Разгромът

Петдесета глава

Синът на Каеде почина в нощта преди пълнолунието в средата на лятото. Новородените често напускаха този свят, затова никой не се изненада особено — през лятото това се случваше от болест или мор, през зимата — от студ или круп. По принцип се смяташе за разумно родителите да не се привързват към бебетата си, защото малко от тях преживяваха първите няколко седмици след раждането. Каеде се опита да овладее и да сдържи мъката си подобаващо, с ясното съзнание, че като владетел на страната в отсъствието на съпруга си не можеше да си позволи да се срине. При все това желаеше просто да умре. Непрестанно премисляше каква нейна грешка бе довела до тази непоносима загуба — дали бе хранила бебето прекомерно или оскъдно; може би не трябваше да го оставя; вероятно бе прокълната — първо с близначките, а после с тази смърт.

Напразно доктор Ишида се опитваше да я убеди, че бе нещо обичайно новородените да напускат този свят без видима причина.

Тя копнееше за завръщането на Такео, но в същото време се ужасяваше да му каже; копнееше да си легне с него и да изпита познатото утешение, което й вдъхваше тяхната любов, но въпреки това чувстваше, че никога вече няма да понесе да го допусне в себе си, тъй като мисълта, че може да зачене друго дете само за да го загуби, й бе непоносима.

Трябваше да му каже, но как да го стори? Дори не знаеше къде точно се намираше. Щяха да минат седмици, докато получеше писмото й. Нямаше никакви вести от него, откакто й бе писал от Инуяма в началото на петия месец. Всеки ден решаваше да му пише и всеки път не намираше сили. Цял ден копнееше да настъпи нощта, за да можеше да даде воля на скръбта си, и по цяла нощ лежеше, без да заспи, в томително очакване на зората, за да може временно да загърби болката.

Единственото й утешение бе компанията на сестра й и на момчетата, които обичаше като свои деца. Те я отвличаха от мъката й и тя прекарваше с тях много време, надзиравайки обучението им и тренировките им по бойни умения. Бебето бе погребано в Дайшоин; луната бе намаляла до тесен сребрист сърп над гроба му, когато най-накрая пратеници й донесоха писма от Такео. Когато разви свитъка, от тях изпаднаха скиците на птици, които съпругът й бе наблюдавал по време на пътуването си. Тя ги изглади с ръка и се взря в тях — черните щрихи бяха уловили по съвършен начин гарвана на скалистия зъбер, мухолова и камбанката.

— Пише ми от някакво място, наречено Санда — поясни тя на сестра си. — Още дори не е стигнал до столицата — само хвърли поглед на писмата, без да ги прочете; почеркът беше на Минору, но птиците бе нарисувал Такео — тя разпозна силата в познатите щрихи, представи си го как поддържа дясната си ръка с лявата, извличайки умението от немощта си. Беше сама с Хана; момчетата бяха на езда, а прислужничките работеха в кухнята. Без да се сдържа повече, даде воля на сълзите си. — Той дори не знае, че синът му е мъртъв!

Хана каза:

— Скръбта му би била нищо в сравнение с твоята. Не се тормози заради него.

— Но той загуби единствения си син! — изрече с мъка Каеде.

Хана я прегърна и прошепна в ухото й:

— Няма да скърби. Обещавам ти. Ще изпита облекчение.

— Какво искаш да кажеш? — Каеде се отдръпна леко и впери поглед в сестра си.

С някаква част от себе си отбеляза все още неповехналата красота на Хана и изпита съжаление заради собствените си белези и загубената коса. Но всичко това вече нямаше значение. Отново би се хвърлила в огъня, би извадила собствените си очи, ако можеше да върне детето си. След неговата смърт бе започнала да разчита изцяло на Хана, бе загърбила своите подозрения и липса на доверие, почти бе забравила, че Хана и синовете й бяха заложници в Хаги.

— Мислех за пророчеството…

— Какво пророчество? — Каеде си спомни почти с физическа болка следобеда на последния ден от годината в Инуяма, когато двамата с Такео бяха лежали заедно и после бяха разговаряли за думите, управлявали живота им. — За петте битки? Какво общо имат те? — не искаше сега да говори за това, но нещо в гласа на Хана я обезпокои. Сестра й знаеше нещо повече от нея. Въпреки жегата я побиха тръпки.

— В пророчеството е имало и друго — рече Хана. — Такео не ти ли е казал?

Каеде поклати глава, колкото и да й бе неприятно да го признае.

— А ти откъде си го научила?

— Такео го е споделил с Муто Кенджи и в Племето се знае.

Каеде усети първия пристъп на гняв. Винаги бе ненавиждала тайния живот на Такео и се бе страхувала от него — той я бе напуснал, за да тръгне с Племето, бе я оставил с бъдещото им дете, което бе загубила, като замалко не бе умряла. Смяташе, че разбира избора му, направен в лицето на смъртта, когато бе почти обезумял от мъка, бе забравила и простила, но сега негодуванието отново се надигна в нея. И тя го посрещна с охота, тъй като то бе противоотровата за скръбта.

— По-добре ми кажи какви са били точните думи.

— Че Такео не е застрашен от смърт освен от ръката на собствения си син.

Известно време Каеде не реагира. Знаеше, че Хана не я лъже; веднага осъзна до каква степен животът на Такео бе подчинен на това — неговото безстрашие, решимост. Толкова неща, които й бе казал в миналото, сега добиха нов смисъл. Проумя и облекчението му от факта, че всичките им деца са момичета.

— Трябвало е да ми каже, но той се е опитвал да ме предпази — рече тя. — Не мога да повярвам, че смъртта на нашия син ще му донесе успокоение. Познавам го достатъчно добре — заля я облекчение: беше очаквала от Хана нещо много по-лошо. — Пророчествата са опасно нещо — рече тя. — Това обаче не може да се сбъдне. Синът му умря преди него, а повече деца сигурно няма да има — „Той ще се върне при мен, каза си тя, както винаги е правил. Няма да умре на Изток. Може би дори в този момент вече е на път за вкъщи.“

— Всички се надяваме владетелят Такео да има дълъг и щастлив живот — рече Хана. — Нека се помолим пророчеството да не се отнася за другия му син — и тъй като Каеде се втренчи в нея безмълвна, тя продължи: — Прости ми, сестро. Мислех, че знаеш.

— Кажи ми — подкани я Каеде безстрастно.

— Не мога. Щом съпругът ти е решил да го запази в тайна от теб…

— Кажи ми — настоя Каеде и усети как гласът й се прекърши.

— Ужасявам се, че мога да ти причиня още болка. Нека Такео ти каже, когато се върне.

— Той има син? — повтори Каеде.

— Да — въздъхна Хана. — Момчето е седемнайсетгодишно. Неговата майка е Муто Юки.

— Дъщерята на Кенджи? — попита Каеде глухо. — Значи Кенджи е знаел през цялото време?

— Предполагам. Пак ти казвам, в Племето това не е тайна.

Шизука, Зенко, Таку? Те всички са били наясно с това, знаели са го от години, докато тя е била в пълно неведение? Усети, че почва да трепери неистово.

— Не ти е добре — каза й Хана загрижено. — Нека ти донеса чай. Да повикам ли Ишида?

— Защо не ми е казал? — попита Каеде. Не бе толкова ядосана от изневярата; не изпитваше ревност към жена, преминала в отвъдното преди години; онова, което я разтърси, бе измамата. — Само ако ми беше казал…

— Предполагам, че е искал да те предпази.

— Сигурно е само слух — предположи Каеде.

— Не, аз познавам момчето. Срещнах го няколко пъти в Кумамото. Прилича на повечето членове на Племето — прикрит и жесток. Никога няма да повярваш, че е полубрат на Шигеко.

Думите на Хана я пронизаха с нова сила. Спомни си всички неща, които я бяха тревожили по отношение на Такео през целия им съвместен живот — странните способности, смесената кръв, неестествената наследственост, въплътена в близначките. Психическото й равновесие вече бе нарушено от скръбта и потресът от това ново разкритие изопачи всичко, което бе представлявало същността на живота й. Обзе я неистова омраза към него; изпитваше ненавист и към себе си, задето му се бе посветила. Обвиняваше го за всичките си страдания, за раждането на прокълнатите близначки, за смъртта на сина си, когото обожаваше. Искаше да го нарани, да му отнеме всичко.

Осъзна, че все още държи скиците. Както винаги, птиците й внушаваха идеята за свобода, но това бе илюзия. Птиците не бяха по-свободни от човешките същества и също като тях бяха пленници на глада, желанието и смъртта. Повече от половината си живот бе обвързана с мъж, който я бе предал, който се бе оказал недостоен за нея. Тя накъса рисунките на парчета и ги стъпка.

— Не мога да остана тук. Какво да правя?

— Ела с мен в Кумамото — предложи й Хана. — Съпругът ми ще се погрижи за теб.

Каеде си спомни бащата на Зенко, който й бе спасил живота и бе неин защитник, когото тя бе предизвикала и превърнала в свой враг — все заради Такео.

— Каква глупачка съм била! — изплака тя. Изпълни я трескава енергия. — Прати да извикат момчетата и ги подготви за пътуване. С колко души пристигна?

— Трийсет-четирийсет. Разквартирувани са в крепостта.

— И моите хора са там. Онези, които не заминаха… с него… на Изток. — Не можа да се насили да каже „моя съпруг“ или да го назове по име. — Ще ги вземем с нас, но нека десетима от твоите дойдат тук. Имам задача за тях. Ще тръгнем преди края на седмицата.

— Както кажеш, сестро — съгласи се Хана.