Разгромът

Трийсета глава

Каеде бе решила да прекара зимата в Хаги, където да роди детето си, поради което Шизука и доктор Ишида останаха с нея. Тримата се преместиха от крепостта в някогашната къща на владетеля Шигеру край реката. Къщата бе с южно изложение, улавяше цялото зимно слънце и бе по-лесна за отопление през дългите студени дни. Чийо продължаваше да живее там, превита одве, на преклонна възраст, но все още в състояние да приготвя своите лечебни отвари и да разказва истории за миналото, а онова, което забравяше, бе допълвано от Харука, по-жизнена и весела от всякога. В известна степен Каеде се оттегли от светския живот. Такео и Шигеко бяха заминали за Ямагата; Мая бе изпратена със Сада в Маруяма при Таку, а Мики — в Кагемура, едно от селата на Племето. Каеде със задоволство си мислеше как и трите момичета бяха заети с толкова сериозно обучение. Често се молеше за тях да се научат да развиват и да управляват различните си таланти и боговете да ги пазят от злополуки, болести или нападения. Беше по-лесно, размишляваше тя с тъга, да обича близначки от разстояние, когато неестественото им раждане и странните им таланти вече не изглеждаха тъй потискащи.

Не се чувстваше самотна в компанията на Шизука и на племенниците си, допълвана от домашните любимци на момичетата — маймунката и двете малки хрътки. В отсъствие на дъщерите си Каеде посвещаваше цялата си грижа и любов на Сунаоми и Чикара, които й отвръщаха с равностойна сърдечност. Бяха доволни от преместването, което ги спасяваше от официалностите на живота в резиденцията на крепостта. Играеха на воля край речния бряг и около рибния яз.

— Все едно Шигеру и Такеши оживяха — рече Чийо просълзена, докато слушаше виковете на децата откъм градината или стъпките им по славеевия под.

Каеде пък обгръщаше с ръце издутия си корем и мислеше за детето, което растеше там, тъй като Сунаоми и Чикара нямаха кръв на Отори във вените си за разлика от нейния син. Нейното момче щеше да е наследник на Шигеру.

Няколко пъти в седмицата тя водеше момчетата в светилището, тъй като бе обещала на Шигеко, че ще наглежда Тенба и кирина и ще се погрижи конят да не забрави всичко, което бе научил. Обикновено Ишида я придружаваше, тъй като привързаността му към кирина бе голяма и той трудно понасяше да мине и ден, без да се увери в доброто му състояние. Мори Хироки оседлаваше Тенба, слагаше му юздите, след което качваше Сунаоми на гърба му, а Каеде го разхождаше из ливадата. Конят, изглежда, усещаше нещо в бременното й тяло и с удоволствие пристъпваше грижовно до нея, като от време на време я душеше с потръпващи ноздри.

— Аз да не съм майка ти? — гълчеше го тя, но доверието му я радваше и тя се молеше синът й да бъде също тъй смел и красив.

Често си спомняше за своя кон Раку и за Амано Тензо. И двамата отдавна не бяха между живите, но духовете им със сигурност щяха да живеят, докато имаше коне на Отори.

После Шигеко писа да й проводят коня, тъй като бе решила да го подари на баща си, молейки майка си да запази намерението й в тайна. Тенба бе приготвен за пътуването и изпратен с кораб до Маруяма, съпровождан от един млад коняр. Каеде се опасяваше, че киринът ще се разстрои, когато другарят му го напусне, и Ишида споделяше тревогата й. Животното наистина изглеждаше малко унило, но това сякаш само засили привързаността му към хората, които се грижеха за него.

Каеде пишеше често, тъй като любовта й към изкуството на писането съвсем не бе отминала — писма до съпруга й в отговор на неговите; до Шигеко и Мики, призовавайки ги да работят упорито и да слушат учителите си; до сестрите й, разказвайки на Хана за доброто здраве и напредъка на синовете й, канейки ги да й гостуват през пролетта.

На Мая обаче не пишеше, казваше си, че няма смисъл, тъй като дъщеря й живееше под прикритие някъде в Маруяма и писмата от майка й само биха я изложили на опасност.

Ходеше и в другото светилище, където доскоро се намираше старата къща на Акане, и се възхищаваше на стройната грациозна фигура, която постепенно придобиваше форма от дървото, докато край нея израстваше новата постройка.

— Прилича на господарката Каеде! — възкликна веднъж Сунаоми.

Двамата бяха заедно, тъй като тя настояваше той винаги да я придружава, за да превъзмогне ужаса от мястото, където бе преживял своя позор. Той почти бе възвърнал своето самочувствие и добро настроение, но в светилището тя видя следи от унижението и белезите от него и се помоли духът на богинята да се появи от дървото и да му донесе изцеление.

Скоро след като Такео замина за Ямагата, се върна Фумио. По време на отсъствието на Такео и своеобразното оттегляне на Каеде той и баща му изпълняваха ролята на техни представители. Един от най-дразнещите и неотложни проблеми бе какво да правят с чуждоземците, които така неудобно бяха пристигнали от Хофу.

— Не че не ги харесвам — заяви Фумио на Каеде един следобед в средата на десетия месец. — Както знаеш, свикнал съм с чуждоземци. Обичам компанията им и ги смятам за интересни. Но е трудно да се вземе решение, какво да правим с тях, ден след ден. Много са изнервени и не останаха особено доволни, когато разбраха, че владетелят Отори вече не е в Хаги. Държаха да се срещнат и да преговарят с него. Вече почват да губят търпение. Казах им, че нищо не може да се уреди преди завръщането на господаря Отори в Хаги. Те обаче настояват да разберат защо не им е позволено да отидат до Ямагата.

— Съпругът ми не иска чуждоземците да пътуват из страната — отвърна Каеде. — Колкото по-малко знаят за нас, толкова по-добре.

— Съгласен съм… но не знам до какво споразумение са стигнали със Зенко. Той им е позволил да напуснат Хофу, но по каква причина, нямам представа. Надявах се, че може да пратят писма, които да разкрият нещо, но преводачката им не може да пише особено добре… със сигурност нищо, което Зенко да прочете.

— Доктор Ишида би могъл да стане техен писар — предложи Каеде. — Това ще ти спести главоболието да залавяш писмата им — двамата се усмихнаха. — Може би Зенко просто е искал да се отърве от тях — предположи тя. — Всички сякаш ги смятат за някакво бреме.

— При все това от тях може да се спечели много — големи знания и богатства, стига да съумеем да запазим контрол над тях.

— За тази цел трябва да започна да изучавам езика им — рече Каеде. — Доведи чуждоземците и преводачката им, за да го обсъдим.

— Това със сигурност ще им даде възможност да се занимават с нещо през зимата — съгласи се Фумио. — Ще изтъкна пред тях каква чест е да ги покани владетелката Отори.

Срещата бе уредена и Каеде се улови, че я очаква с известно вълнение — не заради чуждоземците, а защото нямаше представа, как да се държи с преводачката им — дете от селско семейство, жена от публичен дом, изповядваща странните вярвания на Скритите, сестра на съпруга й. Не желаеше да влиза в досег с тази част от живота на Такео. Не знаеше какво да каже на зълва си, нито как да се обърне към нея. Всичките й инстинкти, изострени от бременността, я предупреждаваха да не отива, но тя бе обещала на Такео, че ще научи езика на чуждоземците, а не можеше да измисли никакъв друг начин да изпълни заръката му.

Разбира се, трябваше да признае, че изпитва и любопитство. Най-вече, каза си тя, по отношение на чуждоземците и на обичаите им, но всъщност искаше да види как изглеждаше сестрата на Такео.

Първата й мисъл, когато Фумио въведе в стаята двамата грамадни мъже, следвани от дребната жена, бе: „Тя няма нищо общо с него.“ И си даде сметка за дълбокото облекчение, което изпита, тъй като нямаше опасност някой да заподозре родствената връзка помежду им. Обърна се официално към мъжете, поздрави ги с добре дошли и те се поклониха, както стояха прави, преди Фумио да им даде знак, че може да седнат.

Самата Каеде седна с гръб към дългата стена на стаята и с лице към верандата. Дърветата, докоснати от първите слани, току-що се бяха разделили с най-прекрасните си багри, а земята бе осеяна с тъмночервените им листа, които се открояваха на фона на сивите като облаци камъни и фенери. Вдясно от нея в нишата висеше окачен свитък, върху който със собствения й изящен почерк бе изписан откъс от една от любимите й поеми за есенния шипков храст, дала името на град Хаги. Естествено, загатването остана непонятно за чуждоземните и преводачката им.

Мъжете седнаха някак непохватно с гръб към свитъка. Бяха се събули отвън и тя забеляза, че краката им са покрити със стегната, подобна на кожа материя, изчезваща под ръба на странните им горни дрехи, които бяха така издути, че правеха бедрата и раменете им неестествено големи. Платът бе предимно в черен цвят, със съшити в него цветни кръпки; не приличаше на коприна, нито на памук или лен. Жената се придвижи на колене до пространството, което бяха оставили от страната на Каеде, опря глава в постелката и застина така.

Каеде продължи скришом да изучава мъжете; долови необичайния им мирис, който я изпълни със смътно отвращение, но в същото време почувства осезателно и присъствието на жената до себе си и забеляза, че косите и цветът на кожата й наподобяват косата и цвета на кожата на Такео. Реалността на тази прилика я зашлеви като плесница през лицето и от това сърцето й заблъска в гърдите. Това наистина беше сестра му. За момент си помисли, че ще откликне по някакъв начин — не знаеше дали ще се разплаче, или ще припадне, — но за щастие в стаята влезе Шизука с чаши чай и бобени сладки. Каеде възвърна самообладанието си.

Мадарен бе още по-развълнувана и първите й опити да превежда бяха тъй приглушени и неясни, че и двете страни изобщо не разбраха какво всъщност бе изречено. Размениха любезности и шеговити реплики, както и подаръци; чужденците се усмихваха много — доста ужасяващо, — а Каеде говореше колкото се може по-благо, и се покланяше с цялата грация, на която бе способна. Фумио знаеше няколко думи от езика на чужденците и ги използва до една, като всеки каза много пъти на собствения си език „благодаря“, „с удоволствие“ и „простете“.

Единият от мъжете — представиха го като Дон Жоао — доста озадачаващо се оказа хем воин, хем търговец, а другият — свещеник. Разговорът се проточи, тъй като Мадарен толкова се стараеше да не оскърби владетелката Отори, че говореше на изключително сложен и изискан стил. След размяна на няколко безкрайни реплики относно квартирата и нуждите на чуждоземците Каеде си даде сметка, че зимата май щеше да отмине, преди да научеше каквото и да било.

— Изведи ги и им покажи градината — нареди тя на Фумио. — Жената ще остане тук с мен.

Нареди на всички други да ги оставят насаме. Докато се оттегляше, Шизука я погледна въпросително.

Мъжете изглеждаха доволни, че излизат навън, и докато разговаряха с висок и някак напрегнат, но добронамерен тон, вероятно за градината, Каеде се обърна тихо към Мадарен:

— Не бива да се страхуваш от мен. Съпругът ми каза коя си. По-добре е никой друг да не знае за това, но заради него аз ще те почитам и ще те закрилям.

— Господарката Отори е твърде снизходителна и милостива… — започна Мадарен, но Каеде я прекъсна.

— Имам една молба към теб… и към господина, на когото служиш. Ти си научила техния език; искам да обучиш и мен. Ще ми преподаваш всеки ден. Когато се науча да говоря свободно, ще разгледам всичките им молби. Колкото по-бързо стане, толкова по-голяма е вероятността да удовлетворя желанията им. Надявам се, че ме разбираш правилно. Един от тях трябва да идва с теб. Разбира се, държа да усвоя и тяхното писане. Предай им това… изречи го като молба по достатъчно приятен за тях начин.

— Аз съм най-нисша сред нисшите, но ще направя всичко възможно, за да изпълня желанията на владетелката Отори — Мадарен отново се просна по очи.

— Мадарен — рече Каеде, изговаряйки странното име за пръв път. — Ти ще бъдеш моя учителка. Няма защо да прибягваш до крайна официалност.

— Много сте мила — каза Мадарен. Когато седна на подвитите си нозе, на устните й трептеше лека усмивка.

— Уроците ни започват от утре — обяви Каеде.

Мадарен идваше всеки ден, като първо преминаваше реката с лодка и после продължаваше пеша през тесните улички до къщата на Шигеру. Ежедневните уроци станаха част от обичайните дейности на домочадието и тя потъна в техния ритъм. Два пъти в седмицата с нея пристигаше свещеникът Дон Карло и учеше двете жени да пишат на онова, което той наричаше азбука, като използваше най-тънките четчици.

Със своите червеникави коси и брада и светли синьо-зелени очи, тъй прилични на морето, той бе обект на несекващо любопитство и удивление. Обикновено се появяваше, следван от върволица деца и разни други хора, които нямаха какво да правят. Самият той бе не по-малко любопитен, понякога придърпваше някое дете и почваше да разглежда дрехите и обувките му, изучаваше всяко растение в градината и често отвеждаше Мадарен сред нивята, за да разпитва слисаните стопани за посевите и сезоните. Водеше и куп тетрадки, в които правеше списъци на думи и скици на цветя, дървета, постройки и земеделски сечива.

Каеде видя повечето от тях, тъй като той ги носеше със себе си, за да ги използва като помагала при обучението, и често набързо нахвърляше контурите на някакъв предмет, за да обясни дадена дума. Личеше, че е интелигентен, и тя бе обзета от примесено със срам удивление, тъй като при първата им среща заради странния му вид го бе възприела като не съвсем човешко същество.

Езикът бе труден — всичко в него й се струваше наопаки, а и се затрудняваше да запамети формите за мъжки и женски род, както и начина, по който се променяха глаголите. Един ден, когато се чувстваше особено обезкуражена, каза на Мадарен:

— Никога няма да го науча. Не знам ти как си успяла — беше особено унизително, че Мадарен — жена с ниско потекло и без образование — си служеше с чуждия език тъй свободно.

— Е, аз учех при обстоятелства, които не са приложими при владетелката Отори — отвърна Мадарен. След като преодоля свенливостта си, тя започна да проявява естествената си, калена от живота практична същност. Разговорите помежду им станаха по-непринудени, особено в присъствието на Шизука, което бе нещо обичайно. — Карах Дон Жоао да ме учи в леглото.

Каеде се засмя:

— Не мисля, че съпругът ми е имал предвид това.

— Дон Карло е свободен — подразни я Шизука. — Може би и аз трябва да се пробвам с тези езикови уроци. Би ли препоръчала вещината на чуждоземците, Мадарен? Носят се какви ли не клюки за способностите им… бих искала лично да установя истината.

— Дон Карло не се вълнува от подобни неща — отвърна Мадарен. — По тази причина, изглежда, не изпитва желание нито към жени, нито към мъже. Всъщност проявява силно неодобрение. В неговите очи любенето е грях, както той го нарича… а любовта между мъже — особено неприлична.

Това бе схващане, което нито Шизука, нито Каеде бяха в състояние да проумеят.

— Може би, когато науча по-добре езика му, Дон Карло ще ми го обясни — подхвърли шеговито Каеде.

— Никога не му говорете за подобни неща! — възкликна умолително Мадарен. — Ще се притесни неимоверно много.

— Свързано ли е по някакъв начин с религията му? — попита Каеде с известно колебание.

— Най-вероятно. Той прекарва много време в молитви и често чете на глас от своите свещени книги относно постигането на чистота и овладяването на плътските желания.

— Дон Жоао не вярва ли в същите неща? — попита Шизука.

— С част от себе си да, но щенията му са много силни. Първо ги задоволява, а после се ненавижда за това.

Каеде се чудеше дали въпросното странно поведение бе характерно и за Мадарен, но не искаше да я попита направо; не й се струваше редно да я пита и за вярата й, макар че беше любопитна да узнае доколко си приличаше с вярата на чуждоземците. Наблюдаваше внимателно младата жена в присъствието на двамата мъже и реши, че те наистина я презират, макар че се нуждаеха от уменията й и зависеха от нея, а единият страстно желаеше тялото й. Не можеше да приеме подобна връзка, в която и двете страни се манипулираха и се използваха, намираше я за странна и неестествена. Изпитваше любопитство към миналото на Мадарен, към странното пътуване, което я бе довело до това място. Често, когато двете бяха сами, едва се сдържаше да не я попита какво си спомня за миналото и какво е представлявал Такео като дете. Но интимността, която такива въпроси биха предполагали, бе твърде застрашителна.

Настъпи зимата. Единайсетият месец донесе тежки слани; въпреки подплатените дрехи и горящите мангали за всички бе трудно да се стоплят. Каеде вече не смееше да тренира с Шизука — споменът за предишното помятане никога не я напускаше и тя се страхуваше да не загуби и това дете. Увита в топли кожи, нямаше какво особено да прави, освен да учи и да разговаря с Мадарен.

Точно преди пълнолунието на единайсетия месец пристигнаха писма от Ямагата. Двете с Мадарен бяха сами; Шизука бе завела момчетата да видят кирина. Каеде припряно поднесе извиненията си, че прекъсва урока, отиде в собствения си кабинет — някогашната стая, която Ичиро бе използвал, когато се отдаваше на четене и писане — и прочете писмата там. Такео пишеше подробно — или по-точно бе диктувал, тъй като тя познаваше почерка на Минору, — уведомявайки я за всички взети решения. Все още имаше куп подробности около приготовленията, които трябваше да се обсъдят с Кахей и Гемба, свързани с предстоящото посещение в столицата — съпругът й очакваше новини от Сонода относно начина, по който са били посрещнати пратениците. Чувстваше се длъжен да прекара новогодишните празници в Ямагата.

Каеде изпита горчиво разочарование; беше се надявала, че Такео ще се върне, преди снегът да затрупа планинските проходи. Сега се опасяваше, че ще се задържи там до пролетното топене. Когато се озова обратно при Мадарен, бе разсеяна и чувстваше, че паметта отказва да й служи.

— Надявам се, че господарката Отори не е получила лоши вести от Ямагата? — попита Мадарен, когато Каеде за трети път сбърка нещо съвсем елементарно.

— Не, просто се надявах, че съпругът ми ще се върне по-скоро, нищо повече.

— Владетелят Отори добре ли е?

— Изглежда, няма проблеми със здравето, слава Богу — Каеде замълча за момент и после попита внезапно: — Как го наричаше, когато бяхте деца?

— Томасу, господарке.

— Томасу? Звучи толкова странно. Какво означава?

— Това е името на един от най-великите учители на Скритите.

— А Мадарен?

— Разправят, че Мадарен била жената, която се влюбила в сина Божи, докато той бил тук, на земята.

— А синът Божи отвърнал ли е на чувствата й? — попита Каеде, припомняйки си предишния им разговор.

— Той обича всички ни — отвърна Мадарен много сериозно.

Интересът на Каеде в този момент не бе насочен към вярванията на Скритите, а към собствения й съпруг, който бе израсъл сред тях.

— Сигурно не си спомняш много неща за него. Тогава си била още дете.

— Той винаги е бил различен — рече Мадарен бавно. — Това си спомням най-вече. Не изглеждаше като нас, останалите, и не мислеше по същия начин. Татко често му се гневеше; мама само си даваше вид, че е ядосана, но всъщност го обожаваше. А аз вечно търчах подире му и го дразнех. Исках да ме забележи. Мисля, че затова го познах, когато го видях в Хофу. Постоянно го сънувах. Сега се моля за него непрестанно — тя замълча, сякаш се опасяваше, че е казала твърде много.

Самата Каеде бе леко слисана, макар че не можеше много да си обясни защо.

— По-добре да продължим със заниманията си — каза тя вече с по-хладен тон.

— Разбира се, господарке — съгласи се покорно Мадарен.

Същата нощ падна дебел сняг, първият за годината. На сутринта Каеде се събуди от непривичната бяла светлина и почти се разрида. Това вече наистина означаваше, че проходите са затрупани и че Такео ще остане в Ямагата до пролетта.

Каеде проявяваше интерес към чуждоземците и колкото повече напредваше в усвояването на езика им, толкова по-ясно осъзнаваше потребността си да узнае в какво вярват, за да ги разбере. Дон Карло изглеждаше не по-малко нетърпелив да разбере нея и когато снегът падна и му попречи да излиза из нивята, за да прави проучванията си, почна да идва по-често заедно с Мадарен и разговорите помежду им станаха по-сложни.

— Той ме наблюдава по начин, който при нормалните мъже би означавал желание — сподели тя с Шизука.

— Може би трябва да бъде предупреден за репутацията ти! — отвърна Шизука. — По едно време това желание означаваше смърт за всеки, който го изпиташе.

— Омъжена съм от шестнайсет години, Шизука! Надявам се, че тази репутация вече е забравена. Както и да е, това не е желание, тъй като знаем, че Дон Карло не изпитва подобни естествени пориви.

— Нищо подобно не знаем! Знаем единствено, че не им се поддава — изтъкна Шизука. — Но ако искаш да чуеш мнението ми — той се надява да те спечели за своята религия. Не копнее за тялото ти, иска душата ти. Започна да говори за Господ, нали така? И да обяснява религията на своята страна?

— Колко странно — рече замислено Каеде. — Какво значение може да има за него в какво вярвам аз?

— Маи, момичето, което изпратихме да работи при тях, казва, че името на владетелката Отори често се споменава в разговорите помежду им. Маи още не разбира достатъчно добре езика им, но доколкото може да прецени, те се надяват да спечелят възможност както за търговия, така и вярващи в тяхната религия, при това поравно, а накрая и да завземат нови земи за себе си. Това е, което правят навсякъде по света.

— От думите им става ясно, че собствената им страна е на огромно разстояние от тук — година и даже повече плаване с кораб — отбеляза Каеде. — Как понасят да живеят толкова дълго далеч от дома?

— Фумио казва, че това било типична черта на всички тези търговци и авантюристи, което ги прави много силни и опасни.

— Дори не мога да си представя да приема странната им вяра — подмина с презрение предположението Каеде. — Изглежда ми пълна безсмислица!

— Всяка вяра може да изглежда като лудост — заяви Шизука, — но тя може да завладее хората внезапно, почти като чума. Виждала съм го да се случва. Бъди нащрек!

Думите на Шизука накараха Каеде да си спомни времето, когато бе съпруга на владетеля Фудживара и как бе прекарвала дългите дни, отдадена на поезия и молитви, вкопчена през цялото време в обещанието, което й бе дала богинята, докато бе потънала в дълбокия сън на Кикута, все едно скована в лед. „Бъди търпелива, той ще дойде за теб.“

Почувства как детето ритна в нея. Сега цялото й търпение бе на предела си заради бременността й, заради снега и отсъствието на Такео.

— Ох, гърбът ме заболя — въздъхна тя.

— Нека те разтрия, приведи се напред — докато ръцете й работеха по мускулите и гръбнака на Каеде, Шизука не каза нищо и мълчанието ставаше все по-напрегнато, все едно бе потънала в някакви спомени.

— За какво мислиш? — попита Каеде.

— Призраци от миналото. Често седях заедно с владетеля Шигеру в същата тази стая. Няколко пъти му донасях съобщения от господарката Маруяма… тя беше вярваща, знаеш.

— В ученията на Скритите — каза Каеде. — Чувствам, че религията на чуждоземците, макар и да изглежда същата, е по-ограничена и безкомпромисна.

— Още една причина да се отнасяме към нея с подозрение!

Докато зимата течеше, Дон Карло я запозна с още нови думи — ад, наказание, проклятие, и тя си спомни онова, което й бе казал Такео за Всевиждащия бог на Скритите и за безпощадността на погледа му. Даде си сметка, как Такео бе избрал да не обръща внимание на този поглед, и това я накара да му се възхищава и да го обича още повече.

Без съмнение боговете бяха добри и искаха животът да продължи за всички същества в хармония, сезоните да настъпват един след друг, нощта да следва деня, а лятото — зимата, както проповядваше Просветленият, а смъртта да е само една кратка пауза преди следващото раждане… Това се опита да обясни с ограничения си речник на Дон Карло и когато думите се оказаха недостатъчни, тя го отведе да види привършената дърворезба на всемилостивата Канон в светилището, построено в нейна чест.

Беше изненадващо мек ден в началото на пролетта. Цветовете на сливовите дръвчета все още сияеха като малки снежинки върху голите клони в градината на Акане; снегът под нозете бе влажен и се топеше. Въпреки че не харесваше този превоз, Каеде бе отнесена там в паланкин; беше в седмия месец на бременността си и движенията й вече се забавяха от тежестта на детето. Дон Карло пътуваше зад нея в друг паланкин, а Мадарен го следваше.

Дърводелците, ръководени от Таро, вече приключваха строежа на светилището, възползвайки се от топлото време. Каеде със задоволство установи, че новата постройка бе издигната до зимния кладенец, заслонена от двоен покрив, чиито две извивки бяха уравновесени точно както й бе обещал Таро, а повдигнатите нагоре краища на стрехите се отразяваха от защитния чадър на боровете. Върху покрива все още имаше сняг, който блестеше ослепително на фона на синьото небе, а по краищата му светлината се пречупваше от топящите се ледени висулки.

Гредите над страничните врати бяха оформени като листа, а деликатни фигури пропускаха светлина в постройката. Главната врата бе отворена и зимното слънце падаше на петна по новия под. Дървото имаше цвят на мед и ухаеше също тъй сладко.

Каеде поздрави Таро и изу сандалите си на верандата.

— Чуждоземецът проявява интерес към работата ти — каза тя на Таро и погледна назад към Дон Карло и Мадарен, които приближаваха постройката на светилището. — Добре дошли — поздрави тя свещеника на собствения му език. — Това е специално място за мен. Току-що е построено и е дело на този човек тук — Таро се поклони, а Дон Карло кимна непохватно. Изглеждаше по-притеснен от обикновено и когато Каеде каза: — Заповядайте вътре. Трябва да видите най-прекрасното му творение — той поклати глава и отвърна:

— Ще гледам от тук.

— Не можете да го видите — настоя тя, но Мадарен прошепна:

— Той няма да влезе вътре, това противоречи на вярата му.

Каеде усети внезапен пристъп на гняв заради грубостта му, без изобщо да проумява причините, които я бяха породили, но реши, че няма да се предаде толкова лесно. Беше го слушала цяла зима и бе научила много от него. Сега бе дошло време той да я изслуша.

— Моля — каза тя, — направете каквото ви казвам.

— Ще бъде интересно — додаде Мадарен. — Ще видите как е построено светилището и как е издълбано дървото.

Той изу обувките си с явна неохота, а Таро му помагаше, насърчително усмихвайки се. Каеде влезе в светилището; завършената статуя стоеше пред тях. Едната й ръка, положена на гърдите, държеше лотосов цвят; другата повдигаше крайчеца на робата й с два тънки пръста. Диплите на дрехата й бяха изрязани с такова съвършено майсторство, че сякаш се поклащаха от лекия вятър. Очите на богинята бяха сведени надолу, изражението й бе строго и едновременно с това състрадателно, върху устните й трептеше древна усмивка.

Каеде събра ръце и сведе глава в молитва — за нероденото си дете, за съпруга си и дъщерите си, за духа на Акане — най-накрая да намери покой.

— Много е красива — рече Дон Карло очарован, но не започна да се моли.

Каеде обясни на Таро, че чуждоземецът се е възхитил на статуята, преувеличавайки хвалебствията му като обезщетение за по-раншната му грубост.

— Това няма нищо общо с мен — отвърна Таро. — Способностите ми са посредствени. Ръцете ми слушат онова, което е в дървото, и му помагат да излезе навън.

Каеде се опита да преведе думите му колкото се може по-добре. С жестове и скици Таро показа на Дон Карло вътрешната конструкция на покрива, как подпорите се крепяха взаимно. После Дон Карло извади тетрадката си и нарисува онова, което видя, като разпитваше за наименованията на различните дървесини и на всяка отделна сглобка. Докато записваше, често отклоняваше поглед към богинята и после към лицето на Каеде. Когато си тръгнаха, рече глухо:

— Не съм предполагал, че ще открия Мадона тук, на Изток.

Каеде не знаеше значението на думата Мадона, но видя, че нещо бе повишило интереса на Дон Карло към нея. Това я обезпокои; тя почувства как детето в утробата й внезапно зарита яростно, и изпита неистово желание съпругът й да се върне по-скоро.