Разгромът

Осемнайсета глава

Когато пребиваваше в Хаги, Шизука прекарваше почти цялото си време с Каеде и момичетата. Такео не намираше за необходимо да урежда официални срещи, нито възнамеряваше да обявява на света назначението й за глава на Племето. Уменията и талантите на принадлежащите към тази общност сега можеше да се поставят под контрола на държавата в негово лице, но те все още се пазеха в тайна. Той установи, че въпросното разделение устройва военните му съветници, които както винаги с радост се възползваха от услугите, предоставяни от Племето, макар че предпочитаха да нямат нищо общо с магьосничеството. Таку, със смесена кръв като самия Такео, прекрасно разбираше всичко това.

Оказа се съвсем лесно да води неофициални разговори с Шизука в градината, на верандата или на вълнолома. Няколко дни след свикването на военния съвет, в утрото на празника на Небесната тъкачка, двамата се срещнаха уж случайно, докато той се придвижваше от резиденцията към самата крепост. Както обикновено, Минору следваше Такео с пособията за писане, но отстъпи тактично, за да ги остави да разговарят насаме.

— Късно снощи получих съобщение от Таку — рече тя тихо. — Ишида и Чикара са напуснали Хофу при последното пълнолуние. Времето се е оправило, тъй че оттук нататък можем да ги очакваме всеки ден.

— Това е добра новина — отвърна той. — Сигурно изгаряш от нетърпение да посрещнеш съпруга си — после продължи, тъй като нямаше причина тази вест да е тайна: — Какво друго?

— Очевидно Зенко е дал разрешение с тях да пътуват и чужденци. На борда били двама, както и преводачката им… някаква жена.

Такео се навъси.

— Каква е целта на посещението им?

— Таку не споменава. Но смята, че трябва да бъдеш предупреден.

— Досадна история — рече Такео. — Ще трябва да ги посрещнем с цялата церемониалност и великолепие и да се правим, че сме особено впечатлени от жалките им подаръци и недодяланите им речи. Не желая да смятат, че разполагат със свободата да ходят, където си пожелаят. Предпочитам да ги държа ограничени на едно място — Хофу си беше много добре. Намери им някоя неудобна квартира и се разпореди да ги наблюдават непрестанно. Имаме ли човек, който говори езика им?

Шизука поклати глава.

— В такъв случай някой трябва да го усвои колкото се може по-скоро. Преводачката им трябва да обучи някой наш човек — мислеше бързо. Не желаеше да вижда Мадарен отново; чувстваше се неловко, че се появява повторно в живота му толкова скоро. Страхуваше се от усложненията, които присъствието й неминуемо щеше да предизвика, но при положение че му се налагаше да използва преводач, защо да не е тя — човек, с когото все пак бе свързан по някакъв начин и над когото може би дори имаше някакво въздействие.

Помисли си за Каеде, която усвояваше тъй бързо всякакви наречия и без затруднение можеше да чете класически трудове по история, литература и свещените писания. Щеше да я помоли да научи чуждия език от Мадарен и да й разкрие, че преводачката му е сестра… при мисълта, че тайните, които не бе споделил с нея, щяха да намалеят с една, се почувства особено щастлив.

— Намери им някое умно момиче за прислужница — нареди на Шизука. — Нека положи всички усилия, за да почне да разбира какво й казват. Освен това ще организираме обучение и за нас.

— Нима възнамеряваш да учиш, братовчеде?

— Съмнявам се, че съм съхранил тази своя способност. Но съм сигурен, че Каеде ще се справи. Както и ти.

— Опасявам се, че съм твърде стара — отвърна Шизука през смях. — Виж, Ишида проявява определен интерес и от доста време съставя списък на научни и медицински термини.

— Добре. Нека да продължи тази своя работа заедно с чуждоземците. Колкото повече научим от тях, толкова по-добре. А ти виж дали можеш да разбереш от съпруга си повече подробности за истинската им цел и за това, доколко са се сближили със Зенко — замисли се за момент и после добави: — Таку добре ли е?

— Така изглежда. Малко е потиснат заради принудителното пребиваване на Запад, струва ми се. Кани се да извърши оглед на именията заедно с владетеля Коно, след което заедно да заминат за Маруяма.

— Така ли? При това положение по-добре би било Хироши да е там, за да ги посрещне. Може да се върне със същия кораб и да уведоми Таку за решенията ни.

Два дни по-късно корабът бе забелязан навътре в морето. Шигеко чу камбаната на хълма над крепостта, докато двамата с Хироши обяздваха жребеца. Тенба се подчини и й позволи да го води с меките юзди, но все още не го бяха пробвали със седло или с някаква тежест на гърба, различна от подплатена лента, която все още го караше да се дърпа и да рита.

— Пристига някакъв кораб — обяви тя, като напразно се опитваше да види нещо повече на фона на ярката утринна светлина. — Надявам се да е доктор Ишида.

— Ако е той, ще трябва да се върна в Маруяма — отбеляза Хироши.

— Толкова скоро!? — възкликна невъздържано Шигеко и после, смутена от реакцията си, добави припряно: — Татко каза, че доктор Ишида ми носел някакъв специален подарък, само че не пожела да ми каже какъв — „Държа се като дете“, помисли си тя, раздразнена от собствената си неувереност.

— И аз го чух да говори за него — отвърна Хироши, а думите му, помисли си тя, сякаш наистина бяха предназначени за дете.

— Знаеш ли какъв е?

— Тайна! — отвърна той закачливо. — Не мога да издавам тайните на владетеля Отори.

— Как така е казал на теб, а на мен — не?

— Не ми е казал нищо — възрази той меко. — Само това, че се надявал да има хубаво време и спокойно пътуване.

— Сигурно е някакво животно! — възкликна Шигеко доволна. — Нов кон! Или малко тигърче. Времето от няколко дни е прекрасно. Винаги се радвам, когато имаме хубаво време за празника на Небесната тъкачка.

Тя си спомни красотата на отминалата тиха безлунна нощ, сияйните звезди, грейнали на небето, единствената нощ в годината, когато принцесата и нейният любим могат да се срещнат на вълшебния мост, който свраките са направили специално за тях.

— Когато бях малък, много харесвах този празник — каза Хироши. — Но сега ме натъжава. Защото вълшебни мостове не съществуват, не и в реалния живот…

„Говори за себе си и Хана, помисли си Шигеко. Страда от толкова време. Трябва да се ожени. Ако има жена и деца, ще може да го превъзмогне.“ При все това нямаше смелост да му заяви, че му трябва съпруга.

— Едно време си представях Небесната принцеса с лицето на майка ти — продължи той. — Но може би принцесата е като теб, опитомяваща конете на небето…

Тенба, който вървеше послушно между тях, изведнъж се подплаши от някакъв гълъб, изпърхал с криле от стряхата на светилището, и отскочи назад, издърпвайки лентата от ръцете на Шигеко. Тя се втурна след него да го успокои, но той, все още напрегнат, се спусна в галоп покрай нея и я блъсна. Можеше и да я прегази, но Хироши тутакси се озова между нея и коня. За миг я връхлетя неподозиран копнеж да се озове в обятията на спасителя си. Желанието й бе тъй неустоимо, че се стъписа. Конят тичаше, вдигайки високо крака, а юздите се влачеха след него. Хироши попита:

— Добре ли си? Да не те настъпи?

Тя поклати глава, внезапно замаяна от изживяването. Стояха един до друг, без да се докосват. Шигеко успя да възвърне гласа си:

— Мисля, че свършихме достатъчно за днес. Сега просто ще го накараме да походи спокойно. После трябва да се прибера у дома и да се приготвя за получаването на подаръка си. Татко ще иска да го превърне в церемония.

— Разбира се, господарке Шигеко — отвърна той, отново хладен и сдържан. Доведе жребеца обратно при нея и заедно се отправиха към конюшните. Никой не каза нищо повече.

Долу на пристанището обичайната за ранната утрин забързаност и суетня внезапно стихнаха. Рибарите престанаха да разтоварват нощния улов от сребристи сардели и скумрии с искрящи синкави люспи, търговците спряха товаренето на бали със сол, ориз и коприна на своите плоскодънни лодки, а на калдъръма се събра тълпа, за да посрещне кораба от Хофу с необичайния му товар.

Шигеко имаше време само колкото да се върне в резиденцията и да се преоблече в по-подходящи одежди за получаването на обещания подарък. За щастие разстоянието, което трябваше да измине пеша, беше кратко — от портите на крепостта до стъпалата на пристанището, от там по плажа, покрай малката постройка под боровете, където прочутата куртизанка Акане някога бе забавлявала владетеля Шигеру и където засадените от нея храсти все още изпълваха въздуха със сладък аромат. Шизука я бе изчакала, но майка й бе изостанала с извинението, че чувства леко неразположение. Такео вече бе избързал напред заедно със Сунаоми. Когато се присъединиха към тях, Шизука забеляза, че баща й е някак развълнуван и напрегнат — все хвърляше поглед към нея и се усмихваше. Шигеко се надяваше, че реакцията й няма да го разочарова, и реши, че какъвто и да е подаръкът, тя ще си даде вид, че удовлетворява най-съкровеното й желание.

Но когато корабът приближи кея и странното животно вече се виждаше ясно — дългият му врат, ушите, изумлението й бе неподправено, подобно на удивлението на останалите посрещачи, а радостта й, когато доктор Ишида внимателно поведе съществото надолу по трапа и й го поднесе, бе неописуема. Бе очарована от мекотата и странните шарки на козината му, от тъмните нежни очи, обрамчени с дълги гъсти ресници, от леката грациозна походка и от невъзмутимото спокойствие, с което оглеждаше непознатата обстановка пред себе си.

Такео се смееше от удоволствие, предизвикано както от самия кирин, така и от реакцията на Шигеко. Шизука посрещаше своя съпруг с лишена от излишна показност обич, а малкото момче Чикара, стъписано от приема и тълпата, разпозна брат си и отчаяно се опитваше да сдържа сълзите си.

— Бъди смел — напомни му доктор Ишида. — Поздрави своя чичо и братовчедка си, както подобава. Сунаоми, погрижи се за по-малкия си брат.

— Владетелю Отори — успя да промълви Чикара с дълбок поклон. — Владетелко…

— Шигеко — подсказа му тя. — Добре дошъл в Хаги, братовчеде.

Ишида се обърна към Такео:

— Водим и други пасажери, които вероятно не са толкова желани.

— Да, Таку ме предупреди. Жена ти ще им покаже къде да се настанят. По-късно ще ти обясня какви са ни плановете за тях. А междувременно, надявам се, мога да разчитам на теб да им осигуриш развлечения.

Двамата чуждоземци — първите, които пристигаха в Хаги — се появиха на трапа, предизвиквайки не по-малко удивление от кирина. Носеха странни издути панталони и високи ботуши от кожа; на врата и гърдите им лъщеше злато. Единият имаше смугло лице, наполовина скрито от тъмна брада; другият бе с по-светла кожа, а косите и брадата му бяха с цвета на избеляла ръжда. Очите на този мъж също бяха светли, зелени като зелен чай. При вида на косите и светлите очи сякаш тръпки пронизаха тълпата от зрители и Шигеко чу неколцина да шепнат:

— Дали не са човекоядци? Призраци? Таласъми?

Следваше ги дребна жена, която, изглежда, ги напътстваше относно задължителните любезности. В отговор на шепота й те тутакси се поклониха с някакъв странен и доста показен маниер, след което изрекоха нещо на своя рязък език.

Такео отбеляза появата им с леко кимване. Вече не се смееше — изглеждаше строг и величав в официалните си одежди, извезани със знака на чаплата. Макар че чуждоземците бяха по-високи и по-едри, в очите на Шигеко владетелят Отори бе далеч по-внушителен. Жената се просна на земята пред него, но той с възхитително великодушие й даде знак, че може да стане и да заговори.

Шигеко държеше коприненото въже, прикрепено за нашийника на кирина, и вниманието й бе обсебено от възхитителното същество, но докато слушаше как баща й изрича няколкото приветствени слова към чуждоземците и как жената ги превежда и после му предава отговора им, й се стори, че долавя нещо необичайно в гласа й. Отправи поглед към преводачката, чиито очи бяха вперени в Такео. „Тя познава татко, помисли си Шигеко. Позволява си да го гледа право в лицето.“ Имаше нещо в погледа й, някаква особена близост, граничеща с наглост, която я разтревожи и я накара да застане нащрек.

Тълпата на кея бе изправена пред тревожния въпрос, дали да тръгне след удивителния кирин, който Ишида и Шигеко поведоха към светилището, където щяха да го покажат на Мори Хироки и да го представят на речното божество, или да поеме след не по-малко странните чуждоземци, които, следвани от върволица слуги с многобройни сандъци и бали, бяха поведени от Шизука към малката лодка, която щеше да ги превози през реката до временното им жилище край старата постройка на храма Токоджи. В крайна сметка тълпата се раздели горе-долу наполовина, като всяко от двете шествия се състоеше от солидно множество. За чуждоземците това се оказа по-обезпокоително, отколкото за кирина — те взеха да проявяват признаци на раздразнение от непрестанно втренчените в тях погледи. Ядът им се засили заради отдалечеността на квартирата им от крепостта, както и от наличието на охрана и от допълнителните ограничения, наложени им с оглед на безопасността им. Киринът си ходеше, както винаги, с бавна и грациозна стъпка, осъзнат и невъзмутим, с неизчерпаема благост.

— Вече съм влюбена в него — заяви Шигеко на баща си, когато наближиха светилището. — Как бих могла да ти се отблагодаря?

— Трябва да благодариш на доктор Ишида — отвърна Такео. — Това е неговият дар за нас… при това особено ценен, защото той е привързан към кирина не по-малко от теб, а и го познава от дълго време. Той ще ти покаже как да се грижиш за него.

— Какво прекрасно същество ще си имаме в Хаги! — възкликна Мори Хироки, щом го видя. — Колко благословени са Трите провинции!

Шигеко си помисли същото. Дори Тенба изглеждаше запленен от кирина, устреми се към бамбуковата ограда, за да го огледа, и леко опря муцуна до муцуната на пришълеца. Единственото тъжно обстоятелство бе, че Хироши си заминаваше. Но при спомена за онзи момент рано сутринта тя си каза, че може би така е по-добре.