Разгромът

Дванайсета глава

Такео пое на път около часа на змията11; дъждът бе спрял, но привечер заваля отново. Сунаоми бе притихнал, изгарящ от желание да се държи добре и да прояви смелост, но въпреки това очевидно бе притеснен, че напуска родителите си и семейството си. Двама от васалите на Зенко тръгнаха с тях, за да се грижат за момчето, а Такео бе съпровождан от Джун и Шин, от двайсетина воини и от хрониста му Минору. Първата нощ спряха в малко селце между Хофу и Хаги с няколко странноприемници. Пътят бе добре поддържан, равномерно покрит с чакъл или с камъни. Всеки малък град се охраняваше и пътуването бе безопасно и бързо. Вечерта на третия ден ги посрещна Мийоши Кахей, предварително уведомен от вестоносци, че владетелят Отори пътува на Север.

Кахей бе възнаграден за верността му към Такео с град Ямагата и областта около него — гъстите гори, представляващи сърцето на Средната провинция, и плодородните земи от двете страни на реката. Ямагата бе отстъпен на клана Тохан след поражението на Отори при Яегахара и връщането му в Средната провинция бе станало повод за дълго и възторжено празнуване. Мийоши бяха една от най-големите потомствени фамилии в клана Отори, а Кахей бе уважаван и добър владетел. Беше и вдъхновен военачалник, вещ в стратегията и тактиката на боя, един от ония воини, който тайно съжаляваха, че годините на мир не им предоставяха реална възможност да блеснат с талантите си. Брат му Гемба приемаше по-радушно желанието на Такео да сложи край на насилието и бе станал възпитаник на Кубо Макото и последовател на Пътя на хоо.

— В Тераяма ли отивате? — попита Кахей, след като двамата си размениха поздрави и продължиха да яздят рамо до рамо на север към града.

— Не съм решил още — отвърна Такео.

— Да пратя ли вест до храма да ви посетят в Хаги?

Такео се замисли — не му се искаше да забавя завръщането си у дома, ала едно посещение в Тераяма, най-свещеното място за Отори, щеше да се отрази добре на Сунаоми — момчето можеше да види гробовете на Шигеру, Такеши и Ичиро, да се запознае с Макото и с другите воини, постигнали внушителна духовна зрелост и превърнали храма в свое средище и дом. Сунаоми изглеждаше интелигентен и чувствителен — Пътят на хоо можеше да се окаже правилният избор за него, както се бе случило с Шигеко. Почувства неочаквано припламнал интерес — колко прекрасно би било да има син, когото да отглежда и да възпитава по този начин; силата на емоцията го изненада. Реши да замине рано на следното утро и даде нужните нареждания. Минору трябваше да остане в Ямагата, за да се погрижи за някои административни подробности и да отрази налични сведения, които можеха да се окажат необходими за текущите трибунали.

Дъждът се бе превърнал в мъгла, земята бе забулена със сив воал; над планините небето бе оловно, а по склоновете, наподобяващи развети флагове, се носеха ивици бели облаци. По стволовете на кедрите се стичаха струйки дъжд, а короните им ръсеха влага. Тропотът на конете бе приглушен от подгизналата земя. Яздеха мълчаливо. Болките на Такео се бяха засилили, както очакваше, а съзнанието му бе обсебено от спомените за първото му посещение в храма и за всички онези, които бяха яздили с него толкова отдавна. В тях най-осезателно присъстваше Муто Кенджи, поредното име, което щеше да бъде записано в аналите на мъртвите. Кенджи, който по време на пътуването се бе престорил на оглупял старец, почитател на виното и рисуването, който в онази вечер бе прегърнал Такео. Кенджи, който го бе предал и въпреки това бе спасил живота му, който бе дал дума да го закриля до края на дните си и бе спазил тази клетва независимо от привидните доказателства за обратното. Обзе го мъчително съзнание за самота, тъй като смъртта на Кенджи бе оставила непреодолима празнота в живота му. Отново се почувства уязвим, така уязвим, както в началото, след битката с Кикута Котаро, който го бе осакатил. Кенджи го бе научил да се брани с лявата ръка, бе го подкрепял и съветвал в първите години, докато установяваше властта си над Трите провинции, бе разбил Племето и бе довел четири от петте фамилии да му служат — всички освен Кикута, бе поддържал мрежата от шпиони, обезпечаваща както собствената му сигурност, така и сигурността в Трите провинции.

После мислите му се насочиха към единствения оцелял потомък на Кенджи — внука Хисао. „Моят син, помисли си с познатата смесица от съжаление, копнеж и гняв. Той не познава баща си, нито дядо си. Никога няма да каже нужните молитви за предците си. Няма кой друг да тачи паметта на Кенджи. Какво ли би станало, ако се опитам да си го върна?“

Но това би означавало да разкрие съществуването на момчето пред Каеде, пред дъщерите си и пред цялата страна. Тайната бе останала скрита тъй дълго, че той вече не знаеше как да заговори за нея. Само Кикута да бяха заявили готовност да преговарят, да направят известни отстъпки. Кенджи допускаше, че е възможно; беше избрал да се обърне към Акио и това му бе коствало живота, вследствие на което щяха да умрат и още двама млади. И Такео, също както Таку, се питаше колко ли убийци бяха оцелели във фамилията Кикута, но за разлика от него не изпита задоволство от предположението, че броят им намалява.

Пътеката бе тясна и малката група яздеше в колона по един — Сунаоми и двамата му васали, двамата охранители на Такео от Племето, още трима воини от Отори и двама от хората на Кахей. Но след като оставиха конете в подножието на свещената планина, където щяха да отседнат, Такео викна Сунаоми да язди до него и му разказа малко от историята на храма, за героите на Отори, погребани там, за хоо — свещената птица, свила гнездо в гъстата гора зад храма, и за воините, които се бяха посветили на Пътя на хоо.

— Може да те изпратим тук, когато поотраснеш; дъщеря ми идва всяка зима, откакто навърши девет години.

— Ще сторя онова, което чичо ми желае — отвърна момчето. — Така ми се иска да видя свещената птица със собствените си очи!

— Преди да се върнем в Ямагата, ще станем рано сутринта и ще отидем в гората. Сигурно ще видиш поне една, сега тук има много.

— Чикара ще пътува с кирина — възкликна Сунаоми, — а аз ще видя хоо! Само че, чичо, какво трябва да научиш, за да следваш Пътя на хоо?

— Хората, с които ще се срещнем, ще ти обяснят. Монахът Кубо Макото и воинът Мийоши Гемба. Основното учение е да отхвърлиш насилието.

Върху лицето на Сунаоми се изписа разочарование.

— Значи няма да усвоя пътя на лъка и на меча? Татко ни учи на него и иска да го овладеем.

— Ще продължиш да тренираш със синовете на воините в Хаги или в Инуяма, когато живеем там. Но Пътят на хоо изисква повече самоусъвършенстване и повече сила — както физическа, така и духовна. Може и да не си подходящ за него.

Видя как очите на момчето светнаха.

— Надявам се да бъда — рече Сунаоми полугласно.

— Голямата ми дъщеря ще ти разкаже повече, когато пристигнем в Хаги.

Такео едва успя да произнесе името на града, толкова силен бе копнежът му да е там, да е с Каеде. Но скри тези чувства по същия начин, по който цял ден бе таил болката и мъката си. При портите на храма ги посрещнаха с изненада и радост и тутакси изпратиха един монах да уведоми за пристигането им игумена Мацуда Шинген и Макото. Съпроводиха ги до постройката за гости. Такео остави там Сунаоми и другите мъже и бързешком прекоси градината, мина покрай зарибените декоративни езера, където се стрелкаха и пляскаха с опашки червени и златисти шарани, и пое към свещената гора зад храма, нагоре по стръмния склон на планината към мястото, където бяха погребани покойните владетели Отори.

Тук мъглата бе по-гъста и забулваше сивите фенери и надгробните камъни, които бяха потъмнели от влага и обрасли със зелени и бели лишеи, а в основата си бяха покрити с тъмнозелен мъх. Ново сламено въже проблясваше около гроба на Шигеру, пред който със сведени глави стояха малка група поклонници и се молеха на човека, превърнал се в герой закрилник на Средната провинция и на клана Отори.

Бяха предимно земеделци, както предположи Такео, сред които вероятно един-двама търговци от Ямагата. Видяха го да се приближава и тутакси го разпознаха по герба на робата му, както и по ръката в черна копринена ръкавица. Паднаха на земята, но той ги поздрави и ги подкани да станат, а после ги помоли да го оставят сам при гроба. Коленичи, вперил поглед в оставените там приношения — шепа алени цветя, няколко оризови сладки, стъкленица с вино.

Миналото бе навсякъде около него, с всичките си болезнени спомени и изисквания. Той дължеше живота си на Шигеру и досега го бе живял според волята на покойния. Лицето му бе мокро от сълзи.

Усети някакво движение зад гърба си и се обърна. Видя Макото, който вървеше към него с лампа в едната ръка и с малък съд с разпален тамян в другата. Той коленичи и ги постави пред гроба. Сивият дим се издигна бавно и тежко, смеси се с мъглата и насити въздуха с аромата си. Лампата гореше с ярък пламък.

Дълго време двамата не проговориха. После откъм двора на храма се разнесе камбанен звън и Макото рече:

— Ела да хапнеш. Сигурно си гладен. Радвам се да те видя — двамата се изправиха и се взряха изпитателно един в друг. Бяха се срещнали за пръв път на същото това място преди седемнайсет години, Макото се бе сражавал редом с Такео в битките при Асагава и Кусахара и от дълги години бе неговият най-близък приятел. С присъщата си проницателност той веднага долови, че нещо не е наред, и попита: — Какво се е случило?

— Ще ти кажа направо: Муто Кенджи е мъртъв. Отиде при Кикута и се опита да преговаря с тях, но не се върна. Тръгнал съм към Хаги, за да съобщя скръбната вест на семейството си. Утре се връщаме в Ямагата.

— Моите съболезнования за загубата. Кенджи беше верен приятел години наред. Разбира се, че в такъв момент ще искаш да си с господарката Отори. Но трябва ли да тръгваш тъй скоро? Прости ми, но изглеждаш ужасно. Остани тук няколко дни да възстановиш силите си.

Такео се усмихна, изкушен от тази мисъл, с известна завист към Макото за вида му, който издаваше съвършено физическо и духовно здраве. Макар и на трийсет и пет, монахът имаше гладко и спокойно лице, а очите му излъчваха топлина и благост. Цялото му поведение говореше за ведър дух и вътрешна хармония. Такео знаеше, че и другият му стар приятел Мийоши Гемба щеше да изглежда по същия начин, както и всички, поели по Пътя. Изпита известно съжаление, че пътят, който той бе призован да следва, бе тъй различен. Както винаги, когато посещаваше Тераяма, си представи как един ден ще се оттегли там и ще се посвети на рисуване и подредба на градини като великия художник Сешу12; щеше да подари Джато — меча, с който никога не се разделяше, макар че не го бе използвал в бой от години — на храма и щеше да се откаже от живота си на воин и властелин. Щеше да се отрече под клетва от отнемането на живот, да се откаже от властта върху живота и смъртта на всеки човек, с която понастоящем разполагаше в земите си, да се освободи от мъчителния товар на решенията, която тази власт изискваше.

Обгърнаха го познатите звуци на храма и на планината. Той съзнателно откри дверите на своя слух и остави шумът да го залее — с далечния плисък на водопада, с ромона на молитвите от главната зала, с гласа на Сунаоми от помещението за гости, с тихия зов на ястребите откъм върхарите. На близкия клон кацнаха две врабчета; сивото им оперение се открои на фона на тъмния листак и на приглушената светлина. Представи си как щеше да ги нарисува. Но нямаше кой друг да поеме ролята му, не беше възможно просто да я изостави.

— Добре съм — каза. — Понякога пия, за да притъпя болката. Ишида ми даде някаква нова отвара, но тя ме упойва и няма да я използвам често. Ще останем само една нощ; исках синът на Араи да види храма и да се запознае с теб. Той ще живее със семейството ми. Може да го пратя тук след година-две.

Макото повдигна вежди:

— Зенко да не създава проблеми?

— Дори повече от обикновено. Освен това на Изток има нови събития, за които искам да ти разкажа. Трябва да обмисля отговора си много внимателно. Може би дори ще се наложи да пътувам до Мияко. Ще говорим за това по-късно. Как е игуменът Мацуда? Надявам се да получа и неговия съвет.

— Все още е с нас. Почти не яде, изглежда, и не спи. Сякаш вече е наполовина в отвъдното. Но мисълта му е ясна както винаги, даже по-ясна, чиста като планинско езеро.

— Де и моите да бяха такива — рече Такео, когато се обърнаха, за да поемат обратно към храма. — Но те по-скоро приличат на рибарник — десетки идеи и проблеми, които се лутат и се блъскат в главата ми и се борят за вниманието ми…

— Трябва да се стараеш да установяваш покой в съзнанието си, при това ежедневно — отбеляза Макото.

— Единствените умения за медитация, които владея, са усвоените от Племето, а тяхната цел е малко по-различна!

— При все това често си мисля, че уменията, присъщи на теб и на други членове на Племето, не са толкова различни от онези, които ние сме придобили чрез самодисциплина и себепознание.

Такео не беше на същото мнение — никога не бе виждал Макото или неговите ученици да стават невидими например или да използват свой фалшив образ. Усети, че Макото бе доловил недоверието му, и изпита съжаление.

— Нямам време за това, а и обучението ми в тази насока е твърде оскъдно. И бездруго не съм сигурен, че ще ми помогне. Макар и понастоящем да не съм във война, все пак съм ангажиран с управлението.

Макото се усмихна.

— Тук се молим за теб непрестанно.

— Предполагам, че е от значение! Сигурно мирът, който цари вече близо петнайсет години, се пази от вашите молитви.

— Убеден съм — отвърна Макото невъзмутимо. — Нямам предвид някакви празни молитви или безсмислено припяване, а духовното равновесие, което поддържаме тук. Използвам думата „поддържаме“, за да подчертая мишците и силата, които се изискват; силата на стрелеца, нужна да извие лъка, или на гредите в камбанарията, за да издържат тежестта на камбаната…

— Мисля, че си прав. Виждам разликата у воините, които следват учението ви — каква самодисциплина, какво състрадание проявяват! Но как старанието им ще ми помогне да се справя с императора и с новия му генерал, които се мъчат да ме пратят в изгнание?

— Когато ни разкажеш всичко, ще ти предложим съвет — обеща Макото. — Но първо ще хапнем, а после трябва да си починеш.

Такео не възнамеряваше да спи, но след като приключиха с оскъдния обяд, който се състоеше от планински коренища, малко ориз и зеленчукова супа, отново заваля проливен дъжд. Разстла се зеленикав сумрак и внезапно идеята да полегне му се стори неустоима. Макото отведе Сунаоми да го запознае с някои от по-малките ученици; Джун и Шин седяха отвън, пиеха чай и разговаряха тихо.

Такео се унесе; болката му се разтвори в монотонното барабанене на дъждовните капки по покрива и в обгърналия го духовен покой. Не сънува нищо и се събуди с изострени сетива, ясна мисъл и възобновена целенасоченост. Изкъпа се в горещия извор, спомняйки си как се бе потопил в същия този вир в снега, когато бе избягал в Тераяма преди толкова години. Облече се отново и излезе на верандата точно когато Макото и Сунаоми се върнаха.

Момчето бе развълнувано от нещо, лицето му бе озарено, а очите му сияеха.

— Владетелят Мийоши ми разказа как е живял в планината съвсем сам, цели пет години! Мечките го хранели, а в мразовитите нощи се гушели до него да го топлят!

— Гемба тук ли е? — обърна се Такео към Макото.

— Върна се, докато ти спеше. Разбрал е, че си пристигнал.

— Но как? — възкликна Сунаоми.

— Владетелят Мийоши ги владее тия работи — отвърна през смях Макото.

— Мечките ли са му казали?

— Най-вероятно! Владетелю Отори, нека сега посетим игумена.

Такео остави Сунаоми с васалите на Араи и пое редом с Макото покрай трапезарията, където най-младите монаси почистваха съдовете след вечерята, и скоро двамата се озоваха в двора пред главната постройка. Вътре горяха стотици лампи и свещи, запалени покрай статуята на Просветления, и Такео си даде сметка за безмълвните фигури, застинали в медитация. Поеха по дъсчената пътека и влязоха в залата, където се съхраняваха картините на Сешу. Помещението имаше изглед към градината. Дъждът бе понамалял, но с падането на вечерния мрак декоративните камъни отвън бяха загубили очертанията си и се мержелееха като тъмни сенки. Въздухът в залата бе пропит със сладкия мирис на цветя и мокра земя. Тук водопадът се чуваше по-силно. В отдалечения край на главното разклонение на потока, струящ покрай едната страна на градината, бе помещението за посетителки, където Такео и Каеде бяха прекарали първата си брачна нощ. Сега то бе празно и тънеше в мрак.

Мацуда вече бе в главната зала, облегнат върху дебели възглавници, които двама безмълвни и неподвижни монаси придържаха. Когато го бе видял за първи път, Такео бе решил, че е стар; сега игуменът сякаш бе прехвърлил границите на възрастта, дори на живота и бе навлязъл в света на чистия дух.

Такео коленичи и му се поклони доземи. Мацуда бе единственият човек в Трите провинции, комуто оказваше подобна чест.

— Приближи се — подкани го Мацуда. — Чакай да те огледам, да те пипна.

Обичта в гласа му дълбоко затрогна Такео. Той усети как очите му запариха, когато старецът се приведе напред, събрал молитвено ръце. Мацуда се втренчи в лицето му. Смутен от напиращите сълзи, Такео не откликна, а плъзна поглед отвъд него, към мястото, където се намираха несравнимите картини.

„За тях времето сякаш е спряло, помисли си. Конят, жеравите… все още са такива, каквито си бяха, а мнозина, които са ги съзерцавали заедно с мен, вече са покойници, отлетели като врабците.“ Една от преградите бе празна — според легендата нарисуваните птици били съвсем като живи и отлетели.

— Значи императорът се интересува от теб — рече Мацуда.

— Коно, синът на Фудживара, дойде уж да посети имението на баща си, но всъщност за да ме уведоми, че съм си навлякъл недоволството на императора… тъй като на практика съм престъпник. Сега от мен се очаква да се откажа от властта и да замина на заточение.

— Не се учудвам, че си причинил тревога в столицата — изкиска се Мацуда. — Само ми е чудно, че им трябваше толкова време да почнат да те заплашват.

— По мое мнение причините за това са две. Първата е, че императорът има нов генерал, който вече държи под контрол по-голямата част от Източната провинция и вероятно понастоящем се смята за достатъчно силен, за да ни предизвика. Втората е, че Араи Зенко се е свързал с Коно — привидно заради имението. Подозирам, че Зенко се вижда като мой наследник.

Такео усети, че гневът отново се надига в гърдите му, и осъзна, че Мацуда и Макото го знаят. В същото време си даде сметка, че в помещението има още един човек, седнал в сумрака зад Мацуда. Сега той се приведе напред и Такео разпозна Мийоши Гемба. Двамата бяха почти връстници, но също както Макото, Гемба сякаш бе неподвластен на времето. Лицето му бе обло и гладко, бе отпуснат и в същото време излъчваше мощ… всъщност наподобяваше мечка.

Нещо се случи със светлината. Лампите примигнаха и пред очите на Такео се извиси ярък пламък. Задържа се за миг във въздуха и после се устреми като падаща звезда навън в тъмната градина. Такео долови краткия съсък, с който дъждът го угаси.

Гневът му мигом изчезна.

— Гемба — възкликна той, — радвам се да те видя! Да не би да си прекарваш времето тук, учейки се да правиш магии?

— Императорът и придворните му са много суеверни — отвърна Гемба. — Разполагат с куп пророци, астролози и магьосници. Ако дойда с теб, бъди сигурен, че ще съперничим достойно на номерата им.

— Значи смятате, че трябва да замина за Мияко?

— Да — отвърна Мацуда. — Трябва да се явиш пред тях лично. Ще спечелиш императора на своя страна.

— Фокусите на Гемба няма да са ми достатъчни, за да го убедя. Императорът събира армия срещу мен. Опасявам се, че единственият разумен отговор е чрез сила.

— В Мияко ще се проведе малко състезание — каза Гемба. — Ето защо трябва да дойда с теб. Дъщеря ти също.

— Шигеко? Не, опасността е твърде голяма.

— Императорът трябва да я види и да й даде своята благословия и одобрение, ако ще става твоя наследница… което е задължително — също както Гемба, Мацуда изрече тези думи с озадачаваща категоричност.

— И дори няма да го обсъждаме? — попита Такео. — Няма ли първо да разгледаме всички възможности и да потърсим разумно решение?

— Ако държиш, нищо не ни пречи — рече Мацуда, — но вече съм на възраст, в която дългите дискусии ме изтощават. Виждам крайното решение, до което ще стигнем. Хайде да минем направо към него.

— Освен това бих искал да чуя мнението и съвета на съпругата си. Както и да изслушам висшите си васали и личния си генерал Кахей…

— Кахей винаги ще се обяви за война — рече Гемба. — Такъв си е по природа. Но ти трябва да избягваш открити стълкновения, особено ако силите от Изтока разполагат с огнестрелни оръжия.

Такео усети как от безпокойство тилът му настръхва, а по скалпа му плъзват тръпки.

— Сигурен ли си в това?

— Не, просто допускам, че скоро ще се случи.

— И пак Зенко ме е предал.

— Такео, стари приятелю, ако внедриш някакво ново изобретение, било то оръжие, или нещо друго, щом е резултатно, скоро тайната му ще бъде открадната. Това си е в човешката природа.

— Значи не е трябвало да позволявам използването на пушката? — той често съжаляваше за това свое решение.

— След като веднъж си се сдобил с нея, няма начин да не я приложиш в диренето на мощ. Точно както е неизбежно враговете ти да се възползват от нея в борбата си да те съборят от власт.

— В такъв случай трябва да се сдобия с повече и по-добри пушки от тях! Да ги нападна пръв и да ги сваря неподготвени, преди да успеят да се въоръжат.

— По принцип това е една от възможните стратегии — отбеляза Мацуда.

— Без съмнение онази, която брат ми Кахей би препоръчал — добави Гемба.

— Макото — рече Такео, — много си мълчалив. Какво смяташ?

— Знаеш, че не мога да те посъветвам да отидеш на война.

— И в такъв случай изобщо ще ме лишиш от съвета си? Ще си седиш тук, ще припяваш и ще правиш фокуси с огън, докато всичко, което съм се трудил да постигна, бъде унищожено? — той си даде сметка за тона си и млъкна, засрамен от раздразнението си и в същото време обезпокоен, че Гемба отново ще го разсее с пламък. Този път не последва впечатляващ номер, но пълното мълчание, което настъпи, бе не по-малко въздействащо. Такео почувства обединеното спокойствие и яснота на тримата си събеседници и осъзна, че разполага с пълната им подкрепа, но и с непоколебимата им решимост да го възпрат от прибързани или опасни действия. Мнозина от обкръжението му го ласкаеха или отстъпваха пред волята му. Тези хора никога нямаше да постъпят така и той им вярваше безпрекословно. — Ако ще ходя в Мияко, трябва ли да тръгна незабавно? Или да изчакам есента, когато времето се оправи?

— Идната година може би, когато снегът се стопи — каза Мацуда. — Няма защо да бързаш.

— Това им предоставя повече от девет месеца, за да сформират армия!

— Но ги отпуска и на теб, за да подготвиш посещението си — рече Макото. — Смятам, че трябва да се явиш там в цялото си великолепие и да занесеш прекрасни дарове.

— Дъщеря ти също ще разполага с достатъчно време, за да се подготви — добави Гемба.

— Тази година навърши петнайсет. Вече е достатъчно голяма, за да бъде сгодена.

Тази мисъл го изпълни с безпокойство — за него тя си беше дете. А и кой щеше да е достатъчно подходящ да стане неин съпруг?

— Това също може да се окаже твое преимущество — отбеляза полугласно Макото.

— Междувременно Шигеко трябва да усъвършенства ездата си, както и стрелбата с лък — заяви Гемба.

— Едва ли ще има възможност да покаже тези свои умения в столицата — възрази Такео.

— Ще видим — каза Гемба и се усмихна по своя загадъчен начин. — Не се тревожи — добави, сякаш бе забелязал възобновеното раздразнение на Такео. — Ще дойда с теб и нищо лошо няма да й се случи — после заяви с внезапна проницателност: — Дъщерите, които имаш, заслужават повече внимание от синовете, които нямаш.

Думите му прозвучаха като упрек и го жегнаха, тъй като Такео се гордееше с факта, че дъщерите му получаваха нужното обучение и тренировки, предназначени за момчетата — Шигеко по пътя на воина, а близначките — в уменията, присъщи на Племето. Той стисна устни и отново се поклони пред Мацуда. Старецът го подкани с жест да се приближи и го пое в крехките си обятия. Не каза нищо, но Такео внезапно осъзна, че Мацуда се сбогува с него, че това е последната им среща. Отдръпна се леко, само колкото да се взре в очите на възрастния свещеник. „Мацуда е единственият човек, който спокойно среща погледа ми, помисли си. Единственият неуязвим за неустоимия сън на Кикута.“

Сякаш прочел мислите му, Мацуда рече:

— Оставям след себе си не един, а двама стойностни… повече от стойностни наследници. Не си пилей времето да скърбиш за мен. Знаеш всичко, което трябва да знаеш. Просто се опитай да не го забравяш.

Тонът му съдържаше същата смесица от обич и раздразнение, която бе използвал, докато го бе обучавал на изкуството да борави с меч. За пореден път Такео трябваше да примигне, за да възпре сълзите си.

Макото го съпроводи до помещението за гости и докато вървяха, рече тихо:

— Помниш ли как отиде сам в Ошима, в бърлогата на пиратите? Мияко не може да крие повече опасности!

— Тогава бях млад и безстрашен. Не вярвах, че някой може да ме убие. Сега съм стар, сакат и познавам страха — не се страхувам за собствения си живот, а за децата си, за съпругата си, за земята и за народа си и за това, че ще умра и ще ги оставя без закрила.

— Затова е по-добре да забавиш ответните си действия — не избързвай, прати ласкателни слова, дарове и обещания. Сам знаеш, че винаги си бил необуздан — всичко, което правиш, е белязано от невъздържаност.

— Защото знам, че животът е кратък. Разполагам с твърде малко време да постигна онова, което ми повелява дългът.

Той заспа, размишлявайки за чувството на неотложност, което го бе движило през по-голямата част от живота му, и сънува, че е в Ямагата, в онази нощ, когато се бе изкатерил в крепостта и бе сложил край на страданията на изтезаваните Скрити. Пак се движеше с неизчерпаемото търпение на Племето, през една нощ, която изглеждаше безкрайна. Кенджи го бе научил по собствена воля да забавя или да забързва хода на времето. Видя в съня си как светът се променя съобразно със собствените му възприятия, и се събуди с усещането, че някаква загадка му се е изплъзнала, с особено въодушевление и като по чудо все така без болки.

Почваше да се развиделява. Такео не долавяше трополене на дъждовни капки, а само първи птичи трели. Сунаоми седна в постелята си и се втренчи в него.

— Чичо? Ти си буден? Може ли сега да излезем и да видим хоо?

Васалите на Араи бяха прекарали цялата нощ, бдейки отвън, макар и Такео да ги бе уверил, че Сунаоми е вън от всякаква опасност. Сега те скочиха на крака, помогнаха на младия си господар да обуе сандалите си и го последваха, когато Такео го поведе към главната порта. На разсъмване тя вече не се залостваше и наоколо нямаше никой. Стражите бяха отишли да закусват. Излязоха през нея, завиха вдясно и поеха по тясната пътека, която минаваше покрай външните зидове на храма и нагоре по стръмния склон на планината.

Теренът бе каменист и неравен, дори често хлъзгав от падналия дъжд. След известно време единият от мъжете вдигна Сунаоми и го понесе на ръце. Небето бе ясна бледа синева, слънцето тъкмо изгряваше над Източните планини. Пътеката стана равна и навлезе в гора от букови и дъбови дървета. Земята бе застлана с килим от летни диви цветя, коприварчетата вече бяха подели звънката си утринна песен, като отправяха призивни трели едно към друго и си отвръщаха. По-късно щеше да стане горещо, но сега въздухът бе хладен от дъжда и изпълнен с покой.

Такео долавяше шумоленето на листа и плясък на крила, който издаваше присъствието на хоо в гората пред тях. Тук между широколистните дървета имаше и пауловния13, която птиците предпочитаха за кацане и свиване на гнездо, макар че според мълвата се хранели с бамбукови листа.

След като вече по пътеката се вървеше по-лесно, Сунаоми поиска да го пуснат на земята и за изненада на Такео нареди на двамата мъже да го изчакат, докато върви напред с владетеля Отори. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, момчето заяви поверително на Такео:

— Мисля, че е по-добре Танака и Сузуки да не виждат свещените птици. Може да поискат да ги уловят или да откраднат яйцата им. Чувал съм, че едно яйце на хоо е много скъпо.

— Вероятно инстинктът ти не те подвежда.

— Те не са като господарите Гемба и Макото. Не знам как да се изразя. Ще видят, но няма да разберат.

— Много добре го каза — отбеляза Такео с усмивка. В гъстите клони на дърветата над главите им прозвуча странен звук, последван от рязък вик. — Ето ги — прошепна Такео, обладан от удивлението и благоговението, които присъствието на свещените птици всеки път будеше у него.

Техният зов бе като вида им — красив и странен, грациозен и непохватен. Птиците бяха вдъхновяващи и в същото време някак комични. Никога нямаше да свикне с тях. Сунаоми се взираше в пространството над главата си с изражение на възхита. Изведнъж една от птиците излетя от листака и пърхайки с криле, кацна на съседното дърво.

— Това е мъжката — поясни Такео. — Ето я и женската.

Сунаоми се засмя щастливо, когато и втората птица прелетя през откритото пространство. Имаше дълга копринена опашка и искрящи златисти очи. Оперението й бе пъстроцветно; докато кацаше на клона, едно перо се отрони и се понесе плавно към земята. Птиците останаха там само миг. Обърнаха глава една към друга, издадоха нов призивен звук, всяка със своя ясен глас, отправиха кратък, но настоятелен поглед към Такео и отлетяха навътре в гората.

— Ах! — възкликна Сунаоми и хукна след тях, гледайки нагоре, не видя къде стъпва, и се строполи по очи на тревата. Когато се изправи, перото бе в ръката му. — Виж, чичо!

Такео се приближи до него и взе перото. Някога Мацуда му бе показал перо от хоо — бяло, с червени връхчета. Бе паднало от птица, която Шигеру бе видял като момче, и оттогава пазеше в храма. Това перо бе тъмнозлатисто и чисто бяло в средата.

— Запази го — рече на Сунаоми. — Ще ти напомня за този ден и за благословията, която си получил. Затова се стремим да установим траен мир, за да могат хоо никога да не напускат Трите провинции.

— Ще оставя перото в храма — каза Сунаоми — като обет, че един ден ще се върна и ще се обучавам при владетеля Гемба.

„Това момче има толкова фина чувствителност, помисли си Такео. Ще го възпитам като мой син.“