Шифърът на Леонардо

Епилог

Робърт Лангдън внезапно се събуди. Бе сънувал. Монограмът на халата му гласеше: „ХОТЕЛ «РИЦ», ПАРИЖ“. През щорите се процеждаше светлина. „Здрачава ли се, или е сутрин?“ — зачуди се той.

Беше му топло и приятно. Бе прекарал последните два дни почти изцяло в сън. Професорът бавно се надигна и седна. Разбра какво го е събудило… една изключително странна идея. През последните няколко дни го беше заливала всевъзможна информация, ала сега мислеше за нещо, за което до момента не се бе сещал.

„Възможно ли е?“ Дълго стоя неподвижен. Накрая стана от леглото, отиде в мраморната баня и пусна душа докрай. Мисълта продължаваше да го занимава.

„Невъзможно.“

След двадесет минути Лангдън излезе от хотел „Риц“. Спускаше се нощ. Сънят го бе замаял… и все пак той усещаше ума си странно ясен. Беше мислил да пие във фоайето едно кафе, за да проясни мислите си, но краката му направо го бяха извели в парижката вечер.

Тръгна на изток по Рю дьо Пти Шанз. Обземаше те все по-силно вълнение. Зави на юг по Рю Ришельо, където въздухът ухаеше на разцъфващ жасмин от великолепния парк на Пале Роял.

Продължи на юг, докато не видя онова, което търсеше — прочутата аркада от полиран черен мрамор. Когато стигна до нея, погледна под краката си. След секунди намери няколко бронзови медальона, вградени в земята в идеално права линия. Всеки диск имаше диаметър тринадесет сантиметра и носеше буквите „N“ и „S“. Norde. Sud.89

Обърна се на юг и остави погледа си да проследи линията, образувана от медальоните. После закрачи по нея. На ъгъла на „Комеди Франсез“ мина през още един бронзов медальон. „Да!“

Парижките улици, много отдавна бе научил професорът, бяха украсени със сто тридесет и пет такива бронзови знака, вградени в настилката на тротоари, площади и улици по ос север-юг. Веднъж беше проследил линията от Сакре Кьор на север през Сена и накрая до древната парижка астрономическа обсерватория. Там бе открил значението на този свещен път.

Първият главен меридиан на Земята. Първата нулева географска дължина на света. Древната парижка Линия на розата.

И докато бързаше по Рю де Риволи, той усещаше, че целта му е близо. На по-малко от една пряка. „Под Розлин тя е скрита най-подир.“

Откритията идваха на вълни. Странният начин, по който Сониер бе написал „Розлин“… Линията на розата… острието и потирът… гробът, украсен с чудесата на майсторите.

„Затова ли Сониер е искал да разговаря с мен? Нима съм познал истината?“

Лангдън се затича. Усещаше Линията на розата под краката си — тя го водеше, привличаше го към целта му. Когато влезе в Пасаж Ришельо, настръхна от очакване. Знаеше, че в края на тунела се намира най-великолепният парижки паметник — замислен и поръчан в края на 80-те години на XX век от самия Сфинкс, Франсоа Митеран, човек, за когото се говореше, че се движел в тайните кръгове, човек, чието наследство за Париж Робърт бе посетил само преди дни.

„Преди цяла вечност.“

В изблик на енергия той изхвърча от галерията, спря на познатия площад и задъхан, вдигна очи — бавно, смаяно — към лъскавата конструкция.

Лувърската пирамида.

Сияеща в мрака. Възхити й се само за миг. Повече го интересуваше онова, което се намираше от дясната му страна. Професорът се обърна, отново тръгна по невидимия път на древната Линия на розата и тя го отведе до Карусел дю Лувр — огромния стъклен кръг, заобиколен от грижливо подкастрен жив плет, където някога се бяха провеждали празниците на парижките почитатели на природата… весели обреди в чест на плодородието и Богинята-майка.

Лангдън мина през храстите и излезе на тревата — и сякаш се озова в друг свят. На тази свещена земя сега се намираше един от най-необикновените паметници в града. В центъра, забита в земята като кристална пропаст, сияеше грамадната обърната пирамида от стъкло, която беше видял преди няколко дни на влизане в подземния етаж на Лувъра.

Le pyramide inversée.

Разтреперан, той се приближи до ръба и погледна надолу към обширния подземен комплекс на Лувъра, който излъчваше кехлибарена светлина. Очите му бяха насочени не само към огромната обърната пирамида, но и към онова, което се намираше точно под нея. На пода имаше миниатюрна фигура… фигура, за която той споменаваше в ръкописа си.

Усещаше, че вече е напълно буден за тръпката на тази невъобразима възможност. Отново вдигна поглед към Лувъра и му се стори, че крилата на музея го обгръщат… галерии, украсени с най-прекрасните произведения на изкуството на света.

Леонардо… Ботичели…

„От майстори покрита с чудеса…“

Смаян, той за пореден път впери очи през стъклото в мъничката фигура.

„Трябва да сляза долу!“

Излезе от кръга и забърза през площада към входа на високата пирамида. Последните посетители за деня напускаха музея.

Той се провря през въртящата се врата и се спусна по витото стълбище в пирамидата. Въздухът стана по-студен. Когато стигна долу, Лангдън продължи по дългия тунел — под двора на Лувъра, водещ към Le pyramide inversée.

В края на тунела влезе в по-голямо помещение. Точно пред него сияеше увисналата над пода обърната пирамида — поразителен V-образен силует от стъкло.

Потирът.

Погледът му проследи стесняващия се край до върха, стигащ на по-малко от два метра от пода. Малката фигура се намираше точно отдолу.

Миниатюрна пирамида. Висока по-малко от метър. Единствената структура в този колосален комплекс с такива малки размери.

Описвайки огромната колекция на Лувъра от произведения на изкуството, свързани с Богинята-майка, Лангдън мимоходом споменаваше за тази скромна пирамида. „Самата миниатюрна фигура излиза от пода като връх на айсберг — връх на гигантско пирамидално подземие.“

Огрени от меката светлина на мецанина, двете пирамиди бяха обърнати една срещу друга и върховете им почти се докосваха.

Потирът отгоре. Острието отдолу.

„Над нея варди острие с потир.“ Лангдън чу думите на Мари Шовел. „Някой ден ще ви осени.“

Той стоеше под древната Линия на розата, заобиколен от произведенията на майсторите. „Какво по-подходящо място е можел да избере Сониер?“ Най-после разбираше истинския смисъл на стихотворението на великия магистър. Лангдън вдигна очи през стъклото към великолепната звездна нощ. „Почива тя под звездни небеса.“

Като шепот на призраци в мрака отекнаха забравени думи. „Търсачите на Светия Граал всъщност искат да коленичат пред костите на Мария Магдалина. Да се помолят в нозете на прогонената.“

Обзет от внезапна почит, Робърт Лангдън падна на колене. За миг му се стори, че чува женски глас… мъдростта на вековете… шепнещ от земните дълбини.