Разгромът

Четирийсет и седма глава

Някогашните низвергнати преминаха през бойното поле, за да се справят с ранените коне и да погребат мъртвите. Когато труповете на загиналите бяха поставени в редици за оглед, Кахей, Гемба и Такео ги обходиха и определиха самоличността на онези, които познаваха, а Минору записваше имената им. Колкото до хората на Сага, те бяха твърде много, за да бъдат разпознати; погребаха ги бързо в една огромна яма в средата на равнината. Вземането на глави бе забранено. Почвата бе камениста и гробовете бяха плитки. Над тях вече кръжаха гарвани, които изникваха от дъжда на огромните си черни крила, грачейки един към друг от канарите. През нощта бродеха лисици, а Такео знаеше, че след като хората си отидат, към тях ще се присъединят и по-свенливите вълци, които ще пируват цяло лято.

Коловете от защитните ограждения бяха измъкнати и част от тях бяха използвани за направата на носилки, с които да пренесат ранените обратно до Инуяма. Останалите послужиха за изработката на бариера през прохода; Сонода Мицуру и около двеста от хората му останаха да я охраняват. Вечерта на следния ден, когато мъртвите вече бяха погребани, а защитниците бяха заели местата си и нямаше признаци за завръщането на Сага, битката, изглежда, наистина бе приключила. Кахей даде заповед за отдих; мъжете свалиха броните си, оставиха оръжията си и тутакси потънаха в сън.

Дъждът бе отслабнал и откакто раненият Сага Хидеки бе дал заповед за отстъпление, само ръмеше. Такео крачеше между заспалите мъже, както по-рано между мъртвите, долавяше тихото почукване на дъждовните капки по листата и камъните, далечния плисък от водопада, вечерните трели на птиците и усещаше как влагата чертае низ от мъниста по лицето и косите му. Цялата дясна страна на тялото му — от рамото до петата, го болеше неистово, а облекчението от постигнатата победа бе помрачено от скръбното съзнание за нейната цена. Знаеше освен това, че грохналите войници можеше да спят само до разсъмване, след което щяха да ги свикат за похода обратно до Инуяма и от там за Средната провинция, за да предотвратят бунта на Зенко на Запад. Той самият бе обзет от дълбока тревога и желаеше да се завърне у дома колкото се може по-скоро; предупреждението на Гемба за някакво неизвестно събитие, което бе нарушило хармонията на управлението му, сега се завърна, за да го терзае. Можеше да означава единствено че нещо се бе случило с Каеде…

Хироши бе преместен в шатрата на Кахей, която предлагаше най-голямо удобство и най-добра защита от дъжда. Такео намери дъщеря си там — бе почти неузнаваема, все още в бойни одежди, с окаляно лице и превързан крак.

— Как е той? — попита Такео и коленичи до Хироши, забелязвайки бледността и повърхностното дишане.

— Още е жив — отвърна Шигеко глухо. — Струва ми се, че е малко по-добре.

— Утре ще го пренесем в Инуяма. Лекарите на Сонода ще се погрижат за него — каза го с увереност, макар и самият той да не смяташе, че Хироши ще издържи пътуването. Шигеко кимна безмълвно. — Ти ранена ли си?

— Някаква стрела ме е уцелила в крака. Нищо сериозно. Усетих го чак по-късно. Едва вървях на връщане. Маи почти ме носеше.

Той не разбра какво му казва:

— Къде сте ходили с Маи? Мислех, че си с Гемба.

Шигеко го погледна и изрече бързо:

— Заведе ме на мястото, където беше владетелят Сага. Аз го прострелях в окото — внезапно очите й плувнаха в сълзи. — Сега той повече няма да иска да се ожени за мен! — сълзите преминаха в нещо като предизвикан от потрес горчив смях.

— Значи на теб трябва да благодарим за внезапното му отстъпление? — Такео бе смаян от справедливостта на този изход. Сага не бе приел поражението си в мирната надпревара, а бе подирил сблъсък — сега Шигеко му бе нанесла сериозна, дори може би фатална рана и бе осигурила победата им.

— Опитах се да не го убивам, а само да го раня — рече тя. — Както се мъчех през цялото време, докато траеше битката, да обезвреждам, но да не отнемам живот.

— Справила си се великолепно — отвърна той, скривайки чувствата си зад официалния тон. — Като истинска наследница на Отори и Маруяма — похвалата му я просълзи отново. — Изтощена си.

— Не повече от всички останали, не повече от теб. Трябва да поспиш, татко.

— Да, добре, но след като видя как е Тенба. Искам да продължа да яздя начело към Инуяма. Кахей ще доведе мъжете. Вие с Гемба трябва да съпроводите Хироши и останалите ранени. Надявам се Тенба да е добре, но ако не е, ще го оставя с вас.

— Ами киринът? — попита Шигеко.

— Да, и бедният кирин. Не е подозирал какво пътуване му предстои, нито какъв сблъсък го очаква в тези непознати земи.

— Не можеш да яздиш сам, татко. Вземи някого със себе си. Нека Гемба те съпровожда. Можеш да яздиш Ашиге; на мен не ми трябва кон.

Облаците бяха почнали да се разкъсват и на запад при залез-слънце се появи леко зарево, а на противоположната страна — бледа дъга. Такео се надяваше това да е знак, че следващият ден нямаше да е толкова влажен, макар че, след като дъждовете бяха започнали, най-вероятно щяха да продължат седмици.

Тенба стоеше до кирина, с гръб към ръмящия дъжд и със сведена глава. Когато Такео го приближи, той изцвили леко за поздрав. Раната на гърдите му вече се бе затворила и изглеждаше чиста, но когато го изведе навън, видя, че накуцва, макар че краката му изглеждаха невредими. Такео заключи, че най-вероятно е получил възпаление на раменните мускули, отведе го до езерото и известно време го разтрива със студена вода, но Тенба продължаваше да щади десния преден крак и очевидно не ставаше за яздене. Тогава Такео се сети за Кери — коня на Хироши, но не успя да го открие сред оцелелите коне. Бледосивият черногривест син на Раку най-вероятно бе загинал в битката само няколко седмици след своя полубрат Рюме — коня на Таку. Конете бяха преживели цели седемнайсет години — преклонна възраст, но въпреки това смъртта им го натъжи. Таку си бе отишъл, Хироши бе на косъм от смъртта. Когато се върна в шатрата, настроението му бе мрачно. Вътре бе сумрак, светлината бе оскъдна. Шигеко бе заспала до Хироши, доближила лице до неговото. „Като истински съпрузи.“ Такео впери в тях поглед, изпълнен с искрена обич.

— Сега можете да осъществите желанието си и да се ожените — изрече той на глас. Коленичи до Хироши и постави длан върху челото му.

Младият мъж вече не изгаряше в треска; дишането му бе станало по-дълбоко и забавено. Такео бе помислил, че е в безсъзнание, но Хироши внезапно отвори очи и се усмихна.

— Владетелю Такео… — прошепна.

— Не се мъчи да говориш. Ще се оправиш.

— Битката?

— Свърши. Сага се оттегли.

Хироши отново затвори очи, но усмивката не изчезна от устните му.

Такео си легна, леко поободрен. Въпреки болката сънят го връхлетя незабавно подобно на тъмен, затулващ облак.

На следното утро пое към Инуяма, съпровождан от Гемба, както бе предложила Шигеко, и Минору, който яздеше своята мирна кобила. И тя, и черният кон на Гемба бяха свежи и отпочинали като Ашиге, затова напредваха бързо. На третия ден Такео пламна в треска от раната си и прекара няколко часа в агония, докато тялото му се мъчеше да се пребори с последиците. Терзаеха го сънища и видения; ту изгаряше от температура, ту трепереше от студ, но отказа да прекрати пътуването. Всеки път, когато спираха да отдъхнат, разказваха за битката и за завършека й и скоро към планината се устреми върволица от хора, които искаха да отнесат храна на воините и да помогнат за пренасянето на ранените.

Дъждът, който се бе изсипал над Трите провинции, бе силен и продължителен, вследствие на което оризът бе избуял и набъбнал, но валежите бяха закъснели, тъй че реколтата щеше да пострада. Пътищата бяха разкаляни и често заливани от пороища. На моменти Такео губеше представа, къде се намираше, и сякаш се пренасяше в миналото, където яздеше Аои редом с Макото към придошлата река и отнесения мост. „Каеде сигурно мръзне, мислеше си той. Напоследък не е добре. Трябва да се върна при нея и да я сгрея.“ Но той самият трепереше от студ и внезапно до него изникна Юки.

— Виждам, че ти е студено — рече тя. — Да донеса ли чай?

— Да — отвърна той. — Но не бива да си лягам с теб, защото съм женен.

После си спомни, че Юки е мъртва и никога повече няма да легне нито с него, нито с другиго, и изпита мъчителни угризения за нейната съдба и за ролята, която бе изиграл в нея.

Докато стигнат до Инуяма, треската отмина и съзнанието му отново се проясни, но безпокойството остана. Не го разсея дори сърдечното посрещане, което му устроиха жителите на града, ознаменувайки завръщането му и вестта за победата с веселие и танци по улиците. Аи — сестрата на Каеде — излезе да го поздрави с добре дошъл в двора на крепостта, където Минору и Гемба му помогнаха да слезе от коня.

— Съпругът ти е жив и здрав — рече й той незабавно, при което видя как лицето й се разведри от облекчение.

— Слава на Небесата. Но ти си ранен?

— Надявам се, че най-лошото мина. Имаш ли вести от съпругата ми? Не знам нищо за нея, откакто поехме на път през четвъртия месец.

— Владетелю Такео… — започна тя и сърцето му се скова от ужас. Дъждът беше завалял отново и слугите се втурнаха към тях с чадъри, които проблясваха в дрезгавината. — Доктор Ишида е тук. Ще пратя незабавно да го повикат. Той ще се погрижи за теб.

— Ишида е тук? Защо?

— Той ще ти каже всичко — отвърна Аи, а благостта в тона й го изпълни с ужас. — Ела вътре. Искаш ли първо да се изкъпеш? Ние пък ще приготвим храна за всички ви.

— Да, добре — отвърна той с желанието хем да забави научаването на новините, хем да се подготви и да събере достатъчно сили, за да ги чуе. От скорошната треска и болката все още му се виеше свят, а слухът му сякаш бе станал по-остър от всякога и всеки звук отекваше болезнено в ушите му.

Двамата с Гемба отидоха при топлите извори и съблякоха мръсните си роби. Гемба внимателно смъкна превръзката от рамото на Такео и уми раната с гореща вода, от което почти му призля.

— Заздравява добре — отбеляза Гемба, но Такео не отвърна, а само кимна утвърдително.

Двамата се измиха и се изплакнаха в пълно мълчание, след което влязоха в клокочещата, наситена със сяра вода. Дъждът валеше тихо върху лицата и раменете им, обгръщайки ги с прозрачна завеса, все едно ги пренасяше в друг свят.

— Не мога да остана тук завинаги — рече накрая Такео. — Ще дойдеш ли с мен да чуеш какво е довело Ишида в Инуяма?

— Разбира се — отвърна Гемба. — Да научиш най-лошото, означава да знаеш как да продължиш напред.

Аи донесе супа и печена риба, ориз и летни зеленчуци, които им сервира лично. Нахраниха се бързо и тя нареди на прислужничките да отнесат подносите и да сервират чай. Когато се върнаха, с тях беше и доктор Ишида.

Аи сипа чай в тъмносините гледжосани купички.

— Сега ще ви оставя — когато коленичи, за да плъзне вратата встрани, Такео забеляза как поднесе ръкав към очите си, за да избърше скришом бликналите от очите й сълзи.

— Пак ли си ранен? — възкликна Ишида, след като си размениха поздрави. — Дай да погледна.

— По-късно — отвърна Такео. — Вече заздравява — той отпи глътка чай, без да усети вкуса му. — Предполагам, че едва ли си бил целия този път, за да донесеш добри вести.

— Реших, че ще е добре да научиш колкото се може по-скоро — отвърна Ишида. — Прости ми, чувствам, че вината е изцяло моя. Ти повери на грижите ми съпругата и сина си, но такива неща се случват. Новородените са в много крехка връзка с този живот и понякога ни се изплъзват — той млъкна и се взря безпомощно в Такео извил скръбно устни, със стичащи се по страните му сълзи.

Такео усети как кръвта запулсира в ушите му.

— Нима се опитваш да ми кажеш, че синът ми е мъртъв? — мъката го връхлетя неочаквано и от очите му бликнаха сълзи. Мъничкото създание, което почти не познаваше, сега вече никога нямаше да бъде част от живота му. „Не мога да понеса и този удар, помисли си той, след което се запита: Ако за мен е непоносимо, как ще оцелее Каеде?“ — Трябва веднага да се върна при жена си. Тя как го понесе? Някаква болест ли беше? И тя ли е зле?

— Беше един от тези случаи на необяснима детска смърт — отвърна Ишида с пресекващ глас. — Вечерта момченцето беше във великолепно здраве, нахрани се добре, усмихваше се, гукаше и заспа съвсем спокойно, но повече не се събуди.

— Но как е възможно? — възкликна Такео почти гневно. — Да не е някаква магия? Или отрова? — Хана беше в Хаги, спомни си той; възможно ли бе тя да е причинила смъртта на сина му?

— Отсъстваха всякакви признаци за отравяне — отвърна Ишида. — А колкото до магията… наистина нямам представа. Тези случаи на смърт не са необичайни, но изобщо не знам какво ги причинява.

— А съпругата ми… какво е нейното състояние? Сигурно е обезумяла от скръб. Шизука с нея ли е?

— Откакто заминахте, се случиха много ужасни неща — прошепна Ишида. — Съпругата ми също наскоро изгуби син. Изглежда, скръбта я лиши от разсъдък. Седи, без да слага и хапка в уста, пред Дайфукуджи в Хофу и призовава другия си син да въздаде справедливост. Разгневен, Зенко в отговор се оттегли в Кумамото, където събира войска.

— Съпругата и синовете на Зенко са в Хаги — рече Такео. — Без съмнение той няма да пожертва живота им.

— Хана и момчетата вече не са в Хаги — заяви Ишида.

— Какво? Каеде ги е пуснала?

— Владетелю Такео — рече скръбно Ишида, — тя замина с тях. Всички заедно са на път за Кумамото.

— Аха! — възкликна тихо Гемба. — Сега вече знаем какво не е наред — той не се разплака, но на лицето му се изписаха скръб и състрадание. Пристъпи по-близо до Такео, сякаш искаше да го подкрепи чисто физически.

Такео седеше неподвижно, все едно се бе вледенил. Ушите му бяха чули думите, но съзнанието му отказваше да ги проумее. Каеде е напуснала Хаги? Тръгнала е за Кумамото, доброволно се е предоставила в ръцете на мъжа, който бе заговорничил срещу него? Защо й е било да прави подобно нещо? Да го изостави, за да се съюзи със съпруга на сестра си? Не можеше да повярва, че е способна на това. Някаква част от тялото му сякаш бе отсечена, все едно цялата му ръка бе изтръгната. Почувства как духът му залитна към мрака, и видя как този мрак се кани да погълне цялата страна.

— Трябва да отида при нея. Гемба, приготви конете. Къде се намират в момента? Кога са тръгнали?

— Аз поех насам преди две седмици — отвърна Ишида. — Те се канеха да тръгнат няколко дни по-късно, през Цувано и Ямагата.

— Може ли да ги пресрещна в Ямагата? — обърна се Такео към Гемба.

— Това е на седмица езда от тук.

— Ще стигна за три дни.

— Пътуват бавно — обади се Ишида. — Заминаването им се забави, тъй като владетелката Каеде реши да вземе със себе си колкото се може повече от хората ви.

— Но защо? От скръб по смъртта на детето? Нима наистина е загубила разсъдъка си?

— Не виждам друга причина — отвърна Ишида. — Нищо, което й казах, не успя нито да я успокои, нито да я разубеди. Тогава единственото, което измислих, бе да потърся помощта на Аи, затова заминах тайно от Хаги с надеждата да ви срещна на път за вкъщи — той не поглеждаше Такео, в поведението му се четеше и вина, и смущение. — Владетелю Такео… — подхвана той, но Такео не му позволи да продължи.

Мисълта му внезапно препусна в търсене на отговори, спореща, умоляваща, обещаваща каквото и да е на който и да е бог, само Каеде да не го е изоставила.

— Хироши е тежко ранен, Шигеко леко — рече Такео. — Киринът сигурно също се нуждае от вашето внимание. Погрижете се за тях по най-добрия начин и веднага щом са в състояние да пътуват, ги доведете в Ямагата. Аз тръгвам за там незабавно, за да установя лично какво се е случило. Минору, веднага изпрати съобщение на Мийоши Кахей, уведоми го за заминаването ми — той млъкна и се взря в Гемба самотен и неутешим. — Трябва да се подготвя за битка със Зенко. Но как бих могъл да се сражавам срещу собствената си съпруга?