Разгромът

Двайсет и четвърта глава

Някои мъже обичат любовта, но Муто Таку не бе от тях, нито бе поразяван от страстта, в която изгарят единствено влюбените. Намираше подобни крайни емоции за странни и дори за неприятни и винаги се бе присмивал на оглупелите от любов заради слабостта им. Когато жени заявяваха, че го обичат, както често ставаше, той се отдръпваше. Харесваше жените и всички наслади, с които даряваха тялото му, обичаше съпругата си, беше й поверил грижата за дома и отглеждането на децата им, смяташе, че тя никога няма да го предаде, но изобщо не му бе хрумвало да й бъде верен. По тази причина натрапчивият спомен за внезапната, неочаквана близост със Сада го обезпокои. Не можеше да се сравни с нищо, което бе изживял до момента — желанието бе тъй наситено, така пронизващо и всепоглъщащо; тялото й бе удължено и силно като неговото, приличаше на мъжко, но въпреки това принадлежеше на жена; ответното й желание към него — покорно и в същото време завладяващо, не му даваше мира. Почти не можа да спи, обладан от копнежа да я чувства до себе си, и сега, докато разговаряше със Сугита Хироши в градината на крепостта в Маруяма, осъзна, че му е трудно да се съсредоточи върху думите на своя стар приятел. „Израснали сме заедно. Не е нужно да означава каквото и да било“, беше му казала тя и това бе част от вълнението — от другар и почти сестра тя се бе превърнала в любовница; той пък бе отвърнал с неподозирана проницателност: „Нищо помежду ни не може да бъде безсмислено.“

Опита се да се съсредоточи върху разговора с Хироши. Двамата бяха връстници, през новата година щяха да станат на двайсет и седем, но докато Таку притежаваше жилавото телосложение и неопределеното, подвижно лице на Муто, Сугита Хироши минаваше за красавец — с половин глава по-висок от Таку, по-широк в раменете, с бледата кожа и фините черти на воинската класа. Като момчета се бяха карали и надпреварвали помежду си за вниманието на владетеля Такео, бяха станали любовници за едно пламенно лято, в годината, когато бяха обяздвали заедно жребци, и оттогава бяха свързани в дълбоко и искрено приятелство.

Беше ранно утро; по всичко личеше, че предстои прекрасен есенен ден. Небето бе ясносиньо, слънцето току-що бе започнало да разпръсва омарата над златистите стърнища на оризищата. За първи път, откакто Таку бе пристигнал в компанията на владетеля Коно, двамата мъже имаха възможност да разговарят насаме. Обсъждаха предстоящата среща между владетеля Отори и Араи Зенко, която трябваше да се състои през следващите няколко седмици в Маруяма.

— Такео и господарката Шигеко със сигурност ще пристигнат преди следващото пълнолуние — рече Хироши, — но се движат с известно закъснение, тъй като се е наложило да се отбият в Тераяма, за да се поклонят на гроба на Мацуда Шинген.

— За Такео е голяма скръб в една година да загуби и двамата си велики учители. Едва успя да превъзмогне смъртта на Кенджи — отбеляза Таку.

— Кончината на Мацуда не бе тъй неочаквана, нито стъписваща както смъртта на Кенджи. Нашият игумен бе прехвърлил осемдесетте — необичайно дълъг живот. А и си има достойни последователи. Какъвто си и ти за Такео.

— Уменията и разбирането на Кенджи вече ми липсват — призна Таку. — С всяка изминала седмица положението все повече се усложнява — интригите на брат ми, които дори аз не съм в състояние да проумея напълно; владетелят Коно и изискванията на императора; отказът на Кикута да преговарят…

— По време на престоя ми в Хаги Такео ми се стори необичайно угрижен — отбеляза Хироши предпазливо.

— Освен скръбта му и въпросните държавни дела сигурно си има и други тревоги — отвърна Таку. — Бременността на владетелката Отори, проблемите с дъщерите му…

— Да не би да се е случило нещо с Шигеко? — прекъсна го Хироши. — Когато я видях неотдавна, беше в добро здраве…

— Не, доколкото знам. Става въпрос за близначките — рече Таку. — Мая е тук, при мен; длъжен съм да те предупредя, в случай че я разпознаеш.

— При теб? — повтори Хироши изненадан.

— Предрешена е като момче. Вероятно дори няма да я забележиш. За нея се грижи една млада жена, също предрешена като мъж, далечна моя роднина, казва се Сада.

Не беше необходимо да изрича името й, при все това не можа да се въздържи. „Обсебен съм“, помисли си.

— Но Зенко и Хана пристигат! — възкликна Хироши. — Те със сигурност ще я разпознаят!

— Предполагам, че Хана би могла. Почти нищо не й убягва.

— Така е — съгласи се Хироши.

За момент останаха безмълвни, а после и двамата прихнаха едновременно.

— Знаеш ли — рече Таку, — хората говорят, че ти така и не си успял да превъзмогнеш любовта си към нея и затова не си се оженил! — никога не бяха говорили за това, но любопитството му бе разпалено от собствената му обсебеност.

— Истина е, че по едно време наистина пламенно мечтаех да се оженя за нея. Всъщност копнеех да стана част от семейството на Такео, за да компенсирам липсата на свое собствено. Баща ми, както знаеш, бе убит във войната, а чичо ми и синовете му предпочетоха да сложат край на живота си, вместо да се предадат на Араи Дайичи. Когато Маруяма се съвзе след земетресението, живеех в домакинството на господаря Такео. Земите на моя род бяха върнати във владението, а мен ме пратиха в Тераяма да изучавам Пътя на хоо. Бях глупав и самонадеян като всеки младеж. Смятах, че накрая Такео ще ме осинови, особено след като не му се родиха синове — той се усмихна с ирония към самия себе си, но без горчивина. — Не ме разбирай погрешно. Не съм разочарован, нито разстроен. Осъзнавам, че истинското ми призвание е да служа. Радвам се, че съм управител на Маруяма, докато господарката Шигеко стане пълноправен собственик. Следващия месец тя ще встъпи във владение и скоро след това ще се върна в Тераяма, в случай че не й трябвам повече тук.

— Убеден съм, че ще има нужда от теб… поне за година-две. Няма защо да се погребваш като отшелник. Трябва да се ожениш и да имаш деца. А колкото до земята, Такео или Шигеко ще ти дадат каквото пожелаеш.

— Не съвсем — каза Хироши тихо, почти на себе си.

— Значи все още чезнеш по Хана?

— Не, бързо се излекувах от младежкото си увлечение. Хана е много красива, но съм доволен, че брат ти я взе за жена.

— За Такео щеше да е по-добре, ако беше ти — рече Таку, питайки се какво друго би могло да пречи на Хироши да се ожени.

— Те двамата чудесно подхранват взаимните си амбиции — съгласи се Хироши и побърза да смени темата. — Но ти все още не си ми казал защо Мая е тук.

— Трябва да бъде държана далеч… от своите братовчеди, които понастоящем се намират в Хаги, както и от другата близначка. А и някой трябва да я наблюдава постоянно, поради което Сада пристигна с нея. На мен също ще ми се наложи да прекарвам известно време с нея. Не мога да ти обясня всички причини. Разчитам на теб да прикриваш отсъствието ми и да забавляваш владетеля Коно… като между другото го убедиш в пълната лоялност на клановете Сейшуу към Отори.

— Мая застрашена ли е по някакъв начин?

— Самата тя представлява заплаха — отвърна Таку.

— Но защо не пристига открито като дъщеря на владетеля Отори и не отсяда тук, както често е правила досега? — тъй като Таку забави отговора си, Хироши добави: — Обичаш да се правиш на тайнствен, нали!

— Ще е по-полезна, ако не е я разпознаят — отвърна Таку накрая. — И бездруго е дете на Племето. Като Отори Мая не може да бъде нищо друго, а в Племето може да приема различни роли.

— Предполагам, че владее всички номера, с които ти ме дразнеше едно време — усмихна се Хироши.

— Тези номера, както ти ги наричаш, неведнъж са ми спасявали живота! — отвърна рязко Таку. — Освен това смятам, че Пътят на хоо има и свои собствени!

— Големите учители, като Мийоши Гемба и Макото, притежават много умения, които изглеждат свръхестествени, но са резултат от години усилени тренировки и самоусъвършенстване.

— Е, при Племето е почти същото. Нашите умения може да са наследени, но са нищо без обучение. И все пак не друг, а именно твоите учители успяха да повлияят на Такео да не прибягва до война… нито на Запад, нито на Изток, нали така?

— Да, когато пристигне, той ще уведоми владетеля Коно, че нашите пратеници са на път към Мияко, за да подготвят посещението му през следващата година.

— Смяташ ли, че тази визита е разумна? Или Такео просто се поставя в подчинение на новия генерал, Ловеца на кучета?

— Всичко, което предотвратява една евентуална война, е разумно — отвърна Хироши.

— Прости ми, но това са странни слова в устата на един воин!

— Таку, ние и двамата видяхме гибелта на бащите си…

— Моят поне си я заслужи! Никога няма да забравя онзи момент, в който си мислех, че Такео трябва да убие Зенко…

— Баща ти е постъпил според убежденията си — отбеляза спокойно Хироши.

— Да, но предаде Такео, след като бе сключил съюз с него! — възкликна Таку.

— И да не го бе сторил, рано или късно Такео щеше да се обърне срещу него. Такава е самата природа на нашето общество. Сражаваме се, докато ни дойде до гуша от война, а след няколко години вече ни е омръзнал мирът и отново се хвърляме в сражение. Прикриваме природната си кръвожадност и желание за мъст с измислени кодекси на честта…

— Ти наистина ли никога не си убивал човек? — попита внезапно Таку.

— Усвоил съм много начини да отнемам живот, бях обучаван на бойна тактика и военна стратегия, когато още нямах десет години, но никога не съм се сражавал в истинска битка и досега не съм убивал. Надявам се никога да не го сторя.

— Озовеш ли се насред бой, ще си промениш мнението — рече Таку. — Ще се защитаваш като всички хора.

— Може би. Но междувременно ще направя всичко възможно, за да не допусна нова война.

— Опасявам се, че брат ми Зенко и императорът ще те принудят. Особено ако са се сдобили с пушки. Можеш да бъдеш сигурен, че няма да се успокоят, преди да изпробват лично новите си оръжия.

В противоположния край на градината се долови някакво движение; един пазач изтича напред и коленичи пред Хироши:

— Господарю Сугита, владетелят Коно пристига!

В присъствието на благородника двамата се промениха — Таку стана по-сдържан, а Хироши — привидно по-открит и общителен. Коно искаше да види колкото се може повече от града и околността и те му организираха много излети, по време на които благородникът бе разнасян в пищен лакиран паланкин, украсен с позлата, а двамата му домакини яздеха.

Есента течеше все така ясна и ведра, а с всеки изминал ден багрите на листата ставаха по-ярки. Хироши и Таку не спираха да хвалят пред Коно богатствата на владението, сигурната му защита, многобройната войска, доволството на хората и безпрекословната им вярност към владетеля Отори. Благородникът посрещаше тази информация с обичайната си сдържана вежливост, без да дава и най-малък израз на истинските си чувства.

Понякога на тези излети ходеше и Мая, яхнала коня на Сада. От време на време тя се озоваваше тъй близо до Коно и съветниците му, че можеше да чуе какво си приказват. Разговорите им изглеждаха безинтересни и маловажни, но тя ги запаметяваше и после ги повтаряше дума по дума пред Таку. През два-три дни той пристигаше в къщата, където бяха отседнали със Сада. Двете спяха в малка стая в задната част, тъй като понякога Таку се появяваше доста късно през нощта и независимо от часа винаги държеше да види Мая, дори и да е заспала. От нея се очакваше да се събуди моментално, в типичния за Племето начин, по който всички те контролираха не само потребността си от сън, но и своите нужди и желания. В такива моменти й се налагаше да мобилизира цялата си енергия и внимание, за да участва пълноценно в среднощните сеанси с учителя си.

Често Таку беше уморен и напрегнат, в резултат на което търпението му се изчерпваше твърде бързо; тогава работата вървеше бавно и трудно. Мая искаше да му съдейства, но се страхуваше от онова, което можеше да й се случи. Понякога закопняваше да си е у дома в Хаги, при майка си и сестрите си. Искаше й се да е просто дете, да е като Шигеко, без сестра близначка и без товара на дарбите си. Превъплъщението й в момче по цял ден я изтощаваше, но това бе нищо в сравнение с новите изисквания. Таку вече смяташе, че доскорошното й обучение в Племето е било твърде лесно — преминаването в състояние на невидимост и използването на фалшив образ й се удаваха естествено, но този нов път изглеждаше далеч по-труден и опасен. Тя отказваше да му се подчинява понякога със студена враждебност, друг път с гняв. Започна горчиво да съжалява за смъртта на котето и за духа му, който се бе вселил в нея. Умоляваше Таку да го прогони.

— Не мога — отвръщаше той. — Единственото, което мога да направя, е да те науча как да го управляваш и да го подчиняваш.

— Стореното — сторено — заключаваше Сада. — Сега ще трябва да живееш с него.

Тогава Мая се засрами от слабостта си. Преди време смяташе, че ще й хареса да се превъплъти в котето, но това се оказа по-мрачно и по-страшно, отколкото бе очаквала. Животното искаше да я отведе в друг свят, населен с призраци и духове.

— То ще ти дава сила — заяви Таку. — Силата е там — ти просто трябва да я грабнеш и да я използваш!

Но макар че под неговата опека и с неговите напътствия все повече опознаваше вселилия се в нея дух, тя не успяваше да направи онова, което знаеше, че Таку очаква от нея — да приеме формата му и да я използва.