Шифърът на Леонардо

16

Софи се чудеше кога Фаш ще разбере, че не е напуснала сградата. Виждаше, че Лангдън е ужасен, и се запита дали бе постъпила правилно, като го накара да дойде в тоалетната.

„Какво друго трябваше да направя?“

Представи си трупа на дядо си, гол и проснат с разперени ръце и крака на пода. Някога той беше означавал всичко за нея, ала тази нощ тя с изненада установяваше, че не изпитва почти никаква скръб. Жак Сониер вече бе чужд човек за внучка си. Близостта им се беше изпарила за миг през една майска вечер, когато Софи бе на двадесет и две. „Преди десет години.“ Беше се прибрала една седмица по-рано от специализация в Англия и неволно бе видяла дядо си да се занимава с нещо, което очевидно не беше предназначено за нея. До ден днешен не можеше да повярва.

„Ако не го бях видяла със собствените си очи…“

Прекалено засрамена и смаяна, за да изтърпи мъчителните опити на дядо й да й обясни, Софи незабавно се бе изнесла, беше взела спестяванията си и си бе намерила малък апартамент с няколко съквартирантки. Беше се заклела да не разказва на никого какво е видяла. Дядо й отчаяно се бе опитвал да се свърже с нея, беше й пращал картички и писма, бе я умолявал да се срещнат, за да й обясни. „Как да ми обясни?“ Тя му беше отговорила само веднъж — за да му забрани да й се обажда и да се среща с нея на публични места. Страхуваше се, че обяснението му ще е по-ужасно от самия инцидент.

Колкото и да бе невероятно, Сониер така и не се беше отказал и след десет години Софи пазеше в едно чекмедже на скрина си купища неразпечатани писма. За негова чест, той нито веднъж не бе нарушил забраната й да й телефонира.

„До днес следобед.“

— Софи? — Гласът му по телефонния секретар прозвуча сепващо старчески. — Много време се подчинявах на желанието ти и ми е мъчително трудно да ти се обадя, но трябва да разговарям с теб. Случи се нещо ужасно.

Застанала в кухнята на парижкия си апартамент, Софи се вледени, когато го чу след толкова години. Нежният му глас отприщи порой от мили детски спомени.

— Моля те, изслушай ме, Софи. — Говореше й на английски, както едно време. „На френски ще говориш в училище. Вкъщи ще говориш на английски.“ — Не може вечно да ми се сърдиш. Не прочете ли писмата, които ти пращах? Още ли не си разбрала? — Той замълча за миг. — Трябва веднага да поговорим. Моля те, изпълни поне това желание на дядо си. Обади ми се в Лувъра. Незабавно. Мисля, че и двамата сме в огромна опасност.

Софи зяпна телефонния секретар. „В опасност ли?“ Какви ги говореше дядо й?

— Принцесо… — Гласът му секна от вълнение, което й беше непонятно. — Знам, скрих някои неща от теб, знам, че това ми струва обичта ти. Но това беше заради собствената ни сигурност. Сега трябва да научиш истината. Моля те, трябва да ти кажа истината за твоето семейство.

Софи внезапно чу туптенето на сърцето си. „Моето семейство ли?“ Родителите й бяха загинали, когато бе била четиригодишна. Автомобилът им беше паднал от мост в една река. Баба й и по-малкият й брат също бяха пътували в колата и тя само за миг бе изгубила цялото си семейство. Пазеше цяла кутия с вестникарски изрезки, които го доказваха.

Думите му я изпълниха с неочакван копнеж. „Моето семейство!“ В този момент й се явиха образи от съня, от който безчет пъти се беше събуждала като момиченце: „Моето семейство е живо! И се прибира у дома!“ Но също като в съня й, картините се изпариха във въздуха.

„Твоето семейство е мъртво, Софи. Никога няма да се прибере у дома.“

— Софи… — продължи дядо й. — Години наред чаках, за да ти кажа. Чаках подходящия момент, но сега времето изтича. Обади ми се в Лувъра. Веднага щом получиш съобщението. Ще чакам тук цяла нощ. Боя се, че и двамата сме в опасност. Трябва да научиш много неща.

Съобщението свърши.

Софи трепереше. Обмисли думите на дядо си, реши, че има само една логична възможност — и тогава разбра истинското му намерение.

Това бе примамка. Очевидно дядо й отчаяно искаше да я види. Опитваше всичко. Отвращението й към него стана още по-силно. Зачуди се дали не е смъртно болен и дали не иска за последен път да се срещне с нея. В такъв случай бе избрал правилния подход.

„Моето семейство.“

Сега, в сумрачната мъжка тоалетна в Лувъра, тя чуваше отгласи от телефонното съобщение. „Софи, и двамата сме в опасност… Обади ми се…“

Не му се беше обадила. Дори не бе имала такова намерение. Сега обаче към скептицизма й беше отправено страшно предизвикателство. Дядо й лежеше убит в музея. И бе написал код на пода. Код, предназначен за нея. Беше убедена в това.

Въпреки че не разбираше значението на посланието, Софи бе сигурна, че тайнственият му характер е още едно потвърждение на адресата му. Нейната страст, и склонност към криптографията бяха резултат от живота с Жак Сониер — самият той фанатично влюбен в кодове, игрословици и загадки. „Колко недели заедно сме разгадавали криптограмите и сме решавали кръстословиците във вестниците?“

На дванадесет години Софи можеше да решава кръстословиците в „Монд“ без чужда помощ и дядо й започна да я занимава с кръстословици на английски, математически загадки и различни видове шифри. Тя поглъщаше всичко. Накрая превърна страстта си в професия, като постъпи на работа в криминалната полиция.

Тази нощ криптографката в нея не можеше да не изпита уважение към ефикасността, с която дядо й бе използвал елементарен код, за да свърже двама абсолютни непознати — Софи Нево и Робърт Лангдън. Въпросът беше защо.

За съжаление, Софи усещаше по озадаченото му изражение, че американецът също като нея няма представа защо дядо й ги е събрал.

— Трябвало е да се срещнете с дядо ми — каза тя. — По какъв повод?

Лангдън изглеждаше искрено смутен.

— Неговата секретарка уреди срещата и не посочи конкретна причина. Пък и аз не я попитах. Реших, че е чул за лекцията ми върху езическата иконография във френските катедрали, темата го е заинтригувала и си е казал, че ще е интересно да се срещнем на по чаша.

Това обяснение не й се струваше правдоподобно. Връзката не бе убедителна. Дядо й знаеше повече за езическата иконография от всички на земята. Нещо повече, той беше изключително затворен човек и едва ли би си бъбрил с някакъв американски професор, освен ако нямаше важна причина.

Софи дълбоко си пое дъх и продължи:

— Дядо ми следобед ми се обади и ми каза, че двамата сме се намирали в голяма опасност. Това говори ли ви нещо?

Лангдън загрижено я погледна със сините си очи.

— Не, но като се има предвид какво се е случило…

Тя кимна. Като се имаха предвид събитията от тази нощ, щеше да е глупачка да не се страхува. Младата жена уморено се запъти към прозореца от дебело стъкло в дъното на тоалетната и мълчаливо надзърна през мрежата от алармени проводници. Бяха нависоко — поне на дванадесетина метра.

Софи въздъхна, вдигна очи и ги плъзна по поразителния парижки изглед. Наляво оттатък Сена се издигаше осветената Айфелова кула. Право напред се намираше Триумфалната арка. А надясно, високо на монмартърския склон, се очертаваше изящният арабесков купол на Сакре Кьор, чийто бял полиран камък лъщеше над града като бляскав храм.

Само един тесен тротоар отделяше парижката магистрала Плас дю Карусел от външната стена на най-западния край на крилото „Денон“, където се намираха в момента. Долу пъплеше обичайният нощен керван от камиони. Фаровете им сякаш подигравателно й намигаха.

— Не знам какво да кажа — рече Лангдън и се приближи до нея. — Дядо ви явно се е опитвал да ни съобщи нещо. Съжалявам, че не мога да ви помогна.

Доловила искрено съжаление в дълбокия глас на американеца, тя се обърна. Въпреки собствените си проблеми той очевидно искаше да й помогне. „Учителят в него“ — помисли си Софи, която беше прочела материалите на ЦУКП за основния им заподозрян. Той бе учен и неведението определено не му допадаше. „Имаме нещо общо“ — каза си младата жена.

Като криптографка, Софи си вадеше хляба с търсене на смисъл в привидно безсмислени данни. И сега. предполагаше, че независимо дали го знае, Робърт Лангдън притежава нужната й информация. „Принцесо Софи, намери Робърт Лангдън.“ Съобщението на дядо й не можеше да е по-ясно. Имаше нужда от още време с Лангдън. Време за размисъл. Време, за да разнищи тази загадка. За съжаление, времето изтичаше.

Тя го погледна и направи единствения ход, за който се сещаше.

— Безу Фаш всеки момент ще ви арестува. Мога да ви измъкна от музея. Но трябва да действаме веднага.

Американецът се ококори.

— Искате да избягам ли?

— Това е най-разумното, което можете да направите. Ако позволите на Фаш да ви задържи, ще прекарате седмици във френски затвор, докато ЦУКП и американското посолство се препират кой съд да се заеме с вашия случай. Но ако се измъкнете оттук и се доберете до вашето посолство, правителството на Съединените щати ще може да защитава правата ви, докато двамата с вас докажем, че нямате нищо общо с това убийство.

Лангдън изобщо не изглеждаше убеден.

— В никакъв случай! Фаш е поставил въоръжена охрана на всеки изход! Даже да успеем да избягаме, без да ни застрелят, така само ще ме помислят за виновен. Трябва да кажете на Фаш, че съобщението на пода е било за вас и че моето име не е там като обвинение.

— Непременно ще го направя, но след като стигнете в американското посолство — припряно отвърна Софи. — То е на около километър оттук, а колата ми е паркирана пред музея. Не разбирате ли, че така много по-лесно ще се справим с Фаш? Той си е поставил за цел да докаже, че сте виновен. Отложи ареста ви само защото се надяваше наблюдението да подкрепи заключенията му.

— Точно така. Например моето бягство!

Мобилният телефон на Софи внезапно завибрира. „Сигурно е Фаш.“ Тя бръкна в джоба на пуловера си и го изключи.

— Трябва да ви задам един последен въпрос, господин Лангдън. — „И от него може би зависи цялото ви бъдеще.“ — Надписът на пода явно не е доказателство за вашата вина и все пак Фаш е заявил на хората си, че е убеден във виновността ви. Сещате ли се за някаква друга причина, поради която капитанът смята, че вие сте убиецът?

Професорът помълча няколко секунди.

— Не.

Тя въздъхна. „Това означава, че Фаш лъже.“ Нямаше представа защо, но това не бе от значение. Оставаше фактът, че Безу Фаш е решен на всяка цена да прати Робърт Лангдън зад решетките. Софи имаше нужда от американеца и тази дилема и оставяше само едно логично заключение.

„Трябва да заведа Лангдън в американското посолство.“

Криптографката се обърна към прозореца и погледна през вградената в дебелото стъкло алармена мрежа. Ако скочеше от тази височина, Лангдън щеше да си строши краката. Най-малко.

Въпреки това Софи взе решение. Независимо дали го искаше, Робърт Лангдън щеше да избяга от Лувъра.