Разгромът

Четвърта глава

Момчето се казваше Хисао, беше на шестнайсет години и по външен вид приличаше изцяло на бащината си майка. Нямаше общи черти с Кикута Акио — човека, когото смяташе за свой баща, нито с истинския си баща, когото не бе виждал никога. Не притежаваше физическите белези на фамилията Муто по линия на майка си, нито на Кикута… и както ставаше все по-очевидно, нито една от техните свръхестествени способности. Слухът му не бе по-остър от слуха на връстниците му; не умееше да става невидим, нито да улавя нечие невидимо присъствие. Обучението му, започнало от най-ранно детство, го бе направило физически силен и чевръст, но той не можеше да скача и да лети като баща си, а единственият начин, по който приспиваше хора, бе чрез непреодолимата скука на своята компания, тъй като говореше рядко, а когато го правеше, изричаше думите бавно и със запъване, без искрица духовитост или оригиналност.

Акио бе главата на фамилията Кикута — най-голямата в Племето. Той бе запазил способностите и талантите, които някога всички хора са притежавали. Сега дори сред членовете на Племето тези умения бяха на изчезване. От най-ранно детство Хисао си даваше сметка за разочарованието, което предизвикваше у баща си — през целия си живот бе усещал изпитателния му поглед при всяко свое действие и бе принуден да понася бремето на надеждите, гнева и накрая — на неизбежното наказание. В Племето отглеждаха своите деца по възможно най-суровия начин, като ги обучаваха на пълно подчинение, на издръжливост в условия на жесток глад, жажда, жега, студ и болка, унищожавайки всякакви признаци на привързаност, милост и състрадание. Акио бе най-суров с Хисао — собствения му син, единственото му дете. Пред хора той никога не проявяваше към него каквото и да било разбиране или привързаност, в отношението му личеше жестокост, която изненадваше дори собствените му роднини. Но Акио бе главата на фамилията, наследник на Котаро — неговия чичо, който бе убит в Хаги от Отори Такео и Муто Кенджи по времето, когато членовете на фамилията Муто бяха скъсали всякакви връзки с Племето, съществували от древни времена, бяха предали собствения си род и бяха станали слуги на клана Отори. А като господар Акио можеше да действа така, както намереше за добре; никой нямаше право да го упреква или да проявява неподчинение.

Акио се бе превърнал в мрачен и непредсказуем човек, разяждан от скръбта и загубите в живота си, вината за които бе изцяло на Отори Такео — понастоящем върховен владетел на Трите провинции. Такео бе причината за разединението на Племето, за смъртта на легендарния и обичан Котаро, на великия борец Хаджиме и на още мнозина други. Заради него Кикута бяха подложени на жестоки гонения, принудили повечето от тях да напуснат Трите провинции и да се преместят на Север, изоставяйки своя доходен бизнес и лихварството в ръцете на Муто. Те плащаха данъци както всички обикновени търговци и благодарение на приноса им към хазната богатствата на Трите провинции нараснаха до степен, в която страната процъфтяваше, и в нея вече нямаше кой знае каква работа за шпиони освен за наетите от самия Такео, нито за наемни убийци.

Децата от фамилията Кикута спяха с насочени на запад нозе и се поздравяваха с думите: „Отори мъртъв ли е вече?“, а отговорът бе: „Още не, но скоро ще бъде.“

Мълвата гласеше, че Акио бил страстно влюбен в съпругата си Муто Юки и че нейната смърт, както и смъртта на Котаро били причината за горчивината и ожесточеността му. Смяташе се, че Юки е починала от родилна треска — бащите често несправедливо обвиняваха децата за загубата на любимата си жена, макар че това бе единственото човешко чувство на слабост, което Акио някога бе проявявал. Хисао имаше чувството, че винаги е знаел истината… че майка му е умряла, защото е била отровена. Представяше си картината така ясно, все едно я бе съзерцавал с блуждаещите си очи на пеленаче. Отчаянието и гневът на жената, мъката й, че оставя беззащитната си рожба; непреклонността на мъжа, причиняващ смъртта на единствената си любима; нейното предизвикателство и непокорство, докато поглъща топчетата извлек от самакитка, необузданата вълна от съжаление, писъците и риданията заради съзнанието, че е едва двайсетгодишна, а трябва да се прости с живота си далеч преди да е готова на това; разтърсващите мъчителни спазми; зловещото удовлетворение на мъжа, че отмъщението отчасти е осъществено; потъването в собствената му болка и породената от нея мрачна наслада, началото на падението му и решимостта да се отдаде на злото.

Хисао бе убеден, че е отраснал със съзнанието за тази истина, макар че нямаше спомен, как бе стигнал до нея. Дали я бе прозрял насън, или я бе научил от нечий разказ? Спомняше си майка си по-ясно, отколкото бе възможно — знаеше, че е бил едва на няколко дни, когато тя бе преминала в отвъдното, а долавяше нечие неизменно присъствие, проникнало още тогава в начеващата му осъзнатост, което свързваше с нея. Често имаше чувството, че тя иска нещо от него, но изпитваше страх да се заслуша в желанията й, тъй като това би означавало да се отвори за света на мъртвите. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне от болка, породена от гнева на този неудовлетворен дух и собствената му неохота да откликне на призивите му.

Тъй че той познаваше яростта на майка си и болката на баща си, което го караше да мрази Акио и едновременно с това да го съжалява, а жалостта му помагаше да понася всичко това по-лесно — не само хулите и наказанията през деня, но така също сълзите и ласките през нощта, тъмните неща, случващи се помежду им, които будеха у него и ужас, и желание, защото единствено в тези мигове някой го прегръщаше или го караше да се чувства нужен.

Хисао не бе разказал на никого как мъртвата го навестяваше, тъй че никой не знаеше за тази единствена негова дарба, която бе наследил от Племето — способност, дремеща неизявена поколения наред, още от времето на древните шамани, които притежавали умението да преминават в отвъдното като посредници между живите и покойниците. По онова време подобна дарба щеше да се отглежда и да се насърчава, а притежателят й щеше да буди страх и почит; Хисао обаче бе обект на всеобщо презрение и пренебрежение. Той не знаеше как да управлява дарбата си; виденията от отвъдното бяха мъгляви и непонятни — момъкът не владееше езотеричната образност, използвана за общуване с мъртвите, нито тайния им език, а сред живите нямаше кой да го научи на тях.

Единственото, което знаеше, бе, че този дух бе неговата майка и че тя бе станала жертва на убийство.

Той обичаше да майстори разни неща и харесваше животните, макар че се бе научил да пази в тайна тази своя слабост, тъй като веднъж, когато погали едно коте, баща му ядосано сграбчи горкото мяучещо същество и му преряза гърлото пред очите му. От време на време духът на котката също го въвличаше в своя свят и тогава сърцераздирателните й вопли зазвучаваха в ушите му тъй гръмко, че му бе трудно да повярва как така никой друг не ги чуваше. Когато отвъдните светове се отваряха, за да го поемат, главата му се пръскаше от болка и зрението му се замъгляваше. Единственото, което уталожваше болката и шума и го отвличаше от котката и от жената, бе да майстори нещо с ръце. Правеше водни колела и плашила за елени6 също като прадядо си, когото не познаваше, сякаш умението за това му бе предадено по наследство. Можеше да издяла от дърво всякакви животни, които изглеждаха тъй живи, сякаш бяха сътворени от магия, и се очароваше от разнообразните приложения на ковачеството — изковаването на желязо и стомана, изработването на мечове, ножове и сечива…

Фамилията Кикута притежаваха редица умения в направата на оръжия, особено на онези, които се пазеха в тайна и представляваха основното въоръжение на Племето — ножове за хвърляне с най-разнообразна форма, игли, миниатюрни кинжали и какво ли не още, — но не знаеха как да изработят смъртоносното оръжие, мятащо огън, което се наричаше пушка и което Отори тъй ревниво охраняваха. Всъщност членовете на фамилията се разделяха в мнението си относно ползата от него — някои твърдяха, че то обезценява уменията и унищожава цялото удоволствие от убийството, че няма да го бъде дълго, че традиционните методи са по-надеждни; други бяха убедени, че без него фамилията Кикута ще западне и ще изчезне, тъй като дори състоянието на невидимост не бе защита срещу пушките, а за да свалят Отори от власт, Кикута трябваше да са равностойни по въоръжение.

Но всички усилия на членовете на Племето да се сдобият с пушки се бяха провалили. Отори ограничаваха употребата им до неколцина обучени мъже и всяка пушка в страната се водеше на най-строг отчет. Ако някоя се загубеше, притежателят й заплащаше с живота си. Рядко ги използваха в битки — всъщност само веднъж, с опустошителен ефект, срещу един опит на варварите с помощта на бивши пирати да установят търговски пост на един малък остров срещу южното крайбрежие. Оттогава всички варвари се претърсваха още при пристигането им, оръжията им се конфискуваха, а те самите се въдворяваха в търговското пристанище на Хофу. Но отгласите от безмилостната сеч се бяха оказали не по-малко резултатни от самите оръжия — всички врагове, в това число самите Кикута, се отнасяха към Отори с нараснало уважение и временно престанаха да се занимават с тях, полагайки тайни усилия да се сдобият с пушки посредством кражба, предателство или като успеят да ги изработят собственоръчно.

Пушките на Отори бяха дълги, тежки и неудобни — твърде непрактични за тайните методи на убийство, с които Кикута толкова се гордееха. Не можеха да се скрият, нито да се извадят и да се използват бързо, а дъждът ги правеше непотребни. Хисао слушаше как баща му и по-възрастните мъже разговаряха за тези неща, и си представяше малко леко оръжие с мощта на пушката, удобно да се носи в пазвата и безшумно — оръжие, срещу което дори Отори Такео щеше да е безсилен.

Всяка година някой младеж от Племето, който се смяташе за неуязвим, или някой от по-възрастните мъже в порив да приключи живота си с чест поемаше към един или друг град на Трите провинции, причакваше в засада край пътя Отори Такео или се промъкваше скришом през нощта в резиденцията на владетеля с надеждата да накаже предателя и да отмъсти за Кикута Котаро. Ала никой от тях не се завръщаше. След месец-два обикновено пристигаше вест, как са се провалили, как са били заловени, съдени и наказани със смърт заради опит за убийство.

Понякога пристигаше вест, че Отори е ранен, и тогава надеждите им се възраждаха, но той винаги се възстановяваше, дори от отрова, даже и при раната от отровното острие на Котаро, докато накрая дори Кикута започнаха да вярват, че е безсмъртен, както се говореше сред простолюдието. Ожесточението и омразата на Акио се разгаряха, а желанието му за насилие и жестокост растеше. Той взе да търси по-мащабни начини за унищожението на Отори, опитваше се да влезе в съюз с други врагове на Такео, да го срази чрез съпругата или децата му. Но това също се оказа почти невъзможно. Предателите от фамилията Муто бяха разединили Племето и бяха положили клетва за вярност към Отори, подмамвайки по-малките фамилии Имаи, Курода и Кудо да се присъединят към тях. Откакто родовете в Племето сключваха бракове само помежду си, във вените на мнозина от предателите също течеше кръв на Кикута. Сред тях бяха Муто Шизука и синовете й Зенко и Таку. За по-малкия се знаеше, че притежава много дарби, оглавява шпионската мрежа на Отори и осигурява непрестанна охрана на семейството на Такео. Макар че нямаше способностите на брат си, Зенко бе станал съюзник на Отори, сключвайки политически брак със сестрата на владетелката Каеде.

Наскоро братовчедите на Акио — двамата синове на Госабуро и сестра им — бяха изпратени в Инуяма, където семейството на Отори бе отпразнувало настъпването на Новата година. Тримата се бяха смесили с тълпата в светилището и се бяха опитали да намушкат владетелката Отори и дъщерите й пред самата богиня. Последвалите събития бяха неясни, но, изглежда, жените се бяха защитили с неподозирана вещина. Единият от младежите — големият син на Госабуро — бил ранен и после пребит до смърт от тълпата. Другите били заловени и отведени в крепостта Инуяма. Никой не знаеше дали са живи.

Загубата на трима младежи в такова близко родство с господаря бе жесток удар — когато с наближаването на пролетта снеговете почнаха да се топят, отваряйки пътищата отново, без да има вести от тях, Кикута бяха обзети от опасения, че пленниците вече не са между живите, и взеха да подготвят за тях погребални церемонии, още по-дълбоко опечалени, че няма мъртви тела, които да изгорят.

Един следобед, когато наскоро разлистилите се дървета сияеха в зелени и сребристи багри, а залетите с вода ниви се изпълваха с жерави, чапли и квакането на жаби, Хисао работеше сам на една терасовидна нива високо в планината. През дългите зимни нощи той бе размишлявал върху една идея, която му бе хрумнала предната година, когато бе видял как посевите — боб и тикви — повяхват и умират. Нивите по-надолу бяха напоявани от един бърз поток, но тази нива се съживяваше само в годините, когато падаха обилни дъждове. При все това във всяко друго отношение земята бе обещаваща — гледаше на юг и бе защитена от най-силните ветрове. Хисао искаше да накара водата да тече нагоре по хълма, като използва водно колело, поставено в коритото на потока, което да върти няколко по-малки колела, а те пък от своя страна да издигат нагоре ведра. Бе прекарал зимата в майсторене на ведра и въжета; ведрата бяха направени от най-лек бамбук, а въжетата — подсилени с ластари от дива лоза, за да бъдат достатъчно здрави, за да изнесат ведрата на върха на хълма, и все пак много по-леки и лесни за използване от всякакви метални прътове или лостове.

Беше се вглъбил в задачата, като работеше по обичайния си начин — търпеливо и без да бърза, — когато жабите изведнъж млъкнаха и това го накара да се озърне. Не виждаше никого, но въпреки това знаеше, че наблизо има човек, макар и невидим, както го правеха хората от Племето. Помисли, че е някое от децата, което носеше съобщение, и се провикна:

— Кой е там?

Въздухът затрептя и заблещука по начин, от който винаги леко му призляваше, и пред него застана мъж на неопределена възраст и с невзрачна външност. Хисао тутакси посегна към ножа си, тъй като бе сигурен, че никога не бе виждал този човек, но така й не успя да го използва. Очертанията на мъжа се стопиха и той изчезна. Хисао усети как невидимите пръсти се сключиха около китката му, предизвиквайки незабавна парализа на мускулите, от което ръката му се отвори и ножът падна на земята.

— Няма да ти сторя зло — рече непознатият и изрече името му така, сякаш всеки ден го изричаше.

Хисао инстинктивно му повярва, а светът на майка му заля бреговете на неговия свят; усети нейната радост и болка, както и първите признаци на обичайното главоболие и замъглено зрение.

— Кой сте вие? — прошепна той и в този миг си даде сметка, че това е човек, когото майка му бе познавала.

— Виждаш ли ме? — попита непознатият.

— Не. Не мога да използвам невидимостта, нито да я улавям.

— Но ме чу да се приближавам?

— Само заради жабите. Вслушвам се в квакането им. Но не мога да чувам отдалече. Не знам някой да може от сегашните Кикута — чу собствения си глас да изрича тези думи и се удиви, че той, който обикновено бе тъй мълчалив, сега разговаряше толкова свободно с един непознат.

Мъжът възвърна очертанията си, при което лицето му се озова на една педя от лицето на Хисао, а очите му го наблюдаваха настоятелно и изпитателно.

— Значи не притежаваш никакви умения на Племето? — попита той. Хисао кимна, като въздъхна, после отмести поглед към долината. — Но си Кикута Хисао, синът на Акио? — продължи новодошлият.

— Да, а името на майка ми е Муто Юки.

Изражението на мъжа леко се промени и Хисао долови как майка му откликна с разкаяние и съжаление.

— Така си и помислих. В такъв случай аз съм твоят дядо — Муто Кенджи.

Хисао посрещна тази информация с мълчание. Болката в главата му ставаше все по-остра — Муто Кенджи бе предател, мразен от Кикута почти колкото Отори Такео, но присъствието на майка му го заля и той чу как тя извика: „Татко!“

— Какво има? — попита Кенджи.

— Нищо. Понякога много ме боли глава. Свикнал съм. Защо си дошъл тук? Ще те убият. Би трябвало да го сторя аз, но казваш, че си ми дядо, пък и много не ме бива в това — той сведе поглед към изделието си. — Предпочитам да майсторя разни неща…

„Колко странно, помисли си старецът. Не е наследил никое от уменията нито на баща си, нито на майка си.“ Обзе го разочарование и едновременно с това облекчение. „На кого ли прилича? Не е на Кикута, нито на Муто или Отори. Сигурно е като майката на Такео, жената, намерила смъртта си в деня, когато Шигеру бе спасил живота на Такео… с тази смугла кожа и едри черти…“

Кенджи изгледа със съжаление момчето пред себе си, тъй като знаеше отлично колко трудно е детството в Племето, особено за онези, които не притежаваха особени дарби. Хисао очевидно имаше някакви способности — изделието бе оригинално и с изкусна направа, а освен това в него имаше и друго. Бързият поглед, който се мярна в очите му, предполагаше, че момъкът вижда разни неща. Какво? А и тези пристъпи на главоболие… какво означаваха? Изглеждаше здрав младеж, малко по-нисък на ръст от Кенджи, но силен, с почти чиста кожа и гъсти лъскави коси, подобни на Такеовите.

— Да вървим да намерим Акио — рече Кенджи. — Имам да му кажа някои неща.

Той не си направи труда да промени чертите си, докато следваше момчето надолу по планинската пътека към селото. Знаеше, че ще го познаят — кой друг би стигнал чак дотук, избягвайки всички стражи при прохода и придвижвайки се, без да го видят или да го чуят през гората? А и бездруго Акио трябваше да знае кой е и че идва от името на Такео с предложение за примирие.

Преходът по пътеката го остави без дъх и когато спря в края на наводнените ниви да се изкашля, усети в гърлото си соления вкус на кръвта. Беше се сгорещил повече, отколкото трябваше; макар че въздухът бе още топъл, на запад слънцето вече захождаше и заникът сияеше в златисто. Дигите между нивите тънеха в пъстри багри, обсипани с диви цветя, глушник, лютиче и маргарити, а светлината се процеждаше между наскоро разлистилите се дървета. Въздухът бе изпълнен с музиката на пролетта, на птици, жаби и цикади.

„Ако ми е писано днес да е последният ден от живота ми, той не би могъл да бъде по-красив“, помисли си старецът с признателност и потърси с език капсулата с извлек от самакитка, мушната в празното място, оставено от липсващ кътник.

Кенджи не подозираше за съществуването на това място до раждането на Хисао преди шестнайсет години, а после му бяха нужни още пет, за да го открие… оттогава го посещаваше от време на време, без да се страхува, че някой от жителите му ще го разпознае, а и получаваше сведения за Хисао от Таку — сина на племенницата му. Беше като повечето села на Племето — скрито в долина, подобна на тясна гънка в планинската верига, почти недостъпно, охранявано и укрепено по какви ли не начини. При първото си идване бе изненадан от броя на жителите му, които надхвърляха двеста, и впоследствие бе установил, че от фамилията Кикута бяха намирали тук убежище, откакто Такео бе започнал гоненията срещу тях на Запад. След като бе разкрил скривалището им в Трите провинции, те се бяха преместили на Север, превръщайки това уединено селце в свое седалище, недостъпно за воините на Такео, но не и за шпионите му.

Докато вървяха между ниските дървени къщи, Хисао не продума с никого и макар че няколко кучета се втурнаха нетърпеливо към него, той не се спря да ги погали. Докато стигнат до най-голямата постройка, вече ги следваше неголяма тълпа. Кенджи долавяше шепота на любопитните и вече знаеше, че са го разпознали.

Къщата бе далеч по-удобна и разкошна от жилищата наоколо, с веранда от кипарисови дъски и солидни колони от кедър. Също като светилището, което се забелязваше в далечината, покривът й бе направен от тънки дъсчици, а елегантната му извивка по нищо не отстъпваше на извивката, която можеше да се види във всяко друго провинциално имение на воин. Хисао изу сандалите си, качи се на верандата и викна към вътрешността:

— Татко! Имаме посетител!

След броени мигове се появи млада жена, която донесе вода, за да умие нозете на госта. Тълпата зад гърба на Кенджи притихна. Докато влизаше в къщата, му се стори, че долови звук, подобен на рязко поемане на въздух, сякаш цялото скупчено отвън множество ахна като един. Усети остра болка в гърдите и непреодолим порив да се изкашля. Колко бе изнемощяло тялото му! Някога можеше да изисква от него всичко. Спомни си със съжаление за предишните си умения; сегашните бяха тяхна бледа сянка. Копнееше да се освободи от тялото си, все едно бе ненужна обвивка, и да се пренесе в отвъдното, в следващия живот или там каквото го очакваше. Ако можеше някак да спаси момчето… но кой би могъл да предпази човек от пътуването, което съдбата му е предначертала още при раждането?

Всички тези мисли проблеснаха в съзнанието му, докато се настаняваше на покрития с рогозки под в очакване на Акио. Стаята тънеше в полумрак — едва успя да различи свитъка, който висеше на стената вдясно от него. Същата млада жена му донесе купичка чай. Хисао бе изчезнал, но Кенджи го чу да говори тихо в дъното на къщата. Откъм кухнята се носеше мирис на сусамово масло и той долови рязкото цвърчене на храна в тиган. После се разнесе тропот на нозе; вътрешната врата се плъзна встрани и Кикута Акио влезе в стаята, последван от двама по-възрастни мъже, единият от които възпълен и с блага външност. Кенджи знаеше, че това е Госабуро — търговецът от Мацуе, по-малкият брат на Котаро и чичо на Акио. За другия предположи, че е Имаи Казуо, за когото бе получил сведения, че се е опълчил срещу фамилията Имаи, за да остане с Кикута — роднини на съпругата му. Знаеше със сигурност, че и тримата се опитваха да го премахнат от години.

Сега се помъчиха да скрият удивлението си, че е дръзнал да се появи сред тях. Седнаха в другия край на стаята и втренчиха в него изпитателни погледи. Никой не се поклони, нито изрече поздрав. Кенджи остана безмълвен.

Накрая Акио излая:

— Остави оръжията пред себе си.

— Нямам оръжия — отвърна Кенджи. — Дошъл съм с мир.

Госабуро се изсмя рязко в израз на недоверие. Другите двама се усмихнаха, но мрачно.

— Да, като вълк през зимата — отбеляза Акио. — Казуо ще те обискира.

Казуо го приближи предпазливо и с известно неудобство.

— Простете, господарю — измънка той.

Кенджи го остави да опипа дрехите му с дългите си сръчни пръсти, които можеха да измъкнат неусетно оръжието на човек от пазвата му.

— Истина е. Няма оръжие.

— Защо си дошъл тук? — възкликна Акио. — Не мога да повярвам, че животът ти е омръзнал!

Кенджи се взря в него. Години наред бе мечтал да се изправи срещу този човек, който навремето бе женен за дъщеря му и бе сериозно замесен в смъртта й. Акио наближаваше четирийсетте — лицето му бе набраздено от бръчки, а косите му сивееха. Въпреки това личеше, че мускулите под робата му все още са железни; възрастта не го бе направила нито по-мек, нито по-благ.

— Идвам с послание от владетеля Отори — заяви невъзмутимо Кенджи.

— Ние тук не го наричаме владетеля Отори. Сред нас е известен като Отори Кучето. И няма негово послание, което бихме изслушали!

— Опасявам се, че единият от синовете ти е мъртъв — обърна се Кенджи към Госабуро. — Големият, Кунио. Но другият е жив, дъщеря ти също.

Госабуро преглътна с мъка.

— Остави го да говори — рече той на Акио.

— Няма да сключваме никакви сделки с Кучето — сопна се главатарят на Кикута.

— Е, да, самото провождане на пратеник вече предполага слабост — опита се да го омиротвори Госабуро. — Той ни призовава. Нека поне да чуем какво има да каже Муто. Може да научим нещо — той се приведе леко напред и попита Кенджи: — Дъщеря ми ли? Значи тя не е пострадала?

— Не, добре е.

— И не е била изтезавана?

— Трябва да знаете, че изтезанията са забранени в Трите провинции. Децата ти ще бъдат изправени на съд за извършен опит за убийство, който се наказва със смърт, но не са били и няма да бъдат измъчвани. Вероятно сте чували, че владетелят Отори има състрадателна природа.

— Това е поредната лъжа на Кучето — изсмя се презрително Акио. — Остави ни, чичо. Твоята скръб ти отнема силите. Ще разговарям с Муто насаме.

— Младите ще останат живи, ако се съгласите на примирие — побърза да обяви Кенджи, преди Госабуро да успее да стане.

— Акио! — възкликна умолително към племенника си Госабуро, а от очите му бликнаха сълзи.

— Остави ни! — Акио също стана, избутвайки възрастния човек към вратата и навън от стаята.

— Наистина — рече той, след като седна отново, — този дърт глупак изобщо не ни трябва! Откакто загуби магазина и търговията си, няма какво да прави и само хленчи по цял ден. Нека Отори да убие децата, аз пък ще убия бащата — тъкмо ще се отървем от един досадник и мухльо.

— Акио — рече Кенджи. — Разговарям с теб като един оглавяващ клан с друг, както винаги са се уреждали делата в Племето. Нека сме наясно помежду си. Чуй каквото имам да ти кажа. После вземи своето решение, но се постарай да бъдеш ръководен от мисълта за това, кое е най-добро за фамилията Кикута и за Племето, а не от собствената си омраза и гняв, защото те са гибелни за всички. Нека си припомним историята на Племето, как сме оцелели от древността. Винаги сме си сътрудничели с велики военачалници — защо сега да работим срещу Отори? Не бива! Онова, което той прави в Трите провинции, е хубаво — спечелило е одобрението на хората, на селските стопани и на воините. Всичко е стабилно и процъфтява. Людете са доволни, никой не умира от глад и никой не е подлаган на изтезания. Откажи се от родовата си вражда с него. Като отплата Кикута ще бъдат опростени, а Племето ще възстанови своето единство. Всички ще спечелим.

Гласът му бе придобил хипнотична напевност, която бе възцарила пълен покой в помещението и бе накарала хората отвън да замлъкнат. Кенджи си даде сметка, че Хисао се е върнал и е коленичил зад вратата. Когато спря да говори, той събра волята си и изпрати целенасочени мисловни вълни в помещението. Почувства как присъстващите бяха обгърнати от спокойствие, и продължи да седи с полузатворени очи.

— Ах, ти, дърт магьоснико! — наруши тишината Акио с гневен вик. — Стара лисица такава. Не можеш да ме подмамиш с измислиците и лъжите си. Казваш, че стореното от Кучето било хубаво! Че хората били доволни! Някога това да е интересувало Племето? Станал си мекушав като Госабуро. Какво ви става на вас, старците? Може би Племето прогнива отвътре? Само ако Котаро беше жив! Но Кучето отне живота му… уби главата на собствения си род, на когото вече бе отдал живота си. А ти си бил свидетел на това — чул си клетвата, която е положил в Инуяма. Той е погазил тази клетва. И е заслужавал да заплати за това със смъртта си. Но вместо това е погубил Котаро — господаря на собствения си род, — и то с твоя помощ. За него няма нито прошка, нито примирие. Той трябва да умре!

— Няма да споря с теб доколко правилни или погрешни са били действията му — отвърна Кенджи. — Той стори онова, което изглеждаше най-добро в онзи момент, и без съмнение животът му като Отори е изпълнен с повече стойност, отколкото като на Кикута. Но всичко това вече е минало. Бих те призовал да прекратиш атаките срещу него, за да могат Кикута да се върнат в Трите провинции — там Госабуро ще може да възобнови търговията си — и да се радват на живота като всички нас, но тези прости удоволствия очевидно не означават нищо за теб. Ще ти кажа само едно — откажи се, никога няма да успееш да го убиеш.

— Всички люде са смъртни — отвърна Акио.

— Но той няма да умре от твоята ръка — възрази Кенджи. — Колкото и да ти се иска, това няма да стане, уверявам те.

Акио се втренчи в него с присвити очи.

— И твоят живот принадлежи на Кикута. Предателството ти към Племето също трябва да бъде наказано.

— Аз опазвам собственото си семейство и Племето. Ти си този, който ще го унищожи. Дойдох тук без оръжия като пратеник; ще се върна по същия начин и ще отнеса жалкото ти послание на владетеля Отори.

Излъчваше такава сила, че Акио му позволи да се изправи и да излезе от стаята. Докато минаваше покрай Хисао, който все коленичеше отвън, Кенджи се обърна и рече:

— Това ли е синът? Не притежава никакви дарби на Племето, струва ми се. Позволи му да ме проводи до портите. Ела, Хисао — после се извърна и изрече в полумрака: — Знаеш къде да ни намериш, ако промениш решението си.

„Е, помисли си, докато слизаше от верандата, а тълпата се раздели, за да му стори път, изглежда, все пак ми се отрежда да живея по-дълго, отколкото съм очаквал!“ Щом се озова на открито извън полезрението на Акио, знаеше, че може да стане невидим и да изчезне, но дали нямаше някаква възможност да вземе момчето със себе си?

Отказът на Акио да приеме предложението за примирие не го изненада. Но бе доволен, че Госабуро и останалите го бяха чули. Ако не се смяташе главната постройка, селцето изглеждаше обедняло. Животът щеше да е труден за обитателите му, особено през суровата зима. Мнозина вероятно копнееха също както Госабуро за удобствата на някогашния си живот в Мацуе и Инуяма. Кенджи усещаше, че водачеството на Акио се основава не толкова на уважение, колкото на страх; бе твърде възможно останалите членове на фамилията Кикута да се противопоставят на решението му, особено ако това означаваше, че животът на заложниците ще бъде пощаден.

Когато Хисао го настигна и тръгна редом с него, Кенджи си даде сметка и за още нечие присъствие, което бе обсебило наполовина зрението и съзнанието на момчето. То се чумереше, от време на време повдигаше ръка към лявото си слепоочие и го притискаше с връхчетата на пръстите си.

— Боли ли те главата?

— Ммм — той кимна безмълвно.

Бяха изминали половината улица. Ако успееха да стигнат до нивите, да изтичат покрай дигата и да се доберат до бамбуковата горичка…

— Хисао — прошепна Кенджи. — Искам да се върнеш с мен в Инуяма. Причакай ме там, където се видяхме по-рано. Ще дойдеш ли?

— Не мога да си тръгна от тук. Не мога да оставя баща си! — в следващия миг той рязко изстена от болка и залитна.

Още петдесетина крачки. Кенджи не смееше да се обърне, но и не долавяше някой да ги следва. Продължи да върви невъзмутимо и без да бърза, само че Хисао взе да изостава. Когато все пак се обърна, за да го насърчи, видя тълпата от хора, които продължаваха да го следват с втренчени погледи, и после изведнъж, разблъсквайки ги, между тях изникна Акио, следван от Казуо — и двамата с извадени кинжали.

— Хисао, чакай ме там — рече той и стана невидим, но макар че очертанията му се бяха стопили, Хисао успя да го сграбчи за ръката и извика:

— Вземи ме със себе си! Те никога няма да ме пуснат! Но тя иска да тръгна с теб!

Може би защото бе станал невидим и се намираше между този и отвъдния свят, може би заради силата на чувството, което бе завладяло момчето, но изведнъж видя онова, което виждаше Хисао… Юки. Мъртва от шестнайсет години. И осъзна с удивление какво представляваше момчето. То притежаваше способността да общува с призраци! Никога не бе срещал такива хора, но знаеше за тях от хрониките на Племето. Самият Хисао не го знаеше, нито Акио, който не биваше да го разбере. Нищо чудно, че момъкът имаше такива пристъпи на главоболие. Обзе го желание да се засмее и в същото време му се доплака.

Все още чувстваше пръстите на момчето, които го бяха сграбчили за ръката, когато се взря в безплътния лик на дъщеря си дух, виждайки я такава, каквато се явяваше в спомените му — като дете, девойка, млада жена. Цялата й енергия и жизненост бяха осезаеми, но някак приглушени и неясни. Видя как устните й се раздвижиха и я чу да казва „татко“, макар че не го бе наричала така от десетгодишна. Омая го така, както го бе правила навремето.

— Юки — промълви той безпомощно и позволи очертанията му да се възвърнат.

Оказа се твърде лесно да го хванат Акио и Казуо. Нито една от способностите му да става невидим и да използва свой фалшив образ не успяха да го спасят от тях.

— Той знае как да се доберем до Отори — заяви Акио. — Ще изтръгнем от него нужните сведения, а после Хисао ще го убие.

Но старецът вече беше сдъвкал капсулата с отровата и я бе погълнал — същите съставки, които дъщеря му бе принудена да погълне преди толкова години. Умря също като нея, в мъчителна агония, изпълнен със съжаление, че мисията му се бе провалила и че изоставяше своя внук. В последните си мигове се помоли да му бъде позволено да остане с духа на дъщеря си, за да може Хисао да използва силата му. „Какъв мощен дух бих могъл да бъда“, помисли си той и идеята го разсмя, както и съзнанието, че животът му с цялата си болка и радост бе свършил. Но той бе извървял своя път докрай, работата му на този свят бе приключена и той бе умрял по собствен избор. Духът му бе свободен да се влее във вечния кръговрат между раждането, смъртта и прераждането.