Разгромът

Шестнайсета глава

Проливните дъждове отминаха, настъпи периодът на големите летни жеги. Всеки ден Шигеко ставаше преди изгрев-слънце и отиваше при светилището на речния бряг, за да прекара около час с черния жребец. Двете стари кобили го хапеха и подритваха леко за назидание, обучавайки го на обноски. Той се бе поуспокоил в тяхно присъствие и постепенно сякаш прие Шигеко; щом я видеше, вече започваше да цвили радостно в израз на привързаност.

— Никога не се е държал така с друг човек — отбеляза Мори Хироки, като наблюдаваше как жребецът отърква глава в рамото на Шигеко.

— Бих искала да го подаря на баща ми. Не е имал такъв кон, откакто Шън се спомина.

— Вече е готов за обяздване — заяви Хироки. — Но по-добре не се пробвай лично или поне недей да го правиш сама. Аз вече съм твърде стар и бавен, а баща ти е прекалено зает…

— Само че трябва — възрази Шигеко. — Той вече започна да ми се доверява — после в съзнанието й проблесна внезапна мисъл: „Хироши пристига в Хаги. Можем да го обяздим заедно. И ще го подаря на татко, за да е с него, когато тръгнем за Мияко.“

Тя кръсти коня Тенба15, тъй като животното имаше нещо божествено в себе си и когато препускаше в галоп из ливадата, сякаш летеше.

Дните на жега отминаха. Децата плуваха в морето, после залягаха над уроците и усилено тренираха, щастливи, защото баща им си беше у дома и макар че управленските дела ангажираха голяма част от деня му, винаги прекарваше известно време с тях в топлите вечери, когато небето ставаше черно и бездънно, звездите — огромни и сияйни, а лекият полъх откъм морето разхлаждаше резиденцията.

За Шигеко следващото голямо събитие на лятото бе пристигането на Сугита Хироши от Маруяма. Той бе живял при Отори до навършването на двайсетата си година, след което се бе преместил в Маруяма, където управляваше имението на Каеде, което един ден щеше да стане нейна собственост. За трите момичета това бе като завръщането на обичния по-голям брат. Всеки път, когато получаваше писмо, Шигеко очакваше да прочете, че Хироши се е оженил, тъй като бе на двайсет и шест години и все още нямаше съпруга. Беше необяснимо, но за нейно, макар и отчасти скрито облекчение, когато пристигна в Хаги, той беше сам и никой не спомена за годеница или дори за девойка, която той да харесва. В очакване на удобен момент да разпита Шизука насаме тя се опита да подхване темата уж между другото:

— Шизука, на колко години бяха твоите синове, когато се ожениха?

— Зенко беше на осемнайсет, а Таку на седемнайсет. Както виждаш, не съвсем млади.

— А Таку и Сугита Хироши са връстници, нали?

— Да, родени са в една и съща година… тогава се роди и леля ти Хана — Шизука се засмя. — И трите момчета се надяваха да се оженят за нея, струва ми се. Особено Хироши… той открай време мечтаеше да стане неин съпруг; момчето боготвореше майка ти и мислеше, че Хана много прилича на нея. Таку бързо преодоля разочарованието си, но според мълвата Хироши и до днес не е успял да превъзмогне любовта си и затова не се е оженил.

— Колко странно — отбеляза Шигеко, от една страна, с желание да продължи разговора, но, от друга — с наранени чувства. Хироши влюбен в леля Хана? И то така, че да не иска да се ожени за друга?

— Ако се беше появила възможност за подходящ съюз, баща ти със сигурност щеше да уреди въпросния брак — продължи Шизука. — Но положението на Хироши е единствено по рода си. Той стои твърде високо по ранг и в същото време не е достатъчно издигнат. Близостта му с вашето семейство го прави почти син на къщата, но в същото време не притежава собствени наследствени земи. Тази година ще предаде Маруяма на теб.

— Надявам се, че ще продължи да ми служи там — каза Шигеко. — Но доколкото виждам, ще трябва да му намеря съпруга! Той има ли си любовница или наложница?

— Предполагам — отвърна Шизука. — Повечето мъже си имат.

— Не и татко! — отсече Шигеко.

— Не, разбира се, нито владетелят Шигеру — рече Шизука и върху лицето й се изписа някак далечно и замислено изражение.

— Питам се защо и двамата са тъй различни от останалите мъже?

— Може би никоя друга жена не им харесва. Предполагам освен това, че не искат заради тях любимата им да изпита болката на ревността.

— Ревността е ужасно чувство — отбеляза Шигеко.

— Но за щастие ти си твърде млада, за да изпитваш подобни терзания. А и що се отнася до твоя съпруг, баща ти ще избира мъдро. Макар че според мен ще бъде толкова взискателен, че се чудя дали изобщо ще успее да намери някой достоен.

— Предпочитам изобщо да не се омъжвам — заяви Шигеко, като в същото време знаеше, че това не е истина. Откакто бе станала жена, често я измъчваха сънища, пълни с копнеж за мъжки ласки. — Жалко, че на момичетата не им е позволено да си имат любовници, както момчетата.

— Те трябва да са малко по-благоразумни в това отношение — отвърна Шизука през смях. — Има ли вече някой, когото желаеш, Шигеко? Да не си по-голяма, отколкото си мисля?

— Разбира се, че не. Просто искам да знам какво е… Нещата, които мъжете и жените правят заедно, бракът, любовта…

Същата вечер, докато Хироши се хранеше, тя го огледа внимателно. Нямаше вид на човек, обезумял от любов. Не беше особено висок, горе-долу на ръста на баща й, но с по-силно телосложение и по-пълно лице. Очите му бяха удължени, живи и изразителни, косите му бяха гъсти и съвсем черни. Изглеждаше във великолепно настроение, преливаше от оптимизъм за предстоящата жътва и изгаряше от нетърпение да сподели резултатите от своите нови техники в дресирането на коне; дразнеше близначките и ласкаеше Каеде, шегуваше се с Такео и разказваше спомени за миналите дни, за отстъплението по време на тайфуна и за битката за Хаги. Веднъж-дваж в хода на вечерта й се стори, че усеща погледа му върху себе си, но когато се опитваше да му отвърне, той винаги гледаше някъде другаде; заговори я пряко само един път, обръщайки се към нея подчертано официално. Тогава лицето му губеше от живостта си и придобиваше спокойно и някак далечно изражение. Напомняше й за начина, по който изглеждаха учителите й в храма по време на медитация. Спомни си, че също като нея Хироши бе обучаван в Пътя на хоо. Това й вдъхна известно успокоение — щяха да си останат другари за цял живот, макар че не можеха да бъдат нищо повече; той винаги щеше да я разбира и да я подкрепя.

Точно преди да се оттеглят, той я попита за младия жребец, тъй като тя вече му бе писала за него.

— Ела утре при светилището и ще го видиш — отвърна тя.

Той се поколеба за миг, преди да каже:

— С най-голямо удоволствие. Позволи ми да те съпровождам — но тонът му бе хладен, а думите — сдържани и официални.

А на заранта вървяха рамо до рамо по каменния мост както толкова често преди, докато тя бе съвсем невръстна, а той — все още юноша. Въздухът бе неподвижен, а слънцето, ясно и златисто, се издигаше над Източните планини и превръщаше гладката повърхност на реката в блестящо огледало, чийто отразен свят изглеждаше по-реален от онзи, в който се движеха.

Обикновено я съпровождаха двама от стражите на крепостта, които вървяха почтително на няколко крачки пред и зад нея, но днес Хироши ги бе освободил. Беше облечен за езда, в панталони и гамаши, а на пояса си носеше меч. Тя беше в подобни одежди, със събрани на врата коси и както обикновено в Хаги, бе въоръжена единствено със скритата къса пръчка. Разправяше му за коня и сдържаността на Хироши постепенно се разсея, докато накрая вече дори спореше с нея, както би сторил преди години. По особен начин това я разочарова не по-малко от неговата официалност.

„Сега ме възприема като своя по-малка сестра, все едно съм една от близначките.“

Утринното слънце озаряваше старото светилище. Хироки вече бе на крак и Хироши го поздрави с искрена радост заради милите спомени отпреди пет-шест години. Тенба чу гласа на Шигеко и изцвили откъм ливадата. Щом се отправиха нататък, той препусна към нея, но щом видя Хироши, присви уши и завъртя очи.

— Необуздан и толкова красив! — възкликна Хироши. — Ако бъде опитомен, от него ще излезе великолепен боен кон.

— Решила съм да го подаря на татко — каза Шигеко. — Но не искам да ходи с него на война! Нали сега сме в мир?

— На хоризонта се скупчват буреносни облаци — рече Хироши. — Затова ме повикаха тук.

— Надявах се, че си дошъл да видиш коня ми! — събра тя смелост да го подразни.

— Не само коня ти — отвърна той тихо.

За нейна изненада, когато го погледна, вратът му бе пламнал. След миг на неловкост тя каза:

— Надявам се, че ще имаш време да ми помогнеш в обяздването му. Животното ми има доверие, не бива да го губи, затова трябва да присъствам постоянно…

— Ще се довери и на мен — рече Хироши. — Ще идвам тук всеки път, когато баща ти няма нужда от мен. Ще работим заедно по обяздването точно както са ни учили.

Пътят на хоо бе пътят на единството — на мъжката и женската съставна част на света, на нежната сила, на яростното състрадание, на мрака и светлината, на тайното и откритото. Само нежност не би могла да опитоми кон като този. Нито само ярост.

Започнаха още същата сутрин, преди разгара на жегата, помагайки на коня да привикне към допира на Хироши по главата, около ушите, по хълбоците и под корема. После омотаха с меки ленти гърба и врата му и накрая завързаха хлабаво едната около муцуната и главата му — неговата първа юзда. Той плувна в пот и целият настръхна, но въпреки това понесе действията им.

Мори Хироки ги наблюдаваше с одобрение и по-късно, когато възнаградиха жребеца с моркови, а Шигеко и Хироши — със студен ечемичен чай, каза:

— В други части на Трите провинции конете се обяздват бързо и с насилие, често дори с жестокост. Животните се бият, докато ги приучат на подчинение. Но баща ми винаги е вярвал в нежния подход.

— Затова конете на Отори са тъй прочути — рече Хироши. — Те са много по-послушни от другите коне, по-надеждни в битка и много по-издръжливи, тъй като не пилеят енергия да се съпротивяват на ездача и да се опитват да го хвърлят! Винаги съм прилагал методите, които съм научил от теб.

Лицето на Шигеко сияеше.

— Ще успеем да го обяздим, нали?

— Без никакво съмнение — каза Хироши, неволно отвръщайки на усмивката й.