Разгромът

Трийсет и пета глава

Въпреки старанието на Сада и лепкавия мехлем на Ишида, когато раната върху лицето на Мая оздравя, остана белег — бледоморав контур върху скулата й, наподобяващ сянка на листо. Беше наказана по различни начини за неподчинението си — трябваше да изпълнява най-черната домакинска работа, нямаше право на сън и храна, нито разрешение да говори, но тя понесе всичко това смирено и без злоба, с ясното съзнание, че го заслужава, тъй като бе нападнала и ранила собствения си баща. Не бе виждала Таку от седмица, а Сада, макар че се грижеше за раната й, не й говореше, нито й даваше прегръдките и ласките, за които Мая копнееше. Сама през повечето време, отбягвана от всички, тя имаше предостатъчно възможности да разсъждава над случилото се. Постоянно се връщаше към един смущаващ за нея факт — след като бе разбрала, че нападателят е баща й, от очите й бяха рукнали сълзи. При все това обикновено тя не плачеше — спомняше си само един случай, когато бе в горещия извор заедно с Такео и Мики и когато бе казала на баща си за котето, което бе приспала с погледа на Кикута.

„Плача само когато татко е край мен“, помисли си тя.

Може би сълзите бяха и от гняв. Помнеше колко му се беше ядосала заради сина, за когото не бе споменал нито веднъж, за всичките други тайни, които вероятно бе крил от нея, за всичките измами между деца и родители.

Освен това си спомняше как погледът й се бе оказал по-силен от неговия, как бе чула леките му стъпки и бе доловила присъствието му, докато бе невидим. Виждаше как силата на котето се добавяше към нейната собствена и я увеличаваше. Тази сила все още я плашеше, но с всеки изминал ден, също както липсата на сън, храна и човешка дума, я изпълваше с копнеж, привличаше я все по-силно и постепенно тя започна да проумява как да я направлява.

В края на седмицата Таку прати да я повикат и я уведоми, че на следния ден потеглят за Хофу.

— Кака ти, владетелката Шигеко — рече той, — иска да се сбогува с теб — Мая просто се поклони, без да отговори, и тогава той добави: — Вече можеш да говориш, наказанието приключи.

— Благодаря ви, владетелю Таку — отвърна тя покорно, — наистина много съжалявам.

— Всички сме правили подобни неща, децата някак преживяват тези моменти. Сигурно съм ти разказвал как баща ти ме пипна в Шухо…

Мая се усмихна. Това бе история, която двете със сестра й умираха да слушат, докато бяха по-малки.

— Шизука често ни я разказваше, за да ни напомня да бъдем послушни!

— Май въздействието й е противоположно! И двамата сме късметлии, че сме си имали работа с баща ти. Не забравяй, че повечето възрастни от Племето убиват без колебание, било то дете или не.

Шигеко доведе от Маруяма две възрастни кобили сестри, предназначени за Мая и Сада; едната беше дореста, а другата за радост на Мая бе бледосива, с черна грива и опашка, която много напомняше някогашния кон на Таку — Рюме, син на Раку.

— Да, сивата може да е твоя — каза Шигеко, забелязвайки как погледът на Мая светна. — Трябва добре да се грижиш за нея през зимата — взря се в лицето на сестра си. — Вече ще мога да ви различавам с Мики — дръпна Мая настрана и продължи тихо: — Татко ми каза какво се е случило. Знам, че ти е трудно. Прави точно каквото ти казват Сада и Таку. Дръж си очите и ушите отворени, когато пристигнете в Хофу. Сигурна съм, че ще ни бъдеш полезна там.

Двете сестри се прегърнаха.

След като се разделиха, Мая почувства прилив на сили от доверието на Шигеко в нея. Това бе едно от нещата, които я крепяха през дългата зима в Хофу, когато студеният вятър не спираше да духа откъм морето, довявайки не истински сняг, а суграшица и леден дъжд. Козината на котето беше топла и тя често се чувстваше изкушена да я използва, отначало все още нащрек, а после с нарастваща увереност, докато се учеше да подчинява духа на животното на собствената си воля. Все още имаше много елементи от пространствата между двата свята, които я ужасяваха — гладните призраци с техните неутолими копнежи, съзнанието й за някакъв вид интелигентност, която я диреше, без да я познава достатъчно. Беше като светлина в мрака. Понякога се взираше в нея и чувстваше нейната привлекателност, но в повечето случаи отбягваше сиянието й и оставаше в прикритието на сенките. От време на време долавяше откъслечни думи и шепот, които не можеше да разбере.

Другото, което бе обсебило мислите й през дългата зима, бе причината да е толкова ядосана на баща си — тайнственото момче, което й се падаше полубрат, за когото никой не говореше, но по думите на Таку щеше да убие собствения им баща! Щом се замислеше за това момче, емоциите й ставаха объркани и неуправляеми, котешкият дух заплашваше да обсеби волята й и да направи онова, което желаеше — да се втурне към светлината, да се заслуша в гласа, да го разпознае и да му се подчини.

Често се будеше с писъци от кошмарите си, съвсем сама в стаята, тъй като Сада вече прекарваше всяка нощ при Таку. Лежеше будна до разсъмване, страхувайки се да затвори очи, треперейки от студ, копнеейки да усети топлината на котето и уплашена, че може да го стори.

Сада бе уредила двете да живеят в една от къщите на Муто, която се намираше между реката и имението на Зенко. Някогашната пивоварна понастоящем се използваше единствено за склад, тъй като Хофу процъфтяваше и нарасналият брой купувачи бе принудил семейството да се премести в по-просторни помещения.

Също както в Маруяма, фамилията Муто осигуриха стражи и слуги; извън къщи Мая продължи да се облича като момче, но вътре си беше момиче. Помнеше напътствията на Шигеко и си отваряше ушите, подслушваше водените шепнешком разговори около себе си, бродеше из пристанището, когато времето беше хубаво, и разказваше на Таку и Сада повечето от онова, което бе чула, но не всичко. Някои от слуховете я стъписваха и вбесяваха и тя не искаше да ги повтаря. Нито пък смееше да попита Таку за момчето, което й се падаше полубрат.

Видя отново Шигеко през пролетта, макар и за кратко. Сестра й отпътува по море за Мияко заедно с кирина и Хироши. Беше наясно с всички подробности от страстта на Таку към Сада и огледа изпитателно сестра си и Хироши, за да види дали не проявяват същите признаци. Сякаш беше в друг живот, когато двете с Мики дразнеха Шигеко за Хироши — дали беше само момичешко увлечение, или сестра й все още обичаше младия мъж, който понастоящем бе неин главен васал? А той обичаше ли я? Също както баща си, Мая бе забелязала бързата реакция на Хироши, когато Тенба се бе изправил на задните си крака по време на церемонията в Маруяма, и бе стигнала до същото заключение. Сега вече не беше толкова сигурна — от една страна, Шигеко и Хироши изглеждаха сдържани и официални един с друг, но, от друга, сякаш четяха мислите си и между тях съществуваше някаква хармония. Шигеко бе придобила нов авторитет и Мая вече не смееше да я дразни, нито да я разпитва.

В четвъртия месец, след като Шигеко и Хироши бяха заминали заедно с кирина за Акаши, Таку бе погълнат изцяло от исканията на чуждоземците, които се бяха върнали от Хаги и нямаха търпение да открият постоянна търговска кантора. Горе-долу по това време Мая си даде сметка за промените, които течаха от настъпването на пролетта. Те сякаш потвърждаваха обезпокоителните слухове, които бе почнала да чува още през зимата.

От дете живееше с убеждението, че членовете на фамилията Муто изповядват безпрекословна вярност към клана Отори и че именно Муто контролират верността на Племето — освен Кикута, които мразеха баща й и търсеха начин да го премахнат. Шизука, Кенджи и Таку бяха все Муто и откакто се помнеше — нейни най-близки съветници и учители. Затова й беше трудно да проумее и да приеме знаците, които виждаше.

В къщата идваха все по-малко пратеници; информацията бе доставяна тъй късно, че вече бе непотребна. Стражите се кикотеха зад гърба на Таку заради сляпата му страст към Сада — жена с вид на мъж, която му бе отнела силите и разсъдъка. Мая се оказа натоварена с по-голямата част от домакинската работа, тъй като прислужничките бяха станали лениви и дори нагли. И понеже подозренията й непрестанно растяха, веднъж тя ги проследи до странноприемницата и чу приказките, които разказаха там — че Таку и Сада били магьосници и че използвали в магиите си призрак на котка.

Пак в странноприемницата чу и други разговори между Муто, Курода и Имаи — след петнайсетгодишен мир, през който обикновените търговци и селяни се бяха радвали на безпримерен разцвет, влияние и власт, членовете на Племето тъгуваха по отминалите дни, когато бяха контролирали търговията, лихварството и стоките и когато военачалниците си съперничеха за техните умения.

Нестабилните съюзи, които Кенджи бе поддържал със силата на своята личност, опит и коварство, започваха да се разпадат и да се преустройват след появата на Кикута Акио, прекарал дълги години в изолация.

В първите дни на четвъртия месец Мая чуваше името му неведнъж и всеки път интересът й нарастваше. Една нощ малко преди пълнолуние тя се промъкна крадешком до странноприемницата на речния бряг; градът бе по-оживен от обичайното, тъй като Зенко и Хана бяха пристигнали с цялата си свита, поради което кръчмата бе пълна, а атмосферата — свадлива.

Мая обичаше да се крие под верандата, преминавайки в състояние на невидимост, за да се промъкне отдолу. Същата вечер бе твърде шумно и въпреки острия си слух тя не можа да чуе кой знае какво, но долови думите на господаря на Кикута и внезапно осъзна, че вътре бе самият Акио.

Недоумяваше как бе дръзнал да се появи открито в Хофу, и се слиса още повече, когато видя, че толкова много хора, които тя знаеше, че са от Племето, търсят близост с него. Осъзна, че Акио се намира там под закрилата на Зенко, и дори чу да наричат по-големия брат на Таку „господаря Муто“. Разпозна това като предателство, макар че все още не подозираше пълните му размери. Цяла зима бе използвала уменията на Племето, които владееше, без да я открият, и бе станала твърде дръзка в действията си. Опипа скрития във връхната си дреха нож и без ясна идея, какво възнамерява да прави с него, стана невидима и се отправи към портата на странноприемницата.

Всички врати бяха широко отворени и през тях от югоизток нахлуваше морският бриз. Лампите димяха, а въздухът бе наситен с изобилни миризми от риба на скара, оризово вино, сусамово масло и джинджифил.

Мая огледа различните групи; веднага разпозна Акио, защото той я видя и незабавно проникна в нейната невидимост. В същия мит тя си даде сметка, колко опасен бе той, колко слаба бе тя в сравнение с него и как той щеше да я убие без всякакво колебание. Акио скочи, издигна се над пода и сякаш полетя към нея, вадейки оръжията си в движение. Тя долови отблясъците от ножовете, чу ги да свистят във въздуха и без да разсъждава, падна на пода. Всичко около нея се промени, тя започна да гледа през очите на котето, почувства повърхността на пода под лапите си, ноктите й задращиха по дъските на верандата и тя побягна обратно в нощта.

Усети зад себе си как момчето на име Хисао я диреше с поглед, и чу откъслечните звуци от устата му. В следващия миг те се свързаха в думите, чийто смисъл толкова се страхуваше да разбере. „Ела при мен. Чакам те отдавна.“ Единственото желание на котето бе да се върне при него.

Мая побягна към единственото убежище, което знаеше — към Сада и Таку. Събуди ги от дълбок сън. Двамата се опитаха да я успокоят, докато тя се мъчеше да възстанови същинската си форма. Сада я викаше по име, а Таку се взираше в очите й и се опитваше да я върне, борейки се със силния й поглед. Накрая краката й омекнаха и тя сякаш заспа за няколко мига. Когато отвори очи, беше вече на себе си и изгаряше от желание да им разкаже всичко.

Таку слушаше мълчаливо, докато Мая му предаваше това, което бе чула, отбелязвайки мислено, че въпреки потреса очите й бяха сухи. Невероятното й самообладание го изпълни с възхита.

— Значи нещо свързва Хисао с котката? — попита той накрая.

— Той я вика — рече тя глухо. — Той е нейният господар.

— Нейният господар ли? Това пък откъде го чу?

— Така казват призраците, ако ги оставя да говорят.

Той поклати глава почти удивен.

— Ти знаеш ли кой е Хисао?

— Внукът на Муто Кенджи — замълча за момент и после добави без всякакви емоции: — Синът на баща ми.

— Откога го знаеш? — попита Таку.

— Чух ви да го казвате на Сада в Маруяма миналата есен.

— Първия път, когато видяхме котката — прошепна Сада.

— Хисао да е повелител на призраците? — рече Таку, долови как Сада рязко си пое дъх, и усети, че космите на врата му настръхват. — Мислех, че такива неща съществуват само в легендите.

— Какво означава това? — попита Мая.

— Означава, че има способността да се движи между двата свята и да чува гласовете на мъртвите. Те ще му се подчиняват. Той има силата да ги омиротворява или да ги подстрекава. Оказва се много по-лошо, отколкото си представяхме.

Действително за първи път той усети истински страх за Такео, първичен ужас от свръхестественото, както и дълбоко безпокойство заради предателството, което бе разкрил разказът на Мая, и гняв от собственото си самодоволство и липса на бдителност.

— Какво ще правим сега? — попита Сада тихо. Беше прегърнала Мая и я държеше в обятията си.

Момичето бе вперило очи в лицето на Таку.

— Трябва да отведем Мая — отвърна той. — Но първо ще отида при брат ми, ще отправя към него едно последно искане и ще установя доколко се е замесил с Акио и какво знаят за Хисао. Предполагам, че не са разкрили дарбата му. Никой вече не разбира от тези неща в Племето — във всичките ни сведения бе отразено, че Хисао не притежава никакви умения на Племето. — „Дали Кенджи е знаел?“, запита се той, за пореден път осъзнавайки колко му липсваше предишният господар, а в редки моменти на самооценка — колко неуспешен бе опитът му да го замести. — Отиваме в Инуяма — рече той. — Утре ще се опитам да си уредя среща със Зенко, но и да не успея, заминаваме. Трябва да отведем Мая.

— Нямаме вести от владетеля Такео, откакто Терада пристигна от Хаги — отбеляза тревожно Сада.

— Досега това не ме притесняваше, но вече не е така — отвърна Таку, обзет от непреодолимото усещане, че всичко почва да се разплита.

По-късно същата нощ, макар и да не искаше да го признае пред себе си, камо ли да го изрече пред Сада или някой друг, в него се засили убеждението, че Такео е обречен, че мрежата около него все повече се затяга и че този път няма измъкване. Докато лежеше буден, усещайки дългото тяло на Сада до себе си, заслушан в равномерното й дишане и загледан в бледата нощ, той разсъждаваше как да постъпи. Изглеждаше разумно да се подчини на по-големия си брат, който щеше да оглави Племето, или дори да му отстъпи ръководния пост; фамилиите Муто и Кикута щяха да се помирят; нямаше да му се наложи да се отказва от Сада или от собствения си живот. Всички прагматични инстинкти на Муто го приканваха да поеме по този път. Опита се мислено да определи предполагаемата цена. Животът на Такео със сигурност, на Каеде също, вероятно и на децата… на Шигеко може би не, ако не решеше да посегне към оръжието, но Зенко щеше да прецени, че близначките са твърде опасни. Ако Такео окажеше съпротива, няколко хиляди воини на Отори, което не го засягаше особено. Хироши…

Мисълта за Хироши не му даваше мира. Като момче постоянно бе изпитвал скрита завист към него заради безспорната му природа на воин, заради безпримерната му смелост и непоколебимата му доблест и вярност. Беше го дразнил, беше се съревновавал с него с една-единствена цел — да му направи впечатление. Беше го обичал повече от всяко друго човешко същество, преди да срещне Сада. Знаеше, че Хироши по-скоро би отнел собствения си живот, отколкото да изостави Такео и да служи на Зенко, а не можеше да понесе мисълта за погледа на Хироши, когато разбереше, че Таку е дезертирал и е преминал на страната на Зенко.

„Какъв глупак е брат ми“, каза си той не за първи път с неприязън към Зенко, още повече че именно заради него се бе озовал в това непоносимо положение. Притегли Сада към себе си. „Никога не съм подозирал, че ще се влюбя, помисли си, докато нежно я будеше за последен път. Не съм предполагал, че ще играя ролята на доблестния воин.“

На другия ден прати съобщения и получи отговор преди пладне. Обръщението към него съдържаше обичайните любезности и бе последвано от покана за вечеря със Зенко и Хана в резиденцията им в Хофу. Прекара следващите няколко часа, подготвяйки се за пътуването, но не явно, тъй като не искаше да привлича вниманието към предстоящото си заминаване. Пое на кон към резиденцията с четирима от мъжете, които го съпровождаха още от Инуяма, с чувството, че може да им има по-голямо доверие, отколкото на хората, осигурени от Муто в Хофу.

Още щом видя брат си, Таку забеляза в него промяна. Зенко си бе пуснал мустаци и брада, но най-вече излъчваше нараснала самоувереност и желание за самоизтъкване. Забеляза освен това, макар и да не го показа веднага, че Зенко носеше на врата си пищна броеница от слонова кост, каквито носеха Дон Жоао и Дон Карло, които също присъстваха на вечерята. Преди да започнат да се хранят, помолиха Дон Карло да каже благословия, по време на която Зенко и Хана седяха със събрани молитвено ръце, сведени глави и изписано върху лицата им благоговение.

Таку забеляза необичайната сърдечност между чуждоземците и Зенко, взаимното ласкателство и внимание, чу колко често се споменаваше в разговора името на Деус, и осъзна със смесица от удивление и неприязън, че брат му бе приел религията на чуждоземците.

Беше ли я приел наистина, или само си даваше вид? Таку не можеше да повярва, че Зенко е искрен. Познаваше го открай време като човек без религиозна принадлежност и духовни интереси — в това отношение като самия него. „Съзрял е някакво преимущество, сигурно във връзка с военната мощ“, помисли си той и в гърдите му започна да се надига гняв, тъй като си представи онова, което чуждоземците биха могли да предоставят във вид на огнестрелно оръжие и кораби.

Зенко забеляза растящото неудобство на Таку и когато вечерята приключи, заяви:

— Има въпроси, които трябва да обсъдя с брат ми. Моля да ни извините за малко. Таку, ела в градината. Нощта е прекрасна, вече е почти пълнолуние.

Таку го последва с изострени сетива, настройвайки слуха си за непознати стъпки, за неочакван дъх. Дали убийците вече не се спотайваха в градината с ножове? Или с пушки? Побиха го тръпки при мисълта за оръжието, което сееше смърт от разстояние и което не можеше да открие въпреки изключителните си умения.

Сякаш прочел мислите му, Зенко каза:

— Няма причини да сме врагове. Нека не се опитваме да се убиваме един друг.

— Предполагам, че плетеш някаква интрига срещу владетеля Отори — заяви Таку, прикривайки гнева си. — Не мога да си представя защо, след като си положил клетва за вярност пред него и му дължиш живота си, а и подобни действия излагат на опасност собственото ти семейство — майка ни, мен и дори синовете ти. Защо Кикута Акио се намира в Хофу под твоя закрила и какво пъклено съглашение си сключил с тези хора? — той махна към къщата, откъдето звучеше чуждоезичен разговор.

— Няма зъл умисъл — отвърна Зенко, подминавайки въпроса за Акио. — Видях истината в тяхната вяра и избрах да ги последвам. Мисля, че подобна свобода е разрешена в Трите провинции.

Таку видя как белите му зъби лъснаха в усмивка насред брадата му. Изпита желание да го удари, но се овладя.

— А в замяна?

— Учуден съм, че все още не знаеш, но можеш да се досетиш — Зенко го погледна, пристъпи близо до него и го хвана за ръката. — Таку, ние сме братя и аз те обичам, каквото и да си мислиш. Нека говорим откровено. Такео няма бъдеще — защо да се проваляме с него? Присъедини се към мен, Племето отново ще се обедини; казах ти, че се свързах с Кикута. Не е тайна, че намирам Акио за много разумен и ми е приятно да общувам с него. Той ще си затвори очите за ролята ти в смъртта на Котаро — всички знаят, че тогава си бил още дете. Ще ти дам каквото пожелаеш. Такео причини смъртта на баща ни. Нямаме по-важен дълг под небето от този да отмъстим за него.

— Нашият баща заслужаваше да умре — отвърна Таку, като с мъка се сдържа да не продължи: Ти също.

— Не, Такео е самозванец, узурпатор и убиец. За разлика от баща ни, който беше истински воин.

— Гледаш Такео така, все едно се оглеждаш в спокойна вода — рече Таку. — Виждаш собственото си отражение. Ти си този, който си присвои властта — пръстите му се свиха, копнеещи да стиснат меча, тялото му изтръпна, докато се готвеше да премине в състояние на невидимост. Беше сигурен, че Зенко щеше да се опита да го убие още там, на място. Завладя го изкушение, тъй силно, че не знаеше дали щеше да успее да му противостои, да нанесе първия удар, но нещо го спираше — неохота, по-дълбока, отколкото бе осъзнавал, да отнеме живота на брат си и споменът за думите на Такео: „Немислимо е брат брата да убива. Твоят брат, също като всички, в това число и ти, мили ми Таку, трябва да се съобразявате със закона.“ Въздъхна тежко. — Кажи ми какво искаш от владетеля Отори. Нека го обсъдим заедно.

— Няма какво да обсъждаме освен свалянето му от власт и смъртта му — отвърна Зенко, без повече да прикрива гнева си. — В това или си с мен, или си против мен.

Таку стана по-предпазлив:

— Нека помисля. Ще говорим пак утре. Ти също прецени внимателно действията си. Желанието ти за отмъщение оправдава ли подпалването на гражданска война?

— Добре — отвърна Зенко. — Аа, и преди да тръгнеш… забравих да ти дам това — той извади изпод робата си бамбукова кутия и му я подаде. Таку я пое с лошо предчувствие — кутията се използваше за пренасяне на писма в Трите провинции. Ръбовете й се запечатваха с восък, върху който се полагаше печатът с герба на Отори, но тази беше отворена.

— Мисля, че е от владетеля Отори — рече Зенко и се засмя. — Надявам се да повлияе на решението ти.

Таку напусна градината бързо, очаквайки всеки момент да долови във въздуха свистенето на стрела или на кинжал. Тръгна си от резиденцията, без да се сбогува. Собствените му стражи чакаха с конете при портата. Той пое юздата на Рюме и побърза да се метне на седлото.

— Владетелю Муто — рече тихо мъжът до него.

— Какво има?

— Преди малко конят ви взе да се дави, като че не можеше да диша.

— Сигурно е от пролетния въздух… — той подмина тревогата му, обзет от своите собствени тревоги, които бяха значително по-големи.

Щом стигнаха до къщата, в която бяха отседнали, нареди на мъжете да не разседлават конете и да подготвят за път двете кобили. После влезе в стаята, където Сада го чакаше, все още облечена.

— Заминаваме — каза й той.

— Какво установи?

— Зенко не само се е спогодил с Акио, а и е сключил съюз с чуждоземците. Заяви, че е приел религията им, а в замяна те му предоставят оръжия — той й подаде кутията. — Успял е да залови кореспонденцията на Такео. Затова нямаме вести от него.

Сада извади писмото. Погледът й пробяга по редовете.

— Моли те незабавно да отидеш в Инуяма… но е било преди седмици. Сигурно вече е тръгнал от там?

— Въпреки това трябва да отидем, тръгваме още тази вечер. Луната е достатъчно ярка, за да яздим. Ако е напуснал Инуяма, ще го последвам през границата. Такео трябва да се върне и да доведе армиите от Изток. Събуди Мая, тя идва с нас. Не мога да я оставя тук в ръцете на Акио. В Инуяма и двете ще бъдете в безопасност.

Мая сънуваше един от своите обагрени в странни цветове животински сънища, в който брат й, чието лице вече бе зърнала, се появяваше с най-различни външности, понякога съпровождан от духове. Винаги изглеждаше зловещ, смъртно опасен и въоръжен със страшни оръжия и винаги я гледаше по начин, който за нея бе необяснимо смразяващ, все едно между тях имаше някакво съучастничество, все едно знаеше всичките й тайни. Притежаваше котешка душа също като нея. Тази нощ шепнеше името й, което я плашеше, тъй като не подозираше, че той го знае. Събуди се и усети, че Сада казва тихо в ухото й:

— Стани и се облечи. Тръгваме.

Без да задава въпроси, тя изпълни нареждането, тъй като зимните месеци я бяха приучили на покорство.

— Отиваме в Инуяма да се срещнем с баща ти — каза Таку, докато я вдигаше, за да я сложи на гърба на кобилата.

— Защо тръгваме посред нощ?

— Не исках да чакам до сутринта.

Когато конете поеха в тръс надолу по улицата към главния път, Сада попита Таку:

— Брат ти ще те остави ли да заминеш?

— Затова тръгваме сега. Може да нареди да ни устроят засада или да ни преследват. Бъдете нащрек, готови да се сражавате. Очаквам някакъв капан.

Хофу не бе ограден с крепостна стена, а търговията и пристанищните дейности означаваха, че хората могат да пристигат и да заминават по всяко време, следвайки луната и приливите. В нощ като тази в началото на пролетта, когато луната бе почти пълна, имаше и други пътуващи, тъй че малката група — Таку, Сада, Мая и четиримата мъже от охраната — не бе спирана, нито разпитвана. Скоро след като се съмна, спряха в една странноприемница да закусят и да пийнат горещ чай. Щом останаха сами в малкото помещение, Мая побърза да попита Таку:

— Какво се е случило?

— Ще ти обясня накратко с оглед на собствената ти безопасност. Чичо ти Араи и жена му готвят заговор срещу баща ти. Мислехме, че ще успеем да го възпрем, но внезапно положението стана твърде опасно. Баща ти трябва да се върне незабавно.

Върху лицето на Таку бе изписана умора, а тонът му бе необичайно сериозен.

— Как могат чичо и леля да се държат по такъв начин, когато синовете им живеят в нашето семейство? — попита Мая възмутена. — Трябва да уведомим мама незабавно. Момчетата трябва да умрат!

— Все едно не си дете на баща си — рече Сада. — Откъде тази ожесточеност? — но в гласа й прозвучаха обич и възхищение.

— Баща ти се надява, че на никого няма да му се наложи да умира — продължи Таку. — Затова трябва да го върнем обратно. Само той има силата и авторитета да предотврати избухването на война.

— Във всеки случай Хана се готви да тръгне от Хаги в някой от следващите дни — Сада притегли Мая до себе си и я прегърна. — Решено е да прекара лятото с майка ти и с малкото ти братче.

— Още по-зле! Трябва да предупредим мама. Ще отида в Хаги и ще й кажа каква всъщност е Хана!

— Не, оставаш с нас — отвърна Таку, прегръщайки Сада през рамо. Тримата поседяха известно време в мълчание. „Като семейство, помисли си Мая. Никога няма да забравя това — храната, която ми се стори тъй вкусна, докато умирах от глад, ароматния чай, полъха на пролетния вятър, светлината, която се мени, докато по небето пълзят грамадни облаци. Сада и Таку заедно с мен, тъй жизнени, тъй смели, съзнанието за дните, които ни предстоят да прекараме на път. Опасността…“

Денят продължи с ясно и хубаво време. Около пладне вятърът стихна, облаците изчезнаха на североизток, а небето стана чисто и сияйно синьо. Шиите и хълбоците на конете потъмняха от пот, когато напуснаха крайбрежната равнина и започнаха да се изкачват към първия проход. Гората около тях все повече се сгъстяваше; от време на време се обаждаше по някоя подранила цикада. Мая започна да чувства умора. Ритмичната походка на конете и топлината на следобеда все повече я успиваха. Помисли си, че сънува, и внезапно видя Хисао; тутакси се стресна и се разсъни.

— Някой ни следва!

Таку вдигна ръка и те спряха. И тримата го чуха — тропот на конски копита, който все повече се приближаваше към тях по склона.

— Продължете напред с Мая — каза Таку на Сада. — Ние ще ги задържим. Не са кой знае колко, най-много дузина. После ще ви настигнем.

Той даде рязка команда на мъжете от охраната, които свалиха лъковете си, отбиха встрани от пътя и изчезнаха сред бамбуковите стволове.

— Тръгвайте! — нареди той на Сада.

Тя неохотно подкара коня си в лек галоп и Мая я последва. Известно време яздеха бързо, но когато конете почнаха да се изморяват, Сада спря и погледна назад.

— Мая, какво чуваш?

Стори й се, че долавя дрънчене на стомана, цвилене на коне, писъци и бойни викове, последвани от някакъв друг звук, смразяващ и жесток, който отекна из прохода, подплашвайки птиците, които запърхаха във въздуха с тревожно писукане. Сада също го чу.

— Имат пушки! — възкликна тя. — Стой тук… не, продължавай напред, скрий се. Аз трябва да се върна, не мога да оставя Таку.

— Нито пък аз — промълви Мая и обърна изморената кобила в посоката, от която бяха дошли, но в този момент в далечината зърнаха облак прах, чуха тропота на галопиращи копита и видяха сивия кон, развял черна грива.

— Идва! — викна Сада с облекчение.

Таку препускаше с меч в ръка, обляна в кръв, негова или чужда — нямаше как да се разбере. Щом ги видя, извика нещо, но Мая не разбра думите му, тъй като още докато ги произнасяше, Рюме вече падаше — озова се първо на колене, а после на една страна. Стана толкова бързо — конят се строполи мъртъв и хвърли Таку на пътя.

Сада тутакси препусна към него. Кобилата пръхтеше тежко с обезумял поглед, усетила присъствието на смъртта. Таку с мъка се изправи на крака. Сада спря кобилата до него, сграбчи протегнатата му ръка и го издърпа зад себе си.

„Добре е, помисли си Мая с прояснена от облекчение мисъл. Нямаше да успее, ако беше ранен.“

Таку не беше тежко ранен, макар че зад гърба му на пътя останаха множество трупове — собствените му хора и повечето от нападателите. Усещаше една рана върху лицето си, която му смъдеше, и друга върху ръката, която стискаше меча. Усети силния гръб на Сада, когато я обгърна с ръце, и в този миг отекна нов изстрел. Таку почувства как куршумът го уцели във врата и го прониза; после вече падаше, а заедно с него и Сада, а върху тях се строполи и конят. Някъде отдалеч долови писъците на Мая. „Бягай, дете, бягай“, искаше да каже, но нямаше време. Очите му се изпълниха с ослепителната синева на небето над него — светлината се завъртя и угасна. Времето изтичаше. Едва успя да си каже: „Умирам, трябва да се съсредоточа върху смъртта си“, когато мракът погълна мислите му завинаги.

Кобилата на Сада успя да се изправи, дращейки с копита, и в тръс се приближи до кобилата на Мая, като цвилеше високо. Двете кобили бяха подплашени, готови да се изправят на задните си крака въпреки умората. С природа на Отори, Мая бе загрижена за конете — не биваше да им позволи да избягат. Приведе се и хвана увисналите юзди на другата кобила, но после вече не знаеше какво да прави. Трепереше цялата, конете също; не можеше да откъсне очи от мястото, където на пътя лежаха трите трупа — на известно разстояние от нея конят Рюме, после Сада и Таку, вплетени заедно в смъртта.

Пое обратно, слезе от кобилата и коленичи до тях. Взе да ги докосва и да ги вика по име.

Клепачите на Сада трепнаха, тя бе още жива. Мъката в гърдите на Мая заплашваше да я задави. Трябваше да отвори уста и да изкрещи:

— Сада!

Сякаш в отговор на писъка й внезапно на пътя се появиха две фигури, точно зад Рюме. Знаеше, че трябва да избяга от тях, да стане невидима или да приеме формата на котето и да изчезне в гората — тя беше от Племето, можеше да надхитри всеки. Но се чувстваше скована от потрес и мъка; освен това не искаше да продължи да живее в този нов, безсърдечен свят, който бе позволил Таку да умре под свежия лазур и яркото слънце.

Остана между двете кобили, стиснала в ръце юздите им. Мъжете се отправиха към нея. Едва ги бе зърнала предишната нощ, но ги разпозна тутакси. И двамата бяха въоръжени — Акио с меч и кинжал, а Хисао с пушка. И двамата бяха от Племето, нямаше да й пощадят живота, защото бе дете. „Трябва поне да окажа съпротива“, помисли си тя, но по някаква странна причина не искаше да пусне кобилите.

Момчето насочи оръжието си към нея и я загледа втренчено, докато спътникът му обръщаше телата. Сада изстена тихо. Акио коленичи, взе кинжала в дясната ръка и бързо преряза гърлото й. После се изплю върху застиналото в покой лице на Таку.

— Смъртта на Котаро е почти отмъстена — рече той. — Двамата Муто вече си платиха. Сега остава само Кучето.

— А този кой е, татко? — попита момчето озадачено, сякаш с чувството, че я познава.

— Конярчето ли? — попита мъжът. — Явно хич не му върви!

Той тръгна към нея и тя се опита да срещне погледа му, но той избягваше да я гледа в очите. Връхлетя я ужас. Не биваше да му позволява да я хване. Единственото, което искаше, бе да умре. Пусна юздите на кобилите и подплашени, двете отскочиха назад. Мая измъкна кинжала от пояса си и вдигна ръка, за да го забие в гърлото си.

Акио се устреми към нея с нечовешка бързина, по-шеметно и от предишната нощ, връхлетя и я сграбчи за китката. Изви я назад и ножът падна от ръката й.

— Само че кое конярче се опитва да пререже собственото си гърло? — попита той подигравателно. — Подобно на жена на воин? — както я държеше с желязна десница, я дръпна за дрехите и бръкна с другата ръка между краката й. Тя изпищя и взе да се съпротивява, когато насила отвори юмрука й. Щом видя правата линия, пресичаща дланта й, лицето му се изкриви в усмивка. — Значи така! — възкликна той. — Вече знаем кой ни е шпионирал снощи — Мая реши, че с нея е свършено. Но той продължи: — Това е дъщерята на Отори, една от близначките; белязана е като Кикута. Може да се окаже доста полезна за нас, тъй че засега ще я пощадим — после се обърна към нея: — Знаеш ли кой съм? — тя знаеше, но нямаше да му отговори. — Аз съм Кикута Акио, главата на твоето семейство. Това е синът ми Хисао.

Тя го беше разпознала, защото изглеждаше точно както в сънищата й.

— Истина е, аз съм Отори Мая — рече тя, обръщайки се към момчето. — И освен това съм твоя сестра…

Искаше да му каже и повече, но Акио я хвана за врата, напипа съответното място върху артерията и я държа, докато тя потъна в несвяст.