Разгромът

Четирийсет и девета глава

Момичетата пристигнаха в Хаги един следобед точно преди лятното слънцестоене. Все още високо на западното небе, слънцето придаваше на морето цвят на пиринч. Двете се бяха свили в бамбуковата горичка в края на обработените ниви, в които оризът бе избуял в искрящо зелено с едва доловим нюанс на златисто. Зеленчуковите градини бяха пълни със зеленина, боб, моркови и лук.

— Довечера няма да имаме нужда от Юки — рече Мики. — Можем да си спим у дома.

Но тази мисъл натъжи Мая. Юки щеше да й липсва; неочаквано за самата себе си тя изпита неестественото желание да я последва където и да е.

Приливът се оттегляше и реките близнаци бяха оголили тинестите си брегове. Мая виждаше арките на каменния мост, светилището в чест на речното божество, където бе убила котето на Мори Хироки с погледа на Кикута и неговият дух я бе обсебил, дървените греди на рибния яз и лодките, легнали на една страна подобно на мъртви тела, очакващи водата да ги съживи. Отвъд тях бяха дърветата и градината на старата фамилна къща. На запад над ниските, покрити с керемиди покриви на града се издигаше другият й дом — крепостта, със златистите делфини на най-високия покрив, сияещи на слънцето, с нейните ослепително бели стени и флаговете на Отори, които се вееха и при най-лекия бриз откъм морето. Водната повърхност в залива бе индиговосиня, едва доловимо набраздена с бяло. В градините срещу крепостта, около кратера на вулкана, последните азалии сияеха на фона на тучната, обримчена в златно зеленина на лятото.

Мая присви очи срещу слънцето. Различи чаплата на Отори върху флаговете, но редом с тях имаше и други, с черна меча стъпка на червен фон — герба на клана Араи.

— Леля Хана е тук — прошепна тя на Мики. — Не искам да ме вижда.

— Сигурно е в крепостта — отвърна сестра й и двете се усмихнаха една на друга с мисълта за любовта на Хана към лукса и показността. — Предполагам, че и мама е там.

— Нека първо да отидем в къщата — предложи Мая, — да видим Харука и Чийо. Те ще пратят някого да уведоми мама.

Тя осъзна, че не е много сигурна каква ще е реакцията на майка им. Внезапно си припомни последната им среща. Гневът на Каеде, плесниците. Оттогава не бе получила никаква вест от нея, никакво писмо, нито съобщение. Дори новината за раждането на момченцето бе стигнала до нея в Хофу чрез Шигеко. „Можеше да ме убият заедно със Сада и Таку, помисли си тя. Мама не я е грижа.“ Чувствата й бяха дълбоки и противоречиви — бе копняла да се завърне у дома, но сега се страхуваше от начина, по който щеше да ги посрещне майка им. „Само ако беше Юки! — възкликна мислено тя. — Щях да изтичам при нея, да й разкажа всичко и тя щеше да ми повярва.“

Обзе я ужасна мъка, че Юки е мъртва и че не е познала любовта на детето си. Че Каеде е жива…

— Аз ще отида — каза тя. — Ще видя кой е там, дали татко се е върнал.

— Не е — отвърна Мики. — Той е заминал чак в Мияко.

— За него май е по-безопасно да е далеч, отколкото у дома. Но ние трябва да кажем на мама за чичо Зенко… че е заповядал да убият Таку и че събира армия.

— Как смее, когато Хана и синовете му са в Хаги?

— Хана вероятно замисля да ги отвлече, затова е дошла. Ти чакай тук. Ще се върна колкото се може по-скоро.

Мая все още бе предрешена като момче и не мислеше, че някой ще я забележи. Много момчета на нейната възраст играеха на речния бряг и използваха рибния яз да прекосят реката. Тя претича по него, както бе правила много пъти по-рано; дървените греди бяха влажни и хлъзгави, окичени със зелени водорасли. Реката издаваше познатия мирис на сол и тиня. На отсрещния край спря пред отвора на градинския зид, откъдето потокът се вливаше в реката. Бамбуковата решетка не беше на мястото си. Тя стана невидима и пристъпи в градината.

В потока ловеше риба голяма сива чапла. Птицата усети движението й, извърна човка към нея и излетя, размахвайки криле, които изтракаха рязко, като внезапно разтворено ветрило.

В потока подскочи златист шаран. Рибата пляскаше във водата, птицата летеше отгоре с безшумни криле, водата бълбукаше — всичко бе точно както преди.

Мая напрегна слух, за да долови звуците на къщата, закопняла да види Харука и Чийо. „Двете ще се изненадат, помисли си. И ще се зарадват. Чийо ще се разплаче от радост, както винаги.“ Стори й се, че чува гласовете им в кухнята.

Но сред приглушения шум долови и други гласове, които идваха отвъд зида откъм речния бряг. Момчешки гласове, бъбрене и смях.

Сви се зад най-големия камък и видя как Сунаоми и Чикара се появиха, прецапвайки през потока. В същия момент от вътрешността на къщата се разнесоха стъпки и на верандата излязоха Каеде и Хана. Значи все пак не бяха в крепостта, бяха останали тук.

Каеде носеше бебето. То бе пораснало, вече будно и подвижно, усмихваше се и се опитваше да сграбчи робата на майка си. Тя го бе вдигнала, за да можеше да вижда батковците, които приближаваха.

— Гледай, съкровище, мъничкото ми мъжле. Виж братовчедите си. Ще пораснеш и ще станеш хубаво момче като тях!

Бебето не преставаше да се усмихва. Вече се опитваше да използва крачетата си и да стои на тях.

— Колко сте мръсни, момчета! — скара им се Хана с грейнало от гордост лице. — Умийте краката и ръцете си. Харука! Донеси вода за младите господари!

Младите господари! Мая проследи с поглед как Харука дойде и уми краката на момчетата. Видя тяхната самоувереност и високомерие, видя любовта и уважението, което успяваха да внушат без всякакво усилие у всички жени около себе си.

Хана погъделичка бебето, с което го накара да се сгърчи и да се засмее. Майка й и леля й си размениха погледи, изпълнени с любов и съучастничество.

— Нали ти казах — рече Хана. — Нищо не може да се сравни с това да си имаш син.

— Така е — съгласи се Каеде. — Не знаех, че мога да се чувствам по такъв начин — тя притисна бебето до гърдите си с изражение на безмерна любов.

Мая усети такава омраза, каквато не бе изпитвала през целия си живот, сякаш сърцето й се бе пръснало и кръвта й я бе заляла с разтопена стомана. „Какво да правя? — запита се. — Трябва да се опитам да видя мама насаме. Дали ще ме изслуша? Или да се върна при Мики? Да отида в крепостта при владетеля Ендо? Не, първо трябва да се видя с мама. Но Хана не бива да усети, че съм тук.“

Тя изчака спотаена в градината, докато се смрачи. Над потока затанцуваха светулки, а къщата се освети от запалените вътре лампи. Усети аромата на храната, отнесена в стаята на горния етаж, чу момчетата да си говорят и да се хвалят, докато се хранеха. После младите прислужнички отнесоха подносите в кухнята и приготвиха постелите. Момчетата си легнаха в задната част на къщата, където се прибираха и прислужничките, след като си свършеха работата за деня. Хана и Каеде щяха да спят в помещението на горния етаж заедно с бебето.

Щом къщата утихна, Мая събра смелост да влезе вътре. Прекоси славеевия под без всякакво усилие, тъй като го познаваше, откакто се помнеше. Качи се на пръсти по стълбите и видя, че майка й храни детето; то сучеше жадно и силно, докато клепачите му взеха да трепкат и да се затварят. Мая усети нечие присъствие до себе си. Хвърли поглед встрани и видя жената призрак, Юсецу, която в света на живите се бе казвала Муто Юки. Вече не носеше наметалото с качулка, а бе облечена така, както Мая я бе видяла първия път — в белите одежди на мъртвите, бели като плътта й. Дъхът й бе студен и миришеше на пръст, тя се взираше в майката и детето, а на лицето й бе изписана откровена ревност.

Каеде пови бебето и го сложи да легне.

— Трябва да напиша писмо на съпруга си — рече тя на Хана. — Повикай ме, ако бебето се събуди.

Тя слезе долу в някогашната стая на Ичиро, където се държаха архиви и пособия за писане, и викна на Харука да й донесе лампа.

„Сега трябва да отида при нея“, помисли си Мая.

Хана седна при отворения прозорец и взе да реши с гребен дългите си коси, като си тананикаше приспивна песен. Върху желязна стойка бе поставена горяща лампа. Хана запя:

„Как смее да пее по този начин, и то в къщата на баща ми?“, възмути се Мая. Почувства се раздвоена между желанието да се хвърли върху Хана и да изтича долу при майка си.

Леля й си легна, положила глава върху твърдата възглавница. „Ето сега мога да я убия!, каза си Мая и попипа ножа си. Заслужава си го.“ Но после си помисли, че трябва да остави едно такова наказание за баща си. Вече се канеше да излезе от стаята, когато бебето се размърда. Тя коленичи до него и се взря в лицето му. Детето изплака, отвори очи и се втренчи в нея. „То ме вижда!“, помисли си тя изненадана. Не искаше то да се разбуди и тогава усети, че не може да престане да го гледа. Не беше способна да контролира действията си. Бе станала канал за противоречивите чувства, които вилнееха в и около нея. Взря се в своя брат с погледа на Кикута и той й се усмихна, след което заспа, за да не се събуди никога повече.

Юки каза:

— Хайде, вече можем да тръгваме.

Мая внезапно разбра, че това бе част от отмъщението на жената призрак, отмъщение, насочено срещу нейната майка, ужасна разплата за някогашна ревност. Даде си сметка освен това, че бе извършила нещо, за което нямаше прошка, че за нея вече нямаше място другаде освен в царството между световете, където се реят духовете. Дори и Мики не можеше да я спаси. Повика котето и го остави да я завладее, след което скочи през зидовете, хукна по брега на реката и от там в гората, без да чувства умора и без да мисли, обратно при Хисао.

Юки я последва, носейки се над земята с детето призрак в ръце.