Разгромът

Трийсет и девета глава

Когато се върнаха в резиденцията си, новата луна на шестия месец бе увиснала на източното небе зад една шестоъгълна пагода. След като се изкъпа, Такео прати да повикат Хироши и му разказа за разискванията през деня, без да пропусне нищо, завършвайки с предложението за брак.

Хироши го изслуша мълчаливо и накрая само отбеляза:

— Това съвсем не е неочаквано и наистина е голяма чест.

— И все пак Сага е отвратителен човек… — рече Такео много тихо. — Тя ще се вслуша в твоя съвет и в онова, което й кажем със съпругата ми. Трябва да обмислим бъдещия й живот и кое е най-доброто за Трите провинции. Струва ми се, че съществува някаква възможност да не ни се наложи да вземем решение незабавно — той въздъхна. — Толкова много зависи от това състезание… а всички в лагера на Сага вече са предрешили изхода му!

— Самият Мацуда Шинген ви посъветва да дойдете в Мияко, нали така? Трябва да имате доверие в преценката му.

— Така е и аз наистина му вярвам. Но дали Сага ще удържи на думата си? Той е човек, който мрази да губи, а освен това е напълно уверен в победата си.

— Целият град е обхванат от вълнение заради вас и владетелката Шигеко, а също и заради кирина. Вече продават картини с изображението му, а нейният лик се втъкава в платове и се извезва върху роби. Когато господарката Шигеко спечели това състезание, а това неминуемо ще стане, ще получите подкрепа… и закрила от радостта на хората. Те вече съчиняват песни за нея.

— Хората повече обичат разкази за някаква загуба или трагедия — отвърна Такео. — Когато бъда заточен на остров Садо, ще слушат моята тъжна история, ще плачат и ще й се наслаждават!

Вратата се плъзна встрани и в стаята влезе Шигеко, последвана от Гемба, който носеше лакирана в черно кутия с изображения на свещената птица, инкрустирани със злато. Такео проследи как дъщеря му извърна очи към Хироши, как погледите им се срещнаха, изпълнени с такава взаимна любов и доверие, че сърцето му се сви от разкаяние и жалост. „Те вече са като женени, помисли си той, така силно обвързани един с друг.“ Щеше му се да можеше да даде дъщеря си на този млад мъж, когото толкова уважаваше, който му бе безпрекословно верен от дете, когото познаваше като интелигентен и смел човек и който обичаше Шигеко така всеотдайно. При все това всички тези негови качества не се равняваха на положението и властта на Сага Хидеки.

Размишленията му бяха прекъснати от Гемба:

— Такео, решихме, че ще искаш да видиш оръжията на господарката Шигеко — той постави кутията на пода и Шигеко коленичи, за да я отвори.

Такео отбеляза с безпокойство:

— Много е малка… очевидно няма как да съдържа лък и стрели.

— Да, малка е — призна Гемба. — Но Шигеко не е много висока, затова трябва да има нещо, с което може да борави.

Шигеко извади от кутията изкусно изработен миниатюрен лък, колчан, а после и стрели, тъповърхи и украсени с бели и златни пера.

— Това шега ли е? — възкликна Такео, а сърцето му се сви от страх.

— Съвсем не, татко. Виж, стрелите са окичени с пера на хоо.

— Тази пролет има толкова много птици, че успяхме да съберем достатъчно пера — поясни Гемба. — Оставяха ги да падат на земята, все едно ни ги предлагаха.

— Тази играчка едва ли би уцелила и врабче, какво остава за куче — рече Такео.

— Ти нали не искаш да нараним кучетата, татко — каза Шигеко с усмивка. — Знаем колко ги обичаш.

— Това е лов на кучета! — възкликна той. — Целта е да уцелиш възможно най-много, повече от Сага!

— Ще го стори — заяви Гемба. — Но с тези стрели няма опасност да ги нарани.

Такео си припомни пламъка, който бе погълнал раздразнението му, и сега се опита да потисне гнева си.

— Значи магии, така ли?

— Нещо повече — отвърна Гемба. — Ще използваме силата на свещената птица — равновесието между мъжкото и женското. Докато този баланс се поддържа, силата е непобедима. Именно това съхранява целостта на Трите провинции — вие и съпругата ви сте неговото живо въплъщение; дъщеря ви е следствието, неговото проявление — той се усмихна успокоително, сякаш разбираше съмненията на Такео, макар и неизречени. — Този разцвет и благоденствие, с които вие така основателно се гордеете, няма да са възможни без него. Владетелят Сага не признава силата на женския елемент и затова ще бъде победен.

По-късно, когато вече си пожелаваха лека нощ, Гемба добави:

— Между другото не забравяй утре да предложиш Джато на императора — виждайки недоумяващия поглед на Такео, той продължи: — Нали в първото съобщение на Коно бе изразено такова желание?

— Е, да, но същото се отнася и за изгнанието ми. Ами ако го задържи?

— Джато винаги намира своя законен собственик, нали така? И бездруго ти вече не можеш да го използваш. Време е да го предадеш нататък.

Действително Такео не бе използвал Джато в битка от смъртта на Кикута Котаро, когато бе загубил пръстите си, но не бе минал и ден, без да го носи, а и се бе научил достатъчно умело да използва лявата си ръка, за да подпомага дясната, поне в тренировъчните сражения. За него Джато бе от изключителна важност; беше му завещан от Шигеру и представляваше материалният символ на неговото законно управление. Идеята да го преотстъпи го обезпокои тъй силно, че се наложи, след като се преоблече в нощната си роба, да прекара известно време в медитация.

Освободи Минору и останалите си помощници и седна сам в потъналата в мрак стая заслушан в шумовете на нощта, забавяйки дишането и мислите си. Откъм речния бряг, където жителите на града танцуваха, долитаха музика и биене на барабани. В малкото езеро в градината квакаха жаби, а сред храстите цвърчаха цикади. Постепенно проумя мъдростта в съвета на Гемба — щеше да върне Джато на императорското семейство, откъдето бе дошъл мечът.

Музиката и барабаните продължиха да звучат до късно през нощта и на следното утро улиците отново се изпълниха с танцуващи мъже, жени и деца. Заслушан, докато се подготвяше за аудиенцията си при императора, Такео чу песни не само за кирина, но и за свещената птица:

— Излязох снощи, за да усетя настроението на града — рече Хироши. — Казах на един-двама за перата от свещената птица.

— Явно е оказало голямо въздействие! — отвърна Такео, протягайки ръце за тежката копринена роба.

— Хората възприемат посещението ви като предвестник на мира.

Такео не отговори направо, но усети как чувството за покой, което бе постигнал предишната нощ, го обзема все по-силно. Припомни си всичко, което бе научил както от Шигеру и Мацуда, така и от Племето. Стана овладян и безстрастен; цялото безпокойство го бе напуснало окончателно.

Спътниците му също изглеждаха обладани от тази увереност и стабилност. Такео бе превозен в пищно украсен паланкин, а Шигеко и Хироши яздеха бледосивите коне с черни гриви Ашиге и Кери, движеха се от двете страни на кирина, като всеки от тях държеше края на ален копринен шнур, прикрепен към покрит с варак кожен нашийник. Киринът пристъпваше по-грациозен и невъзмутим от всякога и въртеше дългия си врат, наблюдавайки отвисоко благоговеещата тълпа. Виковете и вълнението на множеството не нарушаваха съвършеното му спокойствие, нито самообладанието на съпровождащите го.

Императорът вече бе извършил краткото пътуване от своя дворец до главното светилище в красиво лакирана в черно кола, теглена от черни волове; около входа имаше и други коли, в които бяха пристигнали благородници със съпругите си. Постройките на светилището сияеха в яркочервено, току-що ремонтирани и боядисани. Пред тях се намираше голяма арена, на която в контрастни цветове вече бяха изписани разположени една в друга окръжности, където щеше да се проведе състезанието. Носачите на паланкина претичаха през нея, следвани от свитата на Такео и стражите, които добронамерено задържаха развълнуваната тълпа, но оставиха външните порти отворени. От двете страни на арената растяха борове, под които бяха издигнати дървени платформи, беседки и разпънати навеси за зрителите, а на лекия вятър се вееха стотици флагове и знамена. Много хора — воини и благородници — вече се бяха настанили там, макар че ловът на кучета щеше да се проведе едва на следващия ден, възползвайки се от този отличен наблюдателен пункт, за да зърнат за пръв път кирина. Жени с дълги черни коси и мъже с малки церемониални шапки бяха донесли копринени възглавници и слънчобрани, както и храна в лакирани в черно кутии. При следващите порти паланкинът бе поставен на земята и Такео слезе от него. Хироши и Шигеко скочиха от седлата. Хироши хвана юздите на конете и Такео пое пеша заедно с дъщеря си и кирина към главната постройка на храма.

Белите стени и червените греди сияеха на яркото следобедно слънце. При стъпалата чакаха Сага Хидеки и владетелят Коно, заобиколени от помощници и васали. И двамата бяха пременени във великолепни официални роби — робата на Сага бе украсена с костенурки и жерави, а на Коно — с божури и пауни. Размениха си поклони и любезности, след което Сага въведе Такео в сумрачна зала, в която горяха запалени стотици лампи, а на стъпаловиден подиум на най-горното ниво зад фина бамбукова завеса, която го пазеше от погледите на простосмъртните, седеше императорът, олицетворение на боговете.

Такео се простря на земята, усещайки примесения с дим мирис на масло, потта на Сага, замаскирана от сладникавия тамян, и уханието на придворните на императора, насядали на стъпалата под своя суверен.

Това бяха най-смелите му очаквания — просто да бъде приет в присъствието на императора, първият член на клана Отори, удостоен с подобна чест след легендарния Такеоши.

Сага обяви с ясен, но почтителен глас:

— Владетелят Отори Такео е дошъл от Трите провинции да поднесе великолепен дар на ваше величество и да увери ваше величество в своята смирена вярност към ваше величество.

Тези думи бяха повторени от един от министрите на подиума с приповдигнат тон и множество допълнения на елегантен език със старинни изрази на вежливост. Когато приключи, всички се поклониха отново, след което настъпи кратко мълчание, през време на което Такео бе сигурен, че императорът го оглежда през цепнатините на бамбуковата преграда.

После иззад завесата заговори самият император, произнасяйки думите почти шепнешком:

— Добре дошъл, владетелю Такео. За нас е голямо удоволствие да те приемем. Наясно сме с древната връзка, която съществува между нашите две фамилии.

Такео чу всичко това, преди да го преразкаже министърът, и незабележимо успя да промени положението си така, че да можеше да наблюдава реакцията на Сага. Стори му се, че долови съвсем слабо поемане на дъх от страна на мъжа до него. Думите на императора бяха кратки… но много повече от онова, на което би могъл да се надява — признаване както на произхода на Отори, така и на неговото законно управление. Това бе огромна и неочаквана чест.

Той дръзна да попита:

— Бих ли могъл да се обърна към негово величество? — молбата му бе повторена и съгласието на императора препредадено. Такео каза: — Преди векове праотецът на ваше величество е връчил този меч, наречен Джато, на Отори Такеоши. Аз го получих от своя баща Шигеру, който ми го даде преди смъртта си. Бях помолен да ви го върна и сега смирено ви го поднасям в знак на моята вярност към вас и на готовността ми да ви служа.

Вторият по ранг министър се допита до императора и съобщи на Такео:

— Ние приемаме твоя меч и готовността ти да ни служиш.

Такео се придвижи напред на колене и откачи меча от пояса си. Изпита мъчително съжаление, когато го поднесе в двете си изпънати ръце. „Сбогом“, прошепна той наум.

Най-нискостоящият от министрите пое Джато и предаван от ръка на ръка нагоре по стъпалата, мечът стигна до главния министър, който го взе и го постави на пода пред бамбуковата преграда. „Той ще заговори, ще долети обратно при мен“, каза си Такео, но Джато лежеше на земята безмълвен и неподвижен.

Императорът заговори отново и Такео долови в гласа му не Бога или дори великия владетел, а човек от плът и кръв, изпълнен с любопитство, който не се поддава лесно на влияние или въздействие:

— Бихме искали незабавно да видим кирина със собствените си очи.

Настъпиха лек смут и объркване, тъй като никой не беше сигурен каква процедура трябва да последва. В това време императорът просто излезе иззад преградата и протегна ръце към своите помощници да го подкрепят, докато слиза по стъпалата.

Беше облечен в роби в златист цвят, с избродирани върху гърба и ръкавите алени дракони. Дрехите придаваха известен ръст, но Такео се оказа прав в преценката си. Под великолепието на костюма се криеше доста дребен мъж на около двайсет и осем години. Бузите му бяха закръглени, устните — малки и плътни, издаващи упоритост и проницателност; очите му искряха в очакване.

— Нека владетелят Отори дойде с нас — каза той, докато минаваше покрай Такео, който го последва на колене.

Шигеко чакаше отвън с кирина. Когато императорът се приближи, тя падна на едно коляно, сведе глава в поклон, протегна ръката си, в която държеше шнура, и каза:

— Ваше величество, това същество е нищо в сравнение с вашето величие, но ние ви го поднасяме с надеждата, че ще се отнесете с благосклонност към вашите поданици от Трите провинции.

Лицето на императора изразяваше пълно удивление колкото от вида на кирина, толкова и от факта, че към него се обръща жена. Пое предпазливо шнура, извърна се за миг към своите придворни, после плъзна поглед нагоре по дългия врат на кирина към главата му и се засмя щастливо.

Шигеко добави:

— Ваше величество може да го докосне, той е много мил.

И човекът бог протегна ръка и погали меката козина на поразителното същество.

— Киринът се появява само когато владетелят е благословен от Небесата — прошепна той.

Шигеко отвърна също тъй тихо:

— И ваше величество е благословен наистина!

— Това мъж ли е или жена? — обърна се императорът към Сага, който се бе приближил на колене по същия начин както Такео, тъй като Шигеко бе използвала словата на истински владетел.

— Ваше величество, това е дъщерята на владетеля Отори, владетелката Маруяма.

— От земята, управлявана от жени? Владетелят Отори ни е донесъл много екзотични неща! Всичко, което сме чували за Трите провинции, се оказва истина. Колко бих искал да отида там, но не ми е възможно да напусна столицата — той отново погали кирина. — Какво да ви предложа в замяна? — попита той. — Съмнявам се, че разполагам с нещо сравнимо — той застина, сякаш потънал в дълбоки размишления, и след малко се обърна и погледна назад, сякаш осенен от внезапно вдъхновение. — Донесете ми меча на Отори — нареди той. — Ще го даря на владетелката Маруяма!

Такео си спомни един глас от миналото: „И така преминава от ръка в ръка.“ Мечът, който Кенджи бе дал на Шигеру след поражението при Яегахара и който Юки, дъщерята на Кенджи, бе донесла на Такео, сега щеше да бъде предоставен в ръцете на Маруяма Шигеко лично от императора.

Такео отново се поклони доземи и когато се изправи, видя, че императорът го наблюдава изпитателно. В този момент изкушението на абсолютната власт заблестя пред очите му. Който спечелеше благоразположението на императора… или казано без заобикалки — контролираше императора, управляваше Осемте острова.

„Това бихме могли да бъдем ние с Каеде, помисли си той. Бихме могли да си съперничим със Сага — ако го победим утре в състезанието, бихме могли да го изместим. Нашата армия е готова. Мога да пратя вестоносци до Кахей, за да премине в настъпление. Ще го изтласкаме на север и към морето. И тогава заточеният ще бъде той, не аз!“ За миг се наслади на фантазията си и после я изостави. Не искаше Осемте острова, искаше само Трите провинции и освен това държеше да просъществуват в мир.

Останалата част от деня премина в пируване, музикални и драматични изпълнения, надпревара в поезия и дори в показна среща на любимата игра на младите благородници, в която владетелят Коно се изяви с неподозирана вещина.

— Вялостта му прикрива завидни физически умения — отбеляза тихо Такео, обръщайки се към Гемба.

— Те всички ще бъдат достойни съперници — съгласи се Гемба спокойно.

Точно преди залез-слънце се проведе и конно надбягване, в което отборът на владетеля Сага спечели с лекота, яздейки новополучените жребци от Маруяма. Всеобщата възхита от гостите, както и удоволствието и удивлението от ненадминатите им подаръци се засилиха.

Такео се върна в резиденцията си доволен и насърчен от събитията през изтеклия ден, макар и все още притеснен за предстоящия. Беше видял със собствените си очи уменията и майсторското яздене на противниците им. Не можеше да повярва, че дъщеря му е в състояние да ги победи. Но Гемба се бе оказал прав за меча. Очевидно трябваше да му се довери и за състезанието.

Беше вдигнал копринената завеска на паланкина, за да се наслади на вечерния въздух, и докато го пренасяха през портата, улови с крайчеца на окото си неясните очертания на човек в състояние на невидимост. Учуди се, тъй като не очакваше Племето да действа в столицата — нищо в неговите архиви, нито в сведенията, получени от фамилията Муто, не бе подсказало, че са проникнали толкова далеч на Изток.

Посегна инстинктивно към меча си, осъзна, че е без оръжие, и усети обичайното моментно любопитство, което го пронизваше винаги щом се изправеше лице в лице със собствената си тленност — дали този опит за покушение нямаше да се окаже успешен, — и всичко това в мига, преди да оставят паланкина на земята. Щом слезе, той се втурна обратно към портите, без да обръща внимание на помощниците си, и претърси с поглед развълнуваната тълпа, като се питаше дали не бе сгрешил. Чуваше как множество гласове припяват името му и му се стори, че сред тях откроява един познат глас, а после видя момичето.

Веднага позна, че е Муто, но му трябваха миг-два, докато се сети коя е. Беше Маи — сестрата на Сада, която бе изпратена в къщата на чужденците да научи езика им и да ги шпионира.

— Веднага ела вътре — заповяда й той. Щом се озоваха в къщата, нареди на стражите да затворят и да залостят портите, а после се обърна към момичето. То изглеждаше изтощено и мръсно от дълъг път. — Какво правиш тук? Носиш ли вести от Таку? Джун ли те изпрати?

— Трябва да говоря с владетеля Отори насаме — прошепна Маи.

Той видя скръбта, стаена в гънките около устата и в очите й, и сърцето му запрепуска в уплах от онова, което му предстоеше да чуе.

— Чакай тук. Веднага ще пратя да те повикат.

Нареди на прислужниците да му помогнат да съблече официалните одежди и после ги отпрати, като им заръча да му доведат момичето, да донесат чай и да се погрижат да остане сам, като не пускат никого — дори дъщеря му, дори владетеля Мийоши.

Маи влезе в стаята и коленичи пред него. Пристигна прислужница с купички чай; Такео взе една и я подаде на момичето. Вече се здрачаваше; въпреки топлата вечер то беше бледо и трепереше.

— Какво се е случило?

— Владетелят Таку и сестра ми са мъртви, господарю.

Макар и не неочаквана, вестта се стовари върху него като зашеметяващ удар. Той се втренчи в Маи, почти онемял от това, което бе чул, усещайки как във вените му плъзва вълна от мъчителна скръб. Остана безмълвен, само я подкани с жест да продължи.

— Твърди се, че били нападнати от разбойници на един ден път от Хофу.

— Разбойници ли? — повтори той недоумяващо. — Че какви разбойници има в Средната провинция?

— Това е официалната версия, изнесена от Зенко — отвърна Маи. — Но Зенко прикрива Кикута Акио. Носи се слух, че Акио и синът му са убили Таку, отмъщавайки за смъртта на Котаро. Сада е загинала с него.

— А дъщеря ми? — прошепна Такео с напиращи в очите му сълзи.

— Владетелю Отори, никой не знае къде е. Не е била убита по същото време, но дали е избягала, или е в ръцете на Акио…

— Дъщеря ми в ръцете на Акио? — повтори той вцепенен.

— Може да е избягала — предположи неуверено Маи. — Но не е успяла да стигне до Кагемура или Тераяма, нито другаде, където би могла да потърси убежище.

— Съпругата ми знае ли?

— Нямам представа, господарю.

Той усети, че има и още нещо, някаква друга причина, поради която момичето бе извършило това дълго пътуване, вероятно без разрешение от Племето и без знанието на никого, дори на Шизука.

— Но майката на Таку сигурно е била уведомена?

— И това не знам. Нещо се е случило с мрежата на Муто, господарю. Съобщенията се изпращат в грешна посока или се четат не от когото трябва. Хората говорят, че Муто искали да се върнат някогашните времена, когато Племето разполагало с действителна власт. Кикута Акио се е сближил със Зенко и мнозина от Муто одобряват новото им приятелство… казват, че било както някогашните отношения между Кенджи и Котаро, преди…

— Преди да се появя аз — отбеляза Такео мрачно.

— Не мога да кажа такова нещо, владетелю Отори. Всички във фамилията Муто са положила клетва за вярност към вас и Таку и Сада ви бяха предани. На мен това ми стига. Тръгнах от Хофу, без да кажа на никого, с надеждата да настигна господарката Шигеко и господаря Хироши, но те ме бяха изпреварили с няколко дни. Просто ги следвах, докато накрая се озовах в столицата. Шест седмици съм била на път.

— Много съм ти признателен — спомни си, че тя също бе опечалена. — И искрено съжалявам за смъртта на сестра ти, загинала, служейки на моето семейство.

Очите на Маи заблестяха на светлината на лампата, но останаха сухи.

— Нападнали са ги с пушки — отбеляза тя горчиво. — Никой не би могъл да ги убие с обикновено оръжие. Таку е бил уцелен във врата; сигурно е умрял за миг от загуба на кръв; същият куршум е съборил Сада от коня, но тя не е издъхнала от падането, гърлото й е било прерязано.

— Акио разполага с пушки? Откъде може да ги е взел?

— Цялата зима остана в Кумамото. Сигурно Араи са го снабдили; те търгуват с чуждоземците.

Той застина безмълвен, спомняйки си внезапно как бе сграбчил Таку за врата, когато се бе събудил и го бе хванал в стаята си в Шухо — по онова време Таку бе девет-десетгодишно момче; беше издул мускулите на врата си, за да се направи на по-голям и по-силен. Споменът, последван от много други, почти го смаза. Закри лице с ръка и положи неистово усилие да сподави риданията си. Скръбта му се усилваше от едва сдържан гняв към Зенко, когото бе пощадил, за да го види сега като съучастник в смъртта на брат му. „Таку смяташе, че Зенко трябва да бъде убит, спомни си той; така мислеше дори Шизука. А сега загубихме брата, от когото най-малко можехме да се лишим.“

— Владетелю Отори — обади се несигурно Маи. — Да повикам ли някого при вас?

— Не! — отвърна той, възвръщайки самообладанието си, преодолял мига на слабост. — Не си запозната с обстоятелствата около нас. Не казвай на никого! Нищо не трябва да попречи на планираните през следващите няколко дни събития. Ще се проведе състезание, в което ще участват дъщеря ми и владетелят Хироши. Не бива да си отвличат вниманието по никакъв начин. Не бива да научават за това преди края на надпреварата. Никой не бива да знае какво се е случило!

— Но вие трябва незабавно да се върнете в Трите провинции! Зенко…

— Ще се върна веднага щом мога, по-рано, отколкото бях планирал. Но не мога да оскърбя домакините си — владетеля Сага, самия император. Нито мога да позволя Сага да се досети за предателството на Зенко. В момента се ползвам с известно благоразположение… но това може да се промени във всеки един момент. Щом състезанието приключи и бъдем наясно с резултата, ще организирам връщането си. Това означава, че ще се изложим на риск да ни хванат дъждовете, но няма как. Ти ще пътуваш с нас, разбира се, но сега трябва да те помоля да стоиш настрана от тази къща. Шигеко може да те познае. Само до вдругиден. После ще трябва да кажа и на нея, и на Хироши.

Той се разпореди Маи да получи пари и да й се осигури подслон, след което тя си тръгна с обещанието да дойде след два дни.

Тъкмо бе напуснала резиденцията, когато Шигеко се върна заедно с Гемба. Бяха отишли да проверят конете, да подготвят седлата и юздите за следващия ден и да обсъдят стратегията си. Обикновено овладяна и спокойна, сега Шигеко сияеше от въодушевление заради събитията от изминалия ден и предстоящото състезание.

Такео изпита облекчение, тъй като при нормални обстоятелства тя би забелязала неговото мълчание и унилост; благодарен бе и на сумрака в стаята, който й попречи да види добре лицето му.

— Трябва да ти върна Джато, татко! — рече тя.

— Категорично не — отвърна той. — Получила си го лично от императора. Сега Джато е твой.

— Ама наистина, твърде ми е дълъг — възропта тя.

Такео се насили да се усмихне:

— При все това е твой.

— Ще го дам в храма, докато…

— Докато какво? — подкани я той.

— Докато твоят или моят син порасне достатъчно, за да го носи.

— Няма да му е за пръв път да си почива там — отвърна той. — Но Джато е твой и те утвърждава като наследница не само на Маруяма, но и на Отори.

Такео осъзна, че признанието на императора правеше въпроса с нейния брак още по-неотложен. Който станеше неин съпруг, щеше чрез нея да получи и Трите провинции, при това с благословията на императора. Каквито и да бяха изискванията на Сага, Такео нямаше да откликне незабавно, не и преди да се посъветва с Каеде.

Изпита непреодолим копнеж по Каеде, но не само по тялото й; неистовото желание, разпалвано от скръбта, бе и за нейната мъдрост, чистота и нежна сила. „Не представлявам нищо без нея“, помисли си. Копнееше да се върне у дома.

Не беше трудно да убеди Шигеко да се оттегли рано; Гемба също отиде да си легне, оставяйки го сам в очакване на една дълга нощ и на следващия ден, завладян от скръб и тревога, неспособен да обуздае чувствата си.