Шифърът на Леонардо

35

Отвътре „Сен Лазар“ приличаше на всяка друга гара в Европа — зейнала пещера, осеяна с обичайните заподозрени бездомници с надписи от парчета картон, тайфи студенти с помътнели от умора очи, които дремеха върху самарите си, групички носачи в сини гащеризони, които пушеха.

Софи вдигна поглед към огромното табло за заминаващите влакове. Черно-белите табели се превъртаха. Когато спряха, най-горният ред гласеше: „Lyon-Locale-03:06.“

— Ще ми се да заминаваше по-скоро, но Лион ще свърши работа — въздъхна Софи.

„По-скоро ли?“ Професорът си погледна часовника. Беше 02:59. Влакът потегляше след седем минути, а още не си бяха купили билети.

Софи го поведе към гишето и каза:

— Купи два билета с кредитната си карта.

— Нали кредитните карти могат да се проследяват…

— Точно така.

Той реши да престане да се опитва да изпреварва мисълта й, купи два билета за Лион и й ги подаде.

Софи закрачи към пероните. Прозвуча сигнал и повикаха пътниците за Лион. Пред тях имаше шестнадесет коловоза. В далечината надясно на трети перон влакът за Лион надуваше свирката си и се готвеше да потегли, ала Софи вече беше хванала Лангдън под ръка и го водеше точно в обратната посока. Двамата бързо прекосиха едно странично фоайе, минаха покрай някакво нощно кафене и накрая излязоха на тиха уличка от западната страна на гарата.

Отпред чакаше самотно такси. Шофьорът видя Софи и превключи светлините. Тя скочи на задната седалка и Робърт я последва.

Докато колата се отдалечаваше от гарата, Софи извади двата билета и ги скъса. Лангдън въздъхна. „Седемдесет долара на вятъра.“

Едва когато автомобилът набра скорост и се насочи на север по Рю дьо Клиши, професорът си каза, че наистина са избягали. През десния прозорец виждаше Монмартър и красивия купол на Сакре Кьор. Гледката бе нарушена от проблясък на полицейска лампа, която профуча покрай тях в срещуположната посока. Лангдън и Софи се приведоха, докато сирената не заглъхна.

Софи беше казала на шофьора просто да кара на запад извън града и по решително стиснатите й устни Робърт виждаше, че се опитва да определи следващия им ход.

Той отново разгледа ключа, като го вдигна близо до очите си в опит да установи дали няма знаци, които да показват къде е произведен. На пресекливата светлина на уличните лампи не успя да открие нищо друго освен герба на Ордена.

— Няма никаква логика — накрая заяви Лангдън.

— В кое?

— В това дядо ти да си направи толкова много труд, за да ти предаде ключа и да не ти обясни какво да правиш с него.

— Съгласна съм.

— Сигурна ли си, че не е написал нищо друго върху гърба на картината?

— Претърсих навсякъде. Нямаше нищо друго. Само този ключ зад картината. Видях герба, пъхнах ключа в джоба си и после избягахме.

Лангдън се намръщи и се вторачи в ключа. Нищо. Вдигна го към носа си и каза:

— Мисля, че ключът съвсем скоро е бил почистен.

— Защо?

— Мирише на спирт.

Тя се обърна към него.

— Моля?

— Мирише така, като че ли някой го е търкал с почистващ препарат. — Лангдън пак вдигна ключа към носа си и го помириса. — От другата страна миризмата е по-силна. — Той го завъртя. — Да, на спиртна основа е, все едно че са го търкали с препарат или… — Той замълча.

— Какво?

Професорът поднесе ключа към светлината и се втренчи в гладката повърхност на широкото рамо. На места златото сякаш лъщеше… като мокро.

— Внимателно ли ги разгледа преди да го прибереш в джоба си?

— Моля? Не много. Бързах.

Лангдън се обърна към нея.

— Ултравиолетовото фенерче още ли е в теб?

Софи бръкна в джоба си и извади фенерчето. Американецът го взе, включи го и насочи лъча към ключето. Повърхността мигновено засия в лилаво. Имаше букви. Бяха надраскани набързо, ала се четяха.

— Е, ясно е откъде се е взела миризмата на спирт — усмихна се Лангдън.

Софи се взираше в лилавия надпис и не вярваше на очите си. Рю Хаксо 24

„Адрес! Дядо ми е написал адрес!“

— Къде е това? — попита Робърт.

Софи нямаше представа. Тя се наведе напред и развълнувано попита шофьора:

— Connaissez-vous la Rue Haxo?50

Шофьорът се замисли за миг, после отговори, че минавала близо до футболния стадион в западните предградия на Париж. Тя го помоли незабавно да ги закара там.

— Най-бързият път е през Bois de Boulogne51 — предупреди я таксиметровият шофьор. — Съгласна ли сте?

Софи се намръщи. Не се сещаше за по-скандален път, ала тази нощ не можеше да си позволи да е придирчива.

— Карайте. — „Можем да смаем американеца.“

Тя отново сведе очи към ключа и се зачуди какво ли ще намерят на Рю Хаксо 24. „Черква? Някакъв щаб на Ордена?“ Спомни си тайния ритуал, който преди десет години беше видяла в избата, и тежко въздъхна.

— Имаме да обсъждаме много неща, Робърт. — Младата жена замълча за миг и го погледна. — Но първо искам да ми разкажеш всичко, каквото знаеш, за Ордена на Сион.