Разгромът

Двайсет и пета глава

Наближаваше пълнолунието на десетия месец и навсякъде започнаха приготовления за есенния фестивал. Въодушевлението тази година беше по-голямо, тъй като на тържествата щяха да присъстват лично владетелят Отори и най-голямата дъщеря — господарката Шигеко, наследницата на Маруяма. Танците започнаха; всяка вечер пременените в ярки одежди и нови сандали жители на града се изсипваха на улицата, пееха и размахваха ръце над главите си. Мая бе наясно, че баща й е известен и дори обичан, но не си даваше сметка до каква степен, докато не го чу от устата на хората, с които се смесваше. Разнесе се и новината, че владението Маруяма ще бъде официално предоставено на Шигеко, която вече бе навършила пълнолетие. Тя щеше да стане новата владетелка Маруяма.

Бе като част от легенда — име, което, откакто се помнеше, Мая чуваше да се произнася от Чийо, от Шизука, от изпълнителите на балади, които рецитираха поемите за клана Отори по ъглите на улиците и по бреговете на реките.

— Както изглежда, майка ми ще оглави Племето, а господарката Шигеко един ден ще управлява Трите провинции, тъй че по-добре ставай пак момиче, преди да остарееш съвсем! — подразни я Таку.

— Трите провинции не ме интересуват, но бих искала да оглавя Племето! — заяви Мая в отговор.

— Ще трябва да ме изчакаш да умра! — засмя се Таку.

— Не говори такива неща! — предупреди го Сада, докосвайки го по ръката.

Той тутакси обърна глава и я погледна по начин, който развълнува Мая и в същото време я изпълни с ревност. Тримата бяха сами в малката стаичка в задната част на къщата. Той ги беше посетил предишната нощ, затова тази вечер и двете не го очакваха тъй скоро. Сада не можа да скрие радостта си и развълнувано го докосваше по всеки повод.

Нощта бе студена и ясна, а луната, четири дни преди да се изпълни, вече бе огромна и жълта. Въпреки мразовитото време капаците на прозорците още не бяха затворени; загърнати със завивките, тримата седяха близо един до друг край малкия мангал с дървени въглища. Таку пиеше оризово вино, което нито Сада, нито Мая харесаха. Една малка лампа едва разкъсваше мрака в стаята, но градината бе окъпана в лунна светлина и изпълнена с гъсти сенки.

— Ето сега и брат ми — прошепна Таку на Сада, вече без да се шегува. — Зенко смята, че след като е най-възрастният наследник на Кенджи от мъжки пол, по право именно той трябва да оглави Племето.

— Опасявам се, че има и други, които също са на мнение, че не е правилно жена да оглави фамилията Муто. Досега никога не се е случвало, а хората не обичат да нарушават традицията. Роптаят, че това оскърбява божествата. Не че искат Зенко — те биха предпочели теб, естествено, но назначаването на майка ти стана причина за ново разделение.

Мая слушаше внимателно, усещайки горещината на огъня с едната си буза и мразовития въздух с другата. Откъм града долитаха музика и пеене, настоятелен ритъм на барабани, внезапни гърлени викове.

— Днес чух един слух — продължи Сада. — Видели Кикута Акио в Акаши. Преди две седмици тръгнал за Хофу.

— По-добре незабавно да изпратим някого в Хофу — рече Таку. — И да установим къде отива и какви са намеренията му. Сам ли пътува?

— С Имаи Казуо и със сина си.

— Чий син? — Таку рязко изправи рамене. — Сина на Акио ли имаш предвид?

— Очевидно, момчето било около шестнайсетгодишно. Защо си толкова изненадан?

— Ти не знаеш ли кое е това момче?

— Внукът на Муто Кенджи, това е известно на всички — отвърна Сада.

— Нищо повече?

Сада поклати глава.

— Предполагам, че е тайна на Кикута — поясни Таку с приглушен глас. После, изглежда, си спомни за присъствието на Мая, обърна се към нея и я подкани: — Хайде, време е да си лягаш!

Месец по-рано близначката щеше да възрази, но вече се бе научила да се подчинява на Сада и Таку за всичко.

— Лека нощ — рече тя тихо и се изправи.

— Преди да тръгнеш, затвори капаците — нареди Таку. — Става студено.

Сада стана да й помогне. Далеч от огъня Мая усети, че й става студено, а в стаята на прислужниците направо се разтрепери. Всички вече спяха; тя намери място между две момичета и пропълзя между тях. Тук, в къщата на Племето, всички знаеха, че е момиче, само във външния свят трябваше да се явява предрешена като момче. По тялото й плъзнаха тръпки; искаше да чуе какво казва Таку, искаше да бъде с него и със Сада; помисли си за козина, за гъстата мека козина на котето, която я покрива и я сгрява все повече и повече, и тогава тръпките преминаха в нещо друго, в някаква вълна от мощ, която я заля, когато котето сви мускули и оживя.

Тя се измъкна от завивките и излезе от стаята с безшумни стъпки. Усещаше, че зениците й са станали огромни, че зрението й е необичайно остро, спомни си как изглежда светът, изпълнен с едва доловими движения, които не бе забелязвала по-рано, като през цялото време се ослушваше със страх за приглушените гласове на мъртвите. Бе стигнала до средата на коридора, когато си даде сметка, че се движи над земята и обзета от страх, извика тихо.

„Не мога да отворя вратата“, помисли си тя, но духът на котето знаеше какво да прави, подскочи върху капаците, промъкна се между тях, плъзна се по верандата и се вмъкна в стаята, където Сада и Таку лежаха преплели тела.

Сада заговори полулениво, възобновявайки започнал по-рано разговор и изричайки думи, които потресоха Мая повече от всичко в досегашния й живот и които намериха отклик в оживелия дух на котето.

— Момчето наистина ли е син на Такео?

— Да, и според пророчеството той е единственият човек, който може да му донесе смърт.

Така Мая научи за съществуването на своя брат и за заплахата, която грозеше баща й. Чу Таку, който извика: „Кой е там?“, а после и Сада, която възкликна удивена. Тогава Мая скочи през преградата навън в градината, сякаш можеше да продължи да тича вечно, далеч от всичко. Не успя обаче да избяга от гласовете на духовете, които отекнаха в наострените й уши и в крехките й гладки кости. „Къде е нашият господар?“