Разгромът

Двайсет и седма глава

Крепостта и градът бяха потънали в тишина. Луната бе залязла, а нощното небе бе обсипано с ярки звезди. Такео седеше с Минору и прехвърляше отново вечерния разговор, изслушвайки впечатленията на младия мъж. Край тях горяха две лампи.

— Ще изляза за малко — каза Такео, щом приключиха. — Искам да се видя с Таку, преди да тръгна, а това трябва да стане в рамките на следващите два дни, ако държим да отведем Коно до Хофу преди зимата. Остани тук и ако някой дойде и пита за мен, престори се, че в момента вършим някаква спешна и поверителна работа и не може да ни безпокоят. Ще се прибера преди зазоряване.

Минору бе свикнал на такива заръки и затова само се поклони безмълвно. Помогна му да се преоблече в тъмните дрехи, които господарят му често носеше нощем. Такео уви един шал около главата си, за да скрие лицето, взе две стъкленици вино, един къс меч и калъфа с ножовете за хвърляне и ги мушна в робата си. Излезе на верандата и потъна в нощта.

„Де да можеше да ме зърне сега Коно“, помисли си, докато минаваше покрай стаите на благородника, чувайки го да диша дълбоко в съня си. Но знаеше, че бе неуязвим за чужд поглед, тъй като бе загърнат в мантията на невидимостта. Също както ездата, това го караше отново да се чувства млад. Все още изпитваше искрено удоволствие, когато решаваше да се възползва от древните умения на Племето. Спря в края на градината и се ослуша напрегнато. След като установи, че не долавя никакъв звук, скочи върху зида, който отделяше градината от първия двор. Притича по стената до противоположния край и се спусна във втория двор, където държаха конете. Флаговете все още висяха там, оклюмали под бледата светлина на звездите. Реши, че е твърде студено за плуване, затова, след като премина на отсрещната страна, изкатери тамошния зид и стигна по него до главната порта. Стражите бяха будни — чу ги да си говорят, докато прекосяваше широкия извит покрив, но те не доловиха присъствието му. Притича по моста, възстанови очертанията си в другия му край и пое бързешком по лабиринта от улички отвъд.

Знаеше в коя къща бе отседнал Таку — отколешна резиденция на фамилията Муто. Навремето бе научил всички жилища на Племето в Маруяма, тяхното местоположение, големина и обитатели. Все още изпитваше дълбоки угризения заради начина, по който се бе възползвал от това познание, когато за първи път бе пристигнал в Маруяма заедно с Каеде; твърдо решен да покаже на Племето своята безпощадност, бе преследвал, убил или екзекутирал повечето от тях. Бе смятал, че единственият начин да се справи със злото, е да го изтръгне от корен, но сега, ако можеше да върне времето, със сигурност щеше да се опита да преговаря с тях, без да пролива кръв… Тази дилема продължаваше да стои пред него — ако тогава бе проявил слабост, сега нямаше да е достатъчно силен да наложи волята си ведно със състраданието. В Племето сигурно го ненавиждаха за стореното, но поне не го презираха. Беше си купил достатъчно време, за да обезпечи сигурността на страната си.

Както винаги, спря при светилището в края на уличката и положи стъклениците вино пред божеството, което закриляше фамилията Муто, като помоли за прошка духовете на мъртвите.

„Муто Кенджи ми прости, каза им той, както и аз на него. Двамата станахме близки приятели и съюзници. Нека и с вас бъдем такива!“

Нищо не нарушаваше тишината на нощта, но той почувства, че не е сам. Скри се бързо в сенките с ръка върху дръжката на меча. Листата вече бяха окапали от дърветата и той долови леко шумолене, все едно по тях се движеше някакво животинче. Погледна в посока на звука и видя как шумата леко се разпръсна под нечии невидими стъпки. Закри очи с длани, за да увеличи зениците си, и тогава погледна косо с крайчеца на лявото си око, за да установи възможна невидимост. Съществото се бе втренчило в него; на светлината на звездите очите му изглеждаха зелени.

„Просто някаква котка, помисли си, игра на светлината…“ Но в следващия миг стъписан си даде сметка, че котката бе вплела поглед в неговия; усети пристъп на откровен страх. Представляваше нещо свръхестествено, някакво призрачно същество, което обитаваше това място, изпратено от мъртвите да го накаже. Усети, че всеки миг щеше да бъде запратен в съня на Кикута, че техните убийци най-накрая го бяха настигнали и сега използваха този призрак, за да го притиснат до стената. Той самият премина в почти свръхестественото състояние, което предизвикваше у него нападение от всякакъв вид. Беше му като втора природа да се защити тутакси, да убие, преди да убият него. Като събра цялата си мощ, откъсна поглед и бръкна за калъфа с ножовете за хвърляне. В ръката му попадна първият и той го метна, видя как светлината от звездите в един миг го улови, както се въртеше, чу лекия удар и вика на болка, който се изтръгна от съществото. То излезе от състоянието на невидимост в мига, в който се хвърли към него.

Сега в ръката му се озова късият меч. Видя жълто-кафявия врат и оголените зъби. Беше котка, но с размера и силата на вълк. Ред остри нокти го одраха по лицето, когато той се хвърли встрани, извъртя се и се озова достатъчно близо, за да нанесе удар в гърлото, самият той губейки невидимост, за да може да се съсредоточи върху удара.

Но котката се измъкна. Изплака с почти човешки глас и през стъписването и страха от битката той чу нещо познато.

— Татко — изплака тя отново, — не ме наранявай! Аз съм, Мая!

Тя застана пред него. Бяха му нужни цялата сила и воля, за да спре меча, който замалко не преряза гърлото на дъщеря му. Чу собствения си отчаян вик, докато принуждаваше ръката си да отклони острието. Мечът падна от ръката му. Той се пресегна и докосна лицето й, по което се стичаха кръв и сълзи.

— Замалко да те убия! — изстена той и се запита с ужас и съжаление дали можеше да бъде убита; усети сълзите в собствените си очи и когато вдигна ръкава си, за да ги избърше, усети паренето от драскотините и капките кръв по собственото си лице. — Какво правиш тук? Защо си навън по това време съвсем сама? — беше почти облекчение да изрази недоумението си чрез гневен изблик. Изпита желание да я зашлеви, както вероятно бе правил, когато тя се държеше лошо като дете, но онова, което й се бе случило, вече я поставяше отвъд детството.

— Съжалявам! Съжалявам! — тя ридаеше като дете, хълцаше от ужас, без да можеше да каже нищо повече.

Той я притегли в обятията си и я притисна до себе си, изненадан от това, колко бе пораснала. Главата й вече стигаше до средата на гърдите му; тялото й бе слабо и жилаво, по-скоро подходящо за момче, отколкото за момиче.

— Не плачи — рече той с привидно спокойствие. — Ще отидем при Таку и той ще ми разкаже какво се случва с теб.

— Съжалявам, че плача — каза тя глухо.

— А аз помислих, че съжаляваш, задето се опита да убиеш собствения си баща — отвърна той, хвана я за ръка и я изведе през портата на светилището навън на улицата.

— Не знаех, че си ти. Не можех да те видя. Помислих те за някой от убийците на Кикута. Щом те познах, се промених. Невинаги успявам да го направя веднага, но ставам все по-добра. Все пак нямаше нужда да плача. Аз никога не плача. Защо се разплаках сега?

— Може би от радост, че ме виждаш.

— Да, наистина се радвам — увери го тя, — но никога не съм плакала от щастие. Сигурно е било от стъписването. Повече няма да се повтори!

— Няма нищо лошо в сълзите — рече Такео. — Аз също се разплаках.

— Защо? Причиних ли ти болка? Сигурно е нищо в сравнение с раните, които вече си понесъл — тя докосна лицето си. — Но и ти добре ме подреди…

— Много съжалявам. По-скоро бих умрял, отколкото да ти причиня зло — „Тя се е променила, помисли си, дори речта й е по-рязка и безчувствена.“ А и зад думите й се криеше по-силно обвинение, нещо повече от физическа рана. Какво друго оплакване таеше срещу него? Дали беше негодуванието, че е била отпратена далеч, или нещо друго? — Не биваше да си тук сама!

— Таку няма вина — рече припряно Мая. — Не го обвинявай.

— А кого да обвинявам? Аз те поверих на него. А къде е Сада? Видях трима ви по-рано днес. Защо тя не е с теб?

— Не беше ли прекрасно? — възкликна Мая, избягвайки въпроса му. — Шигеко изглеждаше тъй красива. А конят! Хареса ли си подаръка, татко? Беше ли изненадан?

— Или те проявяват небрежност, или ти си непослушна — заяви Такео, отказвайки да бъде подведен от внезапното й детинско бърборене.

— Да, проявих непокорство. Но май така трябваше. Защото мога да правя неща, които никой друг не умее, тъй че няма кой да ме учи. Налага ми се да се оправям сама — тя му хвърли изпитателен поглед. — Предполагам, че ти никога не си постъпвал така?

Той отново почувства някакво по-дълбоко предизвикателство. Не можеше да го отрече, но реши да не отговаря, тъй като вече приближаваха портата на къщата и той бе изправен пред проблема, как да влезе в резиденцията на Муто. Лицето му смъдеше и цялото тяло го болеше от неочаквано разразилата се битка. Не можеше да види добре раната на Мая, но си представяше нащърбените й краища. Трябваше веднага да й се сложи лек, но въпреки това най-вероятно щеше да заздравее трудно и дъщеря му щеше да остане белязана завинаги.

— Семейството тук заслужава ли доверие? — прошепна той.

— Никога не съм си задавала този въпрос — отвърна Мая. — Те са Муто, роднини на Таку и Сада. Нима е възможно да са врагове?

— Е, скоро ще разберем — измърмори Такео, похлопа на залостената врата и викна на стражите вътре.

Наоколо бясно залаяха кучета. Нужно беше време да ги убеди да отворят портата; първоначално не разпознаха Такео, но познаха Мая. Видяха кръвта на светлината на лампите си, възкликнаха изненадани и повикаха Таку… но Такео забеляза, че никой не я докосна. Наистина избягваха да я приближават, тъй че дъщеря му стоеше сякаш заобиколена с невидима ограда.

— А вие, господарю, и вие ли сте ранен? — единият от мъжете вдигна лампата така, че светлината падна върху страната му. Той не направи усилие да промени чертите си, даже напротив, искаше да провери реакцията им.

— Това е владетелят Отори! — прошепна пазачът и всички останали тутакси се хвърлиха на земята. — Влезте, господарю — мъжът с лампата отстъпи встрани и освети прага.

— Станете — нареди Такео на прострелите се мъже. — Донесете вода и някаква мека хартия или копринени тампони, за да спрем кръвта — той прекрачи прага, след което портата бързо бе затворена и залостена зад гърба му.

Обитателите на къщата вече се бяха събудили; вътре светнаха лампи и от стаите излязоха прислужници, примигвайки сънливо. Таку се появи от дъното на верандата, облечен в памучна нощна роба, с наметнат върху раменете му подплатен жакет. Първо видя Мая и отиде право при нея. Такео си помисли, че ще я удари, но Таку направи знак на един от пазачите да донесе лампа и обхващайки главата й с две ръце, я наклони настрани, за да огледа раната на бузата й.

— Какво се случи? — попита той.

— Беше злополука — отвърна тя. — Оказах се на пътя.

Таку я отведе на верандата, накара я да седне и коленичи до нея. Взе хартиен тампон от прислужницата и го намокри с вода. Изми раната внимателно и нареди да държат лампата по-близо.

— Изглежда като рана от нож. Кой е бил там с такъв нож?

— Господарю, владетелят Отори е тук — обади се пазачът. — Той също е ранен.

— Владетелят Такео? — Таку насочи поглед към него. — Простете, не ви видях. Каква е раната, боли ли?

— Нищо работа — Такео се отправи към верандата. При стъпалото една от прислужничките пристъпи напред и изу сандалите му. Той коленичи до Мая. — Само дето няма да е лесно да обясня как са ме ранили. Известно време белезите ще личат.

— Съжалявам… — подхвана Таку, но Такео вдигна ръка, за да го спре.

— Ще говорим по-късно. Виж какво можеш да направиш за раната на дъщеря ми. Опасявам се, че ще й остане дълбок белег.

— Извикай Сада — нареди той на една от прислужниците.

След малко пак от края на верандата се появи младата жена, облечена като Таку в нощна роба. Дългите й до раменете коси се спускаха свободно около лицето й. Тя хвърли бърз поглед към Мая и влезе в къщата, след което се върна с малка кутийка.

— Това е мехлем, който Ишида приготви за нас — поясни Таку, взе го и го отвори. — Надявам се, че ножът не е бил намазан с отрова?

— Не — отвърна Такео.

— За щастие не е уцелил окото. Вие ли го хвърлихте?

— Да.

— Поне няма да ни се наложи да издирваме някой наемен убиец на Кикута.

Сада хвана главата на Мая и я задържа неподвижно, докато Таку сложи мехлем върху раната и го размаза; изглеждаше някак лепкав, подобен на лепило, и събра ръбовете на разкъсаната плът. Мая седеше, без да трепне, с извити, сякаш готови да се усмихнат устни и широко отворени очи. „Между тримата съществува някаква странна връзка“, установи мислено Такео, тъй като сцената бе наситена със скрита емоция.

— Върви със Сада — рече Таку на Мая: — Тя ще ти даде нещо да можеш да заспиш и ще остане с теб през цялата нощ. А утре ще си поговорим…

— Съжалявам — рече Мая. — Не съм искала да нараня баща ми — но тонът й сякаш съдържаше потвърждение за обратното.

— Ще ти измислим наказание, което ще те накара да съжаляваш още повече — заяви Таку. — Много съм ядосан. Предполагам, владетелят Отори също — и се обърна към него: — Елате по-близо, за да видя какво ви е сторила.

— Да влезем вътре — предложи Такео. — По-добре да говорим насаме.

Таку нареди на прислужниците да донесат прясна вода и чай и пое първи към малката стаичка в дъното на верандата. Сгъна спалните рогозки и ги бутна в ъгъла. Една лампа продължаваше да гори, а до нея имаше стъкленица с вино и бокал. Такео безмълвно огледа обстановката.

— Очаквах да те видя по-рано — отбеляза той с хладен тон. — Не съм допускал, че може да се срещна с дъщеря си по този начин.

— Няма извинение за случилото се — отвърна Таку. — Но все пак позволете ми първо да се погрижа за раната ви; седнете, ето, изпийте това — той наля последното вино в чашата и я подаде на Такео.

— Не спиш сам, но пиеш сам? — отбеляза Такео и пресуши чашата на една глътка.

— Сада не го харесва.

На прага се появиха две прислужнички. Едната носеше вода, другата — чай. Таку пое съда с вода и взе да промива бузата на Такео. Драскотините смъдяха.

— Донесете още вино за владетеля Отори — нареди той на прислужничките. — Твърде много кръв — измърмори. — Ноктите са се забили дълбоко — после замълча, тъй като слугинята се върна с нова стъкленица. Тя напълни повторно чашата и Такео отново я пресуши. — Имаш ли огледало? — обърна се към нея.

Тя кимна.

— Ще го донеса на владетеля Отори.

Прислужничката се върна с увит в бледокафяво парче плат предмет, коленичи и го подаде на Такео. Той го отви. За първи път виждаше такова огледало — кръгло, с дълга дръжка и блестяща повърхност. Рядко бе виждал собственото си отражение, а толкова ясно — никога, тъй че сега беше удивен. Нямаше представа, как изглежда — много приличаше на Шигеру от последните му дни, но беше по-слаб и по-стар. Следите от ноктите по бузата му бяха дълбоки и алени по ръба, а кръвта, която вече засъхваше, бе по-тъмна.

— Откъде е това огледало?

Прислужничката хвърли поглед към Таку и отвърна глухо:

— От Кумамото. От време на време един търговец носи от там разни неща. Ясу, от рода Курода. От него си купуваме ножове и сечива… той донесе това огледало.

— Виждал ли си го? — обърна се Такео към Таку.

— Точно това — не. Виждал съм подобни в Хофу и Акаши. Почват много да ги използват — той почука по повърхността. — От стъкло е.

Гърбът бе от метал, който Такео не разпозна веднага — беше гравиран или оформен в калъп десен от преплетени цветя.

— Правено е отвъд морето — каза той.

— Така изглежда — съгласи се Таку.

Такео отново впери поглед в отражението си. Нещо в това чуждоземско огледало го смущаваше. С усилие се откъсна от него.

— Тези резки няма да зараснат лесно — каза той.

— Аха — съгласи се Таку, попи раната с чист хартиен тампон и почна да нанася лепкавия мехлем. Такео върна огледалото на прислужничката. Когато жената излезе, Таку попита: — Какво представляваше?

— Котката ли? С големината на лъв и с поглед на Кикута. Ти не си ли я виждал?

— Почувствах я в нея и преди няколко нощи успяхме със Сада да я зърнем. Може да минава през стени. Много е силна. Мая й се съпротивява в мое присъствие, макар че аз се опитах да я убедя, че е по-добре да й се остави. Само че трябва да се научи да я обуздава; когато е с притъпено внимание, я завладява.

— А когато е сама?

— Не можем да я наблюдаваме през цялото време. Тя трябва да проявява покорство и да знае, че ще отговаря за постъпките си.

Такео почувства внезапен гняв:

— Не съм предполагал, че двамата, на които съм я поверил, накрая ще си легнат заедно!

— Аз също — отвърна Таку глухо. — Но се случи и ще продължи.

— Може би трябва да се върнеш в Инуяма при жена си?

— Съпругата ми е практична жена. Открай време знае, че имам и други жени — както в Инуяма, така и по време на пътувания. Но със Сада е различно. Мисля, че няма да мога да живея без нея.

— Що за глупост? Не ми казвай, че си омагьосан!

— Може и да съм. Смея също да ви уверя, че където и да отида, тя ще дойде с мен, дори в Инуяма.

Такео бе удивен не само че Таку бе толкова увлечен, но и че не правеше никакво усилие да го скрие.

— Предполагам, това обяснява и факта, защо си предпочел да бъдеш вън от крепостта.

— Само отчасти. До предишния инцидент с котката бях там всеки ден заедно с Хироши и владетеля Коно. Но Мая беше много нещастна и не исках да я оставям. Ако я вземех с мен, Хана със сигурност щеше да я познае и да започне да разпитва за нея. Колкото по-малко хора знаят за това обсебване, толкова по-добре. А и не е сведение, което Коно може да отнесе обратно в столицата. Размишлявам за плановете ви относно брака на по-голямата ви дъщеря. Не желая да предоставям на Хана и Зенко още оръжия, които да използват срещу вас. Нямам доверие на нито един от двамата. Проведох няколко доста обезпокоителни разговора с брат ми относно оглавяването на фамилията Муто. Той е твърдо решен да отстоява правото си да наследи Кенджи; изглежда, има хора… не знам колко… които не са доволни от идеята да ги управлява жена.

Значи интуицията правилно му бе подсказала да не се доверява безпрекословно на Муто.

— А тези неколцина недоволни биха ли приели теб? — попита Такео.

Таку наля още вино и отпи.

— Не искам да ви засягам, владетелю Отори, но тези въпроси винаги са се решавали вътре в семейството, без участието на външни хора.

Такео взе чашата си и отпи, без да отговори. Накрая каза:

— Тази вечер си пълен с лоши вести. Какво още имаш да ми казваш?

— Акио е в Хофу и доколкото разбрах, възнамерява да прекара зимата в Западната провинция… опасявам се, че заминава за Кумамото.

— А момчето?

— С него е — известно време двамата останаха безмълвни. После Таку каза: — Би било съвсем лесно да се отървем от тях в Хофу или по пътя. Позволете ми да го уредя. Озове ли се в Кумамото, осъществи ли връзка с брат ми, Акио ще намери там радушен прием и дори убежище.

— Никой да не смее да посяга на момчето.

— Е, само вие го решавате. Другото, което научих, е, че Госабуро е мъртъв. Искал да преговаря с вас за живота на децата си, затова Акио го убил.

По някаква причина тази вест, както и безцеремонността, с която Таку му я поднесе, го потресоха. Госабуро бе давал заповеди за смъртта на мнозина — даже една от тях Такео бе изпълнил лично, — но фактът, че Акио се бе обърнал срещу собствения си чичо, както и предложението на Таку той самият да се разпореди за убийството на собствения си син, му напомниха недвусмислено за безпощадната жестокост на Племето. Кенджи ги бе държал под контрол, но сега всичко бе поставено на изпитание. Те смятаха, че военачалниците се издигат и падат от власт, но Племето е вечно. Как обаче да се справи с този непреклонен враг, който никога не би преговарял с него?

— Ето защо трябва да стигнете до някакво решение относно заложниците в Инуяма — рече Таку. — Дайте нареждане за екзекуцията им колкото се може по-бързо. Иначе от Племето ще надушат слабост и това ще доведе до нови проблеми.

— Ще го обсъдя със съпругата си, когато се прибера в Хаги.

— Не го протакайте твърде дълго — подкани го Таку.

Такео се запита дали Мая трябваше да се върне с него, но се опасяваше за състоянието на Каеде и за здравето й по време на бременността.

— Какво ще правим с Мая?

— Може да остане при мен. Знам, че според вас сме ви подвели, но ако не се смята тази вечер, определено имаме напредък с нея. Тя се приучва да контролира обсебването… а и кой знае каква полза може да извлечем от това нейно превъплъщение? Тя се старае да угоди на Сада и на мен, доверява ни се…

— Но нали не възнамеряваш да останеш извън Инуяма през цялата зима?

— Не бива да се отдалечавам много от Западната провинция. Трябва да държа брат ми под око. Може би ще прекарам зимата в Хофу — климатът е по-мек, а и мога да научавам всички клюки, които идват с корабите.

— И Сада ли ще дойде с теб?

— Нужна ми е, особено ако ще вземам Мая.

— Добре — „Личният му живот не е моя работа“, помисли си Такео. — Владетелят Коно потегля за Хофу. Връща се в столицата.

— А вие?

— Надявам се да се прибера у дома преди зимата. Ще остана в Хаги, докато се роди детето, а напролет трябва да замина за Мияко.

Такео се върна в крепостта Маруяма точно преди разсъмване, изтощен от събитията през нощта. Докато събираше последни сили, за да стане невидим, да се изкатери по зидовете и да се прибере в стаята си, без някой да го видеше, размишляваше какво да прави оттук насетне. Първоначалното удоволствие, че упражнява дарбите на Племето, сега бе заменено единствено от отвращение към този тъмен свят.

„Твърде стар съм за това, каза си, докато плъзгаше вратата встрани и пристъпваше в стаята. Кой друг владетел, намиращ се в собствената си страна, се промъква тайно през нощта по този начин, все едно е крадец? Някога избягах от Племето и тогава си мислех, че съм го напуснал завинаги, но то продължава да е част от живота ми, а и наследството, което съм прехвърлил на дъщерите си, означава, че никога няма да бъда свободен.“

Бе дълбоко обезпокоен от всичко, което бе разкрил, и най-вече от състоянието на Мая. Раната на лицето му смъдеше, главата му пулсираше болезнено. В един момент се сети за огледалото. То показваше, че в Кумамото се търгуват чуждоземски стоки. Но пребиваването на чуждоземците трябваше да се ограничи в Хофу и понастоящем в Хаги… Това означаваше ли, че в страната имаше и други центрове? Ако са в Кумамото, Зенко сигурно е наясно и въпреки това не му бе казал нищо… нито Таку. Мисълта, че Таку крие нещо от него, го изпълни с гняв. Таку или беше непочтен с него, или нямаше информация. Връзката му със Сада също го тревожеше. Попаднали в капана на страстта, мъжете ставаха нехайни. „Ако не мога да имам доверие на Таку, съм обречен. В края на краищата те са братя…“

Когато заспа, в стаята вече бе светло.

Веднага щом се събуди, се разпореди да подготвят отпътуването му и нареди на Минору да пише на Араи Зенко с молба да посети владетеля Отори.

Беше следобед, когато Зенко пристигна в паланкин и със свита от васали, всички до един в пищни одежди, с герба на Кумамото — меча лапа — върху роби и флагове. Дори за тези няколко месеца от срещата им в Хофу бе настъпила значителна промяна във външния вид на Зенко и в свитата му. Приличаше на баща си повече от всякога, с внушителна външност и нараснала самоувереност — поведението му, хората му, всичките им одежди и оръжия говореха за разточителност и себелюбие.

Самият Такео се бе изкъпал и пременил, подготвяйки се грижливо за предстоящата среща. Беше облякъл официалните си роби, с които изглеждаше по-едър. Нямаше обаче как да скрие раната на бузата си, дълбоките кървави резки, и когато ги видя, Зенко възкликна:

— Но какво се е случило? Вие сте ранен? Нима някой е извършил покушение срещу вас? Не съм уведомен за подобно нападение!

— Дребна работа — отвърна Такео. — Снощи в градината се одрах на един клон — „Ще си помисли, че съм бил пиян или с жена, каза си, и ще ме презира още повече.“ Долови в изражението на Зенко не само презрението, от което се опасяваше, но и неодобрение и възмущение. Денят бе влажен и хладен; сутринта бе валял дъжд. Червените листа на кленовете бяха потъмнели и почваха да окапват. От време на време внезапно излизаше вятър, който залюляваше клоните на дърветата и увличаше листата във вихрен танц. — Когато по-рано тази година се срещнахме в Хофу, ти обещах, че по това време ще обсъдим въпроса за осиновяването. Разбираш, че с оглед на бременността на съпругата ми е препоръчително да отложим всякакви формални процедури…

— Разбира се, ние всички искрено се надяваме владетелката Отори да ви дари със син. Естествено, синовете ми никога няма да се ползват с предимство пред вашите.

— Осъзнавам доверието, което оказваш на семейството ми — продължи Такео. — И съм ти дълбоко признателен. Възприемам Сунаоми и Чикара като мои собствени деца… — стори му се, че долови разочарованието на Зенко, и си помисли: „Трябва да му предложа нещо.“ Замълча за момент. Бе обещал обратното на дъщерите си и не одобряваше сгодяването на малки деца; при все това се чу да казва: — Бих желал да ти предложа Сунаоми и най-малката ми дъщеря — Мики, да бъдат сгодени, когато навършат пълнолетие.

— Това е голяма чест — Зенко не звучеше особено очарован от това предложение, макар че думите му говореха за обратното. — Ще обсъдя безкрайната ви щедрост със съпругата си, когато получим официалните документи с всички подробности, които следват от това предложение — какви имения ще получат, къде се предполага да живеят и прочие.

— Разбира се — заяви Такео, докато си казваше наум: „И аз трябва да го обсъдя със съпругата си.“ — И двамата все още са твърде малки. Има достатъчно време — „Поне предложението е направено. Сега не може да претендира, че съм го оскърбил.“

Скоро след това дойдоха Шигеко, Хироши и братята Мийоши, при което обсъжданията се насочиха към военната отбрана на Западната провинция и търговията с чуждоземците. Такео спомена огледалото, питайки небрежно дали в Кумамото могат да се купят и други такива предмети.

— Може би — отвърна Зенко уклончиво. — Внасят ги през Хофу, предполагам. Жените обожават подобни новости. Мисля, че съпругата ми получи няколко като дарове…

— Има ли чуждоземци в Кумамото?

— Разбира се, че не!

Зенко бе донесъл сведения и отчет за всички свои дейности — за изкованите оръжия, за закупената селитра; всичко изглеждаше в пълен порядък и той отново тържествено заяви своята вярност и преданост. Такео нямаше друг изход, освен да приеме сведенията като достоверни и заявеното отношение като искрено. Каза няколко думи за предложената визита при императора, убеден, че Коно вече я е обсъдил със Зенко; подчерта мирния й характер и уведоми Зенко, че ще го придружават Хироши и Шигеко.

— А владетелят Мийоши? — попита той, отправяйки поглед към Кахей. — Къде ще е догодина?

— Кахей ще остане в Трите провинции — отвърна Такео. — Но ще се премести в Инуяма до благополучното ми завръщане. Гемба идва с нас в Мияко.

Никой не спомена, че преобладаващата част от армията на Средната провинция щеше да бъде съсредоточена на източната граница под командването на Мийоши Кахей, но това нямаше как да остане скрито от Зенко. За момент Такео си помисли колко опасно би било да остави Средната провинция без отбрана… макар че бе почти невъзможно Ямагата и Хаги да бъдат превзети чрез обсада, а и те нямаше да бъдат незащитени. При евентуално нападение Каеде щеше да отговаря за удържането на позициите в Хаги, а синовете и съпругата на Кахей щяха да сторят същото в Ямагата.

Продължиха да разговарят до късно вечерта, когато им сервираха храна и вино. На сбогуване Зенко се обърна към Такео:

— Има още нещо, което трябва да обсъдим. Нека излезем на верандата? Бих желал да говорим насаме.

— Разбира се — съгласи се Такео любезно.

Отново валеше, а вятърът бе студен. Той беше уморен и копнееше за сън. Застанаха под заслона на капещите стрехи.

Зенко подхвана:

— Отнася се за фамилията Муто. Моето впечатление е, че мнозина в рода ми навсякъде из Трите провинции… при цялото им уважение към майка ми и към вас чувстват, че… как да се изразя… е зле, а и нередно да имат за господар жена. Смятат ме за най-възрастния роднина от мъжки пол на Кенджи и по тази причина и за негов наследник — той изгледа Такео. — Не искам да ви оскърбявам, но хората знаят за съществуването на внука на Кенджи, момчето на Юки. Шушукат, че той щял да бъде наследникът. Това би било доста разумен ход, за да ме наложите бързо като глава на фамилията — подобна стъпка би пресякла шушукането и би успокоила онези, които подкрепят традицията — на устните му за кратко заигра самодоволна усмивка: — Момчето е безспорен наследник на Кикута. По-добре да го държим далеч от Муто.

— Никой не знае дали е жив, камо ли къде се намира — заяви Такео, изоставил всякаква престорена вежливост.

— Напротив, мисля, че се знае — прошепна Зенко и забелязвайки гневната реакция на Такео, добави: — Само се опитвам да помогна на владетеля Отори в това трудно положение.

„Ако не беше мой баджанак, ако не беше син на Шизука, щях да му заповядам да сложи край на живота си! Трябва да го направя. Не мога да му имам доверие. Трябва да го сторя сега, докато е в Маруяма и е под мое разпореждане.“ Такео остана безмълвен, докато противоречивите мисли бушуваха в съзнанието му. Накрая заяви, полагайки усилия да не звучи рязко:

— Зенко, съветвам те да не ме притискаш повече. Притежаваш обширни имения, синове, красива жена. Предложих ти още по-здрав съюз с моето семейство, скрепен с брак. Ценя нашето приятелство, уважавам те много, но няма да ти позволя да ми се противопоставяш…

— Владетелю Отори! — възкликна Зенко в знак на протест.

— Нито да подпалиш гражданска война в страната ни. Положил си клетва за вярност към мен; дължиш ми живота си. Защо трябва непрестанно да го повтарям? Омръзна ми. За последен път те съветвам да се върнеш в Кумамото и да се радваш на живота си, който дължиш на мен. Иначе ще поискам от теб да го прекъснеш!

— Значи няма да размислите над идеята ми за наследството на Муто?

— Настоявам да подкрепиш майка си като глава на фамилията и да й се подчиняваш. И бездруго ти винаги си избирал пътя на воина… сега не разбирам защо се месиш в делата на Племето!

Зенко бе вече също разгневен, но за разлика от него не успя да прикрие чувствата си.

— Аз съм отгледан от Племето. И съм Муто, колкото и Таку.

— Само когато съзираш някаква политическа изгода от това! Не си мисли, че ще продължаваш необезпокояван да подриваш властта ми. Не забравяй нито за миг, че държа синовете ти като гаранция за верността ти — за първи път Такео отправи директна заплаха по отношение на момчетата. „Дано Просветленият ме опази от участта да изпълня тази заплаха“, каза си той. Макар че Зенко със сигурност не би рискувал живота на синовете си.

— Всичките ми предложения целят единствено просперитета на страната ни и укрепването на владетеля Отори — заяви Зенко. — Съжалявам за думите си. Моля, забравете ги!

Когато се върнаха в стаята, и двамата автоматично заговориха по друг начин, за да изиграят ролите си докрай. Помещението за аудиенции, украсено със златни релефи по колоните и гредите и изпълнено с васали в бляскави роби, се бе превърнало в сцена. Прикривайки гнева си един към друг, двамата се сбогуваха с ледена вежливост. Заминаването на Зенко от Маруяма бе планирано за следващия ден. Такео щеше да потегли на следващия ден.

— И ти ще останеш сама в своето владение — каза той на Шигеко, преди да се оттеглят.

— Хироши ще бъде тук, за да ме съветва, поне до догодина — отвърна тя. — Но, татко, какво се е случило с теб снощи?

— Не бива да имам тайни от теб. Само че не искам да безпокоя майка ти в този момент, тъй че внимавай тя да не научи — и той й разказа накратко за Мая, за обсебването и за последствията от него. Шигеко го изслуша мълчаливо, без да изрази нито изненада, нито ужас, поради което той изпита странна признателност към нея: — Мая ще прекара зимата в Хофу при Таку — завърши той.

— Значи ще поддържаме връзка с тях. И ще наблюдаваме внимателно Зенко. Не бива да се тревожиш твърде много, татко. По Пътя на хоо често се сблъскваме с явления, подобни на това животинско обсебване. Гемба знае много за тях и ме е научил.

— Смяташ ли, че Мая трябва да отиде в Тераяма?

— Ще отиде, когато му дойде времето — каза Шигеко и после продължи с блага усмивка: — Всички духове търсят по-висшата сила, която може да ги контролира и да ги дари с покой.

По гърба му пробягаха тръпки. Почувства дъщеря си странно непозната, тайнствена и мъдра. Внезапно си спомни сляпата старица, която бе изрекла пророчеството. Тя го бе назовала с водното му име и знаеше кой е. „Трябва да се върна там, помисли си. Ще отида на поклонение до планината догодина, след като ми се роди детето, след като приключа с визитата си в столицата.“

Усети у Шигеко същата духовна мощ. Самият той се почувства разведрен, когато я прегърна и й пожела лека нощ.

— Мисля, че трябва да кажеш на мама. Не бива да имаш тайни от нея. Разкажи й за Мая. Разкажи й всичко.