Разгромът

Трийсет и трета глава

Такео трябваше да тръгне почти незабавно, за да измине по-голямата част от пътя преди началото на проливните дъждове. Шигеко и Хироши пристигнаха от Маруяма, а Мийоши Гемба — от Тераяма. Мийоши Кахей бе поел на Изток още със стапянето на снеговете начело на основната част от армията на Отори, наброяваща петнайсет хиляди войници от Хаги и Ямагата; други десет хиляди щяха да бъдат събрани от Сонода Мицуру в Инуяма. От предишното лято се заделяха запаси от ориз и ечемик, сушена риба и соев пастет, които се превозваха до източните граници за изхранването на това огромно множество. За щастие реколтата бе изобилна — нито армията, нито онези, които войниците оставяха в тила, бяха заплашени от глад.

От всички мерки за обезпечаване на пътуването най-сложно се оказа как да се уреди превозът на кирина. Той бе станал още по-висок, козината му бе потъмняла до цвят на мед, но неговото спокойствие и невъзмутимост бяха останали непроменени. Доктор Ишида бе на мнение, че животното не може да ходи цял ден, че прехвърлянето на планинската верига ще се окаже твърде трудно за него. Накрая се реши, че Шигеко и Хироши ще го откарат с кораб до Акаши.

— Бихме могли всички да пътуваме по море, татко — предложи Шигеко.

— Никога не съм се озовавал отвъд границите на Трите провинции — отвърна Такео. — Искам лично да огледам терена и пътеките през планината; ако през осмия и деветия месец се разразят тайфуни, това е пътят, по който ще трябва да се върнем. Фумио отива в Хофу — той ще ви вземе заедно с кирина и чужденците.

Вишневите цветчета бяха окапали напълно, когато Такео и свитата му напуснаха Хаги и поеха на коне през планинските проходи и след това — по крайбрежния път към Мацуе. Откакто Шигеру го бе спасил след клането в Мино, Такео бе извършвал това пътуване многократно и винаги отправяше молитва към духа на спасителя си.

„А твърдя, че не вярвам в нищо, помисли си. Всъщност сега повече от всякога се нуждая от цялата мъдрост и смелост на Шигеру.“ Новите оризови кълнове току-що бяха почнали да се показват на повърхността на залетите с вода нивя, които блестяха ослепително на яркото слънце. На брега, където се пресичаха две пътеки, се намираше малко светилище; Такео видя, че е посветено на Джо-Ан, който в някои области се бе слял с местните божества и сега пътуващите го почитаха. „Колко странна е вярата на хората“, каза си той с удивление, спомняйки си разговора с Мадарен преди няколко седмици — убедеността, която я бе накарала да говори с него, същата убеденост, която бе поддържала Джо-Ан в усилията му да помага на Такео, — а сега Джо-Ан бе станал светец за онези, които го бяха презирали в реалния живот и които той бе смятал за неверници.

Той погледна към Мийоши Гемба, който яздеше редом с него. Едва ли можеше да си пожелае по-спокоен и ведър спътник. Животът на Гемба бе посветен на Пътя на хоо — път на трудности и самоусъвършенстване, но въпреки това по него не личаха физически белези на страдание. Кожата му бе гладка, тялото му — добре поддържано; както яздеше, Гемба често изпадаше в нещо като медитативен транс и от време на време издаваше тих гърлен звук, наподобяващ далечна гръмотевица или ръмжене на мечка. Такео подхвана разговор за Сунаоми, когото Гемба бе срещнал в Тераяма, и му разказа за плановете си да сгоди момчето за една от дъщерите си.

— Ще ми стане зет. Това несъмнено ще поласкае баща му!

— Ако самият Сунаоми не храни към теб чувствата на любящ син, един годеж няма да промени нищо — отвърна Гемба.

Такео остана безмълвен, спомняйки си случката в светилището и враждебността между братовчедите. Страхуваше се, че преживяваното бе оставило неизлечим белег в душата на Сунаоми.

— Момчето видя свещената птица — каза накрая. — Мисля, че има добри заложби.

— Да, и аз си го помислих. Добре, прати го при нас. Ще се погрижим за него и ако наистина има качества, ще бъдат подхранвани и развивани.

— Мисля, че вече е достатъчно голям, тази година стана на девет.

— Нека дойде при нас, щом се приберем.

— Сега живее при мен като мой племенник, като мой бъдещ син, но въпреки това е заложник срещу верността на баща си. Страхувам се от мисълта, че един ден може да ми се наложи да издам заповед за екзекуцията му — призна Такео.

— Няма да се стигне дотам — успокои го Гемба.

Минору съпровождаше Такео както обикновено и същата вечер по време на първия им престой Такео му издиктува писма до Каеде и до Таку в Хофу. Изпитваше нужда да разговаря с Таку, да чуе новини от първа ръка от Западната провинция, затова му писа да дойде в Инуяма — щяха да се срещнат там. За Таку това щеше да бъде леко пътуване с кораб от Хофу и после по реката в някоя от плоскодънните лодки, които сновяха между крепостния град и брега. „Можеш да дойдеш сам, издиктува той. Остави своята повереница и компаньонката й в Хофу. Ако ти е невъзможно да се откъснеш, ми пиши.“

— Това разумно ли е? — попита Минору. — Писмата може да бъдат заловени, особено…

— Особено какво?

— Ако фамилията Муто вече не са сигурни на кого дължат вярност.

Такео разчиташе на мрежата на Племето за бърз пренос на кореспонденцията между градовете на Трите провинции — това бяха младежи с голяма издръжливост, които разнасяха писма от един град до друг. Онова, за което винаги се бе уповавал на Таку, бе нещо различно.

Сега се взря в Минору, усещайки как в душата му се прокрадва съмнение. Писарят му знаеше повече от всеки друг за тайните в Трите провинции.

— Ако фамилията Муто изберат Зенко, по кой път ще поеме Таку? — попита той тихо.

Минору вдигна рамене едва забележимо, но устните му останаха плътно стиснати и той не отговори.

— Да запиша ли последното ви изречение? — попита той.

— Настоявай Таку да дойде лично.

Продължиха пътуването си на Изток, но този разговор остана в съзнанието му. „Успявам да надхитря Кикута вече толкова време, помисли си. Може ли да избегна и Муто, ако се обърнат срещу мен?“

Започна да се съмнява дори във верността на братята Курода — Джун и Шин, които го съпровождаха както винаги. До този момент бе вярвал в тях безрезервно — макар че не можеха да използват невидимостта, те умееха да я долавят, а и бяха обучени на бойните техники на Племето от самия Кенджи. В миналото бдителността им го бе спасявала неведнъж, но ако трябваше да избират между него и Племето, запита се той за пореден път, по кой ли път биха поели?

Беше постоянно нащрек, ослушваше се за най-малкия шум, който можеше да вещае нападение. Конят му Тенба усети безпокойствието на ездача си; Такео бе успял да изгради с животното здрава връзка, почти толкова здрава, колкото навремето с Шън. Тенба бе също толкова отзивчив и интелигентен, но по-неспокоен. Ездач и кон пристигнаха в Инуяма изтощени и напрегнати, а най-трудната част от пътуването все още предстоеше.

Инуяма кипеше от въодушевление и оживление — пристигането на владетеля Отори и мобилизирането на армията означаваха, че търговци и оръжейници бяха затрупани с работа ден и нощ; виното се лееше също тъй изобилно, а парите непрестанно сменяха притежателите си. Такео бе посрещнат от Аи — другата сестра на Каеде — и съпруга й Сонода Мицуру.

Такео бе искрено привързан към Аи, нейната нежност и добросърдечност предизвикваха възхищението му. Тя не притежаваше почти свръхестествената красота на сестрите си, но имаше привлекателна външност. Беше доволен, че тя и Мицуру се бяха оженили, тъй като двамата се обичаха искрено. Аи с удоволствие разказваше как навремето стражите в Инуяма възнамерявали да убият нея и Хана, когато разбрали за смъртта на Араи и за поражението на армията му, и как Мицуру превзел крепостта, скрил момичетата на безопасно място и чрез преговори успял да постигне капитулацията на Източната провинция и предаването й в ръцете на Отори. В знак на признателност Такео бе уредил брака му с Аи, който очевидно бе желан и за двете страни.

Оттогава доверието на Такео към Мицуру бе непоклатимо; двамата бяха обвързани чрез този брак, и Мицуру — вече зрял мъж, разумен и практичен — се отличаваше със смелост и доблест, но въпреки това осъждаше безсмислената опустошителност на войната. Неведнъж майсторски бе измъквал Такео в трудни преговори. И неведнъж бе демонстрирал нетърпимост към изтезанията и подкупничеството и бе проповядвал възгледите си за мирна страна, благоденстваща с ред и закон. Но сега заради умората Такео беше подозрителен към всичко. „Сонода е от клана Араи, разсъждаваше той. Чичо му Акита бе негов заместник главнокомандващ. Какви ли останки от вярност изпитва и до днес към сина на Араи?“

Почувства се още по-напрегнат от факта, че от Таку нямаше ни вест, ни кост. Нареди да повикат съпругата му — Томико; тя бе получила писма от него през пролетта, но оттогава нито ред. При все това не изглеждаше притеснена; беше свикнала с продължителните отсъствия на съпруга си, за които никога не получаваше обяснения.

— Ако нещо не беше в ред, владетелю Отори, щяхме бързо да научим. Сигурно неотложни дела го задържат в Хофу… вероятно нещо, което не иска да поверява на хартията — тя го погледна и добави: — Чух за жената, разбира се, но за мен това не е неочаквано. Всички мъже имат своите потребности, а той отсъства от дълго време. Не е нищо сериозно. Със съпруга ми винаги е така.

Безпокойството му се усили, а след това нарасна още повече, когато попита за екзекуцията на заложниците само за да разбере, че са още живи.

— Но минаха седмици, откакто писах, издавайки заповед за незабавната им екзекуция!

— Много съжалявам, владетелю Отори, но не сме получили… — понечи да се оправдае Сонода, но Такео го прекъсна.

— Не сте получили или ти реши да не изпълниш? — даде си сметка, че говори по-рязко, отколкото беше редно.

Сонода се опита да скрие оскърблението си.

— Уверявам ви — каза той, — ако бяхме получили нареждането ви, щяхме да го приведем в действие. От известно време се питах защо закъснява толкова. Щях да го изпълня лично, но съпругата ми се обявява в защита на милостта и състраданието.

— Изглеждат тъй млади, а момичето…

— Надявах се да пощадя живота им — отвърна Такео. — Ако семейството им бе проявило готовност да преговаря с нас, нямаше да има нужда да умрат. Но те не показаха нищо подобно, нито пратиха вест. По-нататъшното забавяне би изглеждало като слабост.

— Ще се разпоредя за утре — увери го Сонода.

— Да, вероятно така трябва — съгласи се Аи. — Вие ще присъствате ли?

— След като съм тук, длъжен съм — отвърна Такео. Присъствието на високопоставен служител при изпълнение на наказание за държавна измяна подчертаваше законовата разлика между екзекуция и убийство.

Заповедта му бе изпълнена на следния ден с меч. Когато ги доведоха в негово присъствие, преди да им завържат очите, той им каза, че баща им Госабуро е мъртъв, убит от Кикута, вероятно защото е пожелал да преговаря за живота им. Те не реагираха може би защото не му повярваха. В очите на момичето внезапно проблеснаха сълзи, но и двамата посрещнаха смъртта смело, дори дръзко. Той се възхити на куража им и съжали за безсмислената загуба, разсъждавайки с тъга, че му се падаха роднини по кръв; нямаше как да не забележи, че и двамата имаха на дланта си правата линия на Кикута… и ги познаваше от деца.

Решението бе взето съвместно с Каеде и по съвета на висшите му васали в пълно съответствие със закона. При все това му се щеше да бе станало другояче, а смъртта на момчето и момичето наистина му се стори като зла поличба.