Шифърът на Леонардо

22

Коленичил на първата пейка, Сила се преструваше, че се моли, докато разглеждаше плана на храма. Подобно на повечето катедрали, „Св. Сулпиций“ бе построен във формата на гигантски римски кръст. Дългата му централна част — наосът — водеше право към олтара, където напречно го пресичаше по-късо рамо, известно като „трансепт“. Наосът и трансептът се пресичаха точно под главния купол и това място се смяташе за сърцето на черквата, нейната най-свещена и мистична точка.

„Не и тази нощ — помисли си Сила. — «Свети Сулпиций» крие тайните си другаде.“

Той завъртя глава наляво и погледна към южния трансепт. Предметът, който бяха описали жертвите, се намираше зад края на пейките.

„Ето го.“

В сивия гранитен под беше вградена тънка полирана месингова ивица, която лъщеше в камъка. Ивицата беше обозначена с отсечки като линийка. Това беше стрелката на слънчевия часовник, бяха му казали, езическо астрономическо устройство. Туристи, учени, историци и езичници от цял свят идваха в „Св. Сулпиций“, за да се възхищават на тази прочута линия.

„Линията на розата.“

Сила бавно плъзна поглед по месинговата стрелка, наклонена пред него под странен ъгъл, който изобщо не съответстваше на симетрията на черквата. Тя прорязваше самия олтар и му приличаше на белег, загрозяващ красиво лице. Ивицата разделяше парапета за причестяване на две, прекосяваше цялата широчина на катедралата и накрая стигаше до ъгъла на северния трансепт, където сочеше към нещо крайно необичайно.

Огромен египетски обелиск.

Там лъскавата Линия на розата правеше вертикален завой под прав ъгъл, продължаваше право нагоре по страната на самия обелиск и се изкачваше до самия пирамидален връх на десет метра височина, където свършваше.

„Линията на розата — помисли си Сила. — Братството е скрило ключовия си камък при Линията на розата.“

По-рано същата нощ, когато каза на Учителя, че ключовият камък на Ордена е скрит в „Св. Сулпиций“, думите му бяха посрещнати с недоверие. Ала когато прибави, че всички братя са му съобщили точното местонахождение, свързано с месингова линия, минаваща през катедралата, Учителя ахна.

— Говориш за Линията на розата!

Той набързо разказа на Сила за прословутата архитектурна странност на „Св. Сулпиций“ — месингова ивица, разделяща храма по ос, ориентирана точно по посока север-юг. Това бил някакъв древен слънчев часовник, останка от езическия храм, който някога се издигал на същото място. Минаващите през кръглия отвор в южната стена слънчеви лъчи всеки ден показвали времето от лятното до зимното слънцестоене.

Ориентираната в посока север-юг ивица била известна като „Линията на розата“. Векове наред символът на розата се свързвал с картите и водел хората в нужната посока. Розата на компаса — рисувана на почти всяка карта — сочела север, изток, юг и запад. Първоначално известна като „роза на ветровете“, тя указвала тридесет и двата вятъра, духащи от посоките на осемте основни ветрове, осемте полуветрове и шестнадесетте четвъртветрове. Когато се впишели в кръг, тези тридесет и две точки на компаса идеално съответствали на тридесет и двете венчелистчета на роза.

Също наричана „меридиан“ или „географска дължина“, линията на розата представлявала въображаема линия, спусната от северния до южния полюс. Разбира се, имало безброй линии на розата, тъй като през всяка точка на глобуса можело да се прокара такава линия. Въпросът за древните навигатори бил коя от тях да бъде наричана Линията на розата — нулевият меридиан, линията, от която да се измерват всички останали дължини. Днес тази линия минаваше през лондонския Гринуич.

Но не винаги бе било така.

Много преди нулевият меридиан да бъде установен в Англия, той минавал точно през Париж и катедралата „Св. Сулпиций“. Месинговият знак в черквата беше паметник на първия нулев меридиан и макар че през 1888 година Гринуич бе лишил френската столица от тази чест, първата Линия на розата все още можеше да се види в парижкия храм.

— Значи легендата е вярна — каза на Сила Учителя. — Казано е, че ключовият камък на Ордена лежи „под знака на Розата“.

Все още коленичил на пейката, Сила се огледа и се заслуша, за да се увери, че е сам. За миг му се стори, че чува шумолене в хора. Обърна се и няколко секунди се взира в балкона. Нищо.

„Сам съм.“

Албиносът се изправи и три пъти се поклони към олтара. После се обърна наляво и тръгна по месинговата линия на север към обелиска.

В този момент на международното летище „Леонардо да Винчи“ в Рим разтърсването на гуми, докоснали пистата, събуди епископ Арингароса.

„Унесъл съм се“ — помисли си той, изненадан, че се е отпуснал достатъчно, за да заспи.

— Benevenuto a Roma37 — съобщиха по интеркома. Арингароса се надигна, оправи черното си расо и си позволи да се усмихне, нещо, което рядко му се случваше. С удоволствие се бе отправил на това пътуване. „Прекалено отдавна се защитавам.“ Тази нощ обаче правилата се бяха променили. Само допреди пет месеца се беше страхувал за бъдещето на Вярата. Сега бе открил изход, сякаш по Божия воля.

„Божествена намеса.“

Ако всичко в Париж минеше според предвижданията, скоро Арингароса щеше да притежава нещо, което щеше да го направи един от най-могъщите хора в християнския свят.