Шифърът на Леонардо

104

Черквата „Рослин“ — често наричана „Катедралата на символите“ — се намира на тридесетина километра северно от Гластънбъри в Шотландия, където някога се е издигал древен храм на Митра. Построена е от рицарите тамплиери през 1446 година и в нея са изобразени поразително много символи от юдейската, християнската, египетската, масонската и езическата традиция.

Географските й координати попадат точно на меридиана, който минава през Гластънбъри. Тази Линия на розата е традиционен белег за Артуровия остров Авалон и се смята за основен стълб на британската сакрална геометрия. Именно от тази свещена Линия на розата произхожда името на черквата, първоначално произнасяно като „Розлин“.

Робърт Лангдън и Софи Нево спряха взетата под наем кола на затревения паркинг в подножието на хълма. Храмът хвърляше дълги привечерни сенки. Краткият полет от Лондон до Единбург бе минал спокойно, макар че нито един от двамата не беше спал поради неизвестността, която ги очакваше. Загледан в мрачната сграда, чийто силует се очертаваше на облачното небе, професорът се почувства като Алиса, стремглаво падаща в огледалото. „Сигурно сънувам.“ И все пак последната загадка на Сониер не можеше да е по-конкретна.

„Под Розлин тя е скрита най-подир.“

Беше си представял, че „картата на Граала“ ще е схема — план с кръстчета, — но последната тайна на Ордена бе разкрита по същия начин, по който още отначало им беше говорил Сониер. В стихове. Четири ясни стиха, които без никакво съмнение сочеха към това място. Освен че изрично се споменаваше името — Рослин, стихотворението отбелязваше някои от най-известните архитектурни особености на черквата.

Въпреки яснотата на последното откровение на Сониер Лангдън бе смутен. Векове наред в този каменен храм бяха отеквали шепоти за присъствието на Светия Граал. Шепотите се бяха превърнали във викове през последните десетилетия, когато с помощта на ултразвуково сканиране бяха установили съществуването на удивителна структура под сградата — грамадно подземно помещение. Това дълбоко подземие не само беше по-голямо от самата черква, но и, изглежда, нямаше нито вход, нито изход. Археолозите бяха предложили да пробият скалата, за да стигнат до тайнствената камера, ала тръстът „Рослин“ категорично бе забранил всякакви разкопки на свещеното място. Естествено това само разпалваше пламъците на догадките. Какво се опитваше да скрие тръстът?

В резултат черквата „Рослин“ се бе превърнала в място за поклонение на търсачи на загадки. Някои твърдяха, че ги привличала могъща сила, която необяснимо се излъчвала от тези координати, други заявяваха, че били дошли да търсят наоколо таен вход към подземието, но повечето признаваха, че просто искат да се поскитат в района и да се насладят на духа на легендите за Светия Граал.

Въпреки че никога не бе идвал в „Рослин“, Лангдън винаги се беше подсмихвал, когато бе чувал да посочват храма за последно убежище на Граала. Смяташе, че някога черквата може да е била дом на Светия Граал, но не и сега. През последните години „Рослин“ привличаше прекалено много внимание и рано или късно все някой щеше да намери начин да проникне в подземието. Истинските специалисти по история на Граала бяха единодушни, че „Рослин“ е примамка — един от лъжливите задънени пътища, така убедително създадени от Ордена. Стиховете от ключовия камък обаче сочеха точно към това място и тази вечер Лангдън не бе толкава сигурен. През целия ден го беше измъчвал един въпрос:

„Защо Сониер е положил толкова усилия, за да ни доведе до толкова очевидно място?“ Изглежда, имаше само един логичен отговор. „В «Рослин» има нещо, което трябва да разберем.“

— Робърт? — Софи стоеше до колата и го гледаше. — Идваш ли? — Тя носеше палисандровото ковчеже, което им беше върнал капитан Фаш. Вътре бяха и двата криптекса, поставени един в друг, както ги бяха открили. Папирусът със стихотворението бе на мястото си — без счупената стъкленица с оцет.

Докато се изкачваха по дългата чакълена пътека, Лангдън и Софи минаха покрай прочутата западна стена на черквата. Обикновените посетители смятаха, че тази странно стърчаща стена е част от сградата, която е останала недовършена. Истината, спомни си Робърт, беше много по-интересна.

„Западната стена на Соломоновия храм.“ Рицарите тамплиери бяха проектирали „Рослин“ като точно архитектурно копие на ерусалимския Соломонов храм — западна стена, тесен правоъгълен кораб и подземие като светая светих, в която първите деветима рицари бяха открили безценното си съкровище. Лангдън трябваше да признае, че в идеята на тамплиерите да построят хранилище на Граала, което да имитира първото му скривалище, има някаква странна симетрия.

Входът на „Рослин“ бе по-скромен, отколкото очакваше професорът. Малката дървена врата имаше две железни панти и проста дъбова табела.

Рослин.

Това беше древното заклинание, обясни на Софи той, произлизащо от Линията на розата, меридиана, на който се намираше черквата. Или, както предпочитаха да вярват специалистите по история на Граала, от „линията на Розата“ — рода на Мария Магдалина.

Храмът скоро затваряше и когато Лангдън отвори вратата, отвътре го лъхна топъл въздух, сякаш древната сграда уморено въздишаше в края на дълъг ден. По арките на входа бяха изваяни петолистници.

„Рози. Утробата на Богинята-майка.“

Когато влязоха, Робърт обгърна с поглед целия храм. Макар че беше чел описания на поразително сложните каменни изваяния, съвсем друго бе да ги види със собствените си очи. „Рай за специалистите по символика“, както го беше нарекъл един негов колега.

„По-скоро ад“ — вторачен в стените, си помисли той.

Всяка повърхност на черквата бе покрита със символи — християнски разпятия, юдейски звезди, масонски печати, тамплиерски кръстове, рогове на изобилието, пирамиди, астрологични знаци, растения, пентаграми и рози. Рицарите тамплиери — майстори зидари — бяха издигнали свои храмове из цяла Европа, ала „Рослин“ се смяташе за най-любимото им постижение. Зидарите не бяха оставили нито един гол камък. Това беше храм на всички религии… на всички традиции… и най-вече на природата и Богинята-майка.

Вътре имаше само неколцина посетители, които слушаха младия екскурзовод да изнася последната си за деня беседа. Той ги водеше в редица по един по добре познат маршрут — невидима пътека, свързваща шест ключови архитектурни точки. Поколения туристи бяха извървели тези прави линии и безбройните им стъпки бяха изтъркали огромен символ върху пода.

„Соломоновият печат — помисли си Лангдън. — Това не е съвпадение.“

Екскурзоводът ги беше видял да влизат и въпреки че наближаваше краят на работното време, любезно се усмихна и им даде знак спокойно да разгледат храма.

Професорът кимна и навлезе навътре в сградата. Софи обаче стоеше, като вцепенена на входа и гледаше озадачено.

— Какво има? — попита Робърт.

Тя се взираше в отсрещния край на черквата.

— Струва ми се… че съм била тук.

Лангдън се изненада.

— Но нали каза, че изобщо не си чувала за „Рослин“?

— Не бях… — Младата жена неуверено се огледа. — Дядо ми сигурно ме е водил тук като съвсем малка. Не знам. Струва ми се познато. — Докато обхождаше с поглед храма, тя закима по-уверено. — Да. — Софи посочи. — Онези две колони… Виждала съм ги.

Робърт погледна двете красиво изваяни колони в отсрещния край на сградата. Бялата каменна дантела сякаш тлееше с червеникаво сияние на последните слънчеви лъчи, процеждащи се през западния прозорец. По левия стълб минаваха прости вертикални линии, докато по десния имаше сложни спирали. Софи тръгна натам. Лангдън забърза да я настигне. Когато се приближиха, тя смаяно закима.

— Да, сигурна съм. Виждала съм ги!

— Не се съмнявам, че си ги виждала, но не е задължително да е било тук.

Криптографката се обърна към него.

— Какво искаш да кажеш?

— Тези два стълба са най-често копираните архитектурни елементи в историята. Такива има по цял свят.

— Копия на „Рослин“ ли? — изненада се Софи.

— Не. Ако си спомняш, ти споменах, че самият „Рослин“ е копие на Соломоновия храм. Тези два стълба са същите като стълбовете пред Храма в Ерусалим. — Лангдън посочи левия. — Този се казва Воаз или „стълбът на зидаря“. Другият се казва Яхин или „стълбът на чирака“. — Той замълча за миг. — Всъщност почти във всеки масонски храм по света има такива стълбове.

Вече й беше разказвал за тесните исторически връзки на тамплиерите със съвременните тайни масонски братства, чиито основни степени чирак, калфа и майстор произхождаха от ранните дни на рицарския орден. В последното стихотворение на дядо й се споменаваше за майсторите, които украсили „Рослин“, както и за тавана на черквата, покрит с изображения на звезди и планети.

— Никога не съм била в масонски храм — без да откъсва очи от колоните, каза Софи. — Почти съм сигурна, че съм виждала тези стълбове тук. — Тя отново плъзна поглед наоколо, сякаш търсеше още нещо, което да събуди спомените й.

Останалите посетители вече си тръгваха и екскурзоводът с учтива усмивка се запъти към тях. Бе красив тридесетинагодишен мъж с шотландски акцент и пясъчноруса коса.

— Скоро ще затварям. Мога ли да ви помогна да намерите нещо?

„Например Светия Граал?“, помисли си Лангдън.

— Шифърът — внезапно възкликна Софи. — Тук има шифър!

Екскурзоводът се зарадва на ентусиазма й.

— Ами да, има, госпожо.

— На тавана — посочи тя. — Някъде… там.

Той се усмихна.

— Виждам, че не идвате за пръв път в „Рослин“.

„Шифърът“ — помисли си Лангдън. Беше забравил за тази легенда. Сред многобройните загадки на храма бе арка, от която стърчаха стотици каменни блокове. Върху всички блокове привидно безредно бяха изваяни символи и образуваха шифър с невъобразими мащаби. Някои смятаха, че той посочва входа на подземието под черквата. Други вярваха, че разказва истинската легенда за Граала. Не че имаше значение — криптографите от векове се опитваха да разшифроват значението му. Тръстът „Рослин“ до ден днешен предлагаше щедра награда за онзи, който разкрие тайния смисъл, ала шифърът си оставаше загадка.

— С удоволствие ще ви покажа…

Гласът на екскурзовода заглъхна.

„Първият ми шифър“ — помисли си Софи, докато се приближаваше сама като изпаднала в транс към арката. След като подаде палисандровото ковчеже на Лангдън, тя за миг забрави всичко за Светия Граал, Ордена на Сион и всички загадки от предишния ден. Когато стигна под свода и видя символите над себе си, спомените в миг я връхлетяха. Върна се в деня на първото си идване тук и това й навя странна неочаквана тъга.

Беше съвсем малка… беше около година след гибелта на семейството й. Дядо й я бе довел на кратка почивка в Шотландия. Бяха дошли да видят черквата „Рослин“ преди да се завърнат в Париж. Беше късно и храмът бе затворен. И все пак те бяха вътре.

— Хайде да се прибираме, grand-pére — уморена, помоли тя.

— Скоро, миличка, съвсем скоро. — Гласът му звучеше меланхолично. — Трябва да свърша само още нещо. Искаш ли да ме почакаш в колата?

— Пак ли ще правиш нещо, каквото правят само възрастните?

Той кимна.

— Бързо ще свърша. Обещавам.

— Може ли пак да разгадая гатанката на арката? Беше забавно.

— Не знам. Трябва да изляза навън. Няма ли да те е страх сама?

— Не, разбира се! — изпуфтя Софи. — Та тук дори не е тъмно!

Дядо й се усмихна.

— Добре тогава. — И я заведе при арката, която й бе показал по-рано.

Софи веднага се просна на каменния под, легна по гръб и се вторачи в символите на тавана.

— Ще разгадая гатанката преди да се върнеш!

— Тогава да се състезаваме. — Дядо й се наведе, целуна я по челото и тръгна към близката странична врата. — Няма да се отдалечавам много. Ще оставя вратата отворена. Ако ти потрябвам, само ме повикай. — Той излезе в сумрака навън.

Софи лежеше на пода и се взираше в кода. Приспа й се. След няколко минути символите се замъглиха. И изчезнаха.

Когато се събуди, подът под нея беше студен.

— Grand-pére?

Никакъв отговор. Софи се изправи и изтупа дрехите си. Страничната врата все още бе отворена. Мракът навън се сгъстяваше. Пееха щурци. Тя излезе навън и видя, че дядо й стои на верандата на една каменна къща точно под черквата. Той тихо разговаряше с някого — човекът едва се виждаше зад мрежата на вратата.

— Grand-pére? — извика Софи.

Дядо й се обърна и й махна да почака малко. Размени няколко последни думи с неясната фигура и й прати въздушна целувка. После се приближи към Софи. Очите му бяха насълзени.

— Защо плачеш, grand-pére?

Той я вдигна на ръце и я притисна към себе си.

— О, Софи, тази година с теб се сбогувахме с много хора. Тежко е.

Момичето си помисли за катастрофата, за сбогуването с майка й и баща й, с баба й и мъничкото й братче.

— С друг човек ли се сбогуваше?

— С една скъпа приятелка, която много обичам — развълнувано отвърна дядо й. — И се боя, че дълго време няма да я видя.

Застанал до екскурзовода, Лангдън разглеждаше стените на черквата и му се струваше, че е стигнал до задънена улица. Софи се беше отдалечила към шифъра и го бе оставила да носи палисандровото ковчеже. Картата на Граала в него като че ли с нищо не му помагаше. Макар че стихотворението на Сониер ясно посочваше „Рослин“, професорът не беше сигурен какво да прави тук. Споменаваше се за „острие с потир“, каквито не забелязваше никъде.

Усещаше, че остава някаква част от тази загадка, която трябва да се разкрие сама.

— Простете за любопитството — обади се екскурзоводът. Гледаше палисандровото ковчеже в ръцете му. — Но тази кутия… може ли да попитам откъде я имате?

Лангдън уморено се засмя.

— Това е невероятно дълга история.

Екскурзоводът се поколеба.

— Странна работа. Баба ми има точно такава кутия — кутия за бижута. Същото полирано палисандрово дърво, същата инкрустирана роза, даже пантичките изглеждат същите.

Професорът си помисли, че младежът сигурно греши. Ако на света изобщо съществуваше уникална кутия, това беше тази — специално направена за ключовия камък на Ордена.

— Двете може би си приличат, но…

Страничната врата изскърца и привлече вниманието им. Софи бе излязла, без да каже дума, и сега се спускаше по скалата към близката каменна къща. Лангдън се загледа след нея. „Къде отива?“ Откакто бяха влезли в черквата, тя се държеше странно. Робърт се обърна към екскурзовода.

— Знаете ли каква е онази къща?

Той кимна, също озадачен от поведението й.

— Там живее уредничката. Която случайно е председател на тръста „Рослин“. — Младежът замълча за миг. — И моя баба.

— Баба ви е председател на тръста „Рослин“?!

Екскурзоводът отново кимна.

— Тя живее там. И аз живея с нея, помагам й да поддържа черквата, развеждам туристи. — Той сви рамене. — Цял живот съм живял тук. Баба ми ме отгледа в тази къща.

Обезпокоен за Софи, Лангдън тръгна към вратата и понечи да я повика. Но едва направи няколко крачки и се закова на място. Думите на младежа бяха стигнали до съзнанието му.

„Баба ми ме отгледа.“

Лангдън погледна Софи на скалата, после сведе очи към палисандровото ковчеже в ръцете си. „Невъзможно.“ Той бавно се обърна към екскурзовода.

— Палисандровото ковчеже на баба ви. Откъде го има?

— Дядо ми й го направил. Той починал, когато съм бил бебе, но баба ми още говори за него. Казва, че бил много сръчен. Правел всевъзможни неща.

Лангдън започваше да различава невъобразимата паяжина от връзки, която се материализираше пред него.

— Казахте, че ви е отгледала баба ви. Може ли да ви попитам какво се е случило с родителите ви?

Младежът се изненада.

— Починали са, когато съм бил малък. — Той замълча за миг. — Заедно с дядо ми.

Сърцето на Робърт бясно туптеше.

— В автомобилна катастрофа ли?

Екскурзоводът се сепна и озадачено го погледна с маслиненозелените си очи.

— Да. В автомобилна катастрофа. Цялото ми семейство загинало тогава. Дядо ми, родителите ми и… — Той се поколеба и заби поглед в пода.

— И сестра ви — довърши изречението Лангдън.

Каменната къща на скалата изглеждаше точно така, както си я спомняше Софи. Смрачаваше се и сградата изглеждаше топла и гостоприемна. От отворената врата ухаеше на хляб, от прозорците струеше златиста светлина. Когато се приближи, младата жена чу тихо хлипане,

През мрежата на вратата Софи видя в коридора възрастна жена. Тя бе обърната с гръб, ала беше ясно, че плаче. Жената имаше дълга, буйна сребърна коса, която й навя неочакван спомен. Привлечена от нещо, Софи се качи по стълбището. Жената държеше поставена в рамка снимка на мъж и нежно докосваше с пръсти лицето му.

Софи добре познаваше това лице. „Grand-pére.“ Жената очевидно беше чула вестта за смъртта му.

Под краката й изскърца дъска и старицата бавно се обърна. Тъжните й очи срещнаха тези на Софи и на нея й се прииска да избяга, но стоеше като хипнотизирана. Жената нито за миг не откъсна от нея трескавия си поглед, докато оставяше снимката и се приближаваше към мрежата на вратата. Двете се взираха една в друга сякаш цяла вечност. После, като бавно надигаща се океанска вълна, неувереността в очите на старицата се превърна в… смайване… надежда… и накрая радост.

Тя отвори вратата, излезе, протегна нежните си ръце и обгърна в шепи удивеното лице на Софи.

— О, скъпо дете… каква си станала!

Въпреки че не я познаваше, Софи знаеше коя е тази жена. Тя се опита да каже нещо, но установи, че дори не може да си поеме дъх.

— Софи — изхлипа жената и я целуна по челото.

Накрая от устните на Софи се изтръгна задавен шепот.

— Но… grand-pére каза, че си…

— Знам. — Старицата постави длани на раменете й и я погледна с познатите си очи. — С дядо ти бяхме принудени да кажем много неща. Постъпихме така, както сметнахме за нужно. Съжалявам. Това бе заради твоята сигурност, принцесо.

Софи чу последната дума и си помисли за дядо си, който дълги години я беше наричал така. Гласът му сякащ отекна в древните камъни на „Рослин“, просмука се през земята и завибрира в незнайните кухини под храма.

Жената я прегърна и сълзите й потекоха по лицето й.

— Дядо ти много искаше да ти обясни всичко. Но помежду ви не вървеше. Полагаше всички усилия. Имаше да ти казва много неща. — Тя отново я целуна по челото, после прошепна в ухото й: — Край на тайните, принцесо. Време е да узнаеш истината за семейството си.

Софи и баба й седяха прегърнати и разплакани на стъпалата пред верандата. Младият екскурзовод бързаше към тях през моравата. Очите му блестяха от надежда и удивление.

— Софи?

Тя кимна през сълзи и се изправи. Не познаваше лицето на младежа, но когато се прегърнаха, усети силата на древната кръв във вените му… кръвта, която течеше и в нея. Когато Лангдън се приближи към тях, Софи не можеше да си представи, че едва предишния ден се е чувствала толкова самотна в света. А сега на това чуждо място в компанията на трима души, които почти не познаваше, най-сетне се чувстваше у дома си.