Разгромът

Двайсет и шеста глава

Отори Такео и Араи Зенко пристигнаха в Маруяма почти едновременно в деня преди пълнолунието. Такео дойде от Ямагата и доведе голяма свита от приближени и съветници, между които Мийоши Кахей и брат му Гемба. Съпровождаше го и Шигеко, а цялата документация на управата, която трябваше да бъде попълнена и обработена, се превозваше от обоз товарни коне. Зенко пристигна със също толкова многобройна кохорта от васали и прислужници, заедно с ястребите си и с любимото кученце на владетелката Араи, която придружаваше съпруга си в изкусно гравиран и украсен паланкин. След тях се източи цял керван коне, натоварени с пищни дарове и разкошни одежди.

Пристигането на двамината господари в града предизвика задръстване по улиците и необичайно оживление по хановете и квартирите за нощувка. За жителите на града срещата на големците означаваше допълнителна работа, но и извънредни печалби. Лятото бе щедро и великодушно, а реколтата — особено богата; Маруяма щеше да бъде предоставена на своята наследница, тъй че имаше много поводи за празнуване. Целият град бе окичен с развявани от нежния бриз флагове, които изобразяваха облия хълм на Маруяма заедно с чаплата на клана Отори, а изкусни готвачи се надпреварваха помежду си да създават чудни ястия с кръгла форма в чест на пълнолунието.

Такео наблюдаваше цялото това оживление с огромно задоволство. Маруяма му бе скъпа на сърцето, защото тук бе прекарал първите няколко месеца от своя брачен живот и бе започнал да прилага в действие всичко, което бе научил за управлението и земеделието от владетеля Шигеру. В онази първа година от възкачването му на власт Маруяма бе почти унищожена от тайфуна и земетресението. Сега, шестнайсет години по-късно, вече бе благоденстваща и мирна; търговията процъфтяваше, художниците й преуспяваха, всички деца бяха сити, раните от гражданската война отдавна бяха зараснали. Шигеко щеше да поеме това владение и да го управлява по право. Такео беше убеден, че тя го заслужава и ще бъде достойна за него.

Трябваше постоянно да си напомня, че е тук, за да се срещне с двамата мъже, които можеха да й го отнемат.

Единият от тях — владетелят Коно — бе настанен в резиденцията на крепостта също като Такео и Шигеко. Зенко бе отведен в най-престижната и луксозна къща до самите зидове на крепостта, в бившия дом на Сугита Харуки — някогашния главен васал на владението, който заедно със синовете си бе сложил край на живота си, за да не предаде доброволно града на Араи Дайичи. Такео се запита дали Зенко знаеше нещо за историята на тази къща, за верността на някогашните й обитатели, и се надяваше да му повлияят духовете на тези доблестни покойници.

Преди вечеря, когато трябваше да се срещне с тези прикрити врагове, изпрати да повикат Хироши, за да разговаря с него насаме. На пръв поглед спокоен и бдителен, младият мъж бе обладан от някакво скрито вълнение, което Такео не можеше да си обясни. След като обсъдиха планираните за следващия ден процедури и церемонии, Такео му благодари за усърдието.

— Ти посвети много години от живота си в служба на моето семейство. Заслужаваш награда за верността си. Искаш ли да останеш в Западната провинция? Ще ти намеря имение и съпруга. Мислил съм за Каори — внучката на владетеля Терада. Тя е чудесна млада жена и голяма приятелка на дъщеря ми…

— Да ми дадете земя в Маруяма, би означавало да я отнемете от другиго или от господарката Шигеко — отвърна Хироши. — Вече споменах пред Таку, че ще остана тук, докато имате нужда от мен… но истинското ми желание е да получа позволение да се оттегля в Тераяма и да следвам Пътя на хоо — при тези думи Такео го изгледа изпитателно, но не каза нищо. Хироши срещна погледа му и после извърна очи. — Колкото до брака… благодаря за грижата, но, честно казано, не изгарям от желание да се женя, а и нямам какво да предложа на една съпруга.

— Всяко семейство в Трите провинции би те приело с радост за свой зет. Ти не се цениш достатъчно. Ако Терада Каори не ти харесва, нека ти намеря друга. Имаш ли някоя предвид?

— Не — отвърна Хироши.

— Знаеш каква обич изпитва към теб цялото ми семейство — продължи Такео. — Ти си като брат на дъщерите ми; ако не бяхме тъй близки по възраст, бих гледал на теб като на син.

— Владетелю Отори, умолявам ви, нека прекратим този разговор! — призова го почтително Хироши. Вратът му бе почервенял издайнически. Той се опита да прикрие мъката си с усмивка. — Вие сте тъй щастлив в своя брак и искате всички ние да изпитаме същото! Но моят път е друг, друго е призванието ми… Единствената ми молба е да ми позволите да поема по него.

— Никога не бих ти попречил! — отвърна Такео и реши засега да изостави въпроса за брака. — Но и аз имам молба към теб: да ме придружиш, когато догодина поема към столицата. Както знаеш, възнамерявам да направя мирно посещение по съвет на учителите от Пътя на хоо. Искам и ти да участваш.

— За мен е голяма чест — отвърна Хироши. — Благодаря ви.

— Шигеко ще дойде с мен, пак по съвета на учителите. Трябва да се грижиш за безопасността й, както винаги досега — Хироши се поклони безмълвно. — Дъщеря ми предложи да вземем кирина… И наистина той би бил наистина изключителен дар за императора.

— Готов сте да подарите кирина!? — възкликна Хироши.

— Бих принесъл в дар всичко, ако с това мога да обезпеча мирното съществуване на страната ни — отвърна Такео.

Дори Шигеко? Никой не изрече тези думи, но те отекнаха в съзнанието на Такео. Той все още не знаеше отговора.

Нещо от този разговор вероятно го бе обезпокоило, защото в миговете, когато не беше зает с владетеля Коно, Зенко или Хана по време на вечерята, той се улавяше, че наблюдава Хироши и дъщеря си по-внимателно от обичайното. Те и двамата бяха някак мълчаливи и сериозни, при това почти не се поглеждаха, нито се обръщаха един към друг. Не успя да долови някакво конкретно чувство между тях; въобрази си, че сърцето на Шигеко е незасегнато. Но без съмнение и двамата бяха твърде вещи в прикриването на чувствата си.

Вечерята бе официална и елегантна, като включваше есенните специалитети на Западната провинция — елхови гъби, дребни раци и скариди, осолени и хрупкави, кестени и ядки от гинко, сервирани върху черни лакирани подноси и кремави глинени съдове от Хаги. Каеде бе помогнала резиденцията да възстанови някогашната си красота — рогозките бяха златистозелени и пръскаха сладък аромат; подовете и гредите лъщяха и излъчваха топлина и уют; преградите зад тях бяха изрисувани с птиците и цветята на есента — дъждосвирци в шипков храст, яребици с хризантеми. Такео се запита какво ли смяташе Коно за обстановката и как изглеждаше тя в сравнение с двора на императора.

Беше извинил отсъствието на съпругата си с новината за бременността й и бе доловил, че Зенко и Хана са сякаш леко разочаровани, тъй като очевидно новото положение щеше да отдалечи плановете за осиновяване на което и да е от момчетата им. След едва забележимата пауза на неловкост Хана се впусна във възторжени поздравления и надежди, че сестра й ще се сдобие със син. Такео на свой ред се постара да похвали Сунаоми и Чикара, което не му бе трудно, тъй като искрено харесваше двете момчета.

Коно обяви вежливо:

— Получих писма от Мияко. Разбрах, че следващата година възнамерявате да направите посещение при императора.

— Стига той да благоволи да ме приеме — отвърна Такео.

— Вярвам, че ще го стори. Вие сте обект на всеобщо любопитство. Дори владетелят Сага Хидеки е изразил желание да се запознае с вас.

Такео си даваше сметка, че Зенко следи всяка дума, макар че бе свел поглед. „И ако там ми устроят засада и ме убият, Зенко ще чака в Западната провинция и ще атакува в гръб с благословията на императора…“

— Всъщност владетелят Сага планира някакво състезание — продължи Коно. — Пише ми, че вместо да пролива кръвта на хиляди мъже, би предпочел да срещне владетеля Отори в някаква игра… в двубой… може би отстрелване на кучета. Това е неговата страст.

Такео се усмихна:

— Явно владетелят Сага няма информация за нашите дела. Иначе би бил наясно, че осакатената ми ръка не ми позволява да стрелям с лък. — „За щастие, помисли си той неволно, че и бездруго никога не съм бил голям майстор с лъка.“

— Е, тогава може би някаква друга надпревара. Дали бременността на съпругата ви ще й попречи да ви придружи?

— Естествено. Но с мен ще дойде най-голямата ми дъщеря.

Шигеко вдигна глава и погледна баща си. Погледите им се срещнаха и тя му се усмихна.

— Господарката Шигеко още ли не е сгодена? — попита Коно.

— Все още не — отвърна Такео.

— Владетелят Сага наскоро овдовя — гласът на Коно бе хладен и безстрастен.

— Искрено съжалявам — Такео се запита дали би могъл да даде дъщеря си на такъв мъж, особено ако съюзът с него можеше да осигури мира в Трите провинции…

Шигеко заговори с ясен и категоричен тон:

— Очаквам с нетърпение да се запозная с владетеля Сага. Може би той ще ме приеме като заместник на баща ми в което и да е състезание?

— Господарката Шигеко е много веща с лъка — добави Хироши.

Такео с удивление си спомни думите на Гемба: „В Мияко ще има някакво състезание… дъщеря ти също трябва да дойде. Налага се да усъвършенства ездата си и стрелбата с лък…“ Откъде би могъл да знае?

Той отправи поглед към Гемба, който седеше на известно разстояние от тях до брат си Кахей. Гемба не отвърна на погледа му, но на възпълното му лице се мярна бегла усмивка. Кахей изглеждаше по-строг, прикривайки неодобрението си.

„Все пак това потвърждава съвета на учителите, взе да разсъждава бързо Такео. Ще отида в Мияко. Ще приема предизвикателството на Сага, каквото и да е. Ще уредим нещата помежду си. Няма да има война.“

Коно изглеждаше не по-малко изненадан от Такео, макар и по друга причина.

— Нямах представа, че жените в Трите провинции са толкова талантливи и смели — заяви той накрая.

— Вероятно също както владетелят Сага, и вие не ни познавате добре — отвърна Шигеко. — А това е още една причина да посетим столицата. Така ще имате възможност да почнете да ни разбирате — тя говореше вежливо, но никой не би могъл да пропусне скритата зад думите й властност — не прояви и сянка от притеснение, не изглеждаше уплашена.

Такео я погледна със зле прикрито възхищение. Дългите й коси падаха свободно и обгръщаха раменете й; гърбът й бе изправен, кожата й сякаш сияеше на фона на бледожълтите и златисти багри на робата й, изпъстрена с ярки кленови листа. Видът й му припомни първия път, в който бе видял владетелката Маруяма Наоми; беше я оприличил на Джато с нейната ведра красота, която прикриваше силата й. Сега видя същата сила в дъщеря си и някъде дълбоко в себе си почувства облекчение. Каквото и да се случеше с него, вече си имаше наследник. Още една причина да запази неприкосновеността на Трите провинции, за да можеше тя да ги наследи.

— Очаквам пристигането ви там с нетърпение! — възкликна Коно. — Надявам се въпреки гостоприемството на владетеля Отори да ми бъде позволено да се върна в Мияко преди вашето посещение, за да уведомя негово божествено величество за онова, което съм научил тук — той се приведе напред и добави някак разпалено: — Смея да ви уверя, че всичко, което му докладвам, ще бъде във ваша полза!

Такео се поклони леко в знак на съгласие. Колебаеше се каква част от думите на Коно бяха искрени и какви ли интриги плетяха двамата със Зенко. Надяваше се Таку да знае повече и се питаше къде ли е в момента и защо не присъства на официалната вечеря. Може би Зенко нарочно бе отпратил брат си? Освен това нямаше търпение да получи информация за Мая. Неволно се питаше дали отсъствието на Таку не е свързано с нея, дали не е в беда, дали не е избягала… Усети, че мисълта му блуждае. Не беше чул последните думи на Коно. Наложи си да се съсредоточи върху настоящето.

Нямаше видима причина да задържа повече благородника в Западната провинция; наистина сега вероятно бе най-подходящият момент да го изпрати обратно у дома, докато бе пълен с впечатления за благоденствието на владенията, за верността на клановете Сейшуу… и за красотата, характера и силата на дъщеря му. Но би искал да получи информация от Таку и да разполага с повече подробности за пребиваването на Коно в Западната провинция, както и за отношенията на благородника със Зенко и Хана.

Тържествата продължиха до късно през нощта — музиканти акомпанираха на певци и танцьори, а откъм града звуците на барабани отекваха над неподвижните води на реката и на рова. Такео спа неспокойно, съзнанието му бе все така изпълнено с тревожни мисли за дъщеря му, за Каеде и за нероденото дете. Събуди се рано от усещането за болезнени спазми в осакатената си ръка и за тъпа болка почти в цялото тяло. Нареди да събудят Минору и докато пиеше чай, отново изслуша казаното предишната нощ, за да се увери, че всичко е записано правдиво, тъй като през цялата вечер Минору бе скрит зад една преграда. След като Коно можеше да получи разрешение да си тръгне, трябваше да се уредят нужните подробности.

— Как ще пътува владетелят Коно — по суша или по море? — попита Минору.

— С кораб, ако иска да пристигне преди зимата — отвърна Такео. — На хребета Висок облак сигурно вече има сняг, няма да успее да стигне, преди да затворят проходите. Може да следва пътя до Хофу и да се качи от там.

— Значи ще пътува с владетеля Отори до Ямагата?

— Да, предполагам. Там ще трябва да му организираме още едно подобаващо представяне. Ти по-добре подготви владетелката Мийоши — Минору се поклони. — Минору, ти си присъствал на всичките ми срещи с владетеля Коно. Отношението му към мен снощи бе някак по-различно, как мислиш?

— Изглеждаше по-миролюбив — отвърна Минору. — Сигурно е видял популярността на владетеля Отори, любовта и предаността на народа. Убеден съм, че в Ямагата владетелят Мийоши ще даде информация за силата и числеността на нашата войска. Владетелят Коно трябва да се върне при императора с убеждението, че Трите провинции няма да бъдат отстъпени лесно и…

— Продължавай — подкани го Такео.

— Не ми е работа да го казвам, но господарката Шигеко не е омъжена, тъй че без съмнение владетелят Коно би предпочел да води преговори за брак, отколкото да започне война, която не може да бъде спечелена. Ако той ще е посредникът, трябва да разполага с одобрението и доверието на бащата на булката.

— Добре, ще продължим да го ласкаем и да се стараем да го впечатлим. Имаме ли някакви вести от Муто Таку? Очаквах го снощи.

— Изпратил е извинения до брат си, че не е добре… нищо повече — отвърна Минору. — Да потърся ли връзка с него?

— Не, сигурно има основателна причина за неявяването му. Дано поне е жив.

— Нима някой би нападнал господаря Муто тук, в Маруяма?

— Таку е оскърбил мнозина, докато ми е служел. Никой от нас вече не може да е в безопасност.

Флаговете на Маруяма, Отори и Сейшуу се вееха над моравата за конете пред крепостта. Ровът гъмжеше от плоскодънни лодки, претъпкани със зрители. За представителите на висшата класа бяха разпънати копринени шатри, от чиито върхове висяха украсени с пискюли хоругви. Такео седеше на повдигнат подиум в една от тези шатри, чийто под бе покрит с килими и възглавници. От дясната му страна беше Коно, от лявата — Зенко, а малко зад него — Хана.

Пред тях, неподвижен като издълбано в камък изображение, чакаше Хироши, възседнал бледосивия кон с черната грива и опашка, който Такео му бе подарил преди толкова години. Зад него, с лакирани в черно ковчежета в ръце, стояха старейшините на клана, до един пременени в тежки роби, извезани със златно и с черни шапки на главите. В ковчежетата се намираха съкровищата на владението и свитъците с родословието, което проследяваше произхода на Шигеко и връзката й с всички предходни владетелки на Маруяма.

„Каеде трябваше да е тук“, помисли си със съжаление Такео; копнееше да я види, представи си как й описва тържествената картина, пред очите му изникна нежната заобленост на корема й, където растеше тяхното дете.

Такео нямаше участие в планирането на церемонията — тя беше изцяло дело на Хироши, тъй като се пресъздаваше древен ритуал от Маруяма, който не бе изпълняван, откакто владетелката Наоми бе наследила областта. Той плъзна поглед по събралото се множество, като се питаше къде ли е Шигеко и кога ще се появи. Сред тълпите в лодките внезапно зърна Таку, не пременен в официална роба като брат си, а в обикновените избелели дрехи на търговец. До него стояха висок младеж и момче, което му се стори някак познато. Трябваха му няколко мига, докато осъзнае, че това е дъщеря му Мая.

Бе обзет от удивление, че Таку я бе довел тук тъй предрешена. Същевременно въздъхна от облекчение, че е жива и на пръв поглед невредима. Изглеждаше по-слаба и малко по-висока, а върху изтънялото й лице очите й се открояваха по-ясно. „Младежът сигурно е Сада“, помисли си, макар че лъжливата външност бе непроницаема. Сигурно Таку не бе пожелал да остави Мая, иначе би се появил в обичайните си одежди. Вероятно бе очаквал Такео да ги зърне, дори и никой друг да не ги забележи. Какво съобщение му предаваше? Трябваше да се види с тях… щеше да ги потърси довечера.

Вниманието му бе привлечено обратно към церемонията от тропот на конски копита. От западния край на вътрешния двор към тях пое малко шествие от жени, яхнали коне. Това бяха съпругите и дъщерите на старейшините, които чакаха зад Хироши. Бяха въоръжени в стила на жените от Западната провинция — с лък на рамо и с колчан със стрели на гърба. Такео се възхити на конете на Маруяма, тъй високи и изискани на вид, а сърцето му се изпълни с още по-голяма гордост, когато видя дъщеря си на гърба на най-красивия жребец — черния, който тя лично бе обяздила и нарекла Тенба.

Конят бе превъзбуден и подскачаше леко, отмятайки глава, а когато Шигеко го накара да спре, се изправи на задните си крака. Тя също седеше на седлото неподвижна като гравирано изображение; косите й, събрани леко на гърба, бяха черни като гривата и опашката на коня и блестяха като косъма му на есенното слънце. Тенба се усмири.

Шествието спря пред старейшините, които едновременно паднаха в дълбок поклон с ковчежетата в изпънатите си ръце.

Хироши изрече високо:

— Господарке Маруяма Шигеко, дъщеря на Ширакава Каеде и втора братовчедка на Маруяма Наоми, приветстваме ви с добре дошла във владението, което бе държано под попечителство за вас — той освободи нозе от стремената, слезе от коня, измъкна меча от пояса си, коленичи пред нея и й го поднесе в протегнатите си ръце.

Тенба се стресна от внезапното движение на мъжа и Такео видя как за миг Хироши загуби самообладание. Осъзна, че тревогата му далеч надхвърля грижата на един васал за господарката му. Спомни си седмиците, които бяха прекарали заедно, обяздвайки жребеца. Предишните му подозрения се потвърдиха. Не знаеше какви бяха чувствата на дъщеря му, но вече нямаше съмнения относно чувствата на Хироши. Сега му се струваха толкова очевидни, че му бе необяснимо как така не ги бе осъзнал по-рано. Усети, че се раздвоява между раздразнението и жалостта — бе невъзможно да даде на Хироши онова, което той желаеше, но въпреки това се възхищаваше на неговото самообладание и преданост. „Причината е, че бяха отгледани заедно, помисли си. Тя е привързана към него, чувства го като брат, но не му е отдала сърцето си.“ Продължи да наблюдава внимателно дъщеря си, когато две от жените слязоха от седлата и отидоха да хванат юздите на Тенба. Шигеко се плъзна грациозно по гърба на коня и застана с лице към Хироши. Той впери взор в нея и погледите им се срещнаха. Тя му се усмихна леко и пое меча от ръцете му. После се обърна и го протегна последователно в четирите посоки, като се покланяше на тълпата, на своите васали и приближени.

Надигна се мощен вик, все едно всички присъстващи заговориха в един глас, след което звукът се разстла като вълна, заляла ситните камъчета върху брега, и премина в радостни възгласи. Конете се изправиха на задните си крака от вълнение. Шигеко втъкна меча в пояса си и отново се качи на седлото, последвана от останалите жени. Конете препуснаха в галоп из двора, след което се наредиха в една линия срещу мишените. Всяка от ездачките пусна юздите върху врата на коня си, взе лъка, сложи стрела и опъна тетивата. Извършиха всичко това едновременно, с едно-единствено бързо и плавно движение. Стрелите полетяха и затрополиха една след друга, забивайки се в мишените. Накрая дойде ред и на Шигеко. Тя пришпори черния кон, който полетя напред като вятър, като божествен кон и стрелата й се заби право в целта. Тя обърна коня, препусна обратно и закова точно пред Такео. Скочи от гърба на Тенба и заговори с ясен глас:

— Маруяма се заклева във вярност към клана Отори и като признание за това поднасям в дар този кон на владетеля Такео, моя баща — тя протегна ръка, стиснала юздите, и сведе глава в поклон.

Откъм тълпата се разнесе нов мощен вик, когато Такео се изправи и слезе от подиума. Приближи се до Шигеко и пое юздите на коня от нея, обзет от неизразимо вълнение. Животното сведе глава и я отърка в рамото му. Очевидно беше със същото потекло, към което принадлежеше Кю — конят на Шигеру, както и Аои — ранен смъртоносно от великана Джин-Емон. Усещаше миналото навсякъде около себе си, духовете на мъртвите, одобрителния им поглед. Изпита гордост и признателност, че двамата с Каеде бяха отгледали и възпитали това красиво момиче, че тя бе навършила пълнолетие и бе станала пълноправен собственик на своето наследство.

— Надявам се, че ще го заобичаш колкото Шън — добави тихо тя.

— Не съм виждал по-изящен кон… когато се движи, сякаш лети — вече копнееше да усети силата му под себе си, да постави началото на дългата и загадъчна връзка между две живи същества. „Той поне ще ме надживее“, помисли си с радост.

— Няма ли да го пробваш?

— Не съм облечен за езда. Нека го отведа обратно, а по-късно ще пояздим заедно. Благодаря ти от все сърце. Не би могла да ми поднесеш по-ценен дар.

Привечер, когато слънцето вече се спускаше на запад, те препуснаха по неговата пътека през крайбрежната долина към устието на реката. Компанията се състоеше не само от Такео, Шигеко и Хироши, макар че тримата биха предпочели да е така, а и от владетеля Коно, Зенко и Хана. Зенко заяви, че се е преситил от пиршества и церемонии и има нужда от един хубав галоп, за да проясни мислите си. Хана искаше да изведе ястребите, а Коно призна, че споделя страстта й към лова с тези хищни птици. Пътят им ги преведе покрай селцето на низвергнатите, което Такео бе основал много отдавна, още докато Джо-Ан беше жив. Низвергнатите продължаваха да щавят кожи на това място и по тази причина хората ги отбягваха, но ги бяха оставили на мира, закриляни от законите на Трите провинции. Сега синовете на мъжете, които бяха построили моста над реката, работеха рамо до рамо със своите бащи и чичовци; младите, както и старите, изглеждаха сити и здрави.

Такео спря, за да поздрави старейшината на селцето заедно с Хироши и Шигеко, а другите продължиха напред. Когато застигнаха ловната дружинка, ястребите вече бяха пуснати и се виеха високо над полюшващите се като морски вълни треви, а последните слънчеви лъчи обсипваха със златисто сияние украсените с пискюли глави.

Такео вече почваше да привиква към новия си кон, оставяйки го да препуска във все по-бърз галоп през равнината. Беше по-неуравновесен от Шън и може би не толкова умен, но с желание да угоди на своя ездач, също толкова отзивчив и значително по-бърз. Подплаши се веднъж, когато една яребица се стрелна между краката му с пърхащи криле, и Такео трябваше да упражни известна сила, за да му напомни кой командва. „Само че няма да ми се налага да разчитам на него в битка, каза си той. Тези дни са отминали безвъзвратно.“

— Добре си се грижила за него — каза на Шигеко. — Изглежда изряден.

— Каквито и недъзи да мъчат владетеля Отори, майсторството му с конете е останало ненакърнено — отбеляза владетелят Коно.

— Наистина, когато яздя, просто ги забравям — отвърна Такео с усмивка.

На седлото отново се чувстваше като младеж. Помисли си, че би могъл и да хареса Коно, че вероятно не го беше преценил правилно, а след това се смъмри, че е толкова податлив на ласкателства.

Над главата му се виеха четирите ястреба; в същия миг два от тях се спуснаха рязко и се устремиха към земята. Единият се издигна отново, сграбчил яребица в извитите си нокти, а другият изкряска гневно. Това му напомни, че точно както силните се хранят със слабите, така и неговите врагове ще заситят глада си с него. Представи си ги като хищни ястреби, които се вият и кръжат над плячката си.

Поеха обратно по здрач; пълната луна вече изгряваше отвъд пасбището, улиците гъмжаха от хора, светилищата и дюкяните бяха претъпкани, а въздухът ухаеше, наситен с аромата на печени оризови сладки, змиорка на скара, сусамово олио и соя. Такео бе поласкан от отклика на тълпата. Жителите на града почтително му правеха път, мнозина спонтанно падаха на колене или викаха имената им — неговото и на Шигеко.