Разгромът

Втора глава

И трите дъщери на владетеля Отори обичаха пътя към храма в крепостта Инуяма, тъй като бе очертан от статуи на бели кучета, между които сияеха каменни фенери, а в трепкащите им отблясъци статуите изглеждаха като живи. Въздухът бе тъй студен, че вкочаняваше лицата и пръстите им, и бе наситен с дим, с мирис на тамян и на прясно отсечен бор.

По стръмните стъпала, които водеха нагоре към храма, се тълпяха поклонници за първо свещено посещение през Новата година, а от високото огромната камбана биеше така, че по гърба на Шигеко плъзнаха тръпки. Майка й вървеше няколко крачки пред нея редом с Муто Шизука — любимата й приятелка. Съпругът на Шизука — доктор Ишида — бе заминал далеч, чак до Голямата земя. Очакваха го да се върне не по-рано от идната пролет. Шигеко се радваше, че Шизука ще прекара зимата заедно с тях, тъй като тя бе сред малцината, към които близначките се отнасяха с внимание и уважение, а Шизука на свой ред изпитваше към тях искрена обич и проявяваше разбиране.

Близначките вървяха от двете страни на по-голямата си сестра; случваше се някой от тълпата наоколо да се втренчи в момичетата и после да се отдръпне, за да не се блъсне в тях, но през повечето време трите оставаха незабелязани в полумрака.

Шигеко знаеше, че пред тях и зад тях се движи охрана и че Таку — синът на Шизука — бди над баща й, докато той изпълняваше тържествените церемонии в главния храм. Изобщо не се страхуваше; знаеше, че майка й и Шизука са въоръжени с къси мечове, а и тя самата бе скрила под робата си една много полезна пръчка, която владетелят Мийоши Гемба — един от учителите й в Тераяма — й бе показал как да използва, за да обезвреди нападател, без да го убива. В известен смисъл се надяваше, че ще има възможност да я изпробва, но не й се струваше вероятно да станат обект на нападение в самото сърце на Инуяма.

При все това имаше нещо в мразовития мрак, което я караше да бъде нащрек — нали учителите все й повтаряха, че един воин трябва винаги да бъде в готовност, за да може чрез предусещане да избегне смъртта — своята, а и на противника.

Пристигнаха пред главната постройка на храма, където зърна фигурата на баща си, внезапно смалена от високия покрив и огромните статуи на властелините на Небето, пазителите на отвъдното. Беше й трудно да повярва, че човекът, седнал тъй строг и тържествен пред олтара, е същият, с когото се бе сражавала върху славеевия под само преди няколко часа. Усети към него прилив на любов и преклонение.

След като поднесоха приношения и изрекоха молитви пред Просветления, жените преминаха наляво и се изкачиха малко по-нагоре в планината при храма на богинята Канон. Там стражите останаха пред портите, тъй като вътре се допускаха само жени. Каеде отиде сама при нозете на богинята и се поклони доземи пред нея. Останалите последваха примера й, при което настъпи миг мълчание, но когато Шигеко коленичи на най-ниското стъпало пред блестящата статуя, Мики докосна ръкава на по-голямата си сестра.

— Шигеко — прошепна тя, — какво търси този мъж тук?

— Къде?

Мики посочи към края на верандата. Към тях вървеше млада жена, която на пръв поглед носеше някакви дарове; тя коленичи пред Каеде и й подаде подноса.

— Не го пипай! — извика Шигеко към майка си. — Мики, колко са мъжете?

— Двама — викна Мики в отговор. — И имат ножове!

В този миг Шигеко ги видя. Те се появиха от въздуха и се устремиха към тях. Тя изкрещя предупредително и извади пръчката.

— Ще убият мама! — изпищя Мики.

Но Каеде вече бе нащрек след първия вик на Шигеко. Мечът блесна в ръката й. Жената с даровете запрати подноса в лицето й и измъкна собственото си оръжие. Но Шизука, която също бе въоръжена, се хвърли напред, озова се до Каеде, отклони първия удар, изби оръжието от ръцете на нападателката и се обърна, за да посрещне мъжете. Каеде сграбчи нападателката, събори я на земята и я прикова там.

— Мая… в устата й… — викна Шизука. — Не й позволявай да погълне отрова…

Нападателката се мяташе и риташе, но Мая и Каеде насила отвориха устата й и мушвайки пръсти вътре, Мая успя да напипа отровното топче и да го измъкне.

Със следващия си удар Шизука посече единия от мъжете; кръвта му плисна по стъпалата и пода. Шигеко удари другия отстрани по врата, както й бе показал Гемба, и когато той се олюля, мушна пръчката между краката му, право в слабините му. Мъжът се сгърчи на две и повърна от болката.

— Не ги убивай — викна тя на Шизука.

Раненият обаче побягна и се шмугна в тълпата. Стражите се втурнаха подире му, но не успяха да го спасят от разгневеното множество.

Шигеко бе не толкова слисана от нападението, колкото удивена от наглостта и нескопосаността му. Смяташе, че наемните убийци са смъртно опасни, но когато стражите влязоха в двора да завържат двамата оцелели с въжета и да ги отведат, тя зърна лицата им на светлината на фенерите.

— Та те са съвсем млади! Немного по-големи от мен!

Очите на нападателката срещнаха погледа й. Шигеко никога нямаше да забрави струящата от тях омраза. За първи път се биеше срещу хора, които истински желаеха смъртта й. Даде си сметка, че бе на ръба да отнеме човешки живот, и почувства облекчение, а същевременно и благодарност, че се бе опазила от убийство.