Разгромът

Трета глава

— Деца са на Госабуро — заяви тутакси Такео, спирайки поглед върху тях. — Виждал съм ги преди много години в Мацуе, тогава бяха още невръстни.

Имената им бяха вписани в родословието на фамилията Кикута и добавени в архива на Племето, който Шигеру бе събрал преди смъртта си. Момъкът бе по-малкият син и се казваше Юзу, а момичето — Уме. Мъртвият — Кунио — бе най-големият и един от младежите, с които Такео се бе упражнявал навремето.

Беше първият ден от годината. Заловените бяха доведени в негово присъствие в една от стражниците, които се намираха на най-ниското ниво на крепостта Инуяма. Бяха коленичили пред него с побелели от студ, но безизразни лица. Бяха овързани здраво, с ръце на гърба, по всяка вероятност бяха гладни и жадни, но въпреки това без белези от приложеното върху тях насилие, увери се лично Такео. Сега той трябваше да реши какво да стори с тях.

Първоначалният гняв, предизвикан от нападението срещу семейството му, бе отстъпил място на надеждата, че възникналото положение може по някакъв начин да се използва в негов интерес, че този пореден провал, предхождан от множество по-раншни, може най-накрая да убеди фамилията Кикута, които го бяха осъдили на смърт преди години, да се откажат и да се съгласят на някакво примирие.

„Явно съм станал снизходителен към тях, помисли си Такео. Явно съм се смятал за неуязвим, защитен от атаките им… не допусках, че ще се опитат да ме ударят чрез семейството ми.“

Спомняйки си думите, които бе изрекъл пред Каеде предния ден, усети, че го залива нова вълна на страх. Съзнаваше, че не бе по силите му да преживее загубата й…

— Казаха ли нещо? — обърна се той към Муто Таку, малкия син на Шизука.

Баща му бе Араи Дайичи — велик военачалник, съюзник и противник на Такео. По-големият брат — Зенко, бе наследил бащините си земи на Запад, Такео щеше да възнагради и Таку по подобен начин, но младият мъж бе отказал, заявявайки, че не се нуждае от земи и почести. Предпочиташе да работи с Кенджи — вуйчо на майка му — в управляването на мрежата от шпиони и информатори, която Такео бе изградил в Племето. Вече бе на двайсет и шест и бе женен за момиче от клана Тохан, от което се бе сдобил със син и дъщеря. Хората проявяваха склонност да го подценяват, което го устройваше. Приличаше на фамилията Муто по външност и телосложение и на Араи по смелост и дързост, а като цяло, изглежда, намираше живота за забавно и приятно приключение.

Сега отвърна с усмивка:

— Нищо. Отказват да говорят. Чудно ми е само, че все още са живи… Знаете как се самоубиват Кикута — като отхапват езика си! Естествено, не съм полагал особени усилия да ги убеждавам.

— Излишно е да ти припомням, че мъченията в Трите провинции са забранени.

— Разбира се. Дори и за Кикута, така ли?

— За всички — отвърна Такео меко. — Те са извършили опит за убийство, поради което накрая ще бъдат екзекутирани. Междувременно обаче не бива да стават обект на насилие. Ще видим доколко баща им иска да си ги върне.

— Откъде са? — попита Сонода Мицуру. Той бе женен за Аи — сестра на Каеде, и макар че семейството му от фамилията Акита бяха служили като васали на Араи, той бе убеден да положи клетва за вярност към Отори в подкрепа на общото помирение след земетресението. Като отплата двамата с Аи бяха получили областта Инуяма. — Къде живее този Госабуро?

— В планините отвъд източната граница, предполагам — отвърна Таку и Такео видя как очите на нападателката едва забележимо промениха формата си.

Сонода поклати глава:

— В такъв случай известно време няма да има възможност за преговори, тъй като първият сняг се очаква до седмица.

— Ще изчакаме пролетта и ще пишем на баща им — отвърна Такео. — На Госабуро няма да му навреди да се поизмъчи в догадки относно съдбата на децата си. Може пък тревогата да засили готовността му да ги спаси. Междувременно запазете в тайна самоличността им и не допускайте да общуват с никого освен с вас — той се обърна към Таку: — Кенджи е в града, нали?

— Да, щеше да дойде с нас в храма за новогодишните празненства, но не е добре със здравето, а от студената вечер има пристъпи на остра кашлица.

— Утре ще отида да го видя. Отседнал е в старата къща, нали?

Таку кимна:

— Той обича мириса на пивоварната. Казва, че въздухът там се диша по-леко.

— Сигурно и виното му помага — усмихна се Такео.

На другия ден вечерта Такео повтори думите си пред самия Муто Кенджи.

— Само това удоволствие ми е останало — оправда се старият учител, като въздъхна, напълни чашата на Такео и му подаде стъкленицата. — Доктор Ишида все ми повтаря, че трябва да пия по-малко, че алкохолът влияел зле на болните дробове, но… виното ме развеселява и ми помага да заспя.

Такео наля гъстото руйно вино в чашата на своя някогашен учител.

— Ишида съветва и мен да пия по-малко — призна той, след като двамата отпиха по една голяма глътка. — Но виното облекчава болките в ставите ми. А и самият Ишида пренебрегва собствените си съвети, тъй че защо да го слушаме?

— Дърти магарета сме! — рече Кенджи през смях. — Кой би предположил, след като е видял как се опита да ме убиеш в същата тази къща преди седемнайсет години, че ще си седим тук и ще си говорим за болести?

— Бъди благодарен, че и двамата сме оцелели до днес! — отвърна Такео. Той обгърна с поглед изкусно построената къща с нейните високи тавани, кедрови колони и веранди от кипарисово дърво. Цялата бе изпълнена със спомени. — Тази стая е къде по-удобна от жалките килери, в които ме затваряхте!

Кенджи се засмя отново:

— Само защото се държеше като див звяр! Фамилията Муто винаги са обичали лукса. А годините на мир, които ти ни осигури, ни направиха много богати, скъпи ми владетелю Отори — той вдигна чаша към Такео; и двамата отпиха отново, след което взаимно си наляха за пореден път. — Предполагам, че ще ми е мъчно да се разделя с всичко това. Едва ли ще посрещна още една Нова година — призна Кенджи. — Но ти… нали знаеш, хората говорят, че си безсмъртен!

Такео се засмя:

— Никой не е безсмъртен. Смъртта ме очаква, както всеки друг. Но все още не ми е дошло времето.

Кенджи бе от малцината, които знаеха всичко за изреченото пред Такео пророчество, включително за пазената в тайна част — че не го застрашава смърт освен от ръката на собствения му син. Всички останали предсказания в някаква степен вече се бяха сбъднали — пет битки бяха донесли мир на Трите провинции и управляваните от Такео земи се простираха от море до море. Опустошителното земетресение, сложило край на последното сражение и помело армията на Араи Дайичи, можеше да се определи като постановяване на волята на Небесата. А и никой досега не бе успял да отнеме живота на Такео, поради което последното звучеше още по-правдоподобно.

Такео споделяше много тайни с Кенджи, който го бе обучавал на уменията и практиките на Племето. С негова помощ той бе проникнал в крепостта Хаги и бе отмъстил за смъртта на Шигеру. Кенджи бе проницателен и хитър и не робуваше на сантименталности, но притежаваше силно чувство за чест, твърде нетипично за Племето. Не хранеше илюзии по отношение на човешката природа и винаги виждаше най-лошото у хората; различаваше зад благородните и високопарни слова личния интерес, суетата, глупостта, алчността. Това го правеше вещ пратеник и парламентьор и Такео бе започнал да разчита на него. Освен дългогодишната си привързаност към виното и жените от квартала на удоволствията Кенджи нямаше лични желания. Не се вълнуваше от имоти, богатства или обществено положение. Бе посветил живота си на Такео и бе дал клетва да му служи; бе особено привързан към господарката Отори, обичаше много племенницата си Шизука и хранеше известно уважение към сина й Таку, който отговаряше за шпионите. След смъртта на дъщеря си Юки обаче се бе отчуждил от съпругата си Сейко, която не понесе смъртта на детето си и се спомина. Сега Кенджи не бе обвързан нито в любов, нито в омраза с някой друг.

През тези шестнайсет години след смъртта на Араи Кенджи бе работил за осъществяването на поставената от Такео цел — всички източници и средства за насилие да бъдат поставени под контрола на управлението, да се ограничи властта на отделните воини и да се сложи край на беззаконията на разбойническите банди. Кенджи беше наясно с отколешните тайни общества, за чието съществуване Такео не бе подозирал — „Вярност към чаплата“, „Яростта на Белия тигър“, „Тесните пътеки на Змията“, — основани сред земеделците и селяните в годините на анархия. Двамата ги използваха и доизградиха, за да могат хората да управляват собствените си дела в самите села и да избират свои предводители, които да ги представляват и да защитават интересите им в съдилищата на съответните провинции.

Тези съдилища се управляваха от класата на воините. Онези техни синове, а понякога и дъщери, които не проявяваха особена склонност към воинските дела, се пращаха в престижните училища в Хаги, Ямагата и Инуяма да се обучават в етика на служенето, да изучават счетоводство и икономика, история и класиците. Когато се връщаха в своите провинции да заемат длъжностите си, те получаваха ранг и приличен доход — бяха на пряко подчинение на старейшините от всеки клан, за които отговаряше главата на клана; тези господари се срещаха често с Такео и Каеде, за да обсъждат политиката и да определят процента на данъците и необходимите средства за обучението и снаряжението на воините. Всеки от тях бе задължен да предоставя определен брой от най-добрите си хора в служба на централната власт. И така сформираната наполовина армия, наполовина полиция се занимаваше с разбойниците и останалите престъпници.

Кенджи пое управлението именно на тази армия, твърдейки, че то до голяма степен прилича на произхождащата от древността йерархия в Племето — и наистина много от мрежите на Племето преминаха под ръководството на Такео. Съществуваха обаче три съществени разлики — прилагането на изтезания бе строго забранено, а поръчковите убийства и приемането на подкуп се смятаха за престъпления и се наказваха със смърт. Членовете на Племето проявиха най-голяма съпротива при налагането на последната забрана, а и с присъщата си хитрост намираха начини да я заобиколят, но все пак не смееха да боравят с големи суми или да парадират с богатството си. И тъй като решимостта на Такео да изкорени корупцията ставаше все по-непреклонна и недвусмислена, дори и тези дребни прояви на рушветчийство постепенно замряха. На негово място се появи друга практика, тъй като хората са си хора — размяната на красиви и изискани подаръци със скрита стойност, което на свой ред доведе до поощряване на занаятчии и художници, които взеха да прииждат в Трите провинции не само от Осемте острова, а и от страните на Голямата земя Сила, Шин и Тенджику5.

След като земетресението сложи край на гражданската война в Трите провинции, оглавяващите оцелелите фамилии и кланове се срещнаха в Инуяма и приеха Отори Такео за свой върховен господар и военачалник. Официално бе сложен край както на всички кръвни вражди срещу него, така и на враждите помежду им, в резултат на което имаше много трогателни сцени, в които воините се помиряваха след десетки години на ожесточени борби. Но Такео и Кенджи знаеха, че воините жадуват да са в битка; проблемът беше срещу кого да се бият сега? И след като нямаше сражения, в които да се хвърлят, с какво щяха да се занимават?

Някои охраняваха границите на Изток, но там почти нямаше какво да се прави и основният им враг бе скуката; други съпровождаха Терада Фумио и доктор Ишида по време на изследователските им пътешествия и бранеха търговските кораби по море, а така също магазините и складовете в далечни пристанища; трети откликнаха на поставените от Такео предизвикателства относно изкусното владеене на меча и лъка и си съперничеха в пряко единоборство; имаше и такива, които бяха избрали да следват върховния път на боя — самоусъвършенстването.

Тази доктрина бе основана в храма на Тераяма — духовния център на Трите провинции, и ръководена от възрастния игумен Мацуда Шинген и от Кубо Макото. Според учението й само мъже и жени с голяма физическа и психическа мощ можеха да се посветят на този път. Способностите на Племето бяха вродени — острото зрение и слух, невидимостта, използването на фалшив образ… но повечето хора притежаваха неизявени възможности и тяхното изследване и усъвършенстване бе основна цел на сектата, която наричаше себе си Пътя на хоо по името на свещената птица, която живееше навътре в горите около Тераяма.

Първата клетва, която трябваше да положат тези избрани воини, бе да не убиват нито едно живо същество — нито комар, нито заек, нито човек — дори в защита на собствения си живот. Кенджи смяташе това за лудост, спомняйки си твърде ясно множеството случаи, когато бе забивал острие в нечия артерия или сърце, бе усуквал гарота, бе слагал незабелязано отрова в чаша или дори в отворената уста на спящ. Колко пъти? Отдавна бе загубил броя им. Не изпитваше угризения заради онези, които бе пратил в отвъдното — рано или късно всички трябваше да умрат, — но си даваше сметка за куража, необходим да се изправиш пред света невъоръжен, и осъзнаваше, че решението да не убиваш можеше да се окаже далеч по-трудно от готовността да отнемеш чужд живот. Той не беше неподвластен на покоя и духовната мощ на Тераяма. Напоследък най-голямото му удоволствие бе да придружава Такео по време на посещенията му там и да прекарва известно време с Мацуда и Макото.

Знаеше, че краят на собствения му живот наближава. Беше стар; здравето и силите му бяха на изчерпване, а и вече месеци наред го мъчеше слабост в дробовете, даже често се случваше да храчи кръв.

И така, Такео бе успял да опитоми и Племето, и воините; само от фамилията Кикута продължаваха да му се противопоставят — не само се опитваха да го премахнат, но и организираха чести нападения през границата, дирейки съюз с недоволни воини и предизвиквайки суматоха чрез пускане на слухове, нападения и убийства напосоки, грабежи и палежи.

Такео заговори отново, този път по-сериозно:

— Последното покушение ме разтревожи повече от предишните, защото бе насочено не срещу мен, а срещу семейството ми. Ако жена ми или децата ми загинат, това би унищожило както мен, така и Трите провинции.

— Предполагам, че целта на Кикута е именно тази — отбеляза меко Кенджи.

— Дали някога ще се откажат?

— Акио — никога. Омразата му към теб ще секне само с неговата смърт… или с твоята. В края на краищата целият му съзнателен живот е посветен на тази цел — лицето на Кенджи застина, а устните му се извиха в мрачна усмивка. Той отпи отново. — Но Госабуро е търговец, практичен и трезв по природа; едва ли е готов да загуби къщата си в Мацуе и търговията си, още повече децата си… Ето, големият му син е мъртъв, а малкият и дъщерята са ти в ръцете. Може би ще успеем да му окажем известен натиск.

— Точно за това си мислех. Ще ги задържим до пролетта и тогава ще видим дали баща им е готов да преговаря.

— А междувременно може да успеем да изтръгнем от тях някаква полезна информация — изсумтя Кенджи. Такео го изгледа над ръба на чашата си. — Добре, добре, забрави, че съм го казал — възкликна недоволно старецът. — Но си е глупост да не използваш методите на врага си — той поклати глава. — Обзалагам се, че и досега спасяваш пеперудите от пламъка на свещта. Тази мекота се оказа неизкоренима.

Такео посрещна думите му с лека усмивка, но не каза нищо. Беше трудно да промени онова, на което бе обучаван като дете. Възпитанието му сред Скритите бе изградило у него дълбока непримиримост към отнемането на човешки живот. Но след шестнайсетата си година той бе тласнат от съдбата по пътя на воина — бе станал наследник на велик клан и сега оглавяваше Трите провинции; беше му се наложило да усвои пътя на меча. Освен това Племето, както и самият Кенджи го бяха обучили да убива по множество начини и той се бе опитал да превъзмогне естествената си състрадателност. В борбата си да отмъсти за смъртта на Шигеру и да обедини Трите провинции в мир бе прибягвал до насилие безброй пъти, за много от които съжаляваше дълбоко. Мина време, докато се научи да поддържа в равновесие безпощадността и състраданието, докато богатството, стабилността и законността в провинциите се превърнаха в желани заместители на сляпата мощ в конфликтите между клановете.

— Ще ми се отново да видя момчето — рече Кенджи рязко. — Може да се окаже последният ми шанс — той погледна изпитателно Такео. — Взе ли решение, какво да правиш с него?

Такео поклати глава:

— Не ми се ще да избързвам с решението. Какво бих могъл да сторя? Вероятно фамилията Муто… и ти лично… бихте желали да си го получите обратно?

— Разбира се. Но Акио е казал на съпругата ми, която се е свързала с него преди смъртта си, че по-скоро би убил момъка със собствените си ръце, отколкото да го върне… било то на Муто, или на теб.

— Горкото момче. Какво ли възпитание е получило! — възкликна Такео.

— Е, начинът, по който Племето възпитава децата си, е твърде суров — отвърна Кенджи.

— Той знае ли, че аз съм негов баща?

— Е, сигурен съм, че бих могъл да установя.

— Не си достатъчно добре със здравето за подобна мисия — рече Такео с неохота, тъй като не виждаше кого другиго би могъл да изпрати.

Кенджи се усмихна:

— Влошеното ми здраве е още една причина да отида. Ако и бездруго няма да доживея до догодина, поне можеш да ме използваш за нещо! Освен това искам да видя внука си, преди да умра. Ще тръгна, когато снеговете почнат да се топят.

Виното, угризенията и спомените развълнуваха Такео. Той се пресегна и прегърна своя някогашен учител.

— Хайде, стига! — рече Кенджи и го потупа по рамото. — Знаеш колко мразя сантименталностите. Навестявай ме по-често през зимата. Не се знае колко пъти още ще може да се напием заедно.