по Сада?“, запита се Шизука, усещайки, че в гърдите й се надига вълна на раздразнение към по-малкия й син.

Но през първата нощ от пътуването им, след като Шизука и Мики си бяха легнали, Бунта дойде при вратата и я повика тихо. Беше останал да се черпи с разни други пътници в някаква кръчма в малкото градче. Шизука усети мириса на вино в дъха му.

— Ела отвън. Току-що научих лоши вести — не беше пиян, но виното бе притъпило чувствата му и бе отвързало езика му.

Тя извади кинжала си изпод възглавницата, тикна го под нощната си роба и се загърна с наметалото си. Последва го до края на верандата. Нямаше луна; градчето бе потънало в тишина, тъй като пътниците гледаха да си откраднат няколко часа сън, преди зората отново да ги проводи на път. Беше твърде тъмно, за да може да различи изражението му.

— Може би е само слух, но реших, че ще искаш да го узнаеш — замълча за момент и после рече неловко: — Вестите не са добри, ще трябва да се подготвиш.

— Какво се е случило? — попита тя, а гласът й прозвуча по-силно, отколкото бе предполагала.

— Синът ти Таку е бил нападнат на пътя, явно от разбойници. Той и жената с него… Сада… са били убити.

— Не може да е истина! — възкликна тя. — Какви са тези разбойници в Средната провинция?

— Никой не знае подробности. Но хората говореха за това в кръчмата.

— Хора от Племето? Муто?

— Муто и Курода — после добави смутено: — Съжалявам.

„Той знае, че е истина“, каза си Шизука и самата тя го усети. Когато бе почувствала такава скръб по пътя към Кагемура, когато бе усетила духа на Кондо до себе си, мъртвите са я викали и ето сега Таку бе сред тях. „Това ще ме убие“, бе следващата й мисъл, тъй като болката вече бе тъй силна, че тя не виждаше как би могла да оцелее, как би могла да продължи да живее в един свят, в който сина й вече го нямаше. Бръкна в робата си за кинжала с намерението да го забие в гърлото си, очаквайки с охота физическата болка, която щеше да сложи край на мъката й. Но нещо я възпря. Сниши глас с мисълта, че Мики спи съвсем наблизо.

— Мая, дъщерята на владетеля Отори, бе поверена на грижите на Таку. И тя ли е мъртва?

— Никой не спомена нищо за нея — отвърна Бунта. — Едва ли някой е знаел, че е с тях, освен Муто в Маруяма.

— А ти знаеше ли?

— Чух, че някакво дете, което наричаха Котето, е с Таку. Сам се сетих кое може да е.

Шизука не отвърна. Полагаше отчаяни усилия да се овладее. В съзнанието й изникна образ от миналото, на Кенджи, от деня, в който бе разбрал за смъртта на дъщеря си в ръцете на Кикута. „Вуйчо, призова тя духа му, знаеш как страдам, сега и аз чувствам болката ти. Дай ми сили да продължа да живея, както стори ти. Мая. Трябва да мисля за Мая. Няма да мисля за Таку, не още. Трябва да спася Мая.“

— Ще продължаваме ли за Хофу? — попита Бунта.

— Да, трябва да установя истината — тя си помисли за всички ритуали, които трябваше да бъдат изпълнени за мъртвите, запита се къде ли са погребани телата, усети как мъката стегна стоманените си обръчи около гърдите й при мисълта за трупа на сина й там, в земята, в черния мрак. — Зенко в Хофу ли е? — попита, удивена, че думите й прозвучаха спокойно и ясно.

— Да. Преди седмица жена му била потеглила с кораб за Хаги, но той все още бил там. Надзиравал уреждането на търговията с чуждоземците. Разправят, че много се сближил с тях.

— Зенко трябва да знае. Ако са били разбойници, той е отговорен да бъдат заловени и наказани, както и да бъде спасена Мая, ако все още е жива — но още докато говореше, вече знаеше, че синът й не е бил убит случайно от някакви си разбойници. А никой от Племето не би посегнал на Таку… никой освен Кикута. Акио бе прекарал зимата в Кумамото и поддържаше връзка със Зенко… Не, не можеше да повярва, че Зенко бе замесен в убийството на собствения си брат. Нима щеше да загуби и двамата си синове? „Не бива да го осъждам, преди да говоря с него“, рече си тя.

Бунта я докосна предпазливо по ръката:

— Има ли нещо, което бих могъл да направя? Да ти донеса ли чай или вино?

Тя се отдръпна от него, съзирайки нещо повече от съчувствие в жеста му, внезапно обладана от омраза към всички мъже за тяхната похот и убийствено насилие.

— Бих искала да остана сама. Тръгваме призори. Не казвай нищо на Мики. Аз ще реша кога да й съобщя.

— Наистина много съжалявам — рече той. — Всички обичаха Таку. Ужасна загуба.

Когато стъпките му заглъхнаха, тя се свлече на верандата, загърна се с наметалото, все още стискайки в ръка ножа, чиято позната тежест бе единствената й утеха, нейното средство за бягство от света на болката. Тогава чу едва доловими стъпки по дъските. Мики допълзя до нея и се сгуши в прегръдките й.

— Мислех, че спиш — рече Шизука, притисна момичето до себе си и го погали по главата.

— Стъпките му ме събудиха и после вече не можех да не слушам — слабото й тяло трепереше. — Мая не е мъртва. Ако беше, щях да усетя.

— Къде е? Можеш ли да я откриеш?

Шизука си помисли, че ако съсредоточи вниманието си върху Мая, върху живите, няма да рухне. А с острата си чувствителност Мики сякаш го разбра. Не каза нищо за Таку, но помогна на Шизука да се изправи.

— Ела да си легнеш — рече, все едно Шизука бе детето, а тя — възрастната. — Дори и да не заспиш, ще си починеш. А аз искам да заспя, защото Мая ми говори в сънищата. Рано или късно ще ми каже къде е, и тогава ще отида и ще я намеря.

— Трябва да се върнем в Хаги. Трябва да те отведа при майка ти.

— Не, трябва да отидем в Хофу — прошепна Мики. — Мая е още в Хофу. Ако някой ден видиш, че ме няма, не се безпокой за мен. Аз ще съм с Мая.

Двете си легнаха и Мики се сгуши в Шизука, положила ръка върху гърдите й. Тя сякаш заспа, но Шизука лежеше будна и размишляваше за живота на сина си. Всички жени в Племето и онези, които принадлежаха към воинската класа, бяха принудени да свикват с вероятността за ранната насилствена смърт на мъжките си рожби. Момчетата бяха възпитавани да нямат страх от смъртта, а момичетата се обучаваха да не показват слабост или мъка. Да се страхуваш за нечий живот, означаваше да искаш по някакъв начин да привържеш този човек към себе си, а тя бе виждала как прекомерната и покровителствена майчина любов превръща момчетата в страхливци или ги тласка към безразсъдство. Таку беше мъртъв и тя скърбеше за него, но знаеше, че смъртта му може да означава само едно — той не е предал Такео, а е бил убит заради предаността му към него. Значи не бе умрял случайно или напразно.

По този начин съумяваше да се утешава и да си вдъхва сили през следващите няколко дни, докато яздеха към Хофу. Беше твърдо решена да не пристигне там като съсипана и скърбяща майка, а като главата на фамилия Муто; нямаше да покаже слабост, а щеше да разбере как бе загинал синът й, и щеше да въздаде справедливост на убийците.

Времето стана горещо и душно, дори морският бриз не можеше да разхлади пристанищния град. Падналите напролет дъждове бяха оскъдни и хората с тревога вещаеха необичайно знойно лято, вероятно дори суша, макар че повече от шестнайсет години това не се беше случвало. Проливните дъждове бяха падали навреме и се бяха изливали години наред, тъй че много млади хора никога не бяха изпитвали обичайните за засушаването трудности.

В града се чувстваше безпокойство, което не се дължеше само на душното време. Ежедневно пълзяха слухове за какви ли не зловещи знамения — лица на обречени, зърнати сред отблясъци от фенери край храма Дайфукуджи; ято птици, изписали на небето знаци, вещаещи нещастие… Още щом пристигнаха, Шизука усети искрената скръб и гнева на гражданите, предизвикани от смъртта на Таку. Тя не отиде в къщата на Араи, а остана в разположената недалеч от „Умедая“ странноприемница с изглед към реката. През първата нощ ханджията й каза, че Таку и Сада били погребани в Дайфукуджи. Тя прати Бунта да уведоми Зенко, че е пристигнала. На следното утро стана рано, без да буди Мики, чиито устни, ръце и крака потръпваха в неспокоен сън, и пое покрай речния бряг към яркочервения храм, който бе разположен сред свещените дървета и гледаше към морето, за да поздравява пристигащите в Средната провинция моряци с добре дошли у дома. От вътре се чуваше припяването на монасите и тя долови свещените звучни слова от сутрата за мъртвите.

Двама монаси пръскаха дъските с вода, преди да ги пометат. Единият от тях разпозна Шизука и каза на другия:

— Придружи господарката Муто до гробището. Аз ще уведомя игумена.

Под грамадните дървета се усещаше лека хладина. Монахът я отведе до наскоро изкопаните гробове, които още не бяха покрити с камъни; отстрани горяха лампи, а пред тях някой бе оставил приношение от цветя — морави перуники. Тя направи усилие да си представи тленните останки на сина си под земята. Силното му гъвкаво тяло вече бе неподвижно, а пъргавата му язвителна мисъл — угаснала завинаги. Духът му вероятно бродеше неспокойно между световете в търсене на справедливост.

Вторият монах се върна с тамян, а после, когато Шизука коленичи в безмълвна молитва, пристигна самият игумен и коленичи до нея. Известно време двамата останаха в мълчание, след което мъжът подхвана същата сутра за мъртвите.

Очите й се напълниха със сълзи, които се затъркаляха по страните й. Древните слова се извисиха към купола на дърветата и се смесиха с утринната песен на врабчетата и нежното гукане на гълъбите. По-късно игуменът я заведе в стаята си и й поднесе чай.

— Заел съм се лично да уредя изсичането на надгробния камък. Сметнах, че това би било желанието на владетеля Отори.

Тя впери поглед в него. Познаваше го от няколко години, но винаги го бе виждала във ведро настроение, способен както да се шегува с моряците на техния груб жаргон, така и да съчинява елегантни хумористични стихове с Такео, Каеде и доктор Ишида. Сега лицето му бе изопнато, а изражението му — сериозно.

— А нима брат му, владетелят Зенко, не се е заел с всичко това? — попита тихо тя.

— Опасявам се, че господарят Зенко е попаднал под влиянието на чуждоземците; не го е оповестил публично, но всички говорят за това. Приел е тяхната религия и сега я проповядва като единствената истинска вяра. Това го прави непригоден да влиза в нашите храмове и светилища и да изпълни необходимите церемонии за брат си — Шизука се втренчи в игумена, неспособна да повярва на ушите си. — Решението му предизвика голям смут — продължи игуменът. — Появиха се знамения и поличби, че боговете са оскърбени. Хората се страхуват, че ще бъдат наказани заради действията на господаря Араи. Чуждоземците пък твърдят точно обратното — че техният върховен бог Деус ще възнагради Зенко и всички, които се присъединят към него. А това включва повечето от личните му васали, на които е било заповядано или да си сменят религията, или да се простят с живота си.

— Пълно безумие — рече Шизука, решавайки да говори със Зенко възможно най-скоро. Не изчака да я извикат на аудиенция, а след като се върна в странноприемницата, се облече подобаващо и си поръча паланкин.

— Чакай ме тук — рече на Мики. — Ако не се върна до довечера, иди в Дайфукуджи, там ще се погрижат за теб — момичето я прегърна с необичайно вълнение.

Зенко излезе при стъпалата на верандата още щом поставиха паланкина на земята от вътрешната страна на портите. За момент на Шизука й олекна и даже си помисли, че го е преценила неправилно. Първите му думи бяха на съчувствие, последвани от изразяване на удоволствието му, че я вижда, и от изненада, че не е дошла направо при него.

Погледът й спря върху броеницата, която синът й носеше около врата — символ на чуждоземската религия, — и върху кръста, който висеше на гърдите му.

— Тази ужасна вест потресе всички ни — каза той, докато я въвеждаше в личните си помещения с изглед към градината. На верандата си играеше най-малкият му син, надзираван от бавачката. — Ела и поздрави баба си — викна Зенко и момчето послушно влезе в стаята и коленичи пред нея. Шизука го виждаше за пръв път — беше около двегодишен. — Както знаеш, съпругата ми замина за Хаги, за да прекара известно време със сестра си. Не й се щеше да остави малкия Хиромаса, но аз реших, че поне един от синовете ми трябва да бъде при мен.

— В такъв случай признаваш, че рискуваш живота на другите си деца? — попита тихо тя.

— Майко, Хана ще бъде с тях до две седмици. Не мисля, че ги грози някаква опасност. А и бездруго не съм направил нищо лошо. Ръцете ми са чисти — той ги вдигна пред нея и после хвана ръчичките на детето. — По-чисти от ръцете на Хиромаса — подразни го той.

— Той има дланите на Кикута! — възкликна Шизука озадачена. — Защо не си ми казал?

— Интересно, нали? Кръвта на Племето никога не може да бъде унищожена — той й се усмихна широко и махна към прислужничката да отведе детето. — Напомня ми Таку — продължи след известна пауза и избърса очи с ръкав. — За мен е поне малка утеха, че бедният ми брат продължава да живее в сина ми.

— Може би ще ми кажеш кой отне живота му — рече Шизука.

— Разбойници очевидно. Какво друго обяснение може да има? Ще ги заловя и ще ги пратя на съд. Естествено, в отсъствието на Такео от страната има отчаяни мъже, които стават дръзки и излизат на светло… — личеше си, че не го е грижа дали тя му вярваше или не.

— Ами ако ти заповядам да ми кажеш истината?

Той отмести поглед и отново скри лице в ръкава си, но тя имаше чувството, че не плаче, а се смее, изненадан и тържествуващ от собствената си дързост.

— Нека не говорим за заповеди, майко. Ще изпълня докрай синовния си дълг към теб, но във всички останали отношения смятам, че е редно ти да се подчиняваш на мен, защото съм и Муто, и Араи.

— Аз служа на Отори — отвърна тя. — Същото правеше и Кенджи, в това си се клел и ти.

— Да, служиш на Отори — каза той вече с нескрит гняв. — Това е проблемът от години. Откъдето и да погледнем историята на възхода на Отори, виждаме твоята ръка — в гоненията, на които Такео подложи Племето, в убийството на баща ми, дори в смъртта на владетеля Фудживара… какво те накара да разкриеш тайните на Племето пред Шигеру?

— Това ли те интересува? Ще ти кажа! Исках по-добър свят за теб и за Таку. Смятах, че трябва да живеете в света на Шигеру, не в света на Араи и на Племето. Такео и Каеде създадоха този свят. Няма да ти позволим да го унищожиш.

— С Такео вече е свършено. Да не мислиш, че императорът ще го удостои с благосклонността си? Ако изобщо се върне, ние ще го убием и аз ще бъда утвърден като върховен владетел на Трите провинции. Това е мое право и съм готов за него.

— Готов ли си да се биеш срещу Такео, Кахей, Сугита, Сонода… и повечето воини от Трите провинции?

— Това няма да е битка, а разгром. Със Сага на Изток и допълнителната подкрепа, която имаме от чуждоземците… — и той потупа кръста на гърдите си, — с техните оръжия и кораби Такео ще бъде разбит. Той всъщност не е кой знае какъв воин — всичките му прочути битки са спечелени по-скоро с късмет, отколкото с умение — после сниши глас: — Майко, мога да те защитя до някаква степен, но ако продължаваш да ме предизвикваш, няма да мога да удържа фамилията Кикута. Те настояват да бъдеш наказана за годините ти на неподчинение към Племето.

— Преди това аз сама ще сложа край на живота си! — възкликна тя.

— Така може би е най-добре — отвърна той, като я погледна право в очите. — Ами ако ти заповядам да го сториш сега?

— Девет месеца те носих под сърцето си — тя внезапно си спомни деня, в който бе отишла при Кенджи да подири позволението на Племето да даде живот на това дете. То бе нейният дар към любимия й — колко горд беше баща му! А сега и бащата, и синът вече бяха пожелали смъртта й. Изпълниха я гняв и тъга, година плач нямаше да ги уталожи. Усети как разумът й заплашва да се поддаде на лудостта. „Ще ми се да можех да се самоубия“, помисли си, изкушена от унищожителната сила на смъртта. Единствено съдбата на близначките я възпираше. Искаше да попита за Мая, но се страхуваше да не разкрие нещо, което Зенко може би не знаеше. По-добре да мълчи, да направи онова, което бе правила цял живот — да се преструва, докато действа, както смята, че е най-добре. Направи огромно усилие да потисне емоциите си и да придобие онова нежно изражение, което бе използвала толкова често. — Зенко, ти си първородният ми син и единственото ми желание е да ти бъда майка. Ще обмисля всичко, което ми каза. Дай ми ден-два. Нека уредя подробностите около паметника на брат ти. Не мога да взема решение, когато съзнанието ми е замъглено от скръб… — за момент си помисли, че той ще й откаже; прецени разстоянието до градината и зида, но в мълчанието й се стори, че чува дишане на мъже — зад преградите и в храстите навън имаше скрити стражи. „Наистина ли се е страхувал, че съм дошла да го убия? След като Таку е погребан току-що?“ Нямаше големи шансове да избяга. Щеше да стане невидима; ако стражите се втурнат след нея, ще обезоръжи някой от тях, ще му вземе меча…

У него се задействаха някакви остатъци от уважение и почит.

— Добре — съгласи се. — Ще наредя на стражите ми да те съпроводят. Не се опитвай да им избягаш и в никакъв случай не напускай Хофу. Когато траурът ти свърши, или се присъединяваш към мен, или се самоубиваш.

— Ще дойдеш ли да се помолиш за брат си?

Той отправи към нея смразяващ поглед, след което нетърпеливо поклати глава. Тя не искаше да го притиска, защото се опасяваше, че ще я задържи там, ако се наложеше, дори и със сила. Поклони се покорно, усещайки как гневът бушува безсилно в гърдите й. Когато си тръгна, в отдалечения край на верандата чу гласове; обърна глава и видя Дон Жоао със своята преводачка Мадарен да вървят към нея. Бяха пременени в нови великолепни одежди, дори и Мадарен, и вървяха с новопридобита увереност.

Шизука поздрави хладно Дон Жоао и после заговори на Мадарен, без да използва любезности, давайки израз на гнева, който бе сдържала с такива усилия:

— Какво правиш тук ти, а?

Мадарен се изчерви от тона й, но се овладя и отвърна:

— Изпълнявам волята Божия, както всички.

Шизука не отговори, а се качи в паланкина. Докато шестима от хората на Зенко я отнасяха в рязък тръс, тя прокле чуждоземните заради ненавременната им намеса в тукашните дела. Почти не си даваше сметка за думите, които се изливаха от устата й; гневът и скръбта я бяха направили непоследователна, тя чувстваше как я тласкат към лудостта.

Паланкинът спря и бе спуснат на земята пред странноприемницата, но тя не слезе веднага; искаше й се да остане там, в това малко пространство, така подобно на ковчег, и повече никога да не се занимава с живите. Накрая мисълта за Мики я принуди да излезе на бронзовата светлина.

Бунта седеше на верандата в позата, в която го беше оставила, но стаята бе празна.

— Къде е Мики? — попита тя рязко.

— Вътре — отвърна той изненадан. — Никой не е минавал покрай мен, нито на влизане, нито на излизане.

— Кой я е взел? — сърцето на Шизука заби на пресекулки от ужас.

— Никой, кълна ти се.

— По-добре не ме лъжи — каза тя, влезе отново в стаята и напразно претърси всяко ъгълче за тънкото телце, което можеше да се свие така, че да се мушне в най-тясното пространство. Стаята беше празна, но в единия край забеляза някаква драскулка върху дървената греда. Два полукръга с дъгите един към друг и отдолу една окръжност. — Отишла е да намери Мая! — Шизука коленичи на пода, опитвайки се да успокои ударите на сърцето си. Мики беше заминала — станала е невидима, промъкнала се е покрай Бунта, излязла е навън и е отишла в града — нещо, на което бе обучена в годините, прекарани в Племето. На този етап Шизука не можеше да стори нищо за нея.

Дълго остана коленичила, чувствайки как жегата на деня я обгръща все по-силно; между гърдите и под подмишниците й плъзнаха струйки пот. Чу стражите да подвикват нетърпеливо един към друг и осъзна, че шансовете й все повече намаляват. Не можеше да изчезне и да остави Таку без траур, но трябваше ли да стои в Хофу, докато или синът й, или Кикута организираха смъртта й? Нямаше време да търси връзка с фамилията Муто и да ги призове на помощ, а и дали щяха да откликнат, след като Зенко вече претендираше за водачество в рода?

Тя призова мъртвите за утешение — Шигеру, Кенджи, Кендо и Таку. Скръбта и безсънието бяха почнали да искат своята дан. Почувства ледения им дъх върху себе си, когато я приканиха с въздишка: „Моли се за нас! О, моли се за нас!“

Изтощеното й съзнание се вкопчи в тази възможност. Щеше да отиде в храма и да жалее мъртвите, докато или станеше една от тях, или те й кажеха какво да прави.

— Бунта — повика го тя. — Имам една последна задача за теб. Иди и ми намери остри ножици и бяла роба.

Той се появи на прага с посивяло от стъписване лице.

— Какво се е случило? Не ми казвай, че си решила да сложиш край на живота си.

— Просто направи това, което ти казвам. Трябва да отида до храма и да уредя надгробния камък за Таку и погребалните церемонии. След като ми донесеш онова, за което те помолих, прави каквото искаш. Освобождавам те от служба при мен.

Щом Бунта се върна, тя му нареди да чака отвън. Разгъна вързопа и извади ножиците. Развърза косите си, раздели ги на две и ги отряза последователно, поставяйки внимателно дългите кичури на постелката. С изненада отбеляза колко многобройни бяха станали белите нишки в тях. После подстрига късо останалата част от косите си, чувствайки как косъмчетата се сипят по нея като прах. Изтупа ги и облече бялата роба. Взе оръжията си — меч, кинжал, гарота и кръглите ножове за хвърляне — и ги постави на пода между двете стиски коси. Поклони се доземи, изразявайки своята благодарност за оръжията и за целия си живот до момента; после си поиска купичка чай, изпи течността и с рязко движение на двете си силни ръце счупи купичката на две.

— Няма да пия отново.

— Шизука! — възрази Бунта откъм прага, но тя не му обърна внимание.

— Да не е обезумяла? — чу шепота на сина му. — Горката жена!

С бавни, но решителни стъпки се отправи към предната част на странноприемницата. Новината за посещението й при Зенко се бе разпространила и отвън се бе събрала малка тълпа. Когато се качи в паланкина, я последваха нататък по пътя покрай речния бряг към Дайфукуджи. Стражите на Зенко се почувстваха неловко от това шествие и на няколко пъти се опитаха да разгонят тълпата, но тя нарастваше и ставаше все по-неуправляема и враждебна; мнозина побягнаха надолу към реката, тъй като бе време на отлив и грабвайки камъни от насипа, започнаха да замерят с тях стражите, успявайки да ги принудят да отстъпят от портите на храма. Носачите оставиха паланкина на земята пред вратите и тя бавно влезе в главния двор. Движеше се така, все едно се носеше във въздуха. Тълпата се скупчи на входа. Тя седна на земята, кръстосвайки крака в позата на светците, и най-накрая си позволи да избухне в сълзи заради смъртта на единия си син и предателството на другия.

Погребалните ритуали течаха, докато тя седеше там; надгробният камък бе гравиран и положен. Дните минаваха, но тя не помръдваше, като нито ядеше, нито пиеше. На третата нощ заваля леко и хората взеха да говорят, че небесата я хранели. От този миг нататък валеше всяка нощ; през деня често се виждаха птици, които пърхаха с криле около главата й.

— Хранят я със зрънца просо и мед — съобщиха монасите.

Жителите на града говореха, че самото небе плачело за опечалената майка, и изразиха своята признателност за предотвратената опасност от суша. Популярността на Зенко намаляваше, докато луната на петия месец нарастваше и все повече изпълваше своя диск.