Шифърът на Леонардо

33

Колата на Софи фучеше през дипломатическия квартал покрай посолства и консулства. Накрая завиха надясно по Шанз Елизе.

Лангдън, който с всички сили се беше вкопчил в таблото, за да се задържи на седалката, се обърна назад да види дали са се изплъзнали от полицията. Изведнъж му се прииска да не е бягал. Всъщност решението вместо него бе взела Софи, когато беше хвърлила чипа през прозореца на тоалетната. А сега се отдалечаваха от американското посолство и шансовете му намаляваха. Въпреки че изглежда бяха избягали от полицията, поне за момента, той се съмняваше, че късметът им ще ги пази още дълго.

Софи държеше волана с една ръка и ровеше в джоба на пуловера си. Извади нещо и му го подаде.

— Разгледай го, Робърт. Това ми е оставил дядо ми зад Мадоната на скалите.

Разтреперан от възбуда, Лангдън взе предмета и го погледна. Беше тежък и имаше форма на кръст. В първия момент си помисли, че е погребален pieu — миниатюрно копие на надгробен кръст. Ала после забеляза, че стълбчето, което стърчи от кръста, е призматично и осеяно със стотици шестоъгълни вдлъбнатини.

— Това е ключ, направен с лазер — поясни Софи. — Шестоъгълниците се разчитат от електронен скенер.

„Ключ ли?“ — Професорът никога не беше виждал такова нещо.

— Погледни от другата страна — каза тя и се престрои в съседното платно, за да пресече поредното кръстовище.

Робърт обърна ключа и зяпна. В центъра на кръста имаше сложно преплетена емблема, състояща се от стилизирана лилия и инициалите P.S.!

— Това е символът, за който ти говорих, Софи! — възкликна той. — Официалният герб на Ордена на Сион.

Софи кимна.

— Както ти казах, виждала съм този ключ много отдавна. Той никога повече не ми споменава за него.

Очите на Лангдън бяха приковани към ключа. Модерното му изпълнение и древната символика бяха странен съюз на древност и съвременност.

— Според собствените му думи, с този ключ се отваряла кутия, в която криел много тайни.

Робърт потръпна, когато си представи що за тайни може да крие човек като Жак Сониер. Нямаше представа за какво му е на едно древно братство този футуристичен ключ. Орденът съществуваше с единствената цел да пази една тайна. Тайна с невероятно значение. „Възможно ли е този ключ да има нещо общо с нея?“ Мисълта бе смайваща.

— Знаеш ли какво се отваря с него?

На лицето й се изписа разочарование.

— Надявах се ти да знаеш.

Професорът мълчаливо заразглежда ключа.

— Изглежда християнски — подхвърли Софи. Лангдън не беше толкова сигурен. Главата на ключа нямаше форма на традиционния кръст с дълги рамене. Това по-скоро бе квадратен кръст с четири еднакви рамене, който предшестваше християнството с петстотин години. Този вид кръст не носеше християнските обозначения на разпятието, което произхождаше от прочутия римски уред за мъчение.

— Мога да ти кажа само, Софи, че кръстове с еднакви рамена като този са били смятани за „мирни“ — накрая отвърна Робърт. — Поради квадратната си конфигурация, те не стават за разпъване, а балансираните им вертикални и хоризонтални елементи изразяват естествения съюз на мъжкото и женското начало, което ги прави символично съвместими с философията на Ордена.

Младата жена го погледна уморено.

— Нямаш представа, нали?

Лангдън се намръщи.

— Абсолютно никаква.

— Добре, трябва да отбием някъде. — Софи хвърли поглед към огледалото. — Имаме нужда от сигурно скривалище, за да разберем какво се отваря с този ключ.

Професорът с копнеж си помисли за комфортната си стая в „Риц“. Очевидно не можеше да става и дума за нея.

— Може би при моите домакини в Американския университет в Париж?

— Прекалено е очевидно. Фаш ще провери там.

— Сигурно имаш много познати. Нали живееш тук.

— Фаш ще прегледа бележника ми с телефони и имейли, ще разговаря с колегите ми. Изключено е да се скрием при някой от приятелите ми, а във всички хотели искат документ.

Лангдън отново се зачуди дали не беше по-добре да рискува и да позволи на капитана да го задържи в Лувъра.

— Да се обадим в посолството. Ще им обясня положението и те ще пратят някой да ни посрещне.

— Да ни посрещне ли? — Софи го погледна така, сякаш се беше побъркал. — Ти бълнуваш, Робърт. Американското посолство има юрисдикция само на своя територия. Ако пратят някой да ни вземе, все едно да помогнат на беглец от френските власти. Няма да го направят. Едно е да отидеш в посолството и да поискаш убежище, съвсем друго е да искаш от тях да застанат срещу френските органи на реда. — Тя поклати глава. — Ако се обадиш в посолството, ще ти кажат да се предадеш на Фаш, за да избегнеш нови проблеми, и ще ти обещаят да използват дипломатическите канали, за да ти гарантират справедлив процес. — Софи плъзна поглед по скъпите витрини на Шанз Елизе. — Колко пари имаш? Той провери в портфейла си.

— Сто долара. И няколко евро. Защо?

— Кредитни карти?

— Естествено.

Софи увеличи скоростта и Лангдън разбра, че е намислила нещо. Право пред тях в края на Шанз Елизе се издигаше Триумфалната арка — близо петдесетметровият символ на Наполеоновото военно могъщество, — заобиколена от най-голямото кръгово кръстовище във Франция, широко цели девет платна.

Когато наближиха колелото, тя отново погледна в огледалото.

— Засега им избягахме, но ако останем в тази кола, до пет минути ще ни хванат.

„Тогава да откраднем друга, нали вече сме престъпници?“ — помисли си Лангдън.

— Какво ще правиш?

Софи настъпи газта и влезе в кръговото движение.

— Довери ми се.

Той не отговори. Тази нощ доверието не го беше отвело далеч. Той придърпа нагоре ръкава на сакото си и си погледна часовника — специална колекционерска серия с Мики Маус, подарък от родителите му за десетия му рожден ден. Въпреки че детският циферблат често привличаше странни погледи, Лангдън никога не бе имал друг часовник — анимационните филми на Дисни бяха първата му среща с магията на формата и цвета и сега Мики ежедневно му напомняше, че трябва да запази младежката си душа. В момента обаче ръцете на любимия му герой бяха застанали под странен ъгъл и сочеха също толкова странен час. 02:51.

— Интересен часовник — отбеляза Софи.

— Дълга история — отвърна той и смъкна ръкава си.

— Сигурно. — Младата жена му се усмихна, излезе от кръговото движение и пое на север, надалеч от центъра на града. Едва успя да мине на два поредни зелени светофара и когато стигна на третото кръстовище, зави надясно по Булевард дьо Малшерб. Бяха напуснали богатите улици на дипломатическия квартал и навлизаха в мрачна промишлена зона. Софи зави наляво и след малко Робърт разбра къде се намират.

„Gare St. Lazare.“49

Гарата със стъклен покрив пред тях приличаше едновременно на странен самолетен хангар и оранжерия. Европейските гари никога не заспиваха. Въпреки късния час пред главния вход чакаха десетина таксита. Улични продавачи бутаха колички със сандвичи и минерална вода. От входа се появи група мърляви хлапаци със самари — търкаха очи и се озъртаха, като че ли се опитваха да си спомнят в кой град се намират. Малко по-нататък по улицата двама полицаи упътваха неколцина заблудени туристи.

Софи спря зад опашката от таксита и изключи двигателя в забранената зона, въпреки свободния паркинг оттатък улицата. Преди Лангдън да успее да я попита какво става, тя слезе, забързано отиде до прозореца на таксито пред тях и заговори шофьора.

Професорът я последва и видя, че Софи подава на шофьора дебела пачка банкноти. Той кимна и за огромно удивление на Робърт потегли без тях.

— Какво става? — попита Лангдън.

Тя обаче вече вървеше към входа на гарата.

— Хайде, ще си купим билети за първия влак, който напуска Париж.

Лангдън я настигна. Бяха тръгнали за американското посолство, а сега се канеха да избягат от Париж? Тази идея изобщо не му допадаше.